Българският конституционен ред и проблемът за „алтернативните православни общности“
Авторът
Симеон Гройсман е доктор по право, доцент по Обща теория на правото в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“.
Води лекционни курсове по Обща теория на правото, Обща теория на държавата и Философия на правото. Разработва отделната дисциплина „Право и религия“, която преподава в магистърската програма „Защита на основните права“ в ЮФ на СУ.
В средата на декември Върховният касационен (ВКС) съд отмени отказа на Софийския апелативен съд и вписа „Българската православна старостилна църква“ (БПСЦ) в Регистъра на вероизповеданията[1]. С този акт беше променена една дългогодишна практика на нашите съдилища да се отказва вписването по регистърния ред на различни „алтернативни православни общности“. БПЦС имаше най-последователни опити в тази насока, довели и до произнасяне на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) срещу България[2]. Темата обаче трябва да се разглежда, както в контекста и на осъдителното решение и по жалбата на „Независима православна църква“ и Захариев срещу България[3], така и на редица подобни групи, получили откази за регистрация от българските съдилища. Българските политици, макар досега да не обръщаха внимание на отдавна регистрираната „Истинно православна църква“, се активизираха с предложения за нормативни промени. Към момента на завършването на този текст (1 януари), имах възможност да се запозная с два внесени законопроекта за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията (по-нататък за краткост – ЗВер.)[4].
Въвеждащи позиции. В настоящия текст ще разгледам възникващите от вписването на БПЦС проблеми с оглед на реализирането на предписанието на чл. 13, ал. 3 от Конституцията, според която Източното православие е традиционната религия в Република България. Във връзка с него чл. 10 от Закона за вероизповеданията заявява Българската православна църква като изразител и представител на Източното православие у нас. Обективното осветляване на тази сложна тема следва да се базира на разбирането на няколко важни фактора, а именно:
(а) „Старостилният разкол“ е достатъчно трайно явление в православния свят, като пред българската светска държава стои не въпросът за неговото потушаване (това може да е задача за Църквата), а за създаването и прилагането на регулации, които да гарантират правата на мнозинството от вярващите християни у нас, но и на различните верски малцинства. Моето послание в тази насока винаги се основава на разбирането за демокрация като управление въз основа на решенията на мнозинството при гарантиране на правата на малцинствата. В тази връзка всеки от нас следва да помни, че в крайна сметка е част и от някакво малцинство. Например активно практикуващите православни български граждани са малцинство на фона на мнозинството от пасивно религиoзните. По подобен начин привържениците на старостилието са малцинство сред православните у нас[5] и т.н.
(б) Българската конституция е несъвършенна в своята идея за съществуването на Православието като „традиционна религия“, едва ли не отделена от една неудостоена със споменаване в текста на основния закон Българска православна църква. В тази си част Конституцията показва своите дефекти на постсоциалистическа конституция, съставяна без вникване в спецификата на религиозния въпрос. Вече няколко десетилетия борбите във връзка с правосубектността на вероизповеданията – първо заради „алтернативния синод“, а по-късно заради „съвпадащите наименования“ на различни търсещи регистрация общности, са плод на законодателните и съдебни опити за саниране на един конституционен проблем. Същевременно едва ли е възможно да се очаква нов подходящ „конституционен момент“ за извършване на нужните в тази част конституционни промени.
(в) Действащото право съдържа множество относими регулации, от една страна за статута на Българската православна църква, а от друга – за правните възможности, гарантирани на всяко регистрирано вероизповедание. Поставя се въпросът, доколко БПСЦ би могла да претендира за права, подобни на тези, които са дадени на БПЦ, но заедно с това и доколко различни други „алтернативни православни“ ще искат и получават регистрация в контекста на така създадения „съдебен прецедент“ (с цялата условност на употребяването на този термин в националния континенталноправен контекст).
(г) Трайното напрежение между политическото и религиозното у нас често се натрупва в противовес на правовата държава и стабилността на регулирането. Така например, в последните дни мнозина изразяват тревога от „узаконяването“ на „втората църква“, разглеждайки регистрацията на БПСЦ като някакво „признаване“ от държавата. Моделът, заложен в Конституцията от 1991 г. и в реципираната при създадено ѝ Европейска конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), не предполага държавата да санкционира правилността или неправилността на определена религиозна общност. В този смисъл общественото възмущение от „появата на втората църква“ може да бъде част от някакво религиозно недоволство, но не следва да се говори, че държавата е създала или че трябва да забранява определена „църква“.
Защо употребявам понятието „алтернативни православни общности“. Важно е да признаем на всеки човек абсолютното – по смисъла на юриспруденцията на ЕСПЧ, право на т.нар. „вътрешно измерение“ (forum internum) на свободата на религията. Всеки сам решава, дали и в какво да вярва. Това право не следва да бъде обект на държавна намеса. Да вярваме – това е едно от основните неща, което отличава човешкото, като в този смисъл – всеки човек е homo religiosus, т.е. едно вярващо по същността си същество. Поради тази причина не трябва да заклеймяваме някого, че вярва по друг начин. Този текст търси да обоснове защитата на някои важни конституционни права на Българската православна църква. Същевременно неюридически, а религиозни ще бъдат изказванията, обявяващи дадена църква (в смисъла на християнска общност) за част от ЦъркваТА (т.е. тялото на вселенското „обществото от вярващи, които образуват едно цяло и на които глава е Сам Христос“[6]), за проявата на едната, света, съборна и апостолска Църква в България. Ако друга общност се обявява за разколническа или за отстъпила, т.е. за нецърква, това също е религиозна оценка. Тя не може да бъде аргумент в един юридически текст, който освен това приема различията в обществото за факт, а не за причина за порицаване. Това ме кара да не говоря за „разколници“ (оценявайки), а за „алтернативни православни общности“ (описвайки). Такива са всички онези, които не желаят да бъдат част от структурата на БПЦ. Убеден съм, че не е моя задача, а не и задача на съда или на парламента, да провъзгласяват кой е наистина православен и кой не. Това, както ще имам повод да спомена, е нещо, в което вярваме.
