Детайлен анализ на свързаните с Правото на ЕС изисквания към исканията от съд до Конституционния съд – ІІІ част
Дължими от съдията преценки по всяко дело ipso jure, които трябва да бъдат изложени и в искане до КС – продължение
Изразените виждания са лични и не ангажират институцията, на която авторът принадлежи.
В предходния анализ (виж тук) изложих изискванията, свързани с дължимата ipso jure от всеки съдия по всяко дело преценка дали делото (материята) има връзка с ПЕС, кои са приложимите и/или относимите съюзни правни норми и дали относимите съюзни правни норми налагат определено съдържание на приложимата вътрешноправна уредба. Тук продължавам изложението за обхвата на дължимата ipso jure от всеки съдия по всяко дело преценка, която трябва да бъде изложена (ясно и пълно) и в искане до КС.
4. Преценка дали относимите съюзни правни норми (СПН) допускат изключение (дерогация)
4.1. „Дерогацията” по смисъла на ПЕС е позволено частично и/или временно[1] неприлагане/неизпълнение на съюзна правна норма – от една, няколко[2] или всички ДЧ.
4.1.1. Случаи на дерогация представляват въпроси/материи, спрямо които ДЧ запазва компетентност да действа сама – и то именно в отклонение от общата съюзна правна уредба. Някои съюзни разпоредби изрично позволяват на ДЧ „да се отклонят“ от тяхното предписание („да действат в дерогация“). Това са случаи, когато Съюзното право закрепва общата рамка, принципите на правна уредба в дадена материя, дори я урежда конкретно, но предвид някои специфики на материята (респ. отчитайки някои предпочитания на ДЧ, заложени в УД или отразени в съответния производен източник) допускат – по изключение! – неприлагането на тази съюзна уредба в определени случаи (хипотези).
4.1.2. Дерогацията може да се предвиди ratione materiae (напр. чл. 45, § 4 от ДФЕС относно възможното ограничаване на достъпа на граждани на ЕС до публични длъжности в ДЧ)[3].
4.1.3. Може да бъде предвидена и ratione temporis – напр. някои разпоредби на договорите за присъединяване на нови ДЧ предвиждат временното неприлагане на някои съюзни разпоредби (дори относно 4-те свободи на движение!) спрямо (в)съответната присъединяваща се ДЧ (сам по себе си такъв договор се разглежда като „малка ревизия“ на УД, на първо място именно заради предвиденото в тях временно отлагане на действието на някои съюзни правни норми). Типичен пример е разпоредбата в Договора за присъединяване на РБ към ЕС от 2005 г., предвиждаща неприлагане в България за срок до 7 години на разпоредбите относно свободно движение на капитали (по чл. 56 и сл. от ДЕО, днес чл. 63 и сл. от ДФЕС) по отношение на закупуването на земя от чужденци. Това впрочем е пример за дерогация едновременно ratione materiae и ratione temporis. Тази възможна дерогация се прилага – респ. престава да се прилага – именно и само по силата на Съюзното право, каквото несъмнено представляват и самите договори за присъединяване.
4.2. Когато действа „в дерогация”, държавата може да приема ВПН (които очевидно може да не са в съответствие с ПЕС), при което такава ВПН може да противоречи на Конституцията (въпреки че общата логика на дерогациите е да се даде възможност на държавата, поне временно, да запази действието на свои разпоредби, вкл. конституционни),
и в този случай съдията може да сезира КС.
4.2.1. Ключово е разбирането, че дори националните мерки, приети при дерогация, са мерки в приложното поле на ПЕС – именно ПЕС допуска конкретното отклонение/неизпълнение, това е „предоставена свобода“ (изразът мой) и поради това нейното упражняване се изразява в мерки/норми, които също са в обхвата на ПЕС – и за тях също се дължи съответстващо на ПЕС тълкуване[4].
4.2.2. Разбира се, дерогацията е възможност, а не задължение за конкретната държава – държавата (законодателят) може и да не се възползва от нея.
4.3. Във всички случаи съдията трябва да провери/прецени дали държавата е останала в рамките на позволеното неизпълнение (виж в т. 6).
5. Преценка дали относимите СПН оставят на държавата свобода на преценка (дискреция) при приемането на вътрешни правни мерки (особено при транспониране на директива)
Съдията трябва (сам) да прецени дали националният нормотворец (законодател или на подзаконово равнище) е имал (предоставена от самата СПН) свобода на преценка или не[5]. Немалко от разпоредбите на директивите например фактически не оставят на ДЧ свобода на преценка. Всъщност и това, както и преценката по отношение на предвидена в СПН дерогация, предполага съдията да „се постави на мястото на нормотвореца”…
5.1. Ако националният нормотворец не е имал свобода на преценка – дали приетата от него ВПН[6] отговаря напълно на предписанието на СПН.
5.1.1. Ако съдията смята, че ВПН, приета без свобода на преценка, не отговаря на предписаното от относимата СПН, е длъжен да опита сам, чрез съответстващо с тази СПН тълкуване[7], да преодолее несъответствието. Ако съответстващо тълкуване е невъзможно (contra legem), ще е налице противоречие и тази ВПН трябва да бъде оставена от съда неприложена. Съответствието с КРБ е ирелевантно, респ.
сезиране на КС е недопустимо.
5.1.1. Ако съдията смята, че ВПН, приета без свобода на преценка на националните власти, съответства точно на предписанията на СПН, която прилага, но противоречи на Конституцията,
сезирането на КС е задължително.
5.2. Ако националният нормотворец е имал свобода на преценка – дали при приемането на ВПН[8] е останал в нейните граници (виж в т. 6).
