Запрещението – ад, мъчение и още нещо
С настоящите кратки „наброски“ би исках да споделя с широката и компетентна аудитория „размислите и страстите“, които възникват в мен в резултат на разгледаните от моя милост граждански дела за поставяне под запрещение.
Институтът на поставянето под запрещение е доста бегло уреден в българското законодателство – само един член в Закона за лицата и семейството и няколко разпоредби в Гражданския процесуален кодекс. Производството, свързано с него, е особено исково. Отношение към същото има Постановление № 5 от 13.02.1980 г. на Пленума на ВС – „По някои въпроси на производството за поставяне под запрещение“, както и Решение № 12 от 17.07.2014 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 10/2014 г., докладчик председателят Борис Велчев. Стриктно трябва да се спазват и изискванията на Конвенцията за правата на хората с увреждания.
От 10 години разглеждам и се произнасям по такива дела. Преди, в и след съдебната зала, челно се сблъсквам (като свиня с тиква) с редица проблеми, като не съм особено сигурен дали успешно ги преодолявам.
Първата галиматия възниква още при връчването на съдебните книжа на ответника. Ако последният е в тежко здравословно състояние, а такъв е общият случай, той не е в състояние да се подпише на съобщението, че му е връчена исковата молба, но дори и успешно да го стори, то едва ли ще разбере за какво точно се подписва. Често се случва вместо подпис, в съобщението просто да е изписана само началната буква от името на ответника, като явно това е станало с помощта на близките му, които буквално са му „взели“ ръката и са я движили по листа хартия, докато „изографисат“ буквата. Не е изключено и някой роднина да се е подписал вместо лицето, посочено като ответник.
Отделно от изложеното, често живеещите в общо домакинство с ответника се подписват от свое име в съобщенията, че са получили исковата молба и се задължават да му я предадат. Дали обаче правят последното, е „Божа“ работа. Как аз да го проверя?! За съжаление, не съм Баба Ванга.
Същият проблем е валиден и при връчването на призовките на ответната страна. Отделен е въпросът дали е удачно толкова важни и лични документи, иницииращи бъдещо лишаване на едно човешко същество от дееспособност или ограничаване на същата, да бъдат получавани от трети лица, пък макар и били те близки и роднини. Гражданският процесуален кодекс не го забранява, но аз имам своите съмнения за целесъобразността на това. Чини ми се, че още на този първи и начален стадий на процеса, правата на ответника могат да бъдат сериозно нарушени. Не е като да няма предпоставки за нещо подобно.
Сещам се и за един случай наскоро. За мое голямо учудване, получих отговор на исковата молба, с която се искаше поставяне под пълно запрещение. Отговорът изхождаше от адвокат. Прилагаше се пълномощно, в което вместо подпис на страната, имаше отпечатък от палец. С отговора се признаваха всички твърдения в исковата молба, включително и това, че е много належащо поставянето на ответника под пълно запрещение. Тогава в мен възникна чуденката, на която и досега не съм си отговорил, като как лице, което само признава, че главата сериозно не го „слуша“, е осъзнало тежестта на заболяванията си и доброволно дава съгласие за лишаването си от дееспособност?! Разбира се, не взех предвид изложеното в отговора на исковата молба и постанових „натуралния“ си акт въз основа на събрания по делото доказателствен материал.
Стигаме и до екшъна в съдебната зала и извън нея. Присъствието на лице с черна тога (Батман) и такова с червена (Робин), които го посрещат със сериозни и замислени изражения, в 90% от случаите отключва взрив на емоции при ответника (което, мисля си, не е нехарактерно и за т. нар. „нормални“ хора – никой не влиза в съд за хубаво) и той започва да представя целия си „репертоар“ пред неочакваната публика – скача, вика, беснее, крещи, мучи, вие, кукурига, удря и т.н. Налага се намеса на съдебната охрана. Включват се и съответните медицински лица, ако присъстват такива, които поставят необходимата успокояваща инжекция.
Няма да излъжа, ако споделя, че влизам със страх в залата по тези дела. По мое мнение, в съда няма никакви условия за провеждане на заседания с подобни необичайни участници, а те, в повечето случаи, са опасни както за себе си, така и за околните (в т.ч. за съдията, секретаря и прокурора). Трябва ли да стане най-лошото (не дай боже), за да се вземат някакви мерки, се питам аз и отговор не търся. Всеки съдебен състав трябва да се справя поединично. Както е казал мъдрецът, спасението на давещите се е дело на самите давещи се.