1. Пътят към регистрацията на БСПЦ и перипетиите на богословстващия български съд
Историята на Православната Църква е свързана с развитието на нейната териториална структура в контекста на Източно-римската имперска система. След държавното признаване на законността на християнската вяра с Миланския едикт от 313 г. и свикването от Св. имп. Константин на Никейския събор през 325 г., който утвърждава Символа на вярата, се установява и правилото, че „не бива в един град да има двама епископи“[7]. Това означава, че с помощта на имперската власт централизирано се налага единна църковна структура, която в течението на вековете започва да следва държавните граници. След окончателния разпад на Османската империя и на съвременната карта на Балканите се запазва определена версия на халкидонското правило, че „редът на църковните енории [трябва] да следва държавното и гражданско разпределение“[8]. В този смисъл за православното богословие е безпорно, че отделните поместни църкви признават взаимно своята канонична територия, без юрисдикцията им да се припокрива. Българската патриаршия например се признава от традиционните поместни църкви за проявлението на едната, свята, съборна и апостолска Църква на територията на Република България и обгрижва всички православни християни на нея. Българите-православни, както и въобще всички православни на територията на Република Румъния, се намират под юрисдикцията на Румънската православна църква и т.н. По този начин стои въпросът за презграничните отношения между отделните поместни църковни структури.
Поставя се обаче и въпросът за „съжителството“ на повече от една „църква“ на една и съща канонична територия. От богословска гледна точка на дадена територия не могат да съществуват „няколко църкви“ – Православната Църква е само една. Всеки опит за вътрешно разделение, всъщност е проява на конкуренция, на непризнаване и антагонизъм между различни общности от вярващи, всяка от които твърди, че е част от същинската Църква Христова.
Вземам за дадено, че на четящата юридическа публика са добре познати обстоятелствата във връзка с българския църковен разкол, започнал през 90-те години на миналия век. След неговото преодоляване, включително чрез приемането на сега действащия Закон за вероизповеданията[9], за Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет, а и за кредитиращия нейните експертни становища български регистърен съд, стана стратегически важно да не се допуска регистриране на различните „алтернативни православни общности“. Една подобна регистрация се разглеждаше – а с оглед на днешната реакция и понастоящем оставя впечатлението за възможен „нов разкол“. Докато в първоначалния етап след приемането на ЗВер. водещо е било съображението за възможното пререгистриране на алтернативната църковна общност около някогашния „разколнически синод“[10], то в по-ново време на преден план излизат проявленията на т.нар. „старостилен разкол“.
Когато се споменава „старостилният разкол“, се има предвид движението, което започва в различни малки общности из православния свят като израз на неприемане на календарната реформа на Вселенския патриарх Мелетий IV през 1923 г. С приемането на т.нар. „нов стил“ или за да сме точни на новоюлианския календар (в църковна България – през 1968 г.) възникват и групи, които не приемат реформата. В развиващата се в тази връзка идеология „алтернативните православни общности“ търсят контакти помежду си, самоопределят се като „истинно-православни“. Те заклеймяват „официалните православни църкви“, обвинявайки ги в „икуменическата ерес“ и прочие форми на апостасия (отстъпление от Православието). В този смисъл за „старостилците“ използването на „новия стил“ е само симптом, който те свързват с по-дълбоки процеси, с които не са съгласни.
От гледната точка на поддръжниците на БПЦ представители на БПСЦ биха били разколници, доколкото са се отделили от Църквата и са потърсили сформирането на нова църковна йерархия, а от гледната точка на „алтернативните църковни общности“ „официалните църкви“ – понеже са уж изоставили Истината на вярата, са изпаднали в ерес и вече не са същинската Христова църква. Това означава, че от гледната точка на старостилните общности картата на поместните православни църкви ще изглежда коренно различна от обичайно утвърдената. БПЦ например се признава взаимно с Eладската православна църква, а БПСЦ поддържа връзки с тамошния Синод на противостоящите, „алтернативна общност“ спрямо гръцката „официална църква“. Следва обаче да се спомене, че БПЦ досега не е осъдила категорично на свой събор или по църковно-съдебния ред[11] старостилните общности у нас, навярно търсейки тяхното постепенно приобщаване, вместо окончателно отпадане от нейното паство.
Това сравнение може да продължи с подробен анализ, който богословите ще съставят много по-добре от мен. Нашият юридически въпрос обаче гласи, дали следва съображения от подобен характер да бъдат в основата на решения на светските съдилища? Моят отговор е отрицателен – светският съд не може да бъде религиозен съд и не може да решава подобни въпроси, понеже няма нито каноничноправната компетентност, нито религиозната експертиза. Като граждански съд (тук използвам делението на властите на „граждански“ и „църковни“), българският съд черпи валидността и легитимността на своите решения от съществуването на българската нация като полическа държавоформираща общност. Светската нация не се дефинира чрез религиозни характеристики, а православната общност, която е част от светската нация, има своите църковни юрисдикции, било то църковните съдилища или църковните събори, които би трябвало да решават подобни спорове, вместо тази власт да бъде присвоявана от държавата.
През последните дни на обществото се представя тезата, че българският съд е трябвало „да последва каноните“, но тя е двойно проблематична. От една страна, решенията на църковните органи не са задължителни за светския съд. От друга страна, каноничната оценка, направена от БПЦ, може да е авторитетна за нас като част от нейното паство, но обвързва ли съдa, който се произнася върху искането на нейния конкурент? В споменатия ЗИДЗВер. на ГЕРБ-СДС например четем за съществуването на „наднационално универсално право, каквото е каноничното право“[12]. Може ли обаче да изискваме от българския съд без ясна законова норма, дори без ясно решение на църковен съд или събор, на което да се позове, да последва каноничноправното разрешение? Ясно е, че тук не просто от светския съд се изисква твърде много, а по-скоро лошото законодателство се оправдава чрез намирането на окончателен виновник за проблема в лицето на ВКС.
Тезата, която защитавам, се състои в разбирането, че българската държава има компетентността да регулира държавно-църковните отношения, но не е задача на съдилищата да се превръщат в квазирелигиозни инстанции, бдящи за единството на вярата, както това е било свойствено например за византийската теократична империя. Не е тайна, че българската държава има последователна история на опити за принудително „въдворяване“ на единство в религиозната сфера. По-долу ще покажа, че по-ефективна би била държавната стратегия, която гарантира ролята на Българската православна църква, вместо да забранява различните „алтернативни общности“. И доколкото именно в България такъв проблем е най-трайно на лице[13], без нашата страна да е най-религиозно нетолерантна и – слава Богу, без в нея да има същински религиозни конфликти, следва да се замислим: дали проблемите са следствие не на постоянно привиждани козни „на външни нам сили“[14], а на проблеми в собственото ни законодателство.