5.3. Деликатен ще е случаят, когато приложимата ВПН е …норма от самата Конституция. Доколкото според чл. 5, ал. 2 КРБ всички конституционни норми имат непосредствено действие, в някои ситуации е възможно приложима или относима СПН[9] да влезе в противоречие именно с такава норма. В този случай смятам за
абсолютно задължително всеки съдия да поиска (от ВКС/ВАС, в краен случай от другите оправомощени субекти) сезиране на КС тълкуване на засегнатата конституционна разпоредба.
Единствено КС би могъл да снабди конституционната норма със задължително erga omnes съответстващо на ПЕС тълкуване – или да прогласи, че такова е невъзможно (с произтичащата за конституционния законодател последица да измени Конституцията).
6. Преценка дали са спазени границите на допустимата дерогация и/или дискреция
6.1. Ако съдията смята, че националният нормотворец е излязъл извън определените[10] от СПН граници на свободна преценка и/или на дерогация, ВПН ще противоречи на ПЕС – и е длъжен да я остави неприложена, а
сезиране на КС е ненужно и недопустимо.
6.2. Ако съдията смята, че нормотворецът е останал в границите на позволената дискреция и/или дерогация, но е приел норма, противоречаща на КРБ, решаващо значение има правният ранг на тази ВПН: ако е законова,
съдията е длъжен да отправи искане до КС
(при което КС може сам да преразгледа преценката за границите на дискреция/дерогация, евентуално и да потърси от СЕС тълкуване на относимата СПН, ако сезиращият съд или друг съд не го е направил); ако нормата е подзаконова, може (и е длъжен по силата на чл. 5, ал. 1 КРБ) да я остави неприложена като противоконституционна,
а сезиране на КС е недопустимо.
Разбира се, съдията е
свободен да потърси тълкуване на относимата СПН от СЕС,
когато има съмнение за тълкуването относно наличието на дерогация или свобода на преценка или относно техните граници[11].
6.3. В цитираното вече разпореждане[12] се посочва ясно:
6.3.1. „/…/ преценката за дискрецията на националния законодател, при транспонирането на /директива/, няма как първо да бъде извършена от Конституционния съд, който не прилага националния закон по конкретно дело и не се явява и съд по правото на ЕС. Без такава преценка от сезиращия субект на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията /…/ в разглежданата хипотеза на оспорван закон, основан на директива на Съюза, Конституционният съд би се произнесъл при условията на една необоснована презумпция за широка дискреция на националния законодател. Ако обаче разпоредбите на обсъжданата директива, така както са изяснени от СЕС, съществено стесняват неговата дискреция, това може да постави конституционната юрисдикция в положение да наруши зачитането на принципите на примат, непосредствена приложимост, директен ефект и лоялно сътрудничество, както и на еквивалентност на националното право и правото на Съюза относно защитата на основните права.
6.3.2. /…/ Действащата Конституция на Република България не съдържа предписание за поредността, в която да бъдат сезирани СЕС или националната конституционна юрисдикция. Ако обаче от закон, транспониращ директива на Съюза, се оспорват, на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията, разпоредби, попадащи в обхвата на императивни изисквания на същата директива, съображения от конституционен порядък налагат Конституционният съд да се въздържи от произнасяне ако преди това от сезиращия субект /…/ не е направена преценка за дискрецията на националния законодател и тя не е отразена, със съответните доводи, в отправеното от него искане за противоконституционност на посоченото основание.
6.3.3. /…/ Конституционният съд, както и всеки орган на публичната власт в РБ като държава членка на ЕС, е обвързан от ангажимента на държавата към Съюза по смисъла на разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от Основния закон, въвеждащ европейското измерение на установения конституционен ред (виж Решение на Конституционния съд № 7/2018 г.), и от него се очаква да зачита основополагащите принципи на съюзния правен ред. Освен в случаите на нарушаване пределите на предоставената от държавата компетентност на ЕС и на защита на национална конституционна идентичност (в този смисъл Решение на Конституционния съд № 7/2018 и Решение № 13/2018) Конституционният съд не решава въпроса за приложимост на правото на ЕС на национално ниво, когато то е в основата на закона, релевантен за произнасянето на /съд/ по конкретно дело, и не преценява националните правни разпоредби, транспониращи директива на Съюза, с конституционните стандарти за защита на правата, когато нейните разпоредби не предоставят свобода на преценка на националния законодател.
6.3.4. По отношение на сезиращия субект по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, когато оспорваният пред конституционната юрисдикция закон транспонира директива на Съюза, принципът на лоялно сътрудничество се проектира и в изискването към него преди сезирането да формира ясна позиция относно свободата на преценка на националния законодател, която да бъде отразена в искането до Конституционния съд със съответните доводи /…/.
Такава преценка от сезиращия съд е предпоставка за упражняването на правомощието на Конституционния съд по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Основния закон и тя трябва най-напред да бъде направена в случая от ВАС (тричленен състав) – отсъствието ù означава, че сезиращият в този случай субект предрешава разглеждането на направеното от него искане по същество от Конституционния съд (т.е. да получи съдържателен контрол за конституционност), което е извън неговите (на сезиращия субект) правомощия. Във взаимоотношенията със сезиращия субект, определянето на предпоставките за упражняване на собствената юрисдикция, а оттам и отговорът на въпроса дали да измерва националното право със стандарта на конституционно установените основни права или да се въздържи от това, е в сферата на компетентност на Конституционен съд – това е негов прерогатив (чл. 13 от Закона за Конституционен съд).”[13]
6.4. Затова без такава преценка на сезиращия съд
искането до КС следва да се смята за недопустимо.
7. След всичко това се дължи преценка какво е съответстващото на правото на ЕС тълкуване на приложимите вътрешноправни норми
7.1. Прилагането на всяка ВПН със съответстващо на относимите СПН тълкуване е задължение, произтичащо ясно от „природата на съюзния правен ред”, изведено в практиката на СЕС[14] и известно в доктрината и като „индиректен ефект”. Задължението за съответстващо тълкуване[15] изисква когато действаща в правната система на една държава-членка (ДЧ) на ЕС ВПН попада в приложното поле (обхвата) на ПЕС, да се прилага само със съответстващо на ПЕС тълкуване. Това е задължение на всеки съдия по всяко дело, попадащо в обхвата на ПЕС[16]. И е най-широкообхватното задължение, произтичащо от действието на Правото на ЕС. То обаче е и най-подценяваното задължение, произтичащо от ПЕС, а неизпълнението му – най-масовото нарушение (не непременно най-тежкото) – и достатъчно основание за обжалване (вкл. касационно) и за търсене на обезщетение на вреди.
7.2. Затова КС посочва: „Когато една вътрешна правна норма попада в приложното поле на правото на ЕС, единствено прочитът ѝ в неговия контекст може да разкрие в пълнота нейните цели, съдържание и правни последици. Съответстващото на правото на ЕС тълкуване на вътрешната правна норма в неговия обхват е определящо за прилагането на тази норма. То може да позволи преодоляване на противоречие между вътрешната норма и правото на ЕС, от една страна, както и между вътрешната норма и националната конституция, от друга страна. Така обоснованият подход е още по-наложителен в случаите /…[17]/, когато оспорената пред Конституционния съд норма – или целият акт – транспонира съюзна директива.”[18]
8. Ако съответстващо тълкуване е невъзможно, ВПН трябва да бъде оставена неприложена
8.1. „Ако целеният от Правото на ЕС (цялото, съвсем не само от директива! – б. м.) резултат не може да бъде постигнат със съответстващо тълкуване на вътрешното право, националният съдия има специално задължението да осигури пълния ефект на разпоредбите на ПЕС (всичките! – б.м.), като при необходимост сам (служебно, по своя преценка – of its own motion, de sa propre autorité) остави неприложена всяка (!) разпоредба от вътрешното право, противоречаща на Правото на ЕС“[19]. Затова въпрос за неприлагане на ВПН, противоречаща на ПЕС, може да възникне едва след като се направи опит за съответстващо тълкуване на тази норма и се установи, че такова е невъзможно (contra legem, противоречие)[20]. В този случай възниква задължение за националния съдия – „сам, на своето равнище и по своя собствена преценка” да ги остави неприложени („независимо от ранга им”)[21].
8.2. „Когато сезиращият субект /…/ по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията счита, че приложимият в производството пред него закон, транспониращ директива на ЕС, противоречи на Основния закон, решението му да отнесе този въпрос до Конституционния съд не го освобождава от посочените по-горе отговорности предвид функцията му и на съд по правото на ЕС (решение на СЕС по дело С-5/14, Kernkraftwerke Lippe-Ems, пар. 34 и цитираната съдебна практика; решение от 20.12.2017 по дело С-322/16, Global Starnet Ltd срещу Ministero dell’Economia е delle Finanze, Amministrazione Autonoma Monopoli di Stato, nap. 21-23).
8.3. /…/ От компетентността на сезиращия съд е също така (и това е негова отговорност) преценката за съответствие с правото на Съюза на този оспорван от него закон /…/, изясняването на смисъла на националната правна норма, на съюзното право, което е предмет на транспониране, включително, в случаи на съмнение, чрез поставяне в ход на процедурата за преюдициално заключение от СЕС, така както е уредена в чл. 267 ДФЕС (при свобода на преценка на националния съд за необходимостта от това) и извършване на съответстващо тълкуване, доколкото е възможно, на националното правно правило.”[22]
8.4. Припомням: всеки национален съд може (и е длъжен) „да остави неприложена всяка норма от вътрешното право, за която установява, че противоречи на Правото на ЕС, без да иска или да изчаква отмяната на тази разпоредба по законодателен или друг конституционен ред”[23], т.е.
без да се иска или изчаква произнасянето на КС[24].
8.5. Именно затова разпоредбата на чл. 18, ал. 3 от ПОДКС урежда две свързани изисквания връзка: за аргументирана преценка на приложимото право, включително относно последиците от действието на правото на Европейския съюз. Очевидно първата по ред преценка е дали оспорената разпоредба или акт е в приложното поле на ПЕС. При положителен отговор ключова е преценката дали тази разпоредба (или целият акт) му противоречи. Една от най-съществените последиците на така изискуемия анализ (нека пак и пак повторя: „дължим ipso jure от съдилищата на държавите членки като съдилища и по правото на ЕС при произнасяния в съдебните производства на национално ниво, попадащи в приложното поле на съюзното право”) е, че ако съдът, който се произнася по делото по същество, установи („сам, по своя свободна преценка”!), че приложима по това дело ВПН (в случая – законова) противоречи на ПЕС, той е длъжен да остави тази норма неприложена. Това автоматично го лишава от правомощието по чл. 150, ал. 2 от Конституцията „да сезира Конституционния съд с искане за установяване на несъответствие между закон, приложим по конкретното дело, и Конституцията” – такава норма не е „приложима по конкретното дело”!
9. В случай на основателно съмнение съдията може (и трябва) да поиска преюдициално произнасяне на СЕС.
„В кръга от въпроси (от компетентността на сезиращия съд – б. м.) се включва и този за съответствието на въпросната директива с акт на Съюза от по-висок правен ранг, както и могат да бъдат приведени доводи, при евентуално сезиране на СЕС за преюдициално заключение, че нейни разпоредби засягат националната конституционна идентичност.”[25]
10. В крайна сметка според мен се дължи ясен извод дали цялата очертана до тук преценка не преодолява евентуално съмнение за противоречие на тези норми с Конституцията
„Всичко това сезиращият съд следва да установи в рамките на производството пред него, преди да сезира конституционната юрисдикция, тъй като той е както съд по главното производство и, следователно, той трябва да определи приложимото национално правно правило, така и съд по правото на ЕС на ниво държава членка. За съдилищата от националната съдебна система в РБ това задължение се основава на принципите на лоялно сътрудничество и на ефективност на съюзното право, които задължават държавите членки да предприемат всички необходими мерки, общи и специални, за да гарантират изпълнението на задълженията, произтичащи за тях от правото на ЕС. Конституционният съд не може да замести сезиращия субект по чл. 150, ал. 2 от Конституцията в изпълнението на това негово задължение – той не е компетентен пръв да тълкува приложимия национален закон, както и правото на Съюза, на което той се основава. Едно от съществените изисквания към ВКС/ВАС (състав) е, и такава е практиката на Конституционния съд, той да определи, и посочи в искането, приложимия в производството пред него закон (в този смисъл Определение на Конституционния съд по к. д. № 9 от 2018 г.). В разглежданата хипотеза това включва и изясняването на смисъла на оспорвания закон да бъде направено в светлината на целта на транспонираната директива и предписаните от нея резултати, обвързващи държавите членки, за да бъде установено дали има съответствие между тях.”[26]
11. Накрая ми се струва полезно да посоча един (надявам се да остане самотен…) пример за пълно незачитане на изискването на чл. 18, ал. 3 от ПОДКС
По-горе бе посочено искането от РС-Козлодуй[27] от март 2024 г. относно разпоредба от Закона за безопасно използване на ядрена енергия.
11.1. Дори самото наименование на този закон показва несъмнена връзка с Правото на ЕС (материята е предмет на правна уредба в Договора за Европейска общност за атомна енергия и производни съюзни правни актове). В искането освен това се посочва, че „видно от мотивите към проекта (на Закона за изменение и допълнение на Закона за енергията от възобновяеми източници), той е разработен от МС с цел транспониране на изискванията на (директива на ЕС) [28]. И не следва нито дума за (да не говорим за „аргументирана преценка” на) каквито и да било последици от така (макар и мълчаливо) установената несъмнена връзка на оспорената законова разпоредба (и/или материята) с Правото на ЕС. Въпреки, че КС е посочил ясно: „…изясняване на приложимото вътрешно право в контекста на правото на Европейския съюз е необходимо винаги, когато приложима вътрешна правна норма попада в приложното поле на правото на ЕС и особено когато представлява акт по транспониране на съюзна директива /…/”[29].
11.2. Не присъства и поне индикация за (ако не и изводи от) направена проверка дали приложимата по делото по същество законова норма не противоречи на съюзна правна уредба, което би я направило неприложима по същото дело. Дори във формално обособеното изложение „по допустимостта на искането”[30] изискванията на чл. 18, ал. 3 от ПОДКС изобщо не споменават.
11.3. Затова с разпореждане от 29 март 2024 г. съдията-докладчик разпорежда отстраняване на нередовност на искането, отнасяща се до изпълнение на изискването на чл. 18, ал. 3 от ПОДКС за аргументирана преценка на приложимото право относно последиците от действието на правото на Европейския съюз[31]. В отговор, на 11 април 2024 г. в Конституционния съд е внесен от сезиращия съд акт със странното наименование „заявление”. В него се посочва: „Във връзка с прилагането на разпоредбата на чл. 18, ал. 3 ПОДКС намирам, че (оспорените законови разпоредби) не са в приложното поле на правото на Европейския съюз. Считам, че в случая се касае за вътрешноправната уредба на въпроса /…/ и не са засегнати или приложими други норми от европейски порядък.”[32]. След което се посочва (?!?) „Директива /…/ установява единни основни норми на безопасност за защита на здравето на лицата /…/”. Е как щом директивата „установява единни основни норми на безопасност за защита на здравето” релевантните законови разпоредби относно същата материя (оспорени пред КС) „не са в приложното поле на правото на Европейския съюз”?!?
11.4. Направеният от сезиращия съд в посоченото негово „заявление” извод, че оспорените пред Съда разпоредби „не са в приложното поле на правото на Европейския съюз” и „не са засегнати или приложими други норми от европейски порядък” е очевидно напълно неверен. Това е пример за изначално неразбиране на обхвата на приложение на правото на ЕС! И за неправилно отречена връзка на делото пред сезиращия съд с правото на Европейския съюз.
11.5. При това въпреки този предварителен извод сезиращият съд посочва не само релевантна за материята съюзна директива (обаче пък вече различна от посочената в искането директива, за целите на чието транспониране е приет ЗИДЗЕВИ), но и прави извод, че тя „предоставя изцяло в компетенциите на националните юрисдикции на държавите членки да определи (sic!) /…/”. Това пък е пример за непълно и неясно изложение на анализираните (въпреки „отсъствието на връзка”?!?) последици от действието на Правото на ЕС в материята, което сезиращият съд дължи ipso jure при разглеждането на делата.
11.6. В подобна хипотеза КС не следва да установи друго, освен, че в искането на сезиращия го съд неправилно е отречена връзката на делото пред сезиращия съд с ПЕС, а анализираните въпреки това (в последващия акт „заявление”) последици от действието му в материята, което сезиращият съд дължи ipso jure при разглеждането на делата, са изложени непълно и неясно, поради което не са изпълнени изискванията на чл. 18, ал. 3 ПОДКС.
ІІІ. Общо заключение
Всички тези преценки – в посочената последователност – имат съществено значение за решаването на делото, поради което се дължат ipso jure от всеки съдия по всяко дело и трябва да бъдат направени от него служебно[33] – независимо дали страна по делото е релевирала някой от тези елементи, или не.
Затова съд може да сезира КС едва след като ги извърши в цялост (изясни в пълнота съюзните аспекти на приложимото право)[34]. И само ако е установил (с убеденост, вкл. на основата на получени отговори от СЕС, или поне при основателни съмнения за) противоречие с Конституцията на приложима законова ВПН или на приложима или относима СПН (в този случай може само чрез ВКС/ВАС да поиска тълкуване на тълкуване на релевантна разпоредба от Конституцията).
Тези преценки обаче имат значение и за сезирането на КС и за неговата преценка на собствената му компетентност[35]. Затова КС изисква те да бъдат изложени ясно и цялостно в искането до него.
Националният съд може на общо основание (в посочените по-горе случаи) и да сезира Съда на ЕС с преюдициално запитване – за валидност или за тълкуване на приложима или относима СПН. Той може да потърси произнасяне на КС преди да сезира СЕС само при основателни съмнения (неяснота) относно тълкуването на релевантна (за делото по същество) разпоредба от КРБ – за да прецени дали да сезира СЕС (или за да може да го направи с по-убедителни аргументи), особено при убеденост или основателни съмнения за нарушаване на НКИ.
„Несъвместимо с логиката на правосъдната функция на сезиращия съд, на посоченото конституционно основание, е да се очаква конституционната юрисдикция първа да определи кое следва да е приложимото право в производството пред този национален съд – това е несъвместимо и с компетентността на конституционната юрисдикция, в такива случаи, предвид възможността за инцидентен контрол за конституционност, вписана в конституционно възприетия европейски модел на конституционно правосъдие.”[36]
Разбира се, преценката на сезиращия съд, може да бъде неточна. И, разбира се, КС, след като бъде сезиран, прави своя преценка. Най-малкото, защото сам в качеството си на национална юрисдикция дължи съответстващо на правото на ЕС тълкуване на нормите от вътрешното право (освен ако не установи нарушаване на НКИ или че релевантният съюзен act/норма е ultra vires, при което и в двата случая се дължи сезиране на СЕС). Да бъде принуждаван КС да прави такава преценка без сезиращият го съд да я е направил от своя страна (и в рамките на общото си задължение да даде правосъдие, като правилно приложи правото) противоречи на духа и смисъла на компетентността на КС по чл. 149, ал. 2 от Конституцията.
И обратно: осъществявайки своята преценка, КС трябва да бъде свободен и овластен или да обяви за недопустимо искането на сезиралия го съд, вкл. с възможността да покани (с определение на Съда или с разпореждане на съдията-докладчик) съдебния състав да осъществи в пълнота тази преценка и надлежно да я изложи в нов акт (напр. допълнителни съображения).
В крайна сметка смятам за наложително да се разбира, че всичко това е не средство за ограничаване на сезирането на КС, а дължимо по смисъла на доброто правосъдие задължение на всеки съд по всяко дело – преди всякакво сезиране на Конституционния съд.
Затова ще си позволя да предложа кратко обобщение на изводите от изложеното – искането до КС ще бъде недопустимо, когато:
- липсва преценка на връзката с ПЕС (дори ако в искането се съдържа изложение, но да не може да се приеме за „аргументирана преценка”);
- е направен неаргументиран или неверен извод за отсъствие на връзка с ПЕС;
- е установена приложимост на самоизпълними СПН – съдията е длъжен да приложи тях, а не вътрешните правни норми, дори те да „предвиждат същото” и тези ВПН не са „приложими” по делото по същество;
- не са посочени (в пълнота) относимите СПН;
- в искането отсъства преценка дали относимите СПН налагат определено съдържание на приложимата вътрешноправна уредба;
- в искането отсъства преценка дали относимите СПН допускат свобода на преценка на националния законодател;
- в искането отсъства преценка дали относимите СПН допускат изключение (дерогация);
- и преценка дали законодателят е останал в границите на допустимата (от ПЕС) свобода на преценка или дерогация;
- в искането не е изложено съответстващото на относимите СПН тълкуване на приложимите ВПН (от което може да следва ясен извод за отсъствие на противоречие с Конституцията – или обратно, именно от това да следва извод за такова противоречие), както и ако изобщо отсъства изложение относно последиците от действието на несамоизпълнимите СПН, свързани с материята (предмета на делото);
- от изложеното следва извод за дължимо от сезиращия съд отправяне на ПЗ до СЕС, но такова не е направено или не е съобразен (вкл. ако още не е получен) отговорът на СЕС;
- не е посочено ясно дали преценката до тук не преодолява евентуално съмнение за противоречие на приложима законова разпоредба с Конституцията;
- в частност в искането се посочва установено от сезиращия съд противоречие на първоначално смятана за приложима законова разпоредба с ПЕС (при което тази норма не е „приложима” тъй като трябва да бъде оставена неприложена).
Всякакво сезиране на КС преди – още по-малко без! – такъв анализ е изначално недопустимо като нарушение на изискването на чл.18, ал. 3 от ПОДКС във връзка с чл. 150, ал. 2 от Конституцията („приложим закон”).
Преценката на сезиращия съд не обвързва КС. Но дори да е невярна, направената (и изложена в искането) преценка ангажира сезиращия съд – както го ангажира, ако изобщо не сезира КС…
[1] Договорите за присъединяване на нови държави-членки напр. съдържат разпоредби, позволяващи временно неприлагане на (дерогация от) СПН, вкл. на разпоредби от УД. Типичен пример са дерогациите, свързани с въвеждането на единната валута по смисъла на чл. 139 и сл. от ДФЕС.
[2] Напр. чл. 22, § 1 от ДФЕС предвижда всеобщо право на „гражданин на Съюза, пребиваващ в държава-членка, на която не е гражданин, да избира и да бъде избиран в местни избори в държава-членка, на територията на която пребивава, при същите условия, както и гражданите на тази държава”, но допуска в производния съюзен правен акт разпоредби, които „могат да предвиждат и дерогации, оправдани от специфични за държава–членка проблеми”. Виж също чл. 27; 92, 108, § 2, ал. 2 и 3; чл. 114, § 9 и др. от ДФЕС.
[3] Подобни хипотези изобилстват в Правото на ЕС (като израз на запазени правомощия на ДЧ в материите, в които осъществяват предоставяне на компетенции на ЕС) – като напр. разпоредбите на чл. 36, чл. 45, § 3, чл. 52, чл. 65, § 1, б. „b“ от ДФЕС и др.
[4] СЕС отхвърля твърденията на национални правителства, че материите в дерогация остават в запазената компетентност на ДЧ и респ. са извън обхвата на ПЕС (и на ХОПЕС) – еднозначно в CJUE (Голям състав), 21. 12. 2011, N. S., C-411/10 и 493/10.
[5] /…/Националният съд, компетентен да приложи закон, транспониращ директива на ЕС, има отговорността да извърши преценката за съответствие на закона (приложимата от него разпоредба) с директивата, в съответствие с разпоредбата на чл. 4, ал. З от Основния закон /…/. Съществен аспект на тази преценка е изясняването на степента на дискреция на националния законодател – въпрос, който, както бе посочено, може да бъде решен също така със съдействието на СЕС, чрез процедурата за преюдициално заключение.” – Разпореждане от юни 2021 г. на съдия-докладчика (М. Карагьозова-Финкова) по к. д. № 14/2020.
[6] Транспонирането не изисква задължително приемане на нови ВПН за всеки от уредените в директивата въпроси. Напълно възможно е в законодателството (разбирано широко, правната система, вкл. подзаконови актове) да съществуват (заварени) ВПН, които съответстват напълно на предписанието на директивата (постигат целения с нея резултат). Тези ВПН може да се прилагат и след изтичането на срока за транспониране – но вече единствено със съответстващо на директивата тълкуване – напр. по отношение на съдържащите се във ВПН понятия, които имат съюзен смисъл и/или дефиниция (редица директиви, впрочем и регламенти, съдържат дефиниции, на български език неправилно превеждано като „определения”).
[7] Напомням, че по всяка от разглежданите тук преценки страна по делото може (и би било най-добре) аргументирано да поиска или предложи (напр. преценка за валидност или съответстващо тълкуване на ВПН). Респ. другата страна може аргументирано да обори/възрази. Респ. всяка от страните може (аргументирано!) да поиска ПЗ по всеки от неизяснените елементи от ПЕС. Това не само ще улесни съдията, но и ще го снабди с по-широк каталог от основания за неговата преценка – а евентуално ще улесни и СЕС в даването на максимално полезен на първо място именно за разрешаването на висящото дело отговор! Затова си позволявам активно да твърдя, че ролята на адвоката – въобще за правосъдието и особено в случаите в обхвата на ПЕС – е ключово важна и дори водеща! Виж подробно в Атанас Семов. 10 минути с Правото на ЕС. Наръчник за адвокати. София; Център за обучение на адвокати, С., 2021.
[8] Или заварените ВПН, които държавата не смята да изменя/отменя, попадат в границите на позволената от относимите СПН свобода на преценка.
[9] Въпросът за съответствие с Конституцията на относима СПН ще възникне само след като бъде безспорно установено, че прилагащата я ВПН е в пълно съответствие с тази СПН (напр. коректно/точно я транспонира) – и тогава пред КС ще бъде отнесен въпросът за съответствието с КРБ именно на тази ВПН (и то само ако става дума за законова норма) – при което КС може (и ще е длъжен…) да прецени и съответствието с КРБ на относимата СПН…
[10] Или имплицитно произтичащи от смисъла на самата конкретна СПН.
[11] Съдия Карагьозова-Финкова посочва и че „/…/ при всякакво съмнение за смисъла (или валидността) на съюзното право националният съд може/трябва да отнесе този въпрос до СЕС /…/” – Разпореждане (на съдия-докладчика М. Карагьозова-Финкова) по к. д. № 14/2020.
Националният съдия е длъжен да отправи ПЗ (според СЕС поне ако се произнася по дело като последна инстанция, според мен – всеки съд), когато намира приложими или относими СПН за недействителни (ПЗ за валидност) или неясни (ПЗ за тълкуване), независимо че едновременно с това той (или друг субект) е поставил пред националната конституционна юрисдикция въпрос за противоконституционност – виж CJCE, 27. 6. 1991, Mecanarte-Metalurgica da Lagoa, C-348/89; знаковото CJUE, 22. 6. 2010, Melki et Abdeli, C-188/10 и C-189/10 и др.
[12] Разпореждане (на съдия-докладчика М. Карагьозова-Финкова) по к. д. № 14/2020.
[13] В конкретния случай съдия-докладчикът установява, че „в очертания контекст, отсъствието на тази преценка, с придружаващите я доводи, относно дискрецията на националния законодател в настоящото искане /от съд/, с което се оспорва конституционността на /разпоредба от закон/, като закон транспониращ директива на ЕС /…/, наред с всичко посочено по-горе, е в несъответствие с изискванията на чл. 17, ал. 1 от ЗКС и чл. 18, ал. 2, т. 4 и ал. З от ПОДКС”.
[14] Основно в решението по делото CJCE, 10. 4. 1984, Von Colson, 14/83, т. 26.
[15] Задължение, „естествено присъщо на системата на ПЕС“ – CJUE, 5. 10. 2004, Pfeiffer, С-397-403/01, т. 114.
[16] А преди това е задължение на всеки, който прилага право, и във всяка ситуация в обхвата на ПЕС… Виж подробно в Атанас Семов, Задължението за съответстващо на Правото на ЕС тълкуване на вътрешните правни норми. Най-широкообхватната последица от действието на Правото на ЕС, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2022, и резюмирано в Задължението за съответстващо на Правото на ЕС тълкуване на вътрешните правни норми. Най-широкообхватната последица от действието на Правото на ЕС. Наръчник, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2022.
[17] Какъвто е и случаят по конкретното конституционно дело, респ. по делото пред сезиращия съд – и именно затова този анализ е бил безусловно дължим от този съд!
[18] Решение № 5 от 14. 6. 2022 г. по к. д. № 13/2021 (докл. съдия А. Семов).
[19] CJUE, 18. 9. 2014, Vueling Airlines, C-487/12, т 48. Виж още по-скоро в CJUE, 4. 2. 2016, Ince, C-336/14, т. 52.
[20] CJUE, 24. 1. 2012, Maribel Dominguez, C-282/10, т. 23. Виж и CJUE, 10. 10. 2013, Spedition Welter, C-306/12, т. 28; CJUE, 24. 5. 2012, Amia, C-97/11, т. 30-41 и CJUE, 19. 6. 2014, Specht e.a., C-501/12 – C-506/12, C-540/12 и C-541/12, т. 89.
[21] Виж подробно в Атанас Семов, Правна система на ЕС, ИЕП, С., 2017, спец. стр. 483 и сл. („Принцип на примат на Правото на ЕС”).
[22] Разпореждане (на съдия-докладчика М. Карагьозова-Финкова) по к. д. № 14/2020.
[23] Виж CJCE, 11. 9. 2014, A c/ B et a., C‑112/13, т. 36, и в същия смисъл още от CJCE, 9. 3. 1978, Simmenthal, 106/77, т. 21 и 24 и по-наскоро CJCE, 19. 11. 2009, Filipiak, C‑314/08, т. 81; CJUE, 22. 6. 2010, Melki et Abdeli, C-188/10 и C-189/10, т. 43 и цитираната съдебна практика, както и CJUE, 26. 2. 2013, Åkerberg Fransson, C‑617/10, т. 45.
[24] „В случай, че националният съд установи противоречие на приложимата от него законова разпоредба с директива на ЕС този въпрос е изцяло такъв за определянето на приложимото право, а не е въпрос за конституционност на националното правно правило, и се разрешава от националния съд в производството пред него.” – Разпореждане от юни 2021 г. на съдия-докладчика (М. Карагьозова-Финкова) по к. д. № 14/2020.
Пак там са посочени ясно и дължимите правни последици, когато съответстващо на ПЕС тълкуване е невъзможно: „Във всеки случай националният съд следва да предприеме, доколкото е възможно, съответстващо тълкуване на националния закон с относимата разпоредба на директивата. Когато такова тълкуване е невъзможно, националният съд обявява националната норма за неприложима поради противоречие с разпоредба на директивата, и ако последната отговаря на условията за директен ефект, изведени в практиката на СЕС – прилага именно нея. Това не освобождава държавата членка от задължението да транспонира добре директивата, но дори това да не е изпълнено, посоченото задължение на националните съдилища остава и националният съд следва да вземе предвид не само текста на директивата „но и контекстът ù и целите на правната уредба, от която тя е част.“ Смисълът на съответстващо на директивата тълкуване е, че то предлага широки възможности да се осигури пълна ефективност на правото на ЕС в рамките на националната система на действащото право. Това е отговорност на всяка държава членка на Съюза.”
[25] Разпореждане от юни 2021 г. на съдия-докладчика (М. Карагьозова-Финкова) по к. д. № 14/2020.
[26] Разпореждане от юни 2021 г. на съдия-докладчика (М. Карагьозова-Финкова) по к. д. № 14/2020.
[27] К. д. № 12/2024.
[28] Стр. 5 от искането.
[29] Решение № 5 от 14.6.2022 г. по к. д. № 13/2021.
[30] С. 7 от искането. Отделен въпрос е, че допустимостта на едно искане следва да бъде аргументирана в неговото начало, а не след излагане на „фактите по делото” (стр. 1) и „факти относно оспорените разпоредби” (стр. 4).
[31] Заслужава си да се цитира: „При осъществяване на проверка по редовността на искането установих, че то не отговаря на изискването на чл. 18, ал. 3 от ПОДКС за аргументирана преценка на приложимото право относно последиците от действието на правото на Европейския съюз. Със свое Определение № 2 от 13 март 2024 г. по к. д. № 8/2024 г. Конституционният съд потвърждава своята практика във връзка с прилагането на разпоредбата на чл. 18, ал. 3 ПОДКС в контекста на правомощието на всеки съд да сезира Конституционния съд по чл. 150, ал. 2 от Конституцията (Определение от 14.09.2021 г. по к. д. № 13/2021 г.; Определение от 05.10.2021 г. по к. д. № 15/2021 г.; Определение № 2 от 24.02.2022 г. по к. д. № 15/2021 г.). Във връзка с образуваното в Конституционния съд дело обръщам внимание, че е необходимо сезиращият съд по всяко дело служебно да провери дали предметът на делото и приложимите вътрешни правни норми имат връзка с правото на Европейския съюз (дали приложимата вътрешна правна норма представлява мярка по прилагането му или по друг начин е свързана с него) и ако в дадения случай установи връзка – да съобрази и прецени последиците от неговото действие.”.
[32] От къде пък идва този израз „норми от европейски порядък” трудно намирам обяснение…
[33] Нека подчертая: същите преценки – и в същата последователност! – дължи и всеки друг правен субект – публичен и дори частен! – преди всякакво сезиране на съд…
[34] „Само ако след осъществяването в пълнота на този анализ за съда остане или възникне основателно съмнение за противоречие с Конституцията на приложима вътрешна правна норма или на относима съюзна правна норма, той следва да потърси произнасяне на Конституционния съд със съответните доводи.” – Решение № 5 от 14.6.2022 г. по к. д. № 13/2021 (докл. А. Семов).
[35] Ако напр. приложима по делото по същество ВПН противоречи на ПЕС, тя следва да бъде оставена неприложена от съда – такава ВПН губи качеството си на „приложимо право” и никакъв въпрос за съответствие с Конституцията не възниква, респ. никакво сезиране на КС не е нито необходимо, нито допустимо.
[36] Определение № 2 от 24.02.2022 г. по к. д. 15/2021 (докл. М. Карагьозова-Финкова).
27
Коментирайте
„Съдията“ Семов наясно ли е, че Конституционният съд не е Питията, която не те приема ако не ти е подходящо приношението, а държавен орган с конституционноустановени функции, които дължи да изпълнява в обществена полза?
Все едно да ми предяви иск за делба и аз да му кажа, чакай малко, няма да ти гледам делото докато не ми анализираш всички относими правни норми и не ми синтезираш практиката на Върховния съд от 60-та година до сега. Това е твоята работа, пич, върши си я. Нито съдилищата, нито Конституционният съд са място за място за себеутвърждаване, а за вършене на работа. Като се подиграваш на провинциалния съдия от Костинброд, няма да ти порасне катедрата Жан Моне.
Пардон, от Козлодуй.
„Доцент Денев, не съм следял „Форсайтови“ с такова увлечение както Вашите лекции по телевизията!“ Обаче е досадно с тази натрапчива мислА за измисления „национален конституционен суверенитет“. СЕС ще се почуди за пореден път – елегантно, и ще подмине с безразличие същата тази мислА. Няма какво да коментираме „ограниченията“ за сезиране от съд на КС на РБ – въобще съдът не следва да преценява дали даден закон противоречи и на общностното (съюзното) право. Но тук някои с възхита примират на извадки от читанки на автора. Не е лошо – щом се предоставя трибуна за безплатна реклама. Ще очакваме „поредицата“ за неграмотността… Покажи целия коментар »
Тоест – да не се сезира КС, ок.
Тоз няма един ден като съдия, преди да го назначат с връзки в КС, ама учи сега всички съдии в страната как да пишат и какво.
Насе, всичко тва е много хубаво, но премълчаваш нещо. Защо всички тези евроработи КС ги иска при сезиране от съд, а не ги иска при сезиране от други субекти, когато също атакуват закон. Защо от Льотчика и политическите ви господари нищо не искате при сезиране, а редовият съдия го мъчите с всякакви глупости и търсите под вола теле. Затуй нямате едно допуснато искане на съд, а се чудите с какви идиотски мотиви да отклоните всяко искане. Хайде малко поработете, за да заслужите 20-те бона заплата на месец, която бедния народ ви плаща.
Ай сиктир…
Накратко казано: КС е място за заслужен отдих, не ни занимавайте и не ни създавайте работа.
Къв ПЕС, ква крава, кви пет лева, бе?! Кви анализи и връзки пак иска този дървен философ?! В КРБ никъде не се споменава за ПЕС – казва се , че всеки съд по искане на страна по делото или по своя инициатива може да сезира Конституционния съд с искане за установяване на несъответствие между закон, приложим по конкретното дело, и Конституцията. Позоваването на някакъв си правилник /ПОДКС/ при ясна конституционна уредба е повче от смешно… Значи съдията констатира противоречие между вътрешна правна норма, приложима по разглежданото дело и КРБ, и това е абсолютно достатъчно условие, което само по себе си… Покажи целия коментар »
„[4] СЕС отхвърля твърденията на национални правителства, че материите в дерогация остават в запазената компетентност на ДЧ и респ. са извън обхвата на ПЕС (и на ХОПЕС) – еднозначно в CJUE (Голям състав), 21. 12. 2011, N. S., C-411/10 и 493/10.“ Нагледен пример за безкрайната лакомия на институциите на ЕС да си извоюват, колкото е възможно по-широк обхват на действие на своите актове, независимо, че приравняването на дерогацията със свободата на преценка на ДЧ е меко казано смущаваща, защото не е едно и също да кажеш, че понеже чашата е наполовина пълна, съответно/празна, и двете са чаши с вода, в… Покажи целия коментар »
Интересна е възмовността когато приложимата ВПН е норма от самата Конституция.
Тази част като че ли е последна.
За съжаление май да!
Много изчерпателно относно възможностите кога искането до КС ще бъде недопустимо.
И най вече когато липсва преценка на връзката с ПЕС.
Наистина полезно четиво
Дано да стигне до по-широк кръг.
Поздравления за труда
Желая повече експерти да дават така мнения и да анализират в Лекс
Отново говорим за Семов на ниво.
Добър анализ бе.
Единственото тъжно е, пе някога Семов беше при онази карикатура Яне Янев
Да беше само Я. Я., но и на гости на трактористи с чепка лоза и няколко ябълки.
Дълго и напоително. Не е ли е
Старателно чета Семов и поредиците му за сезирането на КС. Логичен и ясен е, но в мен все повече се оформя мнението, че ако един съдия трябва да извърши цялата тази дейност – проучване на ПЕС, анализ за относимост и тн. по-добре да се запише в пак в университета и да защити степен, отколкото да се хаби да сезира КС. Разбирам, че го обяснява в детайли, но все пак хайде да си даваме сметка за практическата страна на нещата. Много високо вдига летвата и просто няма кой да я скочи. Целта на една разпоредба – в случая измененият чл. 150… Покажи целия коментар »
А може да е обратното колега – само той да иска някое искане да успее 😉
Thank you for helping people get the information they need. Great stuff as usual. Keep up the great work!!!
FlyingTogether