В търсене на общия иск за преустановяване на нарушения
Авторът
Деян Веселинов Петров е адвокат към Софийската адвокатска колегия, както и докторант към Българската академия на науките.
Статията му е редактиран и допълнен вариант на публикуваната за първи път в сп. „Търговско и облигационно право“, кн. № 6/2024 г., под заглавие „Още веднъж за общия иск за преустановяване на нарушения и ограничената абсолютност на някои права“. В светлината на засиления, включително от първата публикация насам, практически интерес към коментираната проблематика, авторът се надява настоящото изложение да достигне до по-широка аудитория и да бъде от полза за правоприлагането.
I. Постановка на проблема
Съгласно традиционното разбиране по въпроса, абсолютното право е призната и гарантирана възможност на титуляря му да притежава определено благо, респ. да има определено поведение спрямо него, и да иска от всички трети лица да се въздържат от нарушаването му[1]. От тази гледна точка есенцията на абсолютните права се свежда до задължението на третите лица, които са ги нарушили, „да възстановят нещата в състоянието, в което те биха се намирали, ако правото не би било накърнено“[2].
Би могло да се окаже обаче, че това разбиране не е приложимо в пълна степен към някои категории абсолютни права, чието абсолютно битие е ограничено от не(до)уредените средства за тяхната защита, които правят щото пълното възстановяване на нещата в първоначалното им състояние да е невъзможно без съгласието на нарушителя. Това са хипотезите, в които липсва изрична уредба на иск за преустановяване на нарушението на съотвеното право. Най-типичните и практически значими хипотези са правата върху личността, каквито са живот, здраве, чест, достойнство и доброто име. По отношение на визираните категории права безспорно няма изрично уреден иск за преустановяване на продължените/продължаваните нарушения, какъвто е предвиден по отношение на много други категории абсолютни права.
Оттук, едната възможна линия на разсъждение е да се приеме, че липсата на изрично уреден иск за преустановяване на нарушението на тези права означава липсата на такова субективно материално право и неоснователност или недопустимост на иска за неговата защита, а другата опция е наличието на такава искова защита да бъде обосновано по тълкувателен път. Настоящата разработка адресира този важен практически проблем като обобщава становищата и аргументите в подкрепа на всяка от двете тези в светлината на актуалната съдебна практика.
II. Актуалната съдебна практика
Съдебната практика категорично застъпва виждането, че липсата на обща уредба на искове за преустановяване на нарушения на абсолютни права означава не само липса на субективно материално право, но и недопустимост на иска.
С Определение № 190/17.08.2022 г. по ч.гр.д. № 1718/2022 г. на ВКС, I г.о., ВКС утвърди това разбиране, като се произнесе по следния правен въпрос:
„Допустим ли е чрез правоприлагане по аналогия на основание чл. 5 ГПК и чл. 46, ал. 2 ЗНА осъдителен иск за отстраняване или блокиране на информация, която се съхранява от доставчик на услуга на информационното общество, която му е предоставена от получател на услугата, когато такъв иск не е изрично уреден в закона?“
В конкретния казус ищецът – юридическо лице, е предявил осъдителен иск за премахване на съдържание от интернет страница, което е съдържало клеветнически, обидни и арогантни твърдения, които са надхвърлили пределите на правото на свободно изразяване.
Голяма част от решаващите мотиви на ВКС са основани на анализа на Директива 2000/31/ЕО от 08.06.2000 г. на Европейския парламент и на Съвета за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар, доколкото конкретният казус е попадал в приложното поле на директивата и на транспониращия я Закон за електронната търговия (ЗЕТ). След като достига до извода, че директивата предоставя възможност, но не и задължение, на държавите членки да предвидят в своите законодателства защитено право и съответни процедури за отстраняване или блокиране на достъпа до информация в хипотезата на чл. 14, § 1 от Директива 2000/31/ЕО, съставът на ВКС преминава към принципни разсъждения по въпроса дали законодателството ни предвижда такъв иск и дали липсата му може да бъде преодоляна по пътя на аналогията. Върховните съдии изтъкват, че правоприлагането по аналогия на други разпоредби от българското законодателство в случая е недопустимо, тъй като става дума за различни по естеството си права, които се защитават посредством различни закони и предвидените в тях правни средства за защита. Посочва се още, че поради липса на подобие между разгледаните случаи, правоприлагането по аналогия не може да се приложи. За разлика от чл. 45 ЗЗД, която дава право на обезщетение за вреди от различни нарушения на лични и имуществени права без значение дали са уредени в специален закон, или не, в българското право не се предвижда такава обща разпоредба, позволяваща да се иска преустановяване на тези нарушения, когато те продължават във времето. Преценката за това кои правонарушения да се скрепят с такава защита, според върховните съдии, принадлежи на законодателя.
Изразената от ВКС позиция по въпроса е трайна. Същите съображения се повтарят в по-късно приетото Определение № 476/22.03.2023 г. по гр.д. № 3824/2022 г. на ВКС, I г.о., по идентичен въпрос.
В по-старата практика на ВКС се среща и подход, при който подобен иск за преустановяване на нарушение бива разгледан по същество, но бива отхвърлен като неоснователен. По отношение на иск за възстановяване на нарушено право на личен живот чрез осъждане на ответника да демонтира камера за видеонаблюдение, монтирана на входната врата на жилищен блок, в Определение № 129/01.02.2012 г. по гр.д. № 750/2011 г. на ВКС, III г.о., се приема следното: „Общият исков ред за защита на субективни права обема поправяне на вредоносните за личността последици при противоправни, засягащи личността действия, чрез осъдителния иск за обезщетение. ( виж Решение № 56/26.02.2009 г. на ВКС по гр.д. № 5814/2007 г., I г. о., ГК ). Ето защо, ако се повдигне спор за нарушена неприкосновеност като резултат от действие на частно лице и ако същевременно по исков ред се претендира не обезщетение и не защита на собствеността чрез негаторен иск, а последици, каквито законът не предвижда при защитата на субективни права, т. е иска се ответникът да бъде осъден да премахне техническото средството за видеонаблюдение от входната врата на жилищна сграда в етажна собственост, независимо от положително решение на общото събрание на собствениците за оспорваното фактическо положение, гражданският съд не може да даде търсената защита на личната неприкосновеност чрез осъдителен иск, при конкретно предявения петитум.“
Оказва се, че от гледна точка на цитираната съдебна практика някои категории абсолютни права са ограничено абсолютни[3] поради своята ограничена защита. Съгласно коментираната теза, в случай на нарушение те включват възможност за обезщетение, но не и право да се иска преустановяване на продълженото нарушение. В този смисъл, по отношение на визираната категория абсолютни права, за които липсва изрично уреден негаторен иск[4], не е приложима в пълна степен традиционната дефиниция на абсолютните права като възможност на техния титуляр да иска от всяко трето лице да се въздържа от нарушение. Задължение за въздържане все пак има (ако нямаше, не би могла да се обясни противоправността на нарушението), но то е с намален интензитет, тъй като неизпълнението му поражда единствено задължение за обезщетение, без възможност за реално изпълнение.