Законодателят не е установил със закон ясна забрана за регистрация на „алтернативните православни общности“ като вероизповедания. На читателите-юристи не е нужно да се напомня, че ограничаването на основни права като правото на вероизповедание и свободата на (религиозното в този случай) сдружаване трябва да бъдат ограничавани само при належаща обществена нужда с ясни законови норми, преследващи легитимна цел и чрез средства, пропорционални на защитаваните други ценности.
Как действаше българският съд, за да не допуска (досега) регистрирането на „алтернативните православни общности“? На първо място, съдилищата се позоваваха на правилото за недопустимостта на съществуването на „повече от едно юридическо лице като вероизповедание с едно и също наименование“ (чл. 15, ал. 2 от ЗВер.). Тази разпоредба беше тълкувана разширително, защото не само пълното съвпадение на наименованията, но и сходността им, включително всяко използване на думата „православен“ и нейните производни ставаха основание за отказ за регистрация. В такъв план се споменават откази за регистрация на „Православна църква в България“, „Българска източноправославна църква“ или „Православна християнска църква“[15]. В отговор на тази национална практика ЕСПЧ на свой ред стигна до ответното формулиране на твърде формално контраизискване – при липса на пълно съвпадение в наименованията, да не се отказва регистрация. По тази също трудна за приемане логика на ЕСПЧ трябва например да бъде регистрирано и юридическо лице с наименованието „Българска православна църква – Българска патриаршия – 1953“ (годината, през която се възстановява нейното патриаршеско достойнство)[16]. По логиката на българските съдилища не беше допускано регистрирането на общности с явно несъвпадащи, а търсещи разграничение с БПЦ наименования, като например „Независима православна църква“. Следва обаче да се отбележи, че възможен аргумент на българските власти пред ЕСПЧ и досега беше регистрирането на „Истинно православната българска църква“. Макар този факт да се коментира рядко, а въпросната „алтернативна общност“ доколкото ми е известно, да не е активна по настоящем, тя фигурира като регистрирано вероизповедание в списъка, предоставян от Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет[17]. Едно е да запазим например само за БПЦ наименования, свързани с нейния статут като Българска патриаршия, но съвсем друго е да се разработва доктрина за „заблуждаващи наименования“, която да защитава българските вярващи от объкване. Струва ми се, че една по-активна просветителска дейност може да въведе (най-сетне) българите в разбиране на това, къде отиват, влизайки в един или друг храм, а не да се налагат ограничения само за да се предотврати объркване. Реалната (не толкова правна, колкото религиозна) опасност на множащите се „алтернативни“ храмове е, че гледащите на християнството само като на ритуал, могат да се окажат с невалидно от гледната точка на каноничната БПЦ венчание или кръщение. Държавата обаче трудно ще противодейства на тези опасности (достатъчно „алтернативни храмове“ извън управлението на БПЦ има и по настоящем), затова те трябва да се балансират от съзнателността на самите вярващи.
Споменатият ЗИДЗВер. на „Възраждане“ на практика кодифицира по-старата практика на съдилищата по повод на наименованията, производни на думата „православен“. Иска се с изменение в чл. 10, ал. 2 само БПЦ „да може да използва думата „православна“ в своето наименование. В ПЗР се търси създаване на задължение за СГС да извърши служебна проверка и да заличи вероизповеданията, нарушаващи това изискване. Дори не се предвижда преди това да се предложи смяна на наименованието, с което законът придобива репресивни измерения. Забележете обаче, че в България функционира и епархия на „Арменската апостолическа православна Света църква“ (цитирам изписването според достъпния списък на вероизповеданията). Дали се предлага „заличаването“ на вероизповеданието на една толкова старинна и уважавана у нас институция, или ще очакваме от българския съд да „разпознае“, че „това е нещо различно“. За тази цел той ще трябва да влезе в анализ на споровете за монофизитството и Халкидонското богословие. Арменската църква не е православна според канона на Източното православие, но се самонарича така – какво тогава я различава от „алтернативните православни общности“? Изоставям този риторичен въпрос, но смятам, че той изцяло показва неминуемата главоблъсканица, която предстои, ако възложним религиозноправораздавателни функции на съда.
Като цяло спорната – а с оглед на примера на „Истинно православната църква“ и не стриктно спазвана, практика за откази въз основа на „съвпадащи“ наименования, трябваше да бъде изоставена след изричното ѝ порицаване в осъдителните решения на ЕСПЧ по жалбите на БПСЦ и НПЦ през 2021 г. След този момент български съдилища по-решително се обърнаха към изключително спорни и явно богословски (а не светски) аргументи, позовавайки се на 9-ия член на Никео-цариградския символ на вярата, според който като православни християни вярваме в „в една, света, съборна и апостолска Църква.“
През 2011 г. например в съдебен акт се появява съображението, че Българска православна църква е „член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква по силата на закона (подчертаването е мое – С. Г.).[18]“ Следва, че най-съкровените за християните мистични качества на Църквата се притежават или не според волята на светския законодател. Използва се разбирането, че БПЦ – и само тя, за разлика от претендиращите регистрация „алтернативни общности“, е член на Едната, Свята и Съборна Апостолска църква, „понеже е призната за такава от другите поместни църкви“[19]. Като част от паството на БПЦ ние можем да вярваме в това, но съгласни ли сме този въпрос да се решава от държавата? Тук само ще напомня на въцърковената част от читателите, че през 90-те години държавата отново е отсъждала по тези въпроси, но във вреда на каноничната Църква. Ако по настоящем държавата подкрепя БПЦ, това не означава, че упражняването на безконтролна власт въз основа на неясни законови разпоредби винаги ще носи на православните християни в България удовлетворяващи резултати. Напротив, истинската религиозна свобода има там, където подобни решения за забраняване на изповедания не се вземат от светските власти.
