Валидни ли са електронните съдебни актове?
В началото на ХІХ век по време и след Наполеоновите войни в Западна Европа се появява социален феномен, известен като „лудитско движение“, изразяващо бунта на ръчния труд срещу механизацията в индустриалното производство. Наречени по името на легендарния Нед Лъд т.нар. „лудити“ са работници, които са унищожавали или повреждали механизирани тъкачни станове под предлог, че им отнемат работните места. Впоследствие терминът започва да се употребява в по-широк смисъл за означаване на всички, които се противопоставят на научно-техническия прогрес изобщо и неговото въвеждане в реалния живот – индустриализация, автоматизация, компютризация и т.н. Актуален пример в тази насока са и скорошните протести на хиляди актьори, сценаристи и кинодеятели в Холивуд срещу използването на изкуствен интелект в телевизионни и кинематографски продукции. Историческият опит сочи, че макар в краткосрочен аспект подобни съпротивителни движения срещу новото да имат известни сполуки, то в средносрочен и дългосрочен план са обречени на тотален неуспех – техническият прогрес обективно не може да бъде спрян, а единствено забавен.
Съвременна изява на лудитско движение, макар и в прикрита форма, е и вътрешната чиновническа съпротива срещу въвеждането на електронното управление в България, целящо цифровизация на всички традиционни работни процеси и на пътища за комуникация между администрацията и потребителите на услугите ѝ. Това е и основната причина за неговото десетилетно неслучване, най-ярък пример за което е липсващата електронна идентификация съобразно приетия още през 2016 г. Закон за електронната идентификация, което е ключът към пълното разгръщане на електронното управление. Естествено, политици и управленци официално изтъкват други причини за забавянето, но българският народ трудно може да бъде заблуден от тази демагогия и той знае, че който има воля, намира начин, а който няма воля – намира оправдание.
Част от електронното управление е и т. нар. електронно правосъдие, което с кански мъки се въвежда в съдебната ни система според приетата през 2016 г. и след това нормативна уредба. Едва ли е изненада за някого, че в съдебната система, като най-консервативната и закостеняла част от публичната власт, въвеждането на дигитализацията среща особено яростна вътрешна съпротива. Да си спомним какъв вой се вдигна от съдебните среди преди повече от 15 години срещу планираната тогава реформа по изваждане на търговския регистър от окръжните съдилища и неговата дигитализация и централизация в Агенцията по вписванията. Предричаха се световни катаклизми и всеобщ хаос, които за изненада на „съдебните пророци“ така и не се случиха. Поради наличието на достатъчно политическа воля тази реформа беше осъществена и макар в началото да имаше значителни трудности, а през годините да се случваха и информационни сривове, то крайният резултат към днешна дата е положителен в сравнение с предходния режим – търговската регистрация значително се улесни, дигитализира и се осигури публичност в реално време за всички вписани обстоятелства. Вярно е обаче едно – много корупционни практики в съдебната система пострадаха от тази реформа, тъй като им беше отнета хранителната среда.
Несъмнено неслучващото се в пълния законов вид е-правосъдие освен на вътрешните съпротивителни сили се дължи и на други причини, като например неадекватните и нерешителни управленски действия на отговорния за това Висш съдебен съвет, който не изпълнява дори собствените си наредби по материята. Тук не е мястото да се анализира всеобхватно дейността на ВСС, но само ще припомня, че в нарушение на § 216, ал. 1, т. 6 и ал. 2 от ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 62/2016 г.): 1) не се създаде единна централизирана информационна система за всички съдилища – въведената през 2020 г. ЕИСС обхваща 153 съдилища и не включва административните съдилища и ВАС, а в последните започна въвеждането на друга информационна система – ЕДИС, непредвидена в закона, и 2) не се създаде единна централизирана информационна система за прокуратурата, чрез която органите на досъдебното производство да извършват процесуални действия в електронна форма, а съществуващата УИС не се приведе в съответствие с новите нормативни изисквания. Като оставим настрана, че 8 години (вкл. и до момента) не стигнаха планираната за административното правораздаване система ЕДИС, разработвана от далечната 2014 г., да бъде въведена във всички административни съдилища, то по-същественото е, че тя не отговаря на всички актуални нормативни изисквания на е-правосъдието, напр. на това по чл. 360а ЗСВ – чрез нея не могат да се постановяват съдебни актове в е-форма, подписани с е-подпис. Наличието на две информационни системи в съдилищата означава, че държавата ще плаща два пъти повече средства за тяхното поддържане – за две системи вместо за една, от което особено доволни са поддържащите фирми. Защо ли тази иновация не се въведе и за търговския регистър – да има различни информационни системи за различните области на страната, вместо една обща.
Дори и на фона на тази безрадостна картина обаче кой би предположил, че лудитското движение в българската съдебна система срещу е-правосъдието ще придобие особено опасни форми спрямо правата на страните в хиляди съдебни процеси, вкл. правото им на разглеждане на делото в разумен срок. Така се появи причудлива съдебна практика от инстанционен контрол, прогласяваща за нищожни постановени съдебни актове, само защото били в електронна форма, а не на хартиен носител, в резултат на което съответните дела се връщат в началната си точка в първа инстанция, т.е. страните следва да преживеят още една първа и още една въззивна инстанция и да заплатят още веднъж такси за обжалване и хонорари на адвокати.
Макар тази съдебна практика да се споделя от малцина съдии, то нейните поддръжници са гласовити и създават погрешното впечатление за мнозинство. Самото съществуване на подобна практика обаче освен учудващо е и особено притеснително, тъй като обрича на правна несигурност целия правораздавателен процес по стотици хиляди съдебни дела – нищожност на крайния съдебен акт може да бъде прогласена без ограничение във времето, като страните никога не могат да бъдат сигурни дали постановеният по тяхното дело съдебен акт е валиден, или не. Ето защо въпросът с валидността на електронните съдебни актове засяга фундамента на правосъдието и следва да бъде внимателно разгледан, ако и да звучи повече от парадоксално през 2023 г. в епохата на изкуствения интелект, електрическите автомобили и дроновете. Същото е нужно и за да не преминем от грешки в растежа към растеж на грешките.
1. Нормативната уредба
Тя се съдържа в национални и наднационални източници и условно може да се раздели на обща и специална (относима само към правосъдието).
1.1. Нормативната основа за всички електронни трансакции (електронния документооборот) е обща за целия Европейски съюз и се съдържа в Регламент /ЕС/ № 910/2014 на Европейския парламент и Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО. Същият има общо приложение в публичната и в частноправната сфера, вкл. и в правосъдните системи на държавите членки на ЕС, като се ползва с примат над противоречащи му национални разпоредби (чл. 15, ал. 2 ЗНА). Наред с другото, той урежда правната рамка за електронните подписи и електронните документи – чл. 1, буква „в“. От значение за настоящата тема са няколко ключови разпоредби.
Най-напред, чрез определението за електронен подпис в чл. 3, т. 10 се урежда и неговото подразбиращо се предназначение – „данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва“. Държавите членки не могат да се отклоняват от това основно предназначение на е-подписа, като напр. предвидят, че те няма да го признават за подписване или че той представлява нещо друго. В същата разпоредба е посочено и какво може да се подписва с е-подпис, което логично следва и от естеството му, а именно – други данни в електронна форма. Обичайно тези други данни представляват електронен документ, който в чл. 3, т. 35 е дефиниран като „всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис“. Регламентът урежда и унифицираните изисквания към два специални вида електронни подписи – усъвършенстван и квалифициран (чл. 3, т. 11 и 12), от което следва, че извън тях съществуват и други (обикновени), които, за да се определят като е-подписи, следва да отговарят на общите критерии по чл. 3, т. 10.