Спомням си и за периода на пандемията от COVID-19. Тогава се наложи да придобия непосредствено впечатление за състоянието на ответника извън залата, защото не беше възможно неговото довеждане в съда. Признавам си пред Бога и пред хората, че изобщо не искам да се връщам към „приключението“, което последва. Ставаше въпрос за ромска махала в забравено от цивилизацията местно селце. Трябваше едва ли не да бъдем със скафандри и наистина много приличахме на астронавтите от „Аполо 11“, само дето нямаше екип да ни заснеме и увековечи за историята…
Член 337 от Гражданския процесуален кодекс предписва задължително провеждане на разпит на лицето, чието запрещение се иска. Този т.нар. „разпит“, повярвайте ми, е мъчение както за ответника, така и за съда. Аз, прокурорът и вещото лице влизаме в ролята на Мегре и напразно се опитваме да открием поне зрънце разум там, където обикновено, за съжаление, него отдавна го няма. Въпросите ни остават „глас в пустиня“. Няма кой да им отговори. Ние, съдиите, нямаме и специална подготовка за водене на подобни беседи, а такава, несъмнено, ни е нужна, защото не иде реч за разговор със „стандартните“ ни „пациенти“.
При това положение за какъв разпит говорим и как по-точно да отразим случващото се в съдебния протокол? ОК, можем да запишем: „Ответникът не отговаря на въпросите“, ала само това дали е достатъчно?! Ами причината, поради която не отговаря, а?! Как да я отгатнем нея?! Как да „бръкнем“ в главата и душата на нещастното човешко същество, което е срещу нас и което ние, без да искаме, често изтезаваме с глупавите си питания, толкова тривиални за т.нар. „нормални“ хора?! Апропо, колко ли от нас, съдиите, особено колегите с повече стаж, наистина биха се оказали „напълно нормални“? Ежедневният ни сблъсък със световните неправди, напълно логично, оставя своя тежък отпечатък. Питам се – ако ни направят по един бърз психотест, дали някои магистрати, вместо да са субекти на производството за поставяне под запрещение, няма да се превърнат в негови обекти? Бъдещето загадъчно мълчи по тази тема…
Идва времето и за постановяване на „сакралния“ краен съдебен акт. Имало е случаи, когато съм отхвърлял иска. Например един син искаше да постави майка си под пълно запрещение, за да може да ѝ вземе апартамента. В хода на производството обаче недвусмислено се изясни, че жената, въпреки наличието на някои характерови особености, не е „луда“ и може да се впише в понятието за нормален човек, каквото и да означава то. Тогава у мен остана малкото и крехко удовлетворение, че поне тази „кражба“ на имот беше предотвратена („И аз съм дал нещо на света!“).
Постановяването на решението поставя и друг проблем – хубаво, аз ще го връча на ответника (или на негов роднина, както вече се изясни), но той какво ще разбере от него?! На този процесуален етап вече се е изяснило, че лицето „не е само“ и „чува гласове“, и едва ли може да се очаква от него то лично да защити правата си, обжалвайки съдебния акт. В моята практика нямам подобен случай на обжалване. Чл. 337, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс говори за временен попечител, но той следва да се грижи за неговите лични и имуществени интереси, а не за процесуалното му представителство. Няма норма, която да задължава съда да назначи особен представител на неадекватния ответник, а и той, до влизане в сила на решението, се „води“ „редовен“ гражданин. Тогава кой и как, аджеба, ще охрани процесуалните интереси на тези лица, ако аз, като съдия, съм сбъркал в преценката си? Прокуратурата? Не мисля. Тя си има достатъчно други задължения. Что делать?!
В заключение ме спохожда лошата мисъл, че горките хора, подлежащи на поставяне под запрещение, и в процесуално съдебно отношение буквално са изоставени на произвола на съдбата. Държавата, обществото и системата продължават да издевателстват над тях и да ги мачкат и унижават, включително и в съда. Процедурите ни са тотално изостанали и са микс от прийоми от феодализма, средновековието и ранното възраждане. Нищо от тях не съответства на времето, епохата и периода, в които се намираме сега. Вместо да вървим нагоре, ние продължаваме да копаем поредното дъно. Нужни са спешни законодателни промени в тази материя, които поне малко да облекчат нерадостното положение на човешките същества с недобро ментално здраве, включително и при участието им в съдебния процес по тяхното поставяне под запрещение. Всеки от нас и по всяко време може да се озове в подобно неравностойно положение. Животът, както знаем, е жесток. Замислете се за това. Аз не съм ОК с тази ситуация. А вие?!