В решение на СГС по молбата за регистрация на „Българската автономна църква“[20] се стига до върха на формализацията и изпразването на дълбоките духовни понятия на Православието. В мотивите на този акт четем (подчертаването е мое – С. Г.), че „Православният характер на вероизповеданието, … трябва да произтича от формалното членство на църквата в Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква“, а „случая няма данни обединението да е признато по съответния формален ред“. При запознаването си с тази практика читателят остава с впечатлението, че съдебният състав си е представял Светата Църква като международен съюз от национално регистрирани юридически лица, които следва със свой формален акт да приемат нови членове, а искащите регистрация да предоставят надлежно заверен препис от същия. Така с околобогословско говорене, се игнорира същинското понятие за Църквата, която „покрай видимата [си] страна [има] и невидима. Към невидимата страна на Църквата трябва да отнесем Божията благодат, която пребъдва в нея и я управлява. Към невидимата страна в Църквата трябва да отнесем още и небесната Църква, към която принадлежат всички умрели в истинска вяра и покаяние православни християни и всички светии“[21].
Използваният формален аргумент, освен че е твърде повърхностен, няма как да е и легитимен по отношение на вярващи хора, които в крайна сметка са адресати на това решение и които следва да бъдат поне в определена степен убедени, че спрямо тях се постановява правораздавателен акт, а не просто решение, базирано на произволно тълкуване. Тук искам да добавя и още един аспект. Може да се солидаризираме с аргументите на БПЦ и да критикуваме БПСЦ и подобните на нея общности. Със сигурност обаче е неправилно светският съд да казва на един вярващ, че той „не е член на Църквата“, защото за християнина това всъщност е заклеймяване. Няма как да не се изисква от държавата, когато изпълнява конституционната си функция „за поддържане на търпимост и уважение между вярващите“ (чл. 37, ал. 1 КРБ) да не внимава за начина, по който ги третира дори на словесно ниво. Следователно не трябва самата държава да осъществява дискриминация и по същество словесен тормоз по отношение на религиозно различния (арг. от чл. 5 във връзка с § 1., т. 1 на ДР на Закона за защита от дискриминация[22]).
Тук само ще добавя, че юридизирането на аргумента за „православността по силата на приемането на другите поместни църкви“ е несъвършено и поради съществуването на други непризнати и непризнаващи „алтернативни юрисдикции“ (твърдящи, че са „поместни църкви) и заради историческата особеност, че в определен период на своето съществуване и Българската православна църква – тогава като Българска екзархия, е била непризната от другите поместни църкви. БПЦ обаче е създадена не със своето междуцърковно признаване в средата на миналия век. Българската екзархия не е била „несъществуваща църква“, щом – както изрично сочи чл. 10 на ЗВер., е дала правоприемство на БПЦ.
ВКС допусна касационно обжалване на БПСЦ именно по въпроса „какви са предпоставките за регистрация на източноправославно вероизповедание в България и дали условие за такава регистрация е признаването на общността като религиозна институция от другите поместни православни църкви“[23]. В крайна сметка върховната инстанция отмени отказа на САС по молбата на БПСЦ, понеже счете, че извеждането на богословския критерий като разглеждания няма своето основание в Закона за вероизповеданията, а по-старата практика за отхвърляне на регистрационно заяления беше свързана с едно разширително тълкуване на съвпадащия характер на наименованията. Забраната за регистрация на определен тип вероизповедания – при наличието на обща разрешаваща клауза и на конституционно установена свобода на вероизповеданията[24], трябва да бъде изрична и ясна, като се зачита общата рамка за допустимостта на ограничаването на определени конституционни права.
Поради изложеното ми изглеждат необосновани, ако не и целенасочено манипулативни, партийните изказвания от последните дни, които виждат в регистрацията на БПСЦ „началото на нов разкол“ (той е новост само за неследилите темата) и едва ли не „целен удар“, включително с подкрепата на ЕСПЧ като външна сила. Напротив – поредицата от осъдителни решения срещу България заедно с последния акт на ВКС в крайна сметка са резултат от едно дефектно законодателство, което досега е принуждавало български съдии – чрез разширителни тълкувания и формализиране на богословски основания, всячески да предотвратяват регистрацията, която е повод за социална тревога. Тази тревога е (политически, социално, религиозно) обоснована, но вината за нея не е на прилагащия закона съд, от когото не можем да очакваме постоянно да компенсира слабостите на законодателството. За да се демонстрират неговите проблеми, следва да се обърнем към конституционните измерения на темата.
2. Конституционната проблематика зад споровете по (не)регистрирането на „алтернативното православие“
В съседна Гърция, държава с дълга традиция в категоричната конституционна защита на Православието[25], различни „алтернативни православни общности“ спокойно функционират като регистрирани вероизповедания. Защо тяхната регистрация не е станала повод за безпокойство там? Отговорът според мен е в порочния генезис на формулировката на чл. 13, ал. 3 от Конституцията, според който (подчертаването е мое – С. Г.) „ Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.“ Тази разпоредба споменава религията, но не говори за Църквата като нейна общност и като институция. Самата дума „вероизповедания“ се е използвала и се използва от законодателството и като „религия“ (вярванията), и като (регистрирано) вероизповедание, т.е. институция. Идеята, че една религия може да има една регистрирана институция обаче е спорно (и стихийно поддържано) изобретение на нашата съдебна практика. Тази идея принуждава съдилищата да сравняват религиозни доктрини, смятайки – едва ли не, че ги познават по-добре от техните вярващи.
Конституционният съд е имал повод да формулира становище, според което „конституционният законодател през 1991 г. е бил воден от стремежа да вгради в конституционния правов ред установените в източноправославното вероизповедание ценностни разбирания“[26]. Ценностните – може би, но дали и институционалните? На мен ми изглежда – потвърждават го и изказванията от Седмото ВНС, цитирани отново от КС, че разпоредбата за Източното православие е създадена от една посткомунистическа конституционна легислатура, която е разглеждала религията като полезен „социален фактор“, свързвайки я с културата, традициите, етническото самосъзнание и националната идея. Така всъщност са игнорирани самата Църква и конституционните измерения на нейната еклисиология. За християните няма християнство без Църква, но четена буквално, Конституцията игнорира този въпрос. Много скоро разпоредбата на чл. 13, ал. 3, която говори за Православието, без да споменава Църквата, има своята роля за печалните събития от 90-те години, а по настоящем, когато се оказва, че е възможно да има „множество православни църкви“, отново показва своето несъвършенство. Липсата на ясно конституционно посочване на БПЦ води до възможни спорове относно конституционния ѝ статут.