На следващо място, регламентът еднозначно предвижда, че правната сила и допустимостта на електронен подпис или електронен документ като доказателство в съдебни производства не могат да бъдат оспорени единствено на основанието, че те са в електронна форма или че подписът не отговаря на изискванията за квалифициран – чл. 25, пар. 1, чл. 46, пар. 1. Наред с това изрично се урежда, че „правната сила на квалифицирания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис“ (чл. 25, пар. 2). Под „доказателство в съдебни производства“ не се разбира само събраните по делото доказателства по предмета на спора (доказателствения процес в тесен смисъл), но и начинът на доказване на самите извършени от съда или участниците в производството процесуални действия. Така например съдебният протокол е единственото доказателствено средство за извършените в открито заседание процесуални действия, вкл. постановените в заседанието съдебни актове – чл. 152 ГПК. Формата на тези процесуални действия е устна, а протоколът доказва тяхното съдържание чрез удостоверителните изявления на председателя на състава и на съдебния секретар, които го подписват (чл. 150, ал. 5 ГПК). Носителят, върху който е обективиран един съдебен акт, постановен извън открито заседание, пък представлява доказателствено средство за съдържанието на този акт – напр. в производство по инстанционен контрол на същия акт. По тази причина съдебните актове и протоколи представляват „доказателство в съдебни производства“ по смисъла на чл. 25 и чл. 46 от регламента.
От съществено значение е и разпоредбата на чл. 2, пар. 3, според която регламентът „не засяга националното право или правото на Съюза, свързано със сключването и действителността на договори или други правни или процедурни задължения по отношение на формата“.
От систематичното и телеологично тълкуване на посочените разпоредби, разяснени допълнително и в съображения 21 и 49 от регламента, както и в решение от 20.10.2022 г. по дело № С-362/21 на СЕС, могат да се извлекат следните изводи: 1) регламентът не определя изискванията към формата на един правен акт – частноправен или публичноправен (съдебен, административен и т.н.), а това се урежда от националното право на съответната държава членка или от други разпоредби от правото на ЕС, вкл. дали тази форма може да е електронна; 2) все пак изключването на електронната форма може да се извърши само чрез изрично уреждане на друга форма на съответния акт (например изрично да се посочи, че актът следва да е на хартиен носител – както е сторено при нотариалния акт съгласно чл. 578, ал. 1 и 2 ГПК) или пък изрично да се забрани електронната форма в определени случаи (напр. по чл. 1, ал. 2 ЗЕДЕУУ); 3) ако подобни изключения не са изрично уредени, то електронната форма за съответния правен акт е допустима на общо основание, вкл. за съдебен акт, в който случай актът не може да бъде лишаван от правна сила единствено на основанието, че е в електронна форма; 4) правната сила на всички подписи (саморъчни или електронни) се определя от националното право, а единственото изключение е това по чл. 25, пар. 2 от регламента – правната сила на квалифицирания е-подпис (КЕП) е равностойна на тази на саморъчен подпис, така както последният е уреден в националното право; 5) националното право определя и с какъв вид електронен подпис е допустимо да се подпише даден правен акт, ако е допустимо да бъде издаден като електронен документ, вкл. на публичната власт – съдебен или административен акт; 6) електронният подпис не може да се оспорва единствено на основание електронната си форма.
1.2. Доразвитие на тази наднационална уредба се съдържа и в националната такава и по-конкретно в българския Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Както регламентът и този закон има всеобщо приложение – в публичната и в частноправната сфера. Следните постановки от него са съществени към настоящата тема и те са в синхрон с регламента:
На първо място, предвидено е, че правната сила на неквалифицирания електронния подпис (обикновен или усъвършенстван) е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните – чл. 13, ал. 4. Както бе посочено, правната сила на КЕП е уредена в самия регламент.
На второ място, според чл. 3, ал. 2 „писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ съдържащ електронно изявление“, а последното пък е дефинирано като „словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията“, но може да съдържа и несловесна информация (чл. 2). Коя „писмена форма“ се има предвид става ясно от съпоставката с разпоредбата на чл. 1, ал. 2, предвиждаща, че този закон не се прилага: 1) относно сделки, за които законът изисква квалифицирана писмена форма; и 2) когато държането на документа или на екземпляр от него има правно значение.
Разпоредбата на чл. 1, ал. 2 не е съвсем удачно формулирана, а буквалното ѝ тълкуване не отразява действителния ѝ смисъл. Ако се приеме, че за посочените хипотези ЗЕДЕУУ не се прилага, то това не означава, че не се прилага друг нормативен акт относно електронния документооборот – напр. самия Регламент /ЕС/ № 910/2014. Освен това нелогично е тези изключения да касаят само сделките (чл. 1, ал. 2, т. 1), а да не касаят всички правни актове, което налага разширително тълкуване. Очевидно, че смисълът е друг – съобразно чл. 2, пар. 3 от регламента да се установят национални изключения, за които е-формата е изцяло неприложима. Първото от тях визира „квалифицираната писмена форма“, която в § 1, т. 1 е дефинирана като „форма за действителност или доказване на изявлението, при която законът предвижда допълнителни изисквания към писмената форма, като нотариална заверка на подписа, нотариален акт, саморъчно изписване на изявлението, участие на свидетели или длъжностни лица при извършване на изявлението и др.“. Изисквания за определени задължителни реквизити към съдържанието на писмената форма на съответния акт не правят формата „квалифицирана“, а тя си остава обикновена писмена. Второто изключение визира случаите, когато писмената форма не е квалифицирана, но самото държане на документа има правно значение. Държане като фактическа власт може да се упражнява само върху вещ, каквато представлява физическия документ, не и електронния (последният може да се достъпва, а не да се държи). Тук очевидно се визират наличните ценни книги и други физически документи с подобно значение. В това изключение при съдебните актове понастоящем попадат обезпечителната заповед и изпълнителният лист (последният – според действащата към днешна дата редакция на чл. 408 ГПК, което значение ще се промени според невлезлите в сила изменения от ДВ, бр. 11/2023 г.).
Извън тези изключения формата на електронен документ, съдържащ електронно изявление, е напълно приравнена по правен статут на обикновената писмена форма спрямо частноправни и публичноправни актове, в който смисъл е и трайната съдебна практика, вкл. и на ВКС и ВАС[1]. Макар в част от съдебната практика разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ да се тълкува като правна фикция, то по-точно е да се каже, че електронната форма на изявление е идентична на писмена форма. Тя е вид писмена форма, тъй като чрез съответните технически средства представя (визуализира) писмена информация, която може да се прочете и възприеме по същия начин, както и писмената форма на физически носител. Писмена е тази форма на изявлението, която се обективира чрез писмени знаци (писменост), без значение от начина и носителя. Писмените знаци могат да бъда изобразени както на физически носител от всякакъв вид (хартия, камък, метал, дърво, пластмаса и др.) чрез съответно оцветяващо вещество (мастило) или да бъдат издялани върху този носител, така и на електронен дисплей на съответно техническо устройство. По тази причина в писмена форма са както регистрационните номера върху металните табели на МПС, така и каменните надписи върху археологически паметници, а също и разписанията на електронните табла на летища и жп гари. За електронната писмена форма софтуерът и хардуерът изпълняват същата роля, както мастилото и хартията при хартиените документи – те са само средството за визуализиране на писмения текст. Ето защо електронният документ, когато е допустим, представлява обикновена писмена форма на изявлението с идентични правни последици.