40
Коментирайте
Не се смейте на автора!
Положението не е комично, а трагично!
Очевадно е, че самият той има нужда от специализирана медицинска помощ.
Крайно време е санитарите да го облекат в една бяла риза с по-дълги ръкави от обичайните.
Не се смеем – печално е обаче колко „фенове“ събира авторът към написаното. А то е печално – това ли е българският съдия: все на него му е трудна работата, тежко му е да гледа „нещастните“ страдащи, коити „кудкудякали и мяучели“ (колко състрадателен?!), изнурително е да ги посещава. И затова законът му виновен. Е, как само той се чувства в „ада“, а останалите, които гледат стотици такива дела, съумяват да решат справедливо тези спорове? Освен мрънкане нищо не се предлага за облекчение на тъй „отрудената същност“ на автора. Може би ръководството на съда с помощта на ВСС трябва да му… Покажи целия коментар »
Явни са две неща: колегата ако все още е неженен, пропуск на местните адвокатки и юрисконсултки и всички останали, търсещи стабилност, е да оставят този благонадежден мъж със стабилна заплата сам да си харчи заплатата, ей такъв незадомен! Второ – явно не е годен да гледа такива дела, в което няма нищо срамно – да си гледа там ревандикациите, облигациите и други сложни термини и да остави тази материя на хора с повече личен и семеен опит, на тези, от които гражданите имат нужда. Защото на трето, но не по значение, място е безспорната нужда от поставянето под запрещение най-вече… Покажи целия коментар »
Поддържам изцяло Вашето становище. Адмирации за напомнянето какво всъщност се защитава с ППЗ.
Питам се – ако ни направят по един бърз психотест, дали някои магистрати, вместо да са субекти на производството за поставяне под запрещение, няма да се превърнат в негови обекти? Бъдещето загадъчно мълчи по тази тема…
И тук се объркал – кардинално! Никога човекът, независимо в какво качество участва, не може да е обект на правото. Освен по робовладелческото право. Въобще как е възможно подобни „статии“ да намират проява в правен сайт?!
Забелязвам една закономерност – когато някой напише негативно мнение срещу някое НПО, говори против „джендърите“ и соросоидите, макар и да е изговорил купища несмислени неща, получава „плюсчета“. Да припомня – тази игра „Плюс-Минус“ е безсмислена и интересува малцина.
Говорих с някои благоевградски съдии, колеги на „писателя“. Те са потресени и възмутени. Категорично се разграничават от всички тези несвързани брътвежи и глупости. Много се срамуват от „колегата“ си, който не спира да ги резили пред цяла България. УЖАС. Как да не им съчувства човек.
Въпросът е достатъчно сериозен, за да се упражнява автора – съдията (от когото зависи всичко) в нескопосан и не на място хумор с елементи на стари хашлашки лафове и крайно неуспешни „остроумия“, които не бяха смешни и преди стотина години, когато се появиха.
Може би на живо разказани биха били по-смешни (в стендъп комеди), ама надали…
Така е – а, дори използва и „русизми“! Заглавието предполагаме, че ще изрази емпатия към страдащите, а текстът ни „разказва“ неговите „страдание“ по делата с може би нецеляна ирония към самите страдащи. Но най-учудващо е, че в този правен сайт неговият „стил“ се харесва. Очевидно трябва да се „насърчи“, а не отрече.
Напротив, статията е добре поднесена, като за по- широка аудитория, с придаден смилаем вид на текущите проблеми.Нима е по- добра позицията на няколкото НПОта с които работят и съдии, които освен писма, декларации, писъци по медиите, когато стане проблем в някоя психиатрия, нищо друго не предприемат.
„Статията“ е добре написана?! Какъв правен или житейски проблем поставя – само той е разглеждал такива дела, но страдащите хора „кукуригали“, „мяучили“ и пр. дивотии. Бил ходил и „на място“ – ще ходи, това му е работата, за това му се заплаща. Но трудно му било, защото нямало уредба – казано, ако си съдия, ще действащ съобразно закона, какъвто е, с прилагане на принципите на справедливост (ако не знае, той се прилага субсидиарно). А какви разрешения на правните проблеми бяха предложени, как бе тълкувана Конвенцията, а какво ни казва Решението на КС?! Въобще, у мен тази „статия“ остави едно твърде… Покажи целия коментар »
Лудият съдия с картечницата отново е тук?!