Противно на тезата на КС за религиозното почтение на Седмото ВНС е видно, че формулировката на чл. 13, ал. 3 е всъщност копирана от репресивния Закон за изповеданията[27] от 1949 г. Именно неговият чл. 3 гласи, че „Българската православна църква е традиционното изповедание на българския народ, свързана е с неговата история и като такава, по форма, съдържание и дух, тя може да бъде народна демократическа църква.“ Ако през 1991 г. народните представители във Великото народно събрание поне бяха следвали по-категорично този образец и бяха записали в чл. 13, ал. 3 на приеманата тогава конституция, че „Българската православна църква е традиционното вероизповедание, а Източното православие – традиционната религия в Република България“, днешните опасения нямаше да имат своята причина. Не е била отчетена и традицията на Търновската конституция, която в своя чл. 39 изрично регулира ролята на Българската църква и поместването на територията на Княжеството в Българската църковна област (последната тогава – макар и в контекста на конфликта между Българската екзархия и Вселенската патриаршия, значително надхвърля територията на новоосвободена България).
Напротив, днес става възможно ново отваряне на въпроса, каква е конституционната роля на неспоменатата в конституцията Българска православна църква. Конкретните измерения, които този въпрос носи на законодателно ниво ще покажа в последната трета точка на анализа, а тук ми се струва важно да се обърна към неосъществените конституционни възможности, за да опитам да очертая, дали и как все пак е възможен един модел на държавно-църковни отношения, който да е по-защитен от турболентности като описваните.
Регулирането на отношенията между Църквата и държавата е важен въпрос, който не търпи бързи промени. В българския случай например поместната ни Църква е по-стара от Третата българска държава и на практика е организация, която е призната (а не създадена) и съсъществувала с нея от Освобождението насам. Понастоящем „конституционният момент“ за едно правилно урегулиране на тези отношение е пропуснат. Все пак е полезно de constitutione ferenda да се спомене, че по съществото си търсеният с текущата държавна практика и исторически по-адекватният модел на регулация предполага изоставяне на социалистическото понятие „традиционно вероизповедание“ заедно с въвеждането на тристепенно (а не двустепенно) деление на религиозните институции у нас.
Така, една бъдеща конституция следва да посочи, че Българската православна църква е изразител на Източното православие като основно вероизповедание в България; да добави, че българската държава се стреми да „съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания“[28], като защитава традиционно добрите отношения между православните християни и мюсюлманите, католиците, юдеите и арменците-миафизити. Въпросът за това, дали следва да бъдат добавени и други исторически установени на съвременната българска територия общности и как следва да се посочат изрично техните институции, трябва да бъде предмет на детайлно обсъждане. И понастоящем обаче Република България има своята трайна политика на диалог с тези „по-големи“ и стари религиозни общности у нас. Разбирането, че България е земя на религиозно разбирателство, е част от настоящата гражданска идеология на българската нация, поради което едно подобно конституционно заявяване не би било предмет на особен политически спор.
Доколкото обаче в момента липсва конституционно признаване на основната роля на Българската православна църква, се появяват конкуренти за тази роля, които ще се множат с всяко евентуално следващо регистриране на „алтернативна православна общност“. От тази гледна точка политическите усилия за овладяване на ситуацията, макар и закъснели и компрометирани от юридикотехническа гледна точка, са разбираеми. Още повече, каква ще бъде политиката на Република България, ако в един по-нататъшен момент се стигне и до по-нататъшна фрагментация на ислямското религиозно пространсто в Република България[29]? Ако стане така, че въпреки преодоляването на „аргумента за наименованията“ с коментираното решение на ВКС, една законодателна намеса блокира само регистрацията на „православните“ наименования, то неспоменатият в закона ислям ще бъде възможно бъдещо поле за подобни казуси. Едно подобно развитие не е никак изключено, ако си спомним как чл. 10 от ЗВер. даде инструмент за преодоляване на разкола в БПЦ, а подобното разцепление в ислямската общност, неудостоено с такова законодателно внимание през 2002 г., продължи още почти десетилетие.
Ако основното православно вероизповедание заедно с исторически установените по-големи религиозни общности у нас бяха получили или някой ден получат своите ясно посочени конституционни роли, няма да е възможно оспорването на законовите разпоредби, които приемат съответната институция за представител на респективната религиозна общност у нас. Така и регистрирането на различни по-малки „алтернативни общности“ ще бъде освободено от своя политически залог, а партньорството между държавата и БПЦ и отново между нея и по-големите вероизповедания у нас ще получи ясната си конституционна основа.
Не смятам, че в обозримо бъдеще обаче можем да очакваме удобен момент за подобна конституционна реформа. Досегашното повдигане на този въпрос по-скоро е срещало настояването на мюсюлманите в България за признаването и на тяхното вероизповедание на „традиционен статут“; неминуем в тази връзка е ставал политическият спор върху едно „изравняване“ на двете религии с целият етноконфликтен потенциал на подобен дебат. Следователно дори самото формулиране на проблематиката в досегашната категория на „традиционното вероизповедание“ вече препятства възможността за стъпки по пътя към конституционната стабилизация на и сега фактически провежданото сътрудничеството между държава и БПЦ, както и между държавата и Мюсюлманското изповедание[30].
Моята лична надежда във връзка с очакваното разрешаване на казуса с БПСЦ беше ВКС да се възползва от възможността за сезиране на КС и да постави въпроса за съотношението на чл. 10 от ЗВер. и чл. 13 от КРБ с оглед на конкретния въпрос за регистрирането на „алтернативни православни общности“. В тази връзка би било възможно КС да установи поне по тълкувателен път аргументи, насочващи и законодателя и съдилищата в смисъл, че:
(а) Конституционният статут на Източното православие е равнозначен на конституционен статус на БПЦ, понеже каноническият статут на БПЦ е въпрос на външен за държавата факт, който тя не може да преурегулира. Развитие в такава посока търпят аргументите, вече изложени в Решение № 12 по к. д. № 3/2003 г.