Тази обща уредба на е-документа и е-подписите се оказва достатъчна за признаване на валидността на издадените само в е-форма административни актове според практиката на ВАС и административните съдилища. Нито в АПК, нито в ДОПК, нито в друг закон се съдържа изрична разпоредба, че административните актове могат да се издават в е-форма, а се предвижда, че тяхната форма е писмена, с реквизити и подпис – вж. чл. 59 АПК, чл. 120 ДОПК и др. Изненадващо такава изрична разпоредба липсва дори в Закона за електронното управление. Вярно е, че същият задължава административните органи да предоставят електронни административни услуги, част от които са и издаването на индивидуални административни актове (§ 1, т. 2 ЗЕУ), но дефиницията на тези услуги в чл. 8 изисква единствено те да се предоставят от разстояние чрез използване на електронни средства и по електронен път (ал. 2). Използването на такива не означава непременно, че самият административен акт, чрез който се предоставя услугата, следва да е постановен в е-форма в оригинал, а е възможно и друго техническо разрешение – оригиналът да е хартиен, а да се изпрати заверен електронен препис от същия (сканиран електронен образ).
Отделен е въпросът, че административните услуги по ЗЕУ обхващат само част от индивидуалните административни актове – тези, които се издават по искане на заинтересованите лица. Извън обхвата на този закон са актове с контролен и санкционен характер или такива, издаващи се служебно от органите – като напр. ревизионни актове по ДОПК, актове срещу незаконно строителство, наказателни постановления, актове за налагане на принудителни административни мерки и т.н. Аналогично е положението и по Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел. Макар регистърът да е обявен за обща електронна база данни, то нито в този закон, нито в издадената въз основа на него Наредба № 1/2017 г. за водене, съхраняване и достъп до ТРРЮЛНЦ се съдържат изрични разпоредби, предвиждащи, че актовете за вписване или отказ за вписване се издават в е-форма и се подписват с е-подпис от длъжностните лица. По тази причина общите разпоредби на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ и чл. 25, пар. 2 Регламент /ЕС/ № 910/2014 всъщност се оказват единственото основание на административните съдилища да признаят допустимостта на е-формата на административните актове и валидността на същите. Странно защо при съдебните актове не е така.
1.3. Отговорът може би се крие във вековните стереотипи и начини на работа в съдебната система, в която всичко се върти около хартиената папка на делото, а най-трудно се променя манталитетът. Осъзнавайки това и българският и болшинството чуждестранни законодатели са преценили, че тези стереотипи могат да се преодолеят само чрез изрична и разгърната нормативна уредба, налагаща дигитализация на правосъдните системи – т.нар. е-правосъдие. Подобна специална уредба е необходима и поради спецификите на правосъдната дейност, както и поради нуждата от засилени законови гаранции за процесуалните права на участниците в производствата. В България тази специална уредба се съдържа в глава 18а от ЗСВ, в издадените въз основа на нея подзаконови нормативни актове и в процесуалните кодекси. Извън предмета на настоящата статия е да анализира качеството на уредбата, нито защо тя все още не се прилага в пълнота, вкл. от отговорния за това орган – ВСС (напр. защо все още се водят хартиени преписки по делата, чието поддържане значително обременява съдебния бюджет). Същественото към разглежданата тема е, че уредбата на е-правосъдието е най-детайлната и обемна такава в рамките на цялото е-управление и което е най-важното – тя съдържа изрична регламентация относно електронните съдебни актове, липсваща за който е да е друг публичноправен или частноправен акт. По-конкретно:
Най-напред още началната разпоредба на глава 18а ЗСВ (чл. 360а) постановява, че „органите на съдебната власт извършват удостоверителни изявления, издават актове и извършват всички други предвидени в закона процесуални действия в електронна форма“. Изискването тези актове и изявления да се подписват само с квалифициран електронен подпис е закрепено в чл. 2, ал. 1, т. 1, чл. 6 и чл. 8 от Правилника за вътрешния ред за използването на електронен подпис и електронна идентификация от органите на съдебната власт (ДВ, бр. 32/2017 г.), издаден въз основа на законовата делегация по чл. 360к ЗСВ. Същото е повторено и в чл. 46 от Наредба № 5 /1.07.2017 г. за организацията и реда за водене, съхраняване и достъп до електронните дела и начина на съхраняване на доказателствата и доказателствените средства по делата, както и вътрешния оборот и съхраняването на друга информация, обработвана от съдебната администрация (ДВ, бр. 47/2017 г., изм. бр. 55/2022 г.). В чл. 360з, ал. 8 и 9 ЗСВ пък е предвидено, че цялото или част от електронното дело (значи и електронният съдебен акт) може да се възпроизвежда на хартиен носител със значението на заверен или незаверен препис от оригинала.
В два от процесуалните кодекси (ГПК и НПК) също се съдържа изрична регламентация по този въпрос. Такава не се съдържа единствено в АПК, но по силата на чл. 144 за неуредените в него въпроси се прилага ГПК. Така в чл. 102а ГПК, озаглавен „Процесуални действия и актове на съда в електронна форма“, е предвидено, че „съдът издава актовете и извършва всички други предвидени в закона процесуални действия в електронна форма при условията на ЗСВ, освен ако поради естеството им това е невъзможно или по силата на закон е предвидено извършването им по друг начин“ (ал. 1), както и, че „издаден в електронна форма акт на съда може да се възпроизвежда в документ на хартиен носител, който има значението на официален препис, след заверка от служител, овластен от ръководителя на съответния съд“ (ал. 4).
В чл. 33 НПК, озаглавен „Ред за постановяване на актовете. Форма на съдебните актове“ четем, че „съдебните актове се изготвят като електронен документ в единната информационна система на съдилищата и се подписват с квалифициран електронен подпис“ (ал. 7). Предвидено е и че когато следва да бъдат положени подписи на страни, съдебният акт се изготвя и на хартиен носител, като тези актове се въвеждат в електронна форма в ЕИСС – ал. 8 на чл. 33. Специално в НПК се съдържа и аналогична уредба и за съдебния протокол в чл. 311, ал. 2 – същият се изготвя в ЕИСС и се подписва с КЕП от председателя и съдебния секретар.
Краткият анализ на посочените разпоредби сочи, че между тях е налице известна несъгласуваност, вкл. и терминологична. Така разпоредбата на чл. 360а ЗСВ е формулирана императивно и безалтернативно – предвижда безусловно задължение на органите да издават всички актове в е-форма без изключение, докато ГПК и НПК логично предвиждат такива изключения. От една страна, процесуалните кодекси уреждат хипотези, когато процесуалното действие следва да се извърши в друга форма – устна или писмена, но не електронна. Електронната форма на изявление е вид (или е приравнена на) писмена форма, поради което е невъзможна за актове в устна форма. Тя е възможна обаче за писменото удостоверително изявление, което доказва устния акт – напр. в устна форма се извършват актовете на съда, постановени в открито заседание, за които е-формата е неприложима, но е приложима за писмения протокол, който удостоверява същите. Същевременно, макар е-формата да е принципно възможна за писмени процесуални действия на съда, то в някои случаи би била твърде обременителна по технически причини, поради което законът я изключва – в случаите на съдебни споразумения и спогодби, както и при удостоверяване на връчване на хартиени съобщения и призовки (чл. 44 ГПК, чл. 180 НПК). От друга страна, единствено ГПК предвижда, че е-формата е неприложима и при невъзможност поради естеството на процесуалното действие. Всъщност, процесуалните действия на съда са винаги изявления – актове или удостоверителни изявления (протоколи, разписки за връчване), които изявления винаги могат да се закрепят в е-документ, поради което подобна невъзможност поради естеството не може да съществува, т.е. това изключение няма реално приложение.