КОЙ му дава трибуна да се вихри пак?!
Предлагам му да се вземат с онзи другия „нестандартен“ колега от СРС, който всеки ден твори в Де факто /Петров/, да заживеят весело и щастливо, и най-после да ни освободят от натрапчивото си нарцистично присъствие!!!
Младежа пак се е отдал на виолетовата мараня.
Да поработи малко в наказателна колегия, ще разбере, какви глупости му минават през главата.
Да ти кажа, изобщо не е младеж, стар ерген е и е към 50-годишен
Това обяснява много от изкривяванията и странностите му…
Емоционалните преживявания на колегата по никакъв начин не дават отговори на редицата въпроси в производствата по запрещения. Малко ми се струват преувеличени описаните ситуации. Иначе, законодателни промени няма да има, защото те никога не са на дневен ред.
Положението е такова най-вече заради тоталната абдикация на държавните институции от опазване психичното здраве,а от там – и на сигурността, на хората в българското общество. Вземат се мерка едва когато /или ако/ стане яка издънка и тогава няма ни виновен, ни отговорен.
Tака е заради беглото уреждане в българското законодателство.
Истината е, че психично болните хора са оставени на произвола на съдбата. Липсва адекватна грижа за тях от държавата и е ад, ако такъв човек няма близки, които да се грижат добре за него. Вярно е, че тази грижа е тежка и мъчна, но е и голям признак за човещина и доброта. Направило ли е впечатление колко много хора, с психични заболявания обикалят безцелно и нещастно улиците, дрипави и окаяни…? Иначе мисля, че този съдия е и добър човек, след като след толкова години тези дела не са му станали безразлични и решаване на „конвейер“.
Законодателсната власт в Р.България е НС. Ерго, проблемът трябва да достигне до новото НС. Освен НС, никое друго ФЛ и ЮЛ, не притежава правото да упражнява законодателна власт.
Your article has intrigued me. The insights you have shared will be a valuable resource for me to better understand this topic. Poppy playtime has never been more fun.
Преди мое дело имаше подобно на темата, но за принудително лечение и си говорихме с прокурора, и ищците: Прокурора казва – разберете, аз не мога да направя нищо повече ако вещото лице каже, че е нормален. Очевидно човека не е добре и се нуждае от лечение. Единият от ищците- Но нали съдът не е длъжен да се съобрази с вещото лице? Прокурорът и аз избухнахме в непринуден смях ; Кой съдия ще си вкара таралеж в гащите по такова дело – НИКОЙ! Принудителното лечение е равносилно на отнемане на свобода! Истината е, че психиатричната помощ в България я няма. Относно… Покажи целия коментар »
To като цяло здравеопазването ни не е на ниво.
Човекът е изнесъл проблема. Такъв има несъмнено!
За Ко ни е МП, НС и вся остальная? Той да бил дал решението … ТОВА НЕ МУ РАБОТА … на съдията – законодателното решение!!!
Да сте чувал за израза: de lege ferenda? И преди тази статия всички знаем, а повечето се досещат за проблема. Имаше някаква инициатива за закон, който да замести института на запрещението, но по-добре, че отиде в коша, че видяхме колко са неможачи от ПП/ДБ. Та … по темата … то е ясно, че трябва кардинално решение, но може с изменения на ГПК да се даде по-добра защита на лицата с психични заболявания в съдебни процеси. Очевидно прокуратурата не е онзи защитник, койот защитава по най-добрия начин ответника … може да се помисли за задължително назначаване на особен представител в подобни… Покажи целия коментар »
“…„Дали истинският съдия, за да помогне на хората, трябва да надмогне като професионалист своите “ страсти“ и „неудобства“, така и да приложи закона (колкото и “ оскъден“ да е той) човешки – с разум и мисъл за страните?“ Този въпрос пряко кореспондира и е в пряка причинно-следствена връзка с един мой коментар от предходната статия, в който попитах как магистрат, който изповядва християнската религия, изобщо може да е магистрат в светския съд. Колизията в съзнанието на един човек между дълбоката му вяра, че религиозните закони и канони са по- милосърдни и по-разумни от човешките светски закони, и задължението му да… Покажи целия коментар »
Не бих коментирал това „изложение“, не само защото не съм се запознал с анализа на Бухала, а защото не искам да си задавам определени въпроси, напр. : „Дали истинският съдия, за да помогне на хората, трябва да надмогне като професионалист своите “ страсти“ и „неудобства“, така и да приложи закона (колкото и “ оскъден“ да е той) човешки – с разум и мисъл за страните?“ Въобще нито професионално, нито „страстно“ не е обсъден главният въпрос дали е допустимо поставянето на човек под пълно запрещение – цитирана е само Конвенцията и Решението на КС. Иначе съм изключително удовлетворен от Редакцията, че… Покажи целия коментар »
О, извинете – докато напиша моя скромен пост, вече има анализ на Бухала. Съжалявам, трябваше първо с него даде запозная!