(б) В условията на свобода на вероизповеданията регистрирането на една „алтернативна православна общност“ е израз на минималната дължима на всяка вероизповедна общност защита. Това регистриране не означава поставяне под съмнение на статута на БПЦ, преформатиране на принципа на чл. 13, ал. 3 от КРБ или отказ от механизмите за сътрудничество между държавата и БПЦ, уредени в законодателството.
Бъдещото комбиниране на изложените две разбирания (а + б), ако не в една заздравяваща държавно-църковните отношения конституционна реформа, то поне в доктрината на Конституционния съд, ще даде възможност да се избегне всяко съмнение в конституционносъобразността на законодателството, регулиращо определени възможности специално за БПЦ. Споменатите по-горе законопроекти, внесени в Народното събрание на 30 декември 2024 г. предвиждат тежки правни последици за задължителна служебна проверка и заличаване на вече регистрирани юридически лица. Затова не може да се изключи, че Конституционният съд скоро ще има повод наново да разгледа материята на „традиционната религия“. Предложеното тук становище по въпроса (преди всичко буква „а“ по-горе) представлява мек вариант на познатата в гръцкия конституционализъм теза за „описателно-декларативния“ характер на разпоредбата, установяваща отношенията между държавата и религията (чл. 3 на Гръцката конституция от 1975)[31]. Ако приложим подобно разбиране, ще следва, че с чл. 13, ал. 3 българският конституционен ред съдържа схващане за фактически съществуващата традиция в полза на Православието в България. Ако добавим и разбирането на нашия Конституционен съд за реалността на догматите и каноните като факти, които конституционният законодател може само да заяви и признае, а не да променя и преосмисля, следва, че държавата не може, признавайки „традиционната религия“, да не признае и традиционно „изповядваната“ (в чл. 9 на Символа на вярата) и изповядваща тази религия БПЦ. Традиционно безспорната връзка между БПЦ и Православието в България така става основание не само за по-различния статут на Православието спрямо другите религии у нас, но и на БПЦ спрямо различните „алтернативни православни общности“. За мен обаче е важно да не се изисква от регистърните съдилища да развиват една подобна доктрина и то, за да ограничат възможността за получаване на правосубектност. Такава доктрина може да развие само Конституционният съд, указвайки на законодателя, че правилният подход се състои в изчистването на съмненията, че само БПЦ може да играе определена конституционна роля в правната система, а „алтернативните православни общности“ не застрашават тази роля, дори да са регистрирани като вероизповедания.
3. Перспективи във връзка с получаването и използването на статута на регистрирани вероизповедания от различните „алтернативни православни общности“
В последната част на този текст, искам да демонстрирам рисковия характер на текущата уредба, която разделя вероизповеданията на две нива – такива, които са правоспособни ex lege (а именно БПЦ) и такива, които са получили регистрация. Като иска да даде множество възможности за осъществяване на дейност на по-големите вероизповедания, нашето законодателство е превърнало тази юридическа форма в привилегирован тип юридическо лице, към регистрирането на който се стремят редица общности – големи или малки, наистина религиозни или по-скоро търсещи реализирането на определени стопански изгоди.
Дотук изложих съображенията си за нуждата самите религиозни институции на БПЦ като основно вероизповедание и на другите по-големи религиозни общности като исторически трайно установени изповедания да получат своя ясен конституционен статус. На едно „трето ниво“ следва да се гарантира свободното регистриране на всички останали религиозни общности, като същите получат правни възможности, съответни на броя на вярващите, които обединяват. По настоящем ЗВер. дава равни възможности и на БПЦ, на по-големите вероизповедания като това на мюсюлманите, а и на на-малки новорегистрирани общности с неколцина членове. Това води до изкривявания – когато законодателят иска да даде на БПЦ и на другите големи вероизповедания наистина нужни им възможности, той ги осигурява на всички юридически лица от вероизповедния тип, увеличавайки привлекателността на тяхното регистриране.
В същата насока следва да се помисли и за въвеждането на някакъв минимален брой членове за регистрирането на вероизповедание. Законът за политическите партии например говори най-малко за 500 учредители. Такова ограничение звучи обосновано и с оглед юриспруденцията на ЕСПЧ[32]. Уредбата на вероизповеданията дава редица права на тези юридически лица, без третира въпроса, доколко една съвсем малка общност от неколцина членове например се нуждае да „произвежда и продава вещи, свързани с богослужебната дейност“ (чл. 23, ал. 1 ЗВер.) или да организира доставки на стоки, освободени от ДДС (чл. 43 ЗДДС). Обществена тайна е, че съществуват юридически лица – вероизповедания, регистрирани в крайна сметка не с религиозна, а с данъчна цел, например за използването на облекченията по чл. 22, ал. 1, т. 1, б „ж“ от ЗДФЛ. Тук трябва изрично да подчертая, че тази ми критика срещу общия режим на юридическите лица по ЗВер. не търси внушения за подобни намерения у коментираните „алтернативни православни общности“. За мен няма повод за съмнение, че същите са съставени от вярващи християни, следващи искрено религиозна (а не икономическа) кауза.
Отделни разпоредби от различни действащи закони показват сериозността на въпроса с евентуалните искания на регистрирани „алтернативни православни общности“ да участват по-активно в отношенията между държава и вероизповеданията. Няколко примера:
(а) Според чл. 297, ал. 1, т. 3 от Закона за предучилищното и училищното образование държавният бюджет осигурява средства за подпомагане на обучението, организирано в чужбина от български православни църковни общини. Възможно ли е такова финансиране да получи и някоя отделяща се старостилна общност на православни българи в чужбина?
(б) Регистрираните „алтернативни православни общности“ естествено ще имат възможността да откриват духовни училища – част от системата на училищното или на висшето образование. Няма ли обаче тяхното функциониране да бъде свързано с по-активно конфронтиране с БПЦ с оглед негативните определения, които те използват спрямо нея?
(в) Светият синод на БПЦ има запазена роля за взаимодействие с държавата във връзка с политиката за опазване на културното наследство (вж. чл. 4 от Закона за културното наследство). Съществуват ли рискове от включването на централните ръководства на „алтернативните православни общности“ в този процес, доколкото те са част от „другите регистрирани вероизповедания“, упоменати в същата разпоредба?