По-същественото обаче е, че всички цитирани разпоредби еднозначно предвиждат, че съдебните актове се „издават“, „изготвят“, т.е. постановяват в е-форма. Това означава, че оригиналът на акта е електронен, което по недвусмислен начин следва и от разпоредбите на чл. 102а, ал. 4 ГПК и чл. 360з, ал. 8 и 9 ЗСВ, предвиждащи, че възпроизвеждането на този акт на хартиен носител има значението на препис. Оригиналът на акта може да бъде само един, а всички други негови екземпляри представляват копия, преписи, образи от него. Ако оригиналът на акта е на хартиен носител, тогава чл. 360ж, ал. 1 ЗСВ предвижда, че от него се снема (сканира) електронен образ, който се въвежда в информационната система на органа. При „издадените в е-форма“ по смисъла на чл. 360а ЗСВ актове не се касае за електронен образ на хартиен акт, а за постановен оригинален акт във формата на електронен документ. При това законът задължава съдилищата да постановяват актовете си в писмена е-форма, а не я предвижда като алтернативна и равностойна възможност на писмената хартиена форма, която е допустима само в посочените изключения. Формата е за валидност и неспазването ѝ води до нищожност на съдебния акт. Обяснението за тази задължителност е свързана с глобалните цели на е-правосъдието, а и на цялото е-управление, една от които е да се намали и премахне в бъдеще хартиеният документооборот в съдебните производства, което ще доведи и до съществени бюджетни икономии, а това е в интерес на всички данъкоплатци. По същата причина и за актовете за вписване в търговския регистър не е допустима хартиената форма.
Прегледът на нормативната уредба не би бил пълен, ако се пропусне въпросът за времевото действие на разпоредбите, предвиждащи задължителна е-форма за съдебните актове. Известно е, че тук е допуснат законодателен хаос, който съществено затруднява практиката. Така разпоредбата на чл. 360а ЗСВ е в сила от 9.08.2016 г., свързаните с нея разпоредби на чл. 360ж и чл. 360з ЗСВ са в сила от 1.07.2021 г. (§ 229, т. 4 от ЗИДЗСВ – ДВ, бр. 62/2016 г.), а тези на чл. 102а ГПК и чл. 33, ал. 7 и 8 НПК са в сила от 30.06.2021 г. – § 28 от ЗИДГПК (ДВ, бр. 110/2020 г.). В ЗИДГПК (ДВ, бр. 110/2020 г.) липсва преходна разпоредба, която да изяснява дали по заварените дела съдилищата са длъжни да постановяват актове в е-форма. От изискването в чл. 102а, ал. 1 ГПК, че актовете в е-форма се издават „при условията на ЗСВ“ следва, че е налице препращане не само към глава 18а ЗСВ, но и към преходните разпоредби на закона, с който тя е въведена – ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 62/2016 г.). Въпреки влязлата в сила от 9.08.2016 г. разпоредба на чл. 360а ЗСВ в § 216, ал. 1, т. 3 ЗИДЗСВ е предвидено, че до 30.06.2021 г. органите на съдебната власт могат да издават актове в е-форма само когато пленумът на ВСС е определил с решение кои от тях може да се извършват по този начин и е установил, че е осигурена технологична възможност за извършването им. Подобно решение пленумът на ВСС не е приемал.
В § 218, ал. 1 пък е предвидено, че всички дела, образувани на хартиен носител в тригодишен срок от влизането в сила на този закон, се приключват по досегашния ред, като по тях не може да се извършват процесуални действия в електронна форма от страните, а според ал. 3 когато от висящи или приключени дела е снет електронен образ, съответният орган може да предоставя достъп до тях само за справочни цели.
От тези разпоредби следва, че извън хипотезата на § 216, ал. 1, т. 3 (която не е въведена в действие) по висящите дела, образувани преди 1.07.2021 г., не са приложими правилата на е-правосъдието, вкл. и тези за е-формата на съдебните актове. Висящността на делото се преценява не спрямо отделните инстанционни етапи, а според цялата висящност на спора, т.е. меродавна е датата на писменото сезиращо заявление, по което делото е изначално образувано в първата съдебна инстанция. Тези дела следва да приключат „по досегашния ред“, по който ред формата за валидност на съдебните актове е писмена неелектронна форма, т.е. на хартиен носител. Дори и по тези дела актовете да са качени в електронен вариант в съответната информационна система с цел изпълнение на задължението по чл. 64 ЗСВ и да са подписани в КЕП (според техническите изисквания на системата), то това има значението само на електронен образ, а не на оригинал.
Поради наличието на тези специални разпоредби допустимостта на е-формата за актовете по висящите от преди 1.07.2021 г. дела не може да се обоснове с общата разпоредба на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ. В същия смисъл са и разясненията, дадени в известното решение по т. 40 по протокол № 12/24.06.2021 г. на Пленума на ВСС (спорно е доколко е в правомощията на ВСС да дава подобни инструкции, но съдържателно са правилни). Съвсем отделен е въпросът дали подобно законодателно разрешение е удачно, а забранителната разпоредба по тези стари дела и страните да не могат да извършват процесуални действия в е-форма е доказано нецелесъобразна и затрудняваща страните и може би за това съдилищата масово я игнорират в практиката. Поради това при бъдеща законодателна промяна е добре § 218 да се отмени, като се предвиди и по тези стари дела страните и съдът да могат да извършват процесуални действия в е-форма, ако това е технологично възможно. В интерес на правната сигурност е законодателят да обяви за валидни всички постановени до момента в е-форма съдебни актове и по тези стари дела. Все пак трябва да се отбележи, че повече от 2 години след влизането в сила на уредбата за е-правосъдието болшинството от делата, висящи от преди 1.07.2021 г., вече са окончателно приключени.
Няма никакво съмнение обаче, че по съдебни дела, чиято висящност в първата инстанция е започнала на и след 1.07.2021 г., разпоредбите за е-правосъдието се прилагат в цялост, вкл. и относно задължителната писмена електронна форма за съдебните актове.
2. Съдебната практика
2.1. Преди всичко следва да се отбележи, че в незначителна част от съдебната практика се прави разграничение за допустимостта на е-формата на съдебните актове според датата на висящността на спора по съответното дело предвид коментираните преходни правила на ЗИДЗСВ (ДВ, бр. 62/2016 г.). Това е още един аргумент, че тези преходни правила всъщност затрудняват правораздавателния процес. По правило този въпрос се пренебрегва, като разделението в практиката е по линията дали се признава, или не принципната допустимост на е-формата като такава за валидност на оригинала на съдебния акт.
2.2. Решително преобладаваща е съдебната практика на инстанционните съдилища, признаваща валидността на постановените съдебни актове в е-форма, без актът да е дублиран на хартиен носител със саморъчни подписи, каквито са постановени по стотици хиляди дела. Не е нужно подробно да се анализира тази практика, но само ще отбележа, че практиката на ВКС по ГПК също признава валидността на електронните съдебни актове, като до момента няма прогласен от ВКС за нищожен съдебен акт, поради това, че е само в е-форма. Въпросът е бил коментиран в редица касационни актове, в чийто мотиви четем следното: 1) „обжалваното разпореждане, издадено в електронна форма и подпис, е валиден съдебен акт“[2]; 2) „актът е подписан с ел. подписи от съдиите, посочени в него като членове на съдебния състав“, като „по делото е приложен официален препис – копие от електронен образ, заверен от съдебния деловодител“[3].
Интересен е казусът, предмет на решение № 50014/17.02.2023 г. по гр.д. № 2127/2022 г. на ВКС, І г.о., в който касационната инстанция е констатирала наличието по делото на две въззивни решения от различни дати – електронно и на хартиен носител, постановени от различни персонални съдебни състави, но с един и същи докладчик. И двете съдебни решения са прогласени за нищожни, но не поради неспазване на изискуемата форма за валидност, а по други причини – електронното решение като постановено от ненадлежен състав по чл. 235, ал. 1 ГПК (не от състава, разгледал делото в последното открито заседание), а последващото хартиено решение – поради нарушаване на тайната на съвещанието по чл. 21, ал. 1 ГПК, тъй като било постановено след обявяване на първото решение и при участието на един и същи докладчик. Що се отнася до електронната форма на първото въззивно решение, то тя е призната за допустима, като изрично е прието, че електронната форма по чл. 102а ГПК е приравнена на писмена форма съобразно чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ, с което е изпълнено изискването по чл. 235, ал. 4 ГПК. Куриозно обаче друг състав на ВКС, позовавайки се на погрешен прочит на същото решение № 50014/17.02.2023 г. и въпреки наличието на надлежно заверен препис от обжалвания акт по чл. 102а, ал. 4 ГПК, е върнал делото на въззивната инстанция с указания за прилагане и на екземпляр, подписан със саморъчни подписи – вж. определение № 2281/24.07.2023 г. по ч.гр.д. № 2756/2023 г. на ВКС, І г.о. Очевидно се касае за недоразумение.