Не си извинен, защото пак бързаш. Първом, изчакваш Бухаловия коментар, като по-старши анализатор от теб, попиваш мъдростта от него и тогава драскай, каквото ще драскаш. Трябва да си вземеш бележка!!!
Вече си я взех – именно затова се извиних. А кой „драска“, оставям на преценка другиму. Апропо, какъв е Вашият коментар за написаното и навярно прочетеното? Все пак „старшият анализатор“ е направил анализа – по-леко ще да е!
На светлинни години съм аз от мисълта на съдията Ковачев. Със свръхзвукова скорост да пътувам срещу него, пак няма да го стигна. Затова нито мога, нито искам да коментирам неговите статии.
Макар поставяща важни въпроси, статията е написана доста нестандартно, като художествен, митологичен разказ с приключенски елементи, и някак си създава у читателя асоциация с церемонията по откриването на Олимпийските игри в Париж, приключили с катерещ се по Айфеловата кула гол мъж – не можем да линчуваме хората за упражнената свобода на изразяване. П.С. „Питам се – ако ни направят по един бърз психотест, дали някои магистрати, вместо да са субекти на производството за поставяне под запрещение, няма да се превърнат в негови обекти?“ Изключително уместно питане, чиито отговор може би никога няма са разберем подобно на това дали депутати /полицаи… Покажи целия коментар »
Бухалче, искрено ме засмя! Познавам лично съдията. Доста нестандартен човек е. Личат си човешките качества в него, т.е. грижа го е, което вече започва да става рядкост. Честно казано аз му симпатизирам, защото е раличен и истински.
И това ли се включва в грижата за страдащите: „той започва да представя целия си „репертоар“ пред неочакваната публика – скача, вика, беснее, крещи, мучи, вие, кукурига, удря и т.н.“. Със сигурност не може да ме разсмее – нито искрено, нито театрално.
Не, това не се включва в грижата за страдащите, очевидно. Съдията описва какво вижда с очите си. „Репертоар“ е поставено в кавички. Изложението показва колко безсилен се чувства човек когато вижда, че не може да направи съществена промяна. Понякога съществуванието е пародийно.
Да, мислех да добавя, че в изложението си съдията е подходил чисто човешки, осъзнавайки в пълна степен трагикомичните ситуации, в които системно е поставян по силата на закона, а на служебно и формално, което му прави чест, защото проблематиката е специфична и приложение на „красиво написаните“ и непълни процедури за защита на интересите на психично болните хора са трудни за реализация на практика. Със своята ирония и нотки на отчаяние, литературният стлът в този смисъл е подходящ, защото подказва безизходицата, в която изпадат понякога съставите, заради недомислиците в нормативната уредба.
Държавата е мащеха по отношение на хората с проблеми. Никой не дава пет пари за тях
И нас не се полага никаква грижа за психично болните.
Колеги от този прекрасен и най-обичан юридически сайт! Вземете се в ръце! Не падайте толкова ниско! Дръжте си високото ниво, което сте постигнали с толкова труд и усилия! Лицето, на което сте дали трибуна, беше острие на един друг, маргинален правен сайт, който отдавна отиде в небитието. Как този успя да ви излъже, как успя да ви заблуди, че да се объркате да му публикувате словесните полюции, КАК?! Така ще отблъснете голяма част от верните Ви читатели. Всички помним уникалните глупости, които Ковачев твореше в онзи жълто-кафяв сайт и ни заливаше с тях. БАСТА! Коригирайте се и ударете пълен ИГНОР… Покажи целия коментар »