Това изброяване може да продължи, но във връзка с подобните регулациии се поставя преди всичко въпросът за реализирането на разпоредбите на чл. 10 от ЗВер. Неговата първа алинея установява ролята на БПЦ на изразител на Православието в Република България. Трета му алинея предвижда, че този статут не може да бъде основание за предоставяне на привилегии или предимства със закон. Може да се постави въпросът, дали – при наличието на „повече от една църква“ (правоспособна и самоопределяща се като „православна“ – слагам кавичките все заради богословската недопустимост на подобна двойственост), може да се постави под въпрос, че привилигироването на БПЦ над БПСЦ е конституционносъобразно. Ако търсените с двата горепосочени законопроекта промени се приемат и БПЦ се регулира като единствен изразител и представител на Източното православие, по-скоро пред КС ще стои въпросът за конститутиционността на тази нова редакция.
Юридическият подход изисква проектирането на подобни казуси, които виждат различни проблеми с черногледото предчувствие, че те – колкото и да е ниска съответната възможност, може да възникнат. Доскоро например смятахме, че една „алтернативна“ регистрация няма шанс да се промъкне през рестриктивното сито, с което съдилищата тълкуваха ЗВер. Подобните проблеми – дори да предположим, че държавата ще има устойчива политика в подкрепа на сътрудничеството с БПЦ, ще са свързани с нови съдебни производства, възможни жалби пред ЕСПЧ и нагнетяване на социално напрежение. Заложеният в механизма за разпределение на държавната субсидия за вероизповеданията математически критерий (субсидиране на базата на самоопределилите се към съответната религия при преброяването на населението) поне прави безспорно изричното правило, че БПЦ следва да получава държавната субсидия за източноправославното вероизповедание (чл. 28, ал. 6 ЗВер.). Особено важно обаче става как спецификите на това разпределение ще бъдат обяснявани на обществото, когато се постави подобен въпрос, например по отношение на контрола на посочената разпоредба за конституционосъобразност.
Внимание буди и проблемът за бъдещото прилагане на чл. 27, ал. 1 от ЗВер., изискващ предварителното съгласие на регистрираната институция за създаване на юридически лица с нестопанска цел „за подпомагане и популяризиране на определено вероизповедание“. Казано по друг начин, досега държавата имаше само своя доверен партньор в лицето на БПЦ, чието съгласие да бъде решаващо за регистрацията на една „православна фондация“ например. Съдебната практика познава отказ за регистрацията на фондация за „ислямски благотворителни дейности“ поради липса на съгласие от Главното мюфтийство[33]. Известни са случаи на прекратяване на юридически лица с нестопанска цел, когато същите са извършвали религиозна дейност (например вероучителни курсове), без да са я посочили като част от своя предмет и съответно без да са поискали съгласието на съответното вероизповедание[34]. Понастоящем става възможно да видим появата на поредица от „православни“ юридически лица с нестопанска цел – не е ясно нито дали тяхното наименование – ако да биха били регистрирани със съгласието на БПСЦ, следва да отчита „старостилността“ ѝ, нито дали като цяло незапознатият с разглежданата проблематика български гражданин винаги ще знае, „коя именно църква“ събира дарения и за какви цели.
В крайна сметка, обществото следва да очаква и по-нататъшна фрагментаризация с нови „алтернативни православни регистрации“, защото отказите досега са били достатъчно, а създаденият в полза на БПСЦ прецедент е нормално да обуслови нови опити. Ще бъде ли регистрирана например споменатата „Българска автономна църква“[35], известната от делото пред ЕСПЧ „Независима православна църква“, т.нар. „Йерусалимска християнска църква Христос спасител Йерусалимска Архиепископия“[36] или „Църквата на християните в България по светоотеческия календар“[37]. Всички те са получили откази по мотиви, сходни с преодолените в решението на ВКС за регистрацията на БПСЦ. Какви препятствия за подобно развитие ще може да наложи очакваното изменение в ЗВер. и дали ще доведе до конституционни дела и/или (по-вероятно) до нови осъдителни решения за България пред ЕСПЧ?
Без да искам да спекулирам повече за пропуснатите конституционни шансове и за възможните в бъдеще законодателни или съдебни проблеми, в заключение ми се струва, че голям риск пред българското общество е не толкова вече осъществената регистрация на БПСЦ, а евентуалното мултиплициране на подобните общности. Нихилизъм спрямо Църквата по принцип заради „нароилите се много църкви“ е възможно свойствен за мнозина, които, без да обръщат внимание на проповедта и живота на БПЦ, се впечатляват от медийното отразяване на проблемите или от търсенето на популистки шум. Същевременно идеята за заличаване на вече регистрирани юридически лица изглежда не само като закъсняло, но и като „прекалено“ ответно действие, което парламентаристите биха предприели с риск за противоконституционност и противоречие с ЕКПЧ. Такъв подход може само да консервира трайните български проблеми в сферата на юридическите лица – вероизповедания, вместо да ги реши чрез цялостна реформа.
[1] Решение № 214 от 16.12.2024 г. по т. д. № 563/2022 г., ВКС, Второ търговско отделение.
[2] Решение от 20.04.2021 г. по делото на БСПЦ и други срещу България (Case of Bulgarian Orthodox Old Calendar Church and Others v. Bulgaria), жалба № 56751/13.
[3] Решение от 20.04.2021 по делото НПЦ И Захариев срещу България (Case of Independent orthodox church and Zahariev v. Bulgaria), жалба № 76620/14.
[4] ЗИДЗВер., внесен от името на народни представители от парламентарна група „Възраждане“ – вх. № 51-454-01-57/30.12.2024 г. Онлайн-достъп: https://parliament.bg/bg/bills/ID/165928; ЗИДЗВер., внесен от Бойко Борисов и група народни представители – 51-454-01-58/30.12.2024 г. Онлайн-достъп: https://parliament.bg/bg/bills/ID/165933.
[5] На евентуалния коментар, че старостилците са се отделили от Църквата, може да се отговори – освен че това е богословски въпрос, за който не трябва като миряни да съдим прибързано, още че в Изявлението си от 30.12.2024 г. Св. Синод на БПЦ се обръща към тях като към (наши) братя и сестри – Вж. Изявление на Светия Синод на БПЦ – БП във връзка с решението на ВКС на Република България за възможността за регистриране на паралелна „православна църква“, 30.12.2024 г. – https://bg-patriarshia.bg/news/izyavlenie-na-svetia-sinod-na-bpts-bp-vav-vrazka-s-resheniet.
[6] Епископ Николай Макариополски, Архимандрит Серафим, Нашата вяра. Свещена история на Стария и Новия завет. Православен катехизис и православно богослужение, Пето издание, София, Синодално издателство, 1991, с. 164.
[7] Правила на Светия Първи Вселенски събор, канон VIII.
[8] Правила на Светия Четвърти Вселенски събор, канон XVII.
[9] Обн. ДВ. бр. 120 от 29 Декември 2002 г.
[10] ПЗР на ЗВер. изрично третират въпроса в своя § 3., според който „Лицата, които към влизането в сила на този закон са се отделили от регистрирана религиозна институция в нарушение на утвърдения по установения ред неин устав, не могат да използват идентично наименование и да ползват или да се разпореждат с нейно имущество“.
[11] Разколът като „отделяне от църковното единство“ е църковно провинение и като такова е подведомствено на църковните съдилища – чл. 190, т. 4 във вр. с чл. 181 от действащия Устав на Българската православна църква – Българска патриаршия от 2008 г.
[12] Документ, описан по-горе в бел. № 3, стр. 1 от неговите Мотиви.
[13] БСПЦ и други срещу България, § 63; НПЦ И Захариев срещу България, § 60, но и по-рано – вж. например Решението от 26.10.2000 по делото Хасан и Чауш срещу България (жалба № 30985/96), § 78 и Решение от 23.03.2017 г. по делото Генов срещу България (жалба № 40524/08) § 46.
[14] Те имат общо с регистрацията на БПСЦ според Мотивите към ЗИДЗВер. на „Възраждане“ (вж. бел. № 3 по-горе), стр. 1.
[15] БСПЦ и др. с/у България, § 32.
[16] Още през 2004 г. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа препоръчва „или да премахването на чл. 15, ал. 2 от ЗВер. или осигуряването неговото тълкуване по такъв начин, че само строгата и буквална идентичност на наименованията и седалищата да изключва регистрацията на една отделила се група“ – НПЦ и Захариев срещу България, § 36. Resolution 1390 (2004) е Онлайн-достъпна тук: https://pace.coe.int/en/files/17248/html.
[17] Належащ е въпросът, защо последната версия на списъка на регистрираните вероизповедания, публикувана на сайта на Дирекцията, е актуална към 30.06.2023 г., а след това данните не са обновявани. Във въпросния списък „Истинно православната църква“ е под № 94.
[18] Решение № 1114 от 4.07.2011 г. на САС по ф. д. № 513/2011 г.
[19] Решение № 65 от 01.11.2022 г., постановено по т. д. № 25/22 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 7 състав. Това е първоинстанционното решение по искането за регистрация на БПСЦ, обжалвано пред ВКС.
[20] Решение № 38 от 5.11.2021 г. на СГС по ф. д. № 47/2021 г.
[21] Епископ Николай Макариополски, Архимандрит Серафим, Нашата вяра, с. 164.
[22] Зная, че на по-предубедения читател това мое съображение може да се стори пресилено, но нека го изясним изрично: Словесният тормоз на базата на признак като религията се смята за дискриминация. Словесният тормоз има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, принизяваща, унизителна или обидна среда. Държавните органи трябва да бъдат особено внимателни за собствените си действия в тази насока, а когато поредица от съдебни решения посочват на вярващи хора, че същите не са истински православни християни, това няма как да не е обидно за тях и да не се преживява субективно-психологически като държавно преследване.
[23] Определение № 2279 от 16.08.2024 г. по т. д. № 563/2023 г.
[24] Чл. 6, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 14 ЗВер. във връзка с чл. 13, ал. 1 КРБ.
[25] Темата е подробно разгледана на български от Ал. Смочевски, Формиране на конституционните отношения държава-църква в Гърция – В: Научни четения на тема „Право и религия“, С., УИ „Св. Кл. Охридски“, 2021, с. 285-313.
[26] Решение № 15 от 26.10.2021 г. на КС по к. д. № 6/2021 г.
[27] Обн. ДВ. бр. 48 от 1 Март 1949 г.,
[28] Срвн. чл. 37, ал. 1, изр. 2 в действащата му редакция.
[29] В последната Онлайн-достъпна версия на списъка на религиозните институции, регистрирани от СГС до 30.06.2023 г. регистрирани мюсюлмански общности у нас освен Мюсюлманското изповедание, са и Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България, както и Мюсюлманската общност Ахмадия.
[30] Като изключим Преамбюла на ЗВер., който говори най-общо за „християнството, исляма, юдаизма и другите религии“, единствените религиозни институции, които се споменават изрично в закона са Българската православна църква – Българска патриаршия, и на Мюсюлманското изповедание – по-конкретно във връзка с ключовия въпрос за разпределянето на държавната субсидия за източноправославното и мюсюлманското вероизповедание (вж. чл. 28, ал. 6).
[31] За това широко дискутирано възможно тълкуване на въпросната разпоредба на Гръцката конституция и за предлаганите му алтернативи вж. Αιμιλιανίδης, Αχιλλεύς Κ., „Άρθρο 3: Σχέσεις Εκκλησίας και Πολιτείας“, σελ. 6-8, Онлайн-достъп: https://www.syntagmawatch.gr/my-constitution/arthro-3/.
[32] Например в Решение от 3.03.2009 по делото Lajda et autres c. Republique Tcheque (в оригинал – на френски език), жалба № 20984/05 ЕСПЧ изтъква, че „национално законодателство се е променило с [въвеждането на] праг, изискван от закона за регистрация на църква или религиозно общество, [който] е [бил] намален на 300 пълнолетни лица – цифра, която според Съда не изглежда твърде висока“.
[33] Решение № 183 от 10.04.2003 г. на Пловдивския апелативен съд по в. гр. д. № 213/2003 г., ГО.
[34] Решение от 9.04.2013 г. на ОС – Шумен по гр. д. № 623/2012 г.; Решение № 213 от 30.10.2014 г. на ОС – Кърджали по