Широко разпространена е практиката[4], наложила се при администрирането на жалби (въззивни или касационни), според която горните инстанции изискват в хартиената преписка по делото да бъде приложен екземпляр на хартиен носител от постановения в електронна форма обжалван акт. Забележителна е алтернативността на тези указания – да се приложи заверен препис по чл. 102а, ал. 4 ГПК от електронния съдебен акт или екземпляр от акта на хартиен носител със саморъчни подписи на съдиите. Доколко подобни указания почиват на закона ще бъде коментирано по-долу. Тук е достатъчно да се отбележи, че изискването на заверени преписи по чл. 102а, ал. 4 ГПК по същество означава признаване на допустимостта на е-формата на оригинала на акта.
2.3. По-интересна за анализиране е практиката[5] на отделни въззивни състави в някои съдилища, която отрича принципната допустимост на е-формата като такава за валидност на оригинала на съдебния акт, поради което тези актове се прогласяват за нищожни и делата се връщат за ново разглеждане на първата инстанция. Обстоятелството, че тя е резултат обичайно от дейността на един въззивен състав в рамките на малка част от въззивните съдилища, не е аргумент за нейното подценяване. Зад всяко съдебно дело стоят човешки съдби, а конформизмът не е добро съдийско качество, като правилността на едно правно становище следва да се преценява според убедителността на аргументацията и съответствието със закона. Обобщена тази аргументация и нейната преценка е следната:
На първо място, изтъква се, че разпоредбите на чл. 360а ЗСВ и чл. 102а, ал. 1 ГПК били общи и не касаели крайните съдебни актове по делата, тъй като за последните се прилагали специалните разпоредби за форма по чл. 235, ал. 4, чл. 236, ал. 3, чл. 254, ал. 2, чл. 412 ГПК. Неприемливото на този довод е, че необяснимо разделя крайните актове спрямо некрайните по отношение на изискването за форма. Основание за подобно разделение няма в процесуалния закон, в който формата за валидност е уредена по идентичен начин за всички съдебни актове, вкл. преди въвеждане на е-правосъдието, като тази форма следва да е или писмена или устна (за актовете, постановени в открито заседание, за които обаче е установена писмена форма за доказване – съдебният протокол). Това ясно следва от чл. 254, ал. 2 ГПК, който урежда изискванията към формата на определенията, а те преобладаващо не са крайни актове.
На второ място, изтъква се, че „наред с електронната форма за извършваните процесуални действия и издаване на актове, ГПК е запазил изискването крайните актове на съда (решения, определения, разпореждания, заповеди за изпълнение), да се създават и в още една форма – писмена, като този писмен акт се изисква да се подпише саморъчно от всички съдии, взели участие в постановяването му“, като се цитират същите разпоредби, които се приемат за специални спрямо чл. 102а, ал. 1 ГПК. Тук очевидно се смесват няколко неща, но основата е в погрешното разбиране на това що е „писмена форма“. Както бе изяснено по-горе, а това следва и от лексикалната семантика, писмена е тази форма на изявлението, която се обективира чрез писменост. Последната пък представлява система от графични знаци, предназначена за представяне, запазване и предаване на езикова информация на някакъв физически носител, без значение какъв – хартия, пергамент, папирус, камък, метал, дърво, пластмаса, текстил, техническо устройство с електронен дисплей и т.н. Носителят и начинът на изобразяване са само средствата за визуализиране на писмения текст, но във всички тези случаи се касае все за писмена форма.
Прочитът на процесуалните закони сочи, че те не уреждат изрично физическия носител на писмената форма на даден акт или процесуално изявление, с много малко изключения. Едно от тези изключение е за формата на нотариалния акт (чл. 578 ГПК), за който изрично се сочи, че следва да е на хартия, да се използва черно или синьо мастило и да е саморъчно подписан (чл. 579, ал. 1 ГПК). Този носител (хартиен) е упоменат и при издаването на изпълнителен лист в хипотезата на чл. 408, ал. 1, изр. 2 ГПК (в редакцията от ДВ, бр. 11/2023 г., в сила от 1.07.2024 г.), а по логически път той се извежда и за сегашната редакция от изискването изпълнителния лист (а и обезпечителната заповед) да се издава в един екземпляр, който следва да е подписан от съдия.
В останалите случаи, когато изисква писмена форма на съдебните актове и процесуалните изявления на страните, законът не поставя ограничения за носителя, върху който те следва да се обективират – не изисква те да са непременно на хартиен носител, нито подписът да е само саморъчен. Електронната форма на изявление е също писмена форма, визуализирана чрез технически средства (хардуер и софтуер), които са само нейният носител – подобно на хартията и мастилото при физическите документи. По тази причина, а и поради законовото ѝ приравняване (чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ), електронната писмена форма е равнозначна на неелектронната писмена форма, освен ако последната е квалифицирана. Ето защо разпоредбите на чл. 102а, ал. 1 ГПК, от една страна, и на чл. 235, ал. 4, чл. 236, ал. 3, чл. 254, ал. 2, чл. 412 ГПК и др., от друга страна, не се съотнасят като обща към специални, а всяка е специална спрямо различни аспекти на изискуемата за съдебните актове форма. Тези разпоредби взаимно се допълват, като предвиждат, че формата следва да е писмена с определени реквизити, вкл. подписи, а едновременно с това – и електронна, така, че в съвкупност да бъде писмена електронна форма, освен при уредените изключения.
Неприемлив е и доводът, че тези крайни съдебни актове следвало да се създават в две форми за валидност – електронна и „още една форма – писмена“, като очевидно се има предвид втората да е на хартиен носител със саморъчни подписи. Правото не познава подобен случай – на две кумулативни форми за валидност на един правен акт. Това би било световен куриоз. По-същественото е обаче, че „двуформието“ на съдебния акт ще създаде трудно разрешими правни проблеми, като напр. – при различие в съдържанието на акта в двете форми, коя форма ще се приеме за меродавната и какви ще са последиците за другата форма. Оригиналът на съдебния акт може да е само един, а след като законът изрично предвижда той да се „издава“, т.е. постановява в е-форма, то е напълно ясно, че се има предвид оригиналът, а не електронен образ (копие) от него.
На следващо място, ако се възприеме коментираното становище, то следва, че е-формата няма да е достатъчна навсякъде, където процесуалният закон изисква писмена форма, а той изисква такава и за процесуалните действия на страните, извършени извън открито заседание (чл. 100, чл. 127, ал. 1, чл. 260, ал. 1, чл. 284, ал. 1 ГПК и др.) – и за тях също ще следва да се дублират и на хартиен носител със саморъчен подпис. Това освен, че ще обезсмисли тотално е-правосъдието, но не е известно да се прилага от който и да е съдия в България, вкл. и от застъпниците на горната теза. В част от коментираната съдебна практика се сочи, че тъй като в ГПК се изисквало процесуалните изявления на страните да се подписват с КЕП (чл. 102б, чл. 102ж ГПК), а не пишело същото за съдебните актове, то за първите е-формата била достатъчна, а за вторите не била. Очевидно обаче е пропуснато, че чл. 102а, ал. 1 ГПК препраща към условията по ЗСВ, а те включват и издадените въз основа на него ПНА, в два от които изрично се предвижда съдебните актове да се подписват с КЕП – в чл. 2, ал. 1, т. 1, чл. 6 и чл. 8 от Правилника за вътрешния ред за използването на електронен подпис и електронна идентификация от органите на съдебната власт и в чл. 46 от Наредба № 5 /1.07.2017 г. за електронните дела. Отделен е въпросът, че за яснота и прецизност е целесъобразно това изискване да се запише и в закона (чл. 360а ЗСВ) и да важи за всички дела – граждански, наказателни и административни.
Що се отнася до виждането, че саморъчен подпис в съдебните актове бил необходим, тъй като КЕП не бил достатъчен (освен, че не бил предвиден в ГПК, но и под „подпис“ се разбирало саморъчен такъв), то това пряко противоречи на чл. 25, ал. 2 от Регламент /ЕС/ № 910/2014, според който правната сила на квалифицирания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис. Подобна съдебна практика рискува да доведе до поредната наказателна процедура срещу България за неспазване на европейското право. В посочените разпоредби на ГПК не е регламентирано какъв следва да е подписът, а ако видът на един подпис не е изрично посочен в закона, то той може да бъде всеки подпис, който правото признава за валиден.
На трето място, изтъква се, че изискването за писмена хартиена форма на съдебните актове следвало и от изискването на чл. 406, ал. 3 ГПК за извършването на надлежна бележка върху акта, въз основа на който се издава изпълнителен лист. Това изискване действително съществува, но от него никакъв извод не следва за формата на изпълнителното основание. То не е невъзможно за изпълнение и при електронна форма на съдебния акт – както чрез различни технически способи (напр. електронен печат), така и чрез отбелязване в електронното дело. Съвсем отделен е въпросът за смисъла от това изискване, както и по принцип от самия институт на изпълнителния лист, който е непознат в останалите страни на ЕС, вкл. източноевропейските.
Ето защо и като краен извод посочената съдебна практика следва да се приеме за неправилна и несъответна на закона. Тя едва ли се дължи на некомпетентност или глупост, но по-вероятно е израз на вътрешна съпротива срещу е-правосъдието, т.е. на умишлено неприлагане на пределно ясен закон. Не без основание и е предположението, че по този начин някои съдии се „спасяват по твърде лесен начин“ от определени дела, тъй като написването или копирането на кратки еднотипни мотиви за нищожност на обжалвания акт по множество дела не може да се сравни по трудност и обем с написването на мотиви при разглеждане по същество на съответните дела. По този начин тежестта за същинското решаване на тези дела се прехвърля на съдиите, които след връщане на делото ще разгледат и решат същото (повторните първа и въззивна инстанции), което не е никак колегиално.
2.4. Накрая следва да се отдели внимание и на масовата практика на горните инстанции да изискват в хартиената преписка по делото да бъде приложен екземпляр на хартиен носител от постановения в електронна форма обжалван акт, и то при условията на алтернативност – или да се приложи заверен препис по чл. 102а, ал. 4 ГПК от електронния съдебен акт, или екземпляр от акта на хартиен носител със саморъчни подписи на съдиите. Тази практика е трудно обяснима и дори комична. Кому е нужно да има препис от един акт, при положение, че разполага с оригинала в е-форма, до който има достъп чрез съответната инф. система? Този оригинал може да се провери и за валидността на положените КЕП със съответните общодостъпни валидатори. Не е известно как ще се извърши подобна проверка на хартиено копие.
Законът не изисква и подадените от страните или създадени от съда електронни документи въобще да се разпечатват на хартия и да се прилагат към хартиеното досие на делото, което струва значителни финансови средства на съдебния бюджет. Мястото на електронните документи е в електронното дело (чл. 360з ЗСВ). В хартиена придружаваща преписка могат да се съхраняват само подадените от участниците хартиени документи, ако същите на подлежат на връщане (чл. 360ж, ал. 5 ЗСВ). Съвсем отделен е въпросът, че всяка инстанция може и сама да разпечата който и да е електронен документ, наличен в е-делото, вкл. електронен съдебен акт на друга инстанция, както и да го завери по реда на чл. 102а, ал. 4 ГПК, а не да връща делото на долната инстанция за подобно канцеларско действие.
Второто алтернативно указание (да се приложи екземпляр от акта на хартиен носител със саморъчни подписи на съдиите) пък е призив за пряко нарушаване на процесуалния закон, тъй като след като е постановил съдебния акт, подписан с КЕП, съответният съдебен състав не разполага с правомощие да постанови наново същия акт, което би се получило с полагането на саморъчни подписи под хартиен акт. По този начин отново ще се стигне до недопустимата ситуация на два съдебни акта в оригинал – електронен и хартиен, с всички възможни рискове и негативни последици от това при евентуална съдържателна разлика. А и след като имплицитно се приема валидността на е-акта (с указанието за представяне на препис по чл. 102а, ал. 4 ГПК), то защо трябва да се представя хартиен акт със саморъчни подписи, т.е. двете алтернативи взаимно си противоречат.
В заключение следва да се посочи, че дигитализацията на правосъдието е безалтернативна в съвременната епоха. Тя е в интерес на обществото, което чрез своите представители в законодателния орган, е приело уредбата на е-правосъдието. Съдиите и съдебната администрация са служители на това общество и са призвани да прилагат законите точно, а не чрез произволни тълкувания да изкривяват техния смисъл, вкл. относно уредбата на електронните съдебни актове.
[1] вж. решение № 303/7.10.2013 г. по гр. д. № 3715/2013 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 188/16.03.2021 г. по гр. д. № 4473/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 6220/25.05.2021 г. по адм. д. № 327/2021 г. на ВАС, І отд.; решение № 5233/1.06.2022 г. по адм. д. № 11928/2021 г. на ВАС, І отд.; решение № 1573/14.02.2023 г. по адм. д. № 4283/2019 г. на ВАС, VІІІ отд.; решение № 4680/3.05.2023 г. по адм. д. № 7961/2022 г. на ВАС, І отд., и др.
[2] определение № 328/21.09.2022 г. по ч.гр.д. № 3230/2022 г. на ВКС, ІV г.о.
[3] определение № 192/13.02.2023 г. по ч.гр.д. № 4099/2022 г. на ВКС, І г.о.
[4] определение № 60140/10.11.2021 г. по ч.гр.д. № 4067/2021 г. на ВКС, І г.о.; разпореждане № 798/25.04.2023 г. на ВКС, ІІ т.о.; разпореждане № 824/27.04.2023 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др.
[5] определение № 1106/25.05.2023 г. по ч.гр.д. № 792/2023 г. на САС; решение № 794/12.06.2023 г. по гр.д. № 327/2023 г. на САС; , решение № 315/7.10.2022 г. по в.гр.д. № 389/2022 г. на ОС Русе; решение № 160/9.02.2023 г. по в.гр.д. № 3188/2022 г. на ОС Пловдив, и др.
65
Коментирайте
За разлика от хартиените актове, електронните са написани на нещо, на което може да напишем нещо друго и няма да има никаква следа от първоначално написаното. И може да го правим колкото си пъти искаме със задна дата. Та от тук нататък, съдете сами.
Глупостил актовете се обявяват на общодостъпен сайт и няма как да си ги поправяш след това както си искаш.
Аман от тролове в този сайт.
Не знам как го виждат правистите. Но аз го виждам като информатик със повече от 40 години стаж и още активен. И мисля че електронният документ е напълно непригоден ако трябва да е траен. Проблема не е толкова технически а на правното регулиране на средствата за постигането на трайността. Всеки електронен подпис или електронно подписан документ се базира на шифриране. Ако имаме много бърз компютър е възможно процеса да се обърне, да се дешифрира. И сега идва тънкия момент. В САЩ, а оттам и в цял свят, е забранено използването на шифровали, които не могат да се разшифроват за ден… Покажи целия коментар »
Нова Конституция. Президентска република. Пълна изборност, мандатност, отчетност и отзоваемост на всички съдии и прокурори. Следствието право в МВР. Всички разследващи с юридическо образование.
Без ВНС. На референдум.
Без ВСС, ИВСС, учителски институт за повишаване на квалификацията на мисирки, роднини, милиционери и милионери, щерки, тьотки и аматьорки, пуцаджийки, рабфакаджии, задочници, вечерници и нощници и прочие йористи по пижами, съдебни ваканции и помощници, първа линия на Приморско, по 20 брутално след поредната издънка и другото си го знаете.
АМИН
Ха дано ама надали. Никой с власт не иска силна държава. А точно тази дузина хора с власт пишат листите на депутатите. Партокрацията с избори базирани на болшинство (както са ги наложили болшевиките) е демокрация с концентрация на властта, която я няма и в абсолютна монархия.
Електронното праводъдие е пълен ташак и само идиоти като автора не го разбират. В палатата два дена нямаше система и не се гледа нито едно дело. А какво правим при спрян ток. А как се доказва истинността на акт, подписан с пластмаса – всъщност КЕП е чип, който се копира за 5 секунди. Силно се надявам някой да хакне Милен и да уважи от негово име недопустим иск – да видим как ще се извърти тогава.
От 3 години чакаме някой да хакне ЕИСС и още никой не е успял. А търговския регистър чакаме вече 15 години и пак не се срива, да му се не види.
Ех, мъко, лудитска….
Напротив, търговския регистър се сриваше на няколко пъти, като при най-големия проблем, Цецка Цачева си замина за това като правосъден министър.
И пак работи – нали. Не е изчезнало нищо.
1. Разбира се е прав и както винаги подробно изследва хипотезите; 2. Но забравя или поне го има това, че едно е да си в съд, който е само въззив, друго в например районен съд. Ако имам 10 дела на месец, по три пъти ще подписвам, разписвам и регистрирам. Но ако съм в голям районен съд , то един заповеден доклад е 20-30 акта на ден и така всяка седмица, един ден. Да се направи опит да се връчи там и там , справка работодател, указания, призовкарю за трети път – залепи уведомление след посещение в почивен ден, както казах… Покажи целия коментар »
И като ти е толкоз мъка спазването на закона за е-правосъдието, що стоиш още в съд. система. Що се мъчиш като грешен дявол. Напускаш, отиваш на село и се занимаваш с модерно биоземеделие – зер доматите вече струват два пъти повече от бананите, няма да останеш гладен, не се бой. А за твоето място в съда навън има 100 кандидати, остави ги те да се мъчат с ЕИСС.
Крайностите винаги водят до крайни неправилни изводи. Авторът признава, че националният законодател е този, който определя формата за действителност на съдебния акт, но дата 30.06.2021 г. не е анализирана. Законът е ясен – сътгласно § 218, ал. 1 от ПЗР на ЗСВ, всички дела, образувани на ХАРТИЕН носител …, се приключват по ДОСЕГАШНИЯ ред, като по тях не може да се извършват процесуални действия в електронна форма. Съгласно чл. 102а, ал. 1 (в сила от 30.06.2021 г.) ГПК съдът издава актовете и извършва всички други предвидени в закона процесуални действия в електронна форма при УСЛОВИЯТА на Закона за съдебната власт.… Покажи целия коментар »
Съжалявам, че не бях прецизен – не бях прочел цялата статия (много е дълга и трудно четима). Взето е предвид сакралната дата 30.06.2021 г., но това не означава, че някой оспорва „дигитализацията на правосъдието“ и че то има „алтернатива“ и то в „съвременната епоха“. Дори авторът разбира, че е трудно да се движи срещу закона, затова предлага и то „е добре § 218 да се отмени, като се предвиди и по тези стари дела страните и съдът да могат да извършват процесуални действия в е-форма, ако това е технологично възможно“. Не е добре обаче да се прави внушение, че някой… Покажи целия коментар »
Най-интересното е, че огромна част от обявените за нищожни актове са по нови дела – образувани след 1.07.2021 г. в първа инстанция. Ела при нас в Пловдив да ти покажа за какво става въпрос. Има няколко въззиви в окръжния, които не ги интересува кога е образувано – всичко под ножа.
Ако „оригиналът на акта е електронен, което по недвусмислен начин следва и от разпоредбите на чл. 102а, ал. 4 ГПК и чл. 360з, ал. 8 и 9 ЗСВ, предвиждащи, че възпроизвеждането на този акт на хартиен носител има значението на препис.“, то тогава липсата на форма – електронна, води до нищожност на съдебния акт.
Вероятно колегата Василев ще отговори на въпросите: 1. Как се вписва искова молба по ел. път; 2. Извън облигационните и търговските дела – какво да правим с вещните дела или тези за гражданско състояние – за последните се пращат преписи, а регистрите са хартиени в общината; 3. Как част от вещните дела и тези за гражданско състояние (тук включвам и осиновяванията) – част от които се пазят по 100 години ще се запазят, като няма такава инфраструктура? Друг е въпроса как се индивидуализрат имоти – напр. чрез приподписване на скицата, като неразделна част от СР… (само да спомена за апелативния… Покажи целия коментар »
Подкрепям напълно статията. Точно преди няколко дни тези въпроси бяха обсъждани в нашия съд и аз също отново прегледах нормативната уредба, за да допълним и изменим вътрешните си правила във връзка с публикуването, обезличаването и подписването на съдебните актове. Разбира се авторът е направил много по-детайлен преглед, но като цяло мислим еднакво. С изненада установих и аз, че има състави обаче във ВКС, по наказателни дела, които са обявили за нищожен съдебен акт, издаден в електронна форма, разпечатан на хартиен носител, като на хартия е заверен за вярност. Независимо от това обаче, смятам, че тази порочна практика ще се преодолее.… Покажи целия коментар »
„Използването на такива не означава непременно, че самият административен акт, чрез който се предоставя услугата, следва да е постановен в е-форма в оригинал, а е възможно и друго техническо разрешение – оригиналът да е хартиен, а да се изпрати заверен електронен препис от същия (сканиран електронен образ).“ За ЕИСС не знам, но като цяло сканирането на документи и преобразуването им в електронни файлове по никакъв начин не променя формата за действителност на оригинала и в съответствие с посоченото единственият вариант е да се завери дигиталния образ, което може да стане общо взето само с КЕП, а това обезсмисля до голяма… Покажи целия коментар »
Прости депутати = калпави закони. Делото следва да си е хартиено и всичко по него да е в оригинали и заверени копия. Електронното дело следва да е копие, както беше допреди малоумните изменения. Когато изгърми ЕИСС-а, всички тъпаци ще разберете защо…
Нарциса пак е имал много свободно време и никакви други опции за прекарването му, освен да подпише (като Васко брачний).
Това прави ли невярно или грешно написаното от тях? При липса на аргументи обикновено се прибягва до лични нападки.
Не се ядосвай и не се подценявай. С малко повече постоянство и усилия ще се научиш да работиш с компютър.
Както казах, ако имам 5 дела на месец като въззив, без никакъв друг доклад, не в ЕИСС, ами на скала ще изсичам определения и решения. Като имаш много дела и огромен доклад, всякакви странични занимавки, в това число и с въвеждане на актовете в малоумната ЕИСС с по няколко най-разнообразни и непредвидими стъпки, хаби страшно много време. Все пак не съм деловодител, за да се занимавам и с ДЕЛОВОДНА работа и техническо въвеждане в ДЕЛОВОДНАТА програма. Това дори е-олигофрен трябва да може да го разбере… Така че нищо не улеснява, а само усложнява нещата. Разбира се аз решение за себе… Покажи целия коментар »
Затова възрастта за пенсиониране на съдиите трябва да се смъкне с поне 5 години
Възрастта не е крива. Баща ми е на 80 години и се оправя чудесно с компютъра. И блог дори си има собствен.
Подборката на кадрите е важна като качество, а не като възраст или стаж.
Да помислиш дори днес, че елекронно издадено и подписано решение с валиден електронен подпис е порочно, е индиция, че трябва да си ходиш, независимо на колко си години.
Колегата е отчасти прав, но пропуска най-същественият въпрос като говори назидателно за „лудити“. Баналната истина е,че и двете системи на съдилищата създават повече трудности отколкото улеснения. Така са ги разработили и внедрили,уви…В този смисъл дигитализацияте се явява не прогрес, а пречка пред прогреса… Освен това в съдилищата още няма нито дигитални адвокатски стаи, нито е въведена каквато и да била форма за дигитално стимулиране на гражданите,така,че съдът да общува със страните по електронен път. Само тези три прости съображения да вземем и става ясно,че електронното правосъдие е безсмислено в настоящият му вариант,а то има и други… Все едно да актуваш… Покажи целия коментар »
Разбира се, че електронното е улеснение и още как!
🐕 е заровено другаде.
Интернет се ползва за шпионаж, диверсии и измами. Трябва сигурност!
Ние нямаме сигурност в „хартиената съдебна система“, камо ли в електронната? И то точно и най-вече заради такива като Миленчо – продадени невести по линия на А за Б.
Не мога да повярвам, че може да е съдия човек, според който електронен документ, подписан с електронен валиден подпис, е недействителен.
Просто не мога да повярвам, че по този решенясно в закона въпрос, може да има спор.
Има върховни съдии, които все още се чудят ‘ Що е то електронен подпис и има ли почва у нас?“.
Тъжно, но факт!
Ясно е, че техническият прогрес обективно не може да бъде спрян.
Обяснявай го на лелките по съдилищата, които са свикнали да си вадят справките от тефтероте.
Ако са подписани с валиден електронен подпис – да. Поне според закона. Без нужда от дълги словоизлиянияпо темата. Изпадате в излишни полемики и крайности.
Някакво ще стане ако са подписани и се окаже че някой е сменил съдържанието?
Кое право Миленчо? На ЕС ли? Какво пише в чл. 1 от Конституцията? Кой е дал съгласието и волята си да ни вкарат в европейската кошара на американския вълк? Суверена ли? Или шепа продадени политици? Като шепа продадени съдии като теб, дето си мислят че са върха на прогреса, но представляват само себе си, шепа заблудени и ПосолствоТо? ЕС ли? На две Лайнен ли? Дето от фонда за мира спонсорира войната в Украйна? И за който своето си „право“ има стойността на тоалетна хартия! Миленчо, преди избирателно, превратно и доктринално от последна инстанция да се изхождаш, има базови положения в… Покажи целия коментар »
Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!
Статията става, но като цяло съм поразен от това, че на съдии трябва да им се обяснява като на малки деца как се тълкува пределно ясен регламент/закон и в каква форма да си пишат актовете, което е в общи линии същината на техните задължения. Доста смел съдия от апелативен съд, бивайки „на прага на ВКС“, поне що се касае до отношението му към ВСС, който очевидно вече не респектира никого: „Несъмнено неслучващото се в пълния законов вид е-правосъдие освен на вътрешните съпротивителни сили се дължи и на други причини, като например неадекватните и нерешителни управленски действия на отговорния за това… Покажи целия коментар »
Проскубан си. От посланика.
Тази аргументация на контратеза на написаното е изключително убедителна и авторитетна и буди възхищение към интелектуалното ниво на репликиращия.
Този Миленчо е лишен от естествен интелект, така че може да го сменят с изкуствен. Ще се справя по-добре с казусите. Впрочем, същото важи и за теб, бухльо…
Ко стана с електронното гласуване, а? Що никъде по света не го щат? Защото за ИСТИНСКИЯ резултат от него няма никаква сигурност. И може НПО от неколко шпиони, обявявайки се за партия с уж 10% подкрепа – „да спечели избори“. Айде по-полечка отдолу и от ПосолствоТо. Ясни сте като бял ден и черен хляб! Някой драснал десетина платени коментари в подкрепа на Миленчо. То „електронното правосъдие“ по-лошо. Ама като вкарат Миленчо в панделата с групата му за натиск – ще вият, че електронното правосъдие осъжда създателите си! Ама късно е, късно е либе за китка … PS. Иначе всички несъгласни… Покажи целия коментар »
„Нерде Ямбол – нерде Стамбул?
Едното е анонимно дистанционно електронно гласуване, другото е електронно подписан документ, на който по всяко време можеш да провериш авторството.
Електронното гласуване може и да не го щат никъде (освен в Естония), ама и електронно подписаните документи с електронен подпис и тях ли не ги щат никъде в света?
Сигурен съм, че в познатия на коментатора свят няма нито електронно гласуване нито електронни документи и там владеят здравите сили.
с електронно подписаните документи ако някой хакне системата, която очевидно нищо не струва и няма да е толкова трудно да бъде пробита, след което всичко изчезне от нея? Я по-сериозно. Древните са го казали написаното – остава…
Системата има резервно копие /back up/ и може да бъде възстановена. Справка: търговския регистър.
А като стане пожар в съда къде ще остане написаното? Преди години горя архива в съдебната палата. Как възстановиха изгорелите дела?
От гледна точка сигурност електронната система е много по сигурна.
ще изгори архива на един малък съд, като гръмне ЕИСС, заминава всичко. Пък това резервно копие /back up/ също може да „изгори“, като ви знам какви сте „професионалисти“…
И хартиената и електронната версии на документите имат еднаква „сигурност“ и те са функция на съответната технологична дисциплина и интересът на някой към съответната информация…
Здравите сили винаги побеждават здравия разум! Владимир Владимирович
Venceremos!
Рано или късно динозаврите ще се пенсионират и младите ще поемат нещата
Дано младоците са технически грамотни. Защото ако използват както сега се използва RSA като криптография, може всичко да стане 10% плюс 15% али бали от президента на кварталния клуб.
Не е само корупция, има и чист страх от технологиите, както казва авторът. Все още има върховни съдии, които бичат на пишещи машини
Не знам дали са лудити, но са хартиени тигри, които за съжаление могат да ти разкатаят фамилията. Поздравявам Милен Василев за труда и аргументите. И той има своите особености, но като юрист е желязо.
Оди се пери! Че смърдиш на зелено гюбре. От Козяк.
Еваларка, бате, направо го разби
Ще се преболедува и това. В системата масово не проумяват какво е електронно правосъдие и се стига до тези комични ситуации.
A иначе много се използва клишето за лелката от администацията, дето си иска хария и печат.
Но нейната глупост води най-вече до загуба на още време, докато тук глупостта отменя актове, води до плащане на още такси и т.н.
Всичко вече ще е на юнашко доверие.
За Кирчо, Кокорчо и Николайчо.
В крак с времето.
И с ПосолствоТо.
За някои комични, но на страните хич не им е весело
Василев е дал всички аргументи, друг е въпросът дали човек има процесуална възможност да ги изложи, ако попадне на съдия лудит 😁
Така се появи причудлива съдебна практика от инстанционен контрол, прогласяваща за нищожни постановени съдебни актове, само защото били в електронна форма, а не на хартиен носител, в резултат на което съответните дела се връщат в началната си точка в първа инстанция, т.е. страните следва да преживеят още една първа и още една въззивна инстанция и да заплатят още веднъж такси за обжалване и хонорари на адвокати.
А стига, бе! Такова не бях виждал!
Има, и още как. Май точно в този сайт четох за подобен случай
за постановен акт в един смисъл, а след това в системата се появил в обратния… тогава ще питаш – а как е на хартиения носител, с подписите на съдиите… ами пропуснали сме да направим такъв, ще ти отговори Миленчо… глупаци!
Горещи момичета ви очакват ---> https://nu21.fun/girl?89383