Анализът на практиката на първоинстанционните и въззивните съдилища показва, че случаите, когато ищците претендират интегрална защита и наред с исковете за обезщетение предявяват и искове за преустановяване на нарушението, напр. чрез премахване на опозоряващата публикация, са много малко на брой. Въпреки това, могат да се открият първоинстанционни съдебни решения, с които се уважават искове за осъждане за премахване на публикация, било на осн. чл. 79 ЗЗД[5], било чрез пряко позоваване на Конституцията[6]. Тези съдебни актове към датата на настоящата публикация не са влезли в сила, но дават добра представа за различните подходи към разглежданата проблематика.
Практиката на ВКС претърпя и допълнително развитие. С Определение № 3432/03.07.2024 г. по гр.д. № 3278/2023 г. на ВКС, I г.о., е допуснато касационно обжалване по въпроса „Има ли всеки гражданин субективно право на защита срещу противоправно посегателство върху правата му чрез предявяване на иск за премахване на публикувана в електронно медийно издание статия, съдържаща клеветнически твърдения и обиди?“. Интересно е да се отбележи, че основанието за допускане е чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, мотивирано с необсъждането на този въпрос в практиката на ВКС. Предвид наличието на горецитираното Определение № 190/17.08.2022 г. по ч.гр.д. № 1718/2022 г. на ВКС, I г.о., което е постановено в производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, не споделям извода, че по въпроса нямало формирана съдебна практика. Остава да разберем дали съдебният състав, който е допуснал касационно обжалване по гр.д. № 3278/2023 г., ще преосмисли тази съдебна практика и по този начин да се формира противоречива такава, което от своя страна да отвори пътя към образуването на тълкувателно дело по въпроса.
III. Допустими ли са негаторните искове за преустановяване на нарушения, когато законът не ги урежда изрично?
Преди всичко, очевидно погрешно и будещо недоумение е изразеното в част от цитираните по-горе актове на ВКС разбиране, че исковете за преустановяване на продължени деликти, при липсата на изрично уредено материално право за това, били недопустими. Това виждане е резултат от грубо смесване между вземането като материално право и процесуалното право на иск[7]. Отдавна утвърдено и легализирано е положението, че процесуалното право на иск в смисъл на правото на ищеца да се обърне към съд за защита на накърнено материално право е обусловено единствено от твърденията на ищеца. По отношение на някои категории искове законът предвижда допълнителни ограничения: такова е изискването за доказване на наличие на правен интерес при установителните искове за права[8]; такова ограничение се явява и изискването за наличие на изрично предвиден в закона случай по отношение на установителните искове за факти и конститутивните искове[9]. По отношение на осъдителните искове обаче правният интерес се презюмира и искът е допустим и спорът следва да бъде разгледан по същество винаги когато е налице твърдение за наличие на изискуемо притезателно право срещу ответника[10].
От припомнените учебникарски положения следва, че разпространената в съдебната практика теза, че исковете за преустановяване на нарушения на абсолютни права са недопустими, ако законът не ги урежда изрично, е лишена от каквато и да е легална опора. По същество тя почива на идеята, че ако липсва материално право да се иска преустановяване на нарушението, то липсва и процесуално право на иск, напълно игнорирайки факта, че осъдителните искове не са допустими само в изрично предвидените в закона случаи, както например конститутивните. В резултат, изискването за разглеждане по същество на всяка претенция за накърнено материално право (чл. 2 ГПК), което е достижение на съвременния граждански процес, бива напълно игнорирано за сметка на гледна точка, която твърде много наподобява архаичната римскоправна коцепция, че липсата на акция означава липса на право[11].
Правилно е да се приеме, че въпросът дали законът в конкретния случай урежда, или не право на преустановяване на нарушението е въпрос по същество на делото. Дали материално право е налице, или не, винаги е въпрос по същество, независимо от причината за липсата на даденото материално право в конкретния случай: дали тя се дължи на липсата на конкретен елемент от правопораждащия фактически състав на това право, или на изначалната липса на нормативна уредба на такова право. Легална опора за разграничение в това отношение няма. Поради посочените съображения считам, че прекратяването на производствата по такива искове като недопустими представлява отказ от правосъдие, в нарушение на чл. 5 ГПК.
IV. Необходима ли е обща уредба на негаторните искове?
Отговорът на основния въпрос дали българският правен ред допуска обосноваване на негаторни искове по аналогия е предпоставен от отговор на по-общия въпрос дали изобщо е необходима обща уредба на негаторните искове като санкционна последица от нарушението на абсолютните права върху личността и дали резултатът от исковата защита може да бъде постигнат чрез съществуващи средства за защита, които са предмет на уредба на други правни отрасли. В това отношение може да се посочат няколко сериозни довода за положителен отговор.
Наличните наказателнопроцесуални и административноправни средства за защита, каквито са заповедите по ЗЗДН и мерките по по чл. 67 НПК и чл. 65 ЗМВР, са със сравнително ограничено приложно поле: те са приложими единствено в случай на домашно насилие, респ. при наличието на качеството „обвиняем“ в наказателния процес, респ. при наличието на достатъчно данни за престъпление или нарушаване на обществения ред[12].
Когато продълженият деликт съставлява престъпление, то би могло да има за последица преустановяване на нарушението, но единствено в хипотезата, в която престъплението е наказуемо с лишаване от свобода, например в случаите на принуда по Глава втора, раздел V от НК. В останалите случаи обаче, в т.ч. и при обида и клевета, когато престъплението е наказуемо с глоба и/или обществено порицание, както и в случаите, когато нарушението поради своето естество не се преустановява с лишаването на дееца от свобода, очевидно и наказателното право е негодно да постигне ефекта преустановяване на нарушението.
Но дори когато съществуват наказателноправни средства, чрез които би могло да се постигне ефективно преустановяване на нарушението, гражданскоправната защита би могла да има своята ценност като един коректив на евентуалното бездействие на прокуратурата в случаите, в които съответното престъпление е от общ характер[13].
Осмисляйки потребността от обща правна уредба на негаторните искове, в своята емблематична статия проф. В. Таджер предлага уреждане на едно всеобщо право върху личността, чието накърняване да включва комплекс от възможности, сред които и общият иск за преустановяване на нарушението[14]. Вероятно по негова инициатива е създаден чл. 7 от Глава 1, Раздел IV от Проекта на ГК на РБ от 1978 г., който е предвиждал подобна обща клауза, санкционирана с иск за преустановяване на нарушението, както и с иск за опровержение на разпространените неверни сведения[15]. Предложенията на проф. Таджер обаче са чисто de lege ferenda, той не коментира въпроса за възможното извеждане на такива искове по аналогия към неуредени случаи.
Сходна е и констатацията в част от по-новата доктрина по повод правото на личен живот. Изразено е разбирането, че поради липсата на специална уредба на способите за защита на правото на личен живот и невъзможността увреденото лице да получи възстановяване на нарушеното му право, в българското право липсва ефективна защита на правото на личен живот, за разлика от положението в английското право, което предвижда възможност да се иска преустановяване на нарушенията[16].
Ако се примирим и приемем, че действително правото ни не предвижда възможност за преустановяване на нарушенията, трудно може да не се съгласим с констатацията за неефективност на средствата за защита на правото на личен живот. Дали обаче такава възможност действително не може да бъде обоснована, било по аналогия, било чрез пряко прилагане на съществуващи правни норми?
V. Съществува ли общо материално право да се иска преустановяване на нарушения на абсолютни права?
Че личното ни право се нуждае от реформи, е отвъд всякакво съмнение. С оглед факта, че законодателните промени са далечна и несигурна перспектива обаче, по-голям интерес представлява въпросът доколко съществува общо материално право да се иска преустановяване на нарушения в хипотезите, в които липсва уредба на специален иск за това.
А) Аналогия или пряко прилагане на закона?
В по-ново време живот на дискусията вдъхва д-р Д. Недев[17]. Той поставя въпроса за възможността за извеждането на общ негаторен иск по аналогия, включително с разпоредбата на чл. 379 ГПК относно колективните искове, но я окачествява като съмнителна и по-скоро остава дискусията отворена, отколкото да даде дефинитивен отговор[18].
Основен принос по същество на разглежданата проблематика има емблематичното, но позабравено съчинение на Христов, В. Лични права според българското гражданско право, изд. на Бургаския свободен университет, 1994 г. В. Христов оптира за идеята общият негаторен иск да бъде изведен от чл. 80, ал. 2 от ЗЗД, овластяваща кредитора на задължение за бездействие сам да премахне за сметка на длъжника последиците от нарушението[19]. Коментирайки тезата на проф. Кожухаров, че чл. 80, ал. 2 ЗЗД се прилагал само към облигационните отношения с договорен източник, авторът възразява с аргумента, че „Специфичното задължение за бездействие на конкретно определеното лице, породено от облигационното отношение, наистина е различно от всеобщото задължение за бездействие спрямо абсолютните права. Но това важи само до момента на нарушението. След този момент възниква облигационно отношение, чиито елемент е негаторният иск. Следователно източникът на задължение за бездействие (абсолютно или облигационно отношение) не е от съществено значение.“, добавяйки, че правилата относно договорното неизпълнение са приложими и по въпроси извъндоговорното неизпълнение[20].
Ако видим във всяко абсолютно право задължение на всяко трето лице да се въздържа от нарушение, т.е. задължение за бездействие, то наистина в правилото на чл. 80, ал. 2 ЗЗД би могла да бъде съзряна уредбата на общ негаторен иск. И това виждане обаче подлежи на критика, тъй като възприема като аксиома едно чисто доктринерно разбиране за абсолютните права (вж. трудовете, цитирани в бел. под линия № 1 и 2), по същество пропускайки да изложи доводи по въпроса защо законът урежда материално право на увредения да иска преустановяване на нарушения на което и да е абсолютно право.
Този подход пропуска адресирането на основния проблем, който е дали всяко абсолютно право включва в съдържанието си като санкционна последица и право на титуляря да иска от всяко трето лице да преустанови действията, с които пречи на упражняването му, или съществуват и абсолютни права, санкцията за чието нарушаване е ограничена до задължението на нарушителя да заплаща обезщетение за вреди от нарушението. На тази плоскост, aргумент срещу приложимостта на чл. 80, ал. 2 ЗЗД би могъл да бъде съзрян именно в обстоятелството, че както голям брой абсолютни права, така и облигационното задължение за бездействие, са съпроводени от материално право да се иска преустановяване на нарушението, и възможността по чл. 80, ал. 2 ЗЗД е налична само тогава, когато такова материално право (вземане) е налице. Поначало възможността по чл. 80, ал. 2 ЗЗД е способ за осигуряване на реално изпълнение, който е наличен само когато и доколкото кредиторът разполага с вземане[21]. Действително правилата на чл. 79 и сл. ЗЗД имат принципно значение[22], но наличието на иск за реално изпълнение е предпоставено от наличието на материално право на вземане[23], а не обратното. Кредиторът на договорно основание има вземане, претенция, което произтича от съответния договор, а собственикът, комуто се пречи да упражнява правото си на собственост, разполага с вземане, произтичащо от чл. 109 ЗС[24], и т.н. Следователно макар че тезата на В. Христов е принципно вярна в крайните си констатации, тя пропуска логическата стъпка да изложи аргументация по въпроса защо всяко абсолютно право включва в съдържанието си като санкционна последица материално притезателно право на титуляря на правото да иска от нарушителя преустановяване на нарушението. Ето защо все пак, доколкото обща уредба на негаторните искове липсва, трябва да признаем, че „De lege lata стои въпросът за прилагането по аналогия на закона”[25].
Заслужава внимание и виждането, че материалното право на иск за преустановяване на нарушенията на лични права следва пряко от чл. 32 от Конституцията[26] (КРБ), при което не се касае за празнота, която да налага правоприлагане по аналогия. Изложените от цитирания автор аргументи, макар и водещи до справедлив краен резултат, не могат да ме убедят, че конституционният законодател е имал воля да уреди конкретните средства за защита на прокламираната неприкосновеност на личния живот – такава задача е присъща на законите, които развиват прокламираните от КРБ общи положения. „Защита“ по смисъла на чл. 32, ал. 1 КРБ е и правото на обезщетение, а също и многообразието от мерки от наказателен и административен характер, чиито видове и съдържание Конституцията не предопределя. Пресилено е да се твърди, че чл. 32, ал. 1, изр. 2 КРБ може да се счита за норма, която съдържа в себе си ясно и безусловно правило[27], уреждащо задължение за преустановяване на всяко нарушение. Въпреки това, трудно е да не се съгласим с разбирането, че правото на личен живот е едно от възможните основания за ограничаване на комуникационните права[28], съответно наличието на иск за преустановяване на нарушението не би могло per se да се счита за недопустима форма на цензура. С други думи, извеждането на общ негаторен иск по аналогия е възможно от гледна точка на КРБ.
Б) Предлагано разрешение
Уместно се отбелязва, че наличие на уредба на общ негаторен иск се наблюдава основно в държави, в които съществува граждански кодекс, поради което у нас липсата на такъв иск може лесно да се обясни не с някаква преследвана от законодателя цел, а с разпокъсаната уредба на правата върху личността[29], а и на абсолютните права изобщо. Друг възможен фактор, който би могъл да обясни липсата на интерес на законодателя от 1951 г. към проблематиката по отношение на клеветническите публикации, е обстоятелството, че в миналото печатът е бил изцяло хартиен, което е затруднявало в значителна степен изтеглянето на всички екземпляри от оборота, но с развитието на научно-техническия прогрес закономерно проблемът придобива по-голяма актуалност[30].
В търсене на предполагаемата законодателна воля, категорично доказателство, че се касае за един недетерминиран законодателен резултат, е внимателният преглед на изрично уредените случаи на искове за преустановяване на нарушения. Сред тези конкретни случаи, по-голямата част от които се споменават и от ВКС в цитираните в т. II по-горе съдебни актове, могат да се посочат:
- правото на собственост, което се брани чрез иска по чл. 109 ЗС;
- авторските и сродните им права, за защитата на които са предвидени исковете по чл. 95 – чл.95б от Закона за авторското право и сродните му права;
- правата по чл. 116 от Закона за марките и географските означения,
- правата върху търговската тайна по чл. 10, ал. 1, т. 2 от Закона за защита на търговската тайна;
- правото на фирма по чл. 11 от Търговския закон;
- чл. 7, ал. 5 от Закона за юридическите лица с нестопанска цел;
- чл. 5 от Закона за защита от домашното насилие, и др.;
- право на изтриване („право да бъдеш забравен“) по чл. 17 от Общия регламент за защита на данните[31];
- искове по чл. 186 от Закона за защита на потребителите за преустановяване или за забрана на действия или търговски практики, които са в нарушение на колективните интереси на потребителите;
- искове по чл. 8 от Директива (ЕС) 2020/1828 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2020 година относно представителни искове за защита на колективните интереси на потребителите[32]; и др.
Разглеждайки тези отделни случаи, може да се направи обобщение, че с изрично уредените искове за преустановяване на нарушения се защитават най-различни по характер абсолютни права. Третиращата въпроса съдебна практика, в която се твърди, че видът защита на абсолютните права бил въпрос на законодателна преценка във всеки отделен случай, подхожда изключително формалистично, тъй като не отдава никакво значение на степента на ценност на благата, които се защитават със скрепените с посочените негаторни искове абсолютни права, на мястото на самите права в йерархията от субективните права. А ако бъде отдадено значение на този централен въпрос, лесно е да се види, че да приемем, че липсва общ негаторен иск за преустановяване на нарушения на права върху личността, означава да допуснем девалвация на ценности. Едва ли разумно може да се твърди, че в йерархията на основните права гореизброените са по-ценни в сравнение с права като чест, достойнство, добро име, здраве и дори живот. Видно е, че липсата на обща уредба на негаторните искове е недетерминиран законодателен резултат, а пълната защита на абсолютните права следва да се приеме за общ принцип. В противен случай се натъкваме на откровен юридически цинизъм, при който защитата на търговски марки, търговски наименования и отделни категории информация е по-пълноценна в сравнение със защитата на фундаменталните права на личността.
Не на последно място, въпросът може да бъде поставен на плоскостта на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС). Съгласно чл. 13 от Конвенцията, всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция. Като се има предвид фактът, че по принцип правата, които са нарушени чрез продължените деликти, са права по ЕКПЧОС[33], мислимо е да се запитаме дали липсата на негаторен иск за преустановяване на нарушенията на личните права не нарушава стандарта за ефикасно средство за защита, установен с чл. 13. Доколкото ми е известно, въпросът не е бил предмет на пряко разглеждане от ЕСПЧ. От една страна, в най-сериозните случаи, когато съответният продължен деликт представлява форма на принуда по Глава втора, раздел V от НК, която застрашава живота или здравето на жертвата, би могло да се приеме, че българското законодателство предвижда ефикасни средства за защита чрез преустановяване на нарушението, каквито са предвидени в наказателното и наказателно-процесуалното право, тъй като Конвенцията се дезинтересира от вида средство за защита и по никакъв начин не налага то да е гражданскоправно[34].
Извън посочените случаи обаче, в най-типичните хипотези на клевета и обида чрез публикация липсва какъвто и да е способ за ефективно преустановяване на нарушението, а обезщетението за вреди очевидно не е годно да постигне този резултат. Такива не са и предвидените в съответните текстове на НК наказания от вида глоба за този вид престъпления. Нещо повече – би могло да се стигне до абсурдната ситуация, в която делинквентът се възползва от собственото си неправомерно поведение, ако печалбата от нарушението надхвърля справедливия размер на дължимото от него обезщетение за неимуществени вреди. Действително, съгласно трайната практика на ЕСПЧ, фактът на отхвърляне на едно искане (в широк смисъл) сам по себе си не означава неефикасност на средството за защита, но подлежи на изследване дали съдът е разгледал всички оплаквания внимателно (надлежно)[35]. Следователно липсата на обща уредба на негаторните искове би могла да съставлява липса на ефикасно средство за защита, особено в светлината на коментираната практика на ВКС, която отказва да разглежда тези искове по същество.
Гореизтъкнатите аргументи са достатъчни да илюстрират, че множеството изрично уредени негаторни искове за защита на отделни абсолютни права не са някакво изключение и въпрос на конкретна правно-политическа преценка, както се приема в част от практиката на ВКС, а представляват израз на общата идея всеки засегнат носител на такова право да получи качеството „кредитор“ за преустановяване на нарушението, с оглед постигането на една пълноценна реализация на „абсолютността“ на това право. От тази обща идея следва, че право да се иска преустановяване на нарушението е на разположение на увредения във всички случаи, дори когато това право няма изрична нормативна уредба, особено когато благото – обект на накърняване от продълженото нарушение, е от по-висш или поне равноценен порядък в сравнение с изрично защитените със законово уредени негаторни искове блага.
Конкретно по отношение на деликтите чрез клеветнически публикации, по-трудно може да се обоснове чрез аналогия иначе необходимият иск за осъждане на делинквента да публикува опровержение. Последният в теорията се разглежда като конкретен вид негаторен иск за отстраняване на последиците от нарушението[36]. В действителност резултатът, към който са насочени тези искове, надхвърля простото преустановяване на нарушението. Опровергаващата публикация е насочена към възстановяване на накърнената репутация, от която гледна точка би могла да се разглежда като способ за обезщетяване на вредите в натура – теза, в подкрепа на която могат да се открият исторически и сравнителноправни податки[37]. Така проблемът се превръща в част от общия проблем за допустимостта на обезщетението в натура на вредите, произтичащи от непозволено увреждане, който на свой ред е разрешаван противоречиво в теорията и съдебната практика[38] и без съмнение е достоен за самостоятелно изследване.
VI. Изводи. Заключение
Настоящото съчинение съвсем не изчерпва проблемите около неуредените в закона негаторните искове, нито претендира да им даде дефинитивен отговор, а единствено продължава дискусията в контекста на формиралата се съдебна практика относно недопустимостта на такива искове, която категорично следва да бъде отречена като игнорираща основни положения в гражданския процес, както и от гледна точка на предстоящото развитие на съдебната практика.
По-сложният въпрос относно наличието на общо материално право да се иска преустановяване на всяко нарушение на абсолютни права следва да бъде разрешен посредством правоприлагането по аналогия, което в много по-голяма степен съответства на духа на закона и на съвременната обществено-икономическа реалност. Когато законодателят е допуснал пропуск, особено недетерминиран такъв, който до голяма степен се дължи на липсата на граждански кодекс и обща уредба на правата върху личността, чл. 2 и чл. 5 от ГПК дават да се разбере, че е недопустим отказът от защита под претекст, че правна уредба липсва. Общият иск за преустановяване на продължени нарушения е ценна възможност, която, дори да не бъде прилагана често и невинаги да е ефективна от гледна точка на принудителното изпълнение, все пак е годна да поправя една несправедливост, произтичаща от случайни законодателни пропуски при уредбата (или липсата на такава) на отделни видове абсолютни права. Добавянето на тази възможност към арсенала от общите гражданскоправни средства за защита на правата е естествена последица от абсолютния характер на всяко абсолютно право.
[1] Павлова, М. Гражданско право – обща част, стр. 190; Василев, Л. Гражданско право на Народна република България. Обща част. Второ издание. Изд. „Наука и изкуство“, 1952 г., стр. 78; Марков, М. Гражданско право. Обща част. Поредица „Modus studendi”, издание 6, С.: Сиби, 2010, стр. 69; и др.
[2] Така Диков, Л. Курс по гражданско право. Том I. Обща част, С.: София, 1940 г. стр. 123. Идеята за възстановяване на нещата в първоначалното им положение би могла да бъде обяснена чрез т.нар. теория на интереса, съгласно която абсолютните права, бидейки „самозадоволяващи се“, са насочени към запазване на статуквото, на негативния интерес на техния титуляр да свои благото си без да му се пречи, за разлика от облигационните права, които са насочени към промяната, която лицето не може или не иска да причини само – вж. в този смисъл Конов, Тр. За облигационното право и правото. Сп. Jus Romanum, извънреден брой, посветен на 70-годишнината от приемането на ЗЗД, 2021 г., стр. 27-28, достъпно на следния адрес: https://iusromanum.info/wp-content/uploads/2021/11/2021-izvynreden-IUS_ROMANUN_2021_ZZD_OK_23_11.2..pdf
[3] „Ограничената абсолютност“ звучи толкова оксиморонно, колкото идеята за „относително право на собственост“ – вж. Ставру, Ст. Съществува ли „oтносително” право на собственост? сп. Търговско право, 2006, № 4, с. 87-112, достъпна на адрес: https://www.challengingthelaw.com/veshtno-pravo/otnositelno-pravo-na-sobstvenost/, 12.05.2013 г. По същия начин може да бъде съзряна известна „абсолютност“ в относителното право на наемателя в хипотезите на противопоставимост по чл. 237 ЗЗД, а и в годността на всяко облигационно отношение да бъде обект на засягане при специалния деликтен състав по чл. 21, ал. 2 ЗЗД. Тези и други подобни примери дават да се разбере, че практическите реалности не се съобразяват с традиционните догматични постановки, а вместо това често дават основание за поставянето на последните под въпрос.
[4] Традиционно у нас терминът „негаторен иск“ се използва за означаване на иска по чл. 109 от ЗС. В действителност етимологията на термина от латинското „negere”, в превод „отричам“, позволява в общата категория „негаторни“ да бъдат обединени всички искове, които са насочени към отричане на едно неоснователно въздействие върху благо, което обект на чуждо абсолютно право.
[5] Много голямо изключение в това отношение е Решение № 9410 от 3.06.2023 г. на СРС по гр. д. № 39234/2021 г. , с което съдът уважава иск за премахване на клеветнически публикации, позовавайки се на чл. 79 ЗЗД: „Касае се до задължаване на ответника да извърши действие, в качеството му на длъжник по деликта, което действие е свързано именно с процесните публикации. По смисъла на чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите кредиторът може да търси изпълнение от своя длъжник. В казуса ответникът е длъжник, в качеството си на причинител на вредата спрямо ищците – К. К. и „Н“ като пострадали лица. Именно при това дължи премахване на публикациите от интернет пространството – на установените по делото домейни, негова собственост и интернет сраници, на които се намират публикациите.“
[6] Решение № 5417 от 5.04.2023 г. на СРС по гр. д. № 32467/2022 г.: „Правото дава защита, осигурявайки възможност да се иска, според настоящия състав, възстановяване на правото си на лична неприкосновеност с осъждане ответника да преустанови действията, от които правоимащия продължава да търпи сочените негативни последици. Съгласно чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от Конституцията, както и съгласно чл. 10, § 2 от ЕКПЧОС свободата на словото не е абсолютна и се разпростира до предели, преминаването на които засяга други конституционно защитени ценности каквито са личното достойнство, репутацията и неприкосновеността на личната сфера на гражданите. Само се държавите членки на ЕКЗПЧОС имат позитивни задължения да гарантират спазването на правата по член 8 дори и между частни субекти (Barbulescu v. Romania § 108-111), т. е. държавата има позитивно задължение с оглед чл. 8 и чл. 13 ЕКЗПЧОС да тълкува разпоредбите даващи право на иск по начин, по който максимално пълно да гарантира правото на личен живот, особено в случаите, в които е установено със СПН, че балансът между чл. 8 и чл. 10 ЕКЗПЧОС е съдебно установено, че е нарушен.“
[7] Вземането (претенцията) е материално право, което е част от отношение между равнопоставени лица, докато правото на иск е публично потестативно право да се възбуди производство за разрешаване на правен спор със сила на пресъдено нещо – в тази насока вж. Русчев, Ив. Притезателното субективно право. Претенцията, притезанието и правото на иск. В.: Сборник в чест на проф. Ж. Сталев, С., Сиби, 2009, стр. 291. Неправилно обаче същият автор в същото съчинение обобщава, че „Субективното право и то доколкото е попаднало в състояние на нарушеност, превърнало се в притезание, е само предпоставка за пораждане на право на иск“. Въпросът дали е налице субективно право в състояние на нарушеност предпоставя единствено основателността на иска, но не и наличието или липсата на процесуално право на иск, тъй като последното е обусловено единствено от твърдения.
[8] Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално. Десето преработено и допълнено издание. Второ по действащия ГПК. С.: Сиела, 2020, стр. 173.
[9] Пак там, стр. 181, 187
[10] Пак там, стр. 167, стр. 185. При действието на ЗГС (отм.), същото приема Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Том I, второ издание, печатница П.К. Овчаров, 1941 г., стр. 22.
[11] Както забелязва Христов, В. Личните права според българското гражданско право…, стр. 141: „От друга страна, чл.2, ал.1 ГПК изрично допуща в общо правило възможността за защита и на ЛП. ГПК не може казуистично да урежда отделни искове в защита и на ЛП, както впрочем не урежда отделни искове и в защита на имуществените. Подходът на казуистично уреждане на материалните права заедно с процесуалния им способ за защита (присъщ на римската акцио) е отдавна изживян. Допустимостта на негаторните искове за защита на личността според процесуалното законодателство не подлежи на съмнение.“
[12] Така Недев, Д. Цит. съч.
[13] Така Христов, В. Лични права според българското гражданско право, изд. на Бургаския свободен университет, 1994 г., стр. 143.
[14] Таджер, В. Проблемата за всеобщото право на гражданина върху неговата личност в светлината на укрепване на социалистическата законност. – Във: Въпроси на държавата и правото в решенията на VIII конкрес на БКП. С., 1963.
[15]„Чл. 7. (1) При накърняване на личните блага на човека като живот, здраве, свобода, чест, достойнство, име, външност, тайна на кореспонденцията, неприкосновеност на жилището, научното, научно-техническото и художественото творчество и другите проявления на личността, засегнатият може да иска преустановяване на нарушението, а когато са причинени имуществени и неимушествени вреди и обезщетение.
(2) Когато увреждането е причинено чрез разпространяване на сведения, които не съответствуват на действителността, увреденият може да иска опровергаването им в средствата за масово осведомяване.
(3) Със защита по предходните алинеи се ползуват и личните блага на юридическите лица.“
[16] Така Цонева, С. Английско и българско деликтно право, Авангард, С., 2019 г., стр. 270.
[17] Недев, Д. Към въпроса за гражданскоправната защита от противоправни деяния, осъществяващи се продължително във времето // challengingthelaw.com, 11.04.2021 г.
[18] Пак там.
[19] Христов, В. Лични права според българското гражданско право, изд. на Бургаския свободен университет, 1994 г. стр. 141-142.
[20] Пак там.
[21] Така Цонева, С. Обезщетението за вреди при договорна отговорност, С.: Нов български университет, 2021, стр. 248-251, където е аргументирано разбирането, че правото по чл. 80 ЗЗД е способ за осигуряване на реално изпълнение чрез заместване на длъжника в изпълнението му, което предполага наличие на съществуващо задължение. В същата насока са Решение от 11.01.2016 г. по ВАД № 23/2013 г. и Решение от 12.03.2014 г. по ВАД № 370/2013 г., и др.
[22] В тази насока Калайджиев, Анг. Облигационно право. Обща част. С.: Сиби, 2013 г., стр. 318. Освен вече посоченото като пример правило на чл. 84 ЗЗД, като други относително безспорни примери могат да бъдат очертани още чл. 86 ЗЗД, чл. 83, ал. 2 от ЗЗД (така Решение № 465/28.12.2012 г. по гр.д. № 1211/2011 г. на ВКС, IV г.о., прилагащо го към деликтната отговорност) и чл. 90 ЗЗД (аргументи за приложимост на възражението за неизпълнен договор по отношение на насрещните задължения за двустранна реституция на осн. чл. 55, ал. 1 ЗЗД по един нищожен, развален или унищожен договор излага Конов, Тр. Възражение за неизпълнен договор и право на задържане. – В: Подбрани съчинения. С.: Сиела, 2010г., стр. 307-309).
[23] Това простичко положение изкристализира, ако си припомним, че „Реалното изпълнение е въпрос на прякото действие на облигацията, въпрос на материалното право да се иска от длъжника да престира първоначално дължимото“ – Стойчев, Кр. За понятието реално изпълнение на договорните задължения. Сп. „Правна мисъл“, бр. 3, 1985 г., стр. 38. Следователно да твърдим, че е налице иск за реално изпълнение, респ. свързаните с него права по чл. 80 ЗЗД, без преди това да сме идентифицирали материалното право, по отношение на което ще прилагаме тези възможности, е логическа грешка.
[24] Именно защото разполага с вземане по чл. 109 ЗС срещу нарушителя, кредиторът с негаторен иск за собственост би следвало да има на свое разположение всички способи за защита при неизпълнение, които са съвместими с извъндоговорния характер на вземането му, в т.ч. и правата по чл. 80 ЗЗД. Въпреки това, в съдебната практика си е пробило път противоположното мнение, вероятно под влиянието на авторитета на проф. Кожухаров, съгласно което негаторният иск, поради своя извъндоговорен характер, е недопустимо да бъде съединяван с иск по чл. 80 ЗЗД, т.к. последният бил на разположение единствено по отношение на задълженията, произтичащи от договор: така Определение № 395/29.07.2011 г. по ч.гр.д. № 671/2009 г. на ВКС, I г.о., Определение № 279/01.07.2020 г. по ч.гр.д. № 1549/2020 г. на ВКС, III г.о. Липсват разумни аргументи за възприемане на това становище. Правата по чл. 80 ЗЗД са съвместими с всички облигационни задължения, независимо дали техният източник е договорен или не. С нищо не е оправдано третирането на извъндоговорните задължения по-неблагоприятно в сравнение с договорните чрез ограничаване на способите за тяхното изпълнение, каквито са тези по чл. 80, ал. 1 и 2 ЗЗД. Нещо повече – както се признава в цитираните определения на ВКС, чл. 526 ГПК предоставя на взискателя възможности, аналогични на тези по чл. 80 ЗЗД, което прави непрактично и безсмислено кредиторът да бъде заставян да се снабди с осъдително съдебно решение и да чака изпълнителния процес, за да може да се възползва от тези възможности. В стремежа към оправдаване на това положение, в определението по ч.гр.д. № 1549/2020 г. на ВКС, III г.о., дори се стига по-далеч, като се посочва, че задължението за премахнване на последиците от неоснователните действия възниквало за ответника от влизане в сила на осъдителното решение по чл. 109 ЗС. Последното обаче би означавало, че решението по чл. 109 от ЗС има конститутивен, а не осъдителен характер.
[25] Недев, Д. Цит. съч.
[26] Така Демирев, Д. Допустим ли е иск, с който се иска „сваляне“ на статия с клеветническо съдържание от онлайн версия на вестник?, сп. „Търговско право“, бр. 2/2024 г., стр. 63.
[27] Каквото е условието за проявление на непосредственото действие на КРБ. Вж. в този смисъл Влахов, Кр. Непосредствено действие на разпоредбите на Конституцията и практиката на съдилищата, достъпна на:
https://news.lex.bg/%D0%BD%D0%B5%D0%BF%D0%BE%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%BE-%D0%B4%D0%B5%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B8%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BF%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%B4 // 11.04.2019 г.
[28] Демирев, Д. Цит. съч., стр. 63
[29] Така Христов, В. Цит. съч., стр. 142, и там цитираните чужди законодателства. Изобщо, един от основните аргументи „за“ кодифицирането на гражданското ни законодателство е в стремежа към преодоляване на непълнотите в действащата уредба – вж. в тази насока Стоименов, Д. Модернизация на облигационното ни право, достъпна на адрес:
https://news.lex.bg/%D0%9C%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%B3%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BE/ // 13.11.2023 г.
[30] В този смисъл Демирев, Д. Цит. съч., стр. 62.
[31] Това право е мощен инструмент, чрез който косвено може да се постигне и защита на права върху личността. Съгласно практиката на СЕС, то може да бъде упражнено дори срещу лица, които управляват интернет търсачки, които препращат към неистинни данни относно това лице. В отлика от типичната доказателствена тежест в подобни случаи обаче, за да бъде основателно искането за премахване на резултатите от търсенето, засегнатото следва да представи „релевантни и достатъчни“ доказателства, от които може да се установи очевидната неистинност на съдържанието, към което се препраща: така Решение на СЕС от 08.12.2022 г. по дело C-460/20. Въпреки това, приложното поле на правото на изтриване е ограничено: извън неговия обхват остават случаите, в които опозоряващите публикации не съдържат „лични данни“ по смисъла на Регламента, в т.ч. и всички случаи, когато адресатът на публикациите е юридическо лице.
[32] Съществува консенсус, че действащата уредба на колективните искове по ЗЗП и ГПК не отговаря на стандартите, зададени от Директивата, което налага изменение на законодателството в посока увеличаване на обхвата и приложното поле на колективните искове, разширяване на действието на съдебните решения за преустановяване и забрана на практики, и др. Въпреки наличието на законопроект за това, към датата на написване на настоящата публикация законодателството ни все още не е транспонирало директивата. За подробности относно необходимостта от транспониране на директивата и възможни начини, по които това може да се случи, вж. Мотивите към ЗИД на Закона за защита на потребителите, достъпни на следния адрес: https://www.strategy.bg/publicconsultations/View.aspx?lang=bg-BG&Id=8385
[33] В случаите на клевета е нарушено правото на личен живот по чл. 8 от Конвенцията, в какъвто смисъл е формирана трайна практика на ЕСПЧ: Axel Springer AG v. Germany [GC], § 83; Chauvy and Others v. France, § 70; и др.
[34] Срвн., например, De Souza Ribeiro v. France [GC], 2012, § 79, където се подчертава, че дори определено средство за защита само по себе си да не отговаря на изискванията на чл. 13, съвкупността от множество средства за защита може да удовлетвори тези изисквания.
[35] Swedish Engine Drivers’ Union v. Sweden, 1976, § 50; Amann v. Switzerland [GC], 2000 § 89-90.
[36] Христов, В. Цит. съч, стр. 142
[37] Вж. Апостолов, Ив. Облигационно право. Част първа – общо учение за облигацията. Фототипно издание. С.: БАН, 1990 г., стр. 121, дава като пример за поправяне на вреда в натура „оттегляне на обида чрез публично оповестяване“.
[38] Вместо всички, вж. Кунчев, К. Закон за задълженията и договорите. Задължителна съдебна практика. Част III: Непозволено увреждане (чл. 45 – 54). С.: Сиби, 2017 г., стр. 391-394. Съгласен съм, че липсват каквито и да е съображения за отричане на обезщетяването на вреди в натура. Не е убедителен аргументът на Калайджиев, Анг. Облигационно право…, стр. 461, и останалите поддръжници на тезата за недопустимост на натуралното обезщетение, теглен от граматическото тълкуване на чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, просто защото това правило не урежда някаква забрана за обезщетяване на вреди в натура, а единствено третира частната хипотезата, в която обезщетението е дължимо в пари и следващата се тогава възможност то да бъде заплащано периодично. Съгласен съм с изложените у Кунчев, К., Цит. съч., стр. 393, съображения за принципната допустимост и особеностите на иска за обезщетение в натура, но не може да бъде споделено твърдението, че правото да се иска обезщетение в натура принадлежало само на увреденото лице и не можело да се налага едностранно от делинквента. Последното виждане е аргументирано от Апостолов, Ив., Облигационно право…, стр. 120, по съображения за справедливост, с оглед признаване на възможността съдът да определи най-подходящия начин за поправяне на вредите във всеки конкретен случай. Напротив, признаването на увредения на право да откаже обезщетение в натура дори когато обективно той все още има интерес от това би означавало да поощрим една откровена злоупотреба с право. Не бива да се забравя, че обезщетението за вреди в натура почива на идеята, че както всяко задължение, така и това за поправяне на вредите от непозволено увреждане, е подчинено на чл. 79 и следващите от ЗЗД, а чл. 79, ал. 2 ЗЗД позволява на длъжника да изпълни в натура щом кредиторът (увреденият) все още има интерес от това (в този смисъл Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция на Петко Попов. С.: УИ „Св. Климент Охридски”, 2002 г., стр. 351). В обратната хипотеза, ако с оглед особеностите на конкретния случай поправянето в натура е несъразмерно трудно, непрактично или обременително за длъжника, следва да се приеме, че интересът от реално изпълнение (поправяне в натура) е отпаднал, респ. да се признае възможността за парично обезщетение въпреки волята на ищеца.
30
Коментирайте
Харесва ми, че е обърнато специално внимание на есенцията на абсолютните права
Есенция
Това е пример, в който нормите на КРБ могат да намерят пряко приложение, а именно: материалното право е уредено в чл.32, ал.1 от КРБ – Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име, а процесуалната защита – в чл.5 и чл.124, ал.1 от ГПК. Подходящите мерки за защита на личността – чрез преустановяване на нарушението, могат да се изведат по аналогия от законите, уреждащи защитата на други нематериални блага. Осъдителният иск за премахване на клеветническа публикация няма как… Покажи целия коментар »
Тази снимка от Тиндър ли я взехте? Хаха
След като съдебният състав, постановил Определение № 3432/03.07.2024 г. по гр.д. № 3278/2023 г. на ВКС, I г.о. „не е видял“ очевидното наличие на съдебна практика по въпроса и е допуснал касационно обжалване за развитие на правото, то с голяма степен на сигурност можем да допуснем, че ще постанови решение в обратния смисъл – че искът е допустим и основателен. Още повече, че делото е образувано по личен иск на съдия В.Ц., което също не е без значение. Това съвсем скоро ще доведе до искане за образуване на тълкувателно дело и ВКС (забравяйки становището си от ТР за промяната на… Покажи целия коментар »
ТР за смяна на пола може да е всякакво, но има решение на СЕС, което ще се изпълнява задължително от всяка държава членка, под угрозата от глоба на дневна база. По отношение смяната на пола – това също е абсолютно право видимо от правото на ЕС и Конвенцията, така че надявам се българите сменили пола си в друга държава членка, да сключват брак на воля в България.
Моля да не отвличате темата. Горният коментар няма нищо общо с промяната на пола, а просто е посочено, че при евентуално тълкувателно дело по настоящия въпрос, ВКС най-вероятно ще възприемат различно становище от това, изложено в ТР относно промяната на пола.
Бау Бау, надежди-говежди… 🙂 🙂 🙂
Осъдителната хипотеза на чл. 124, Ал. 1 ГПК е общият иск във връзка с материална правната разпоредба, която урежда накърнената право.
Чл. 124. (1) Всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това.
Незнайно защо, но в метафоричен план темата статията може да се асоциира с вече почти изцяло изяден сладолед на клечка, но въпреки това „детето“ е решило, че ако продължи да смуче дървената дръжка, тя ще вземе да пусне още сладко, което е напълно нормално за човек, искащ да изглежда отстрани, че има нещо в устата си за пред хората, т.е. е зает с важно дело, но ми се струва, че в настоящата ситуация, сме свидетели на яко гризане и дъвчене, или с изнесената ни лекция касателно пролонгирания деликт [това звучи по-фенси, П.Б.] е налице „бобъризация на правото“.
За да не прозвучи голословно, твърдението за основателността на подобен иск, съчетана с принципа в чл.5 ГПК и норми от Конституцията за неговата допустимост, е прекалено разтеглено, а аналогията със съществуващите негаторни претенции е неуместна, защото вторите в една или друга степен се прилагат в крайни случаи на насилие, колективен интерес или лично материално благо с ясно детерминиран материален обхват (отношението има конкретен обект имуществена стойност, независеща от главно от дискрецията на магистрата), което означава, че продължаването на ефекта на съдебните решения за в бъдеще е по-скоро изключение от универсалното правило, бивайки обусловено от значими социални обстоятелства и изначално ограничен… Покажи целия коментар »
Г-н Бухал, мислите на автора поне са ясни, за разлика от Вашите. Абсолютно нищо не се разбира от плявата Ви. Опитвате се да давате акъл по всякакви теми, но „nemo dat quod non habet“.
В обши линии тезата ми се гради около това, че негаторните искове, като израз на възможността за задействане на санкционната сила на държавата, са по-особени с това, че обезпечават, по подразбиране неограничено, защитата на едно абсолютно право не само спрямо целия субектен субстрат, но и чрез трайното възпиране от извършване на определено действие напред във времето, обуславящо техния огромен обхват, респективно сила, за да „търсим общ иск“ по аналогия от институти на: – частното право (облигационното/ вещното), при които обектът на юридическата връзка е конкретизиран и с ясни имуществени измерения; – публичното право (домашно насилие, администриране на идентификационни данни и… Покажи целия коментар »
🙂 🙂 🙂 Ако отчетеш за уместна критиката за неяснотата на изказа за всичките ти коментари, може и да ти се получи. Тук е форум за всякакви потребители – юристи, студенти по право, граждани, които не са юристи и т. н., а не например платформа за изперкали асистенти по правни и философски науки от всички възможни ПУЦ-ове… Така че не е лошо да пишеш кратко и ясно, но за сметка на това убедително. Както каваше един от моите първи учители в правосъдната дейност – когато страната, т. е. обикновеният гражданин, а не адвокатът или горната инстанция, прочете решението (на 2-3… Покажи целия коментар »
Най-накрая нещо смислено, хубаво и интересно като тема, но и като съдържание на научната статия. Поздравления за колегата!
Чакай си обезщерението с години
Много истини
Добър анализ
Специално мнение
Примерът с клеветническите публикации е много добър – най-бърз ефект и смисъл има премахването им, т.е. преустановяването на нарушението. Какъв е смисълът с години в публичното пространство да се разпространява, че ядеш малки негърчета за закуска, докато си проведеш процеса на вси инстанции, с който ще ти присъдят обезщетение.
Моето становище е следното- най-чистият вариант е да имаме работеща законодателна власт и наличие на политическа воля, които да създадат детайлно правна уредба на посочената материя. За съжаление, не виждам да има наличие на политическа воля поради факта, че в такъв случай проруските партии няма да могат да провеждат руската информационна война в нашия мейнстрийм. Тя разчита на специфични похвати, като умишлени гаври и обиди на лична основаспрямо неудобният коментатор, застъпващ антипутинистка позиция; представяне на руската дезинформация като вече случили се юридически факти; остракизиране и подигравки отново на лична основа, “ затрупващи“ неудобните за руска пропаганда коментари, в които не… Покажи целия коментар »
Фундаменталният въпрос е свързан с разбирането на немалка част от ВКС, според които щом липсва правна уредба – искът е недопустим, въпреки че може да бъде извлечен по аналогия и касае защита на абсолютни права. Същият беше подходът на мнозинството, постановило ТР по тълкувателното дело за промяната на пола и имената в актовете за гражданско състояние. Срамотни съждения за върховен съд, който отказва защита – нямам предвид на транссексуалните, а принципно.
Точно по този въпрос скоро СЕС ще се произнесе.
Много е сладък на фотографията.
По- важното е, че анализът е смислен и полезен.
Даа, мога само да поздравя колегата – можеш да търсиш обезщетение, но не и преустановяване на нарушението. Абсурдът ограничено абсолютни права 🙂 Това е то съдебната практика в Булгаристан.
„правата върху личността, каквито са живот, здраве, чест, достойнство и доброто име. По отношение на визираните категории права безспорно няма изрично уреден иск за преустановяване на продължените/продължаваните нарушения…“ – изрично уредени искове няма, но има наказателно преследване на тези, които са нарушили тези права.
И откога наличието единствено на наказателноправна защита, която трябва да е ultima ratio, е достатъчно?
Така се разсъждава в България. Няма общо разбиране за защита на права, пк били те и абсолютни.
I’m so glad I came across this website! It’s packed with valuable information and very well-structured. Thank you for the fantastic posts and hard work! I look forward to seeing more content like this in the future. Also feel free to visit may web page check this link Digital Arts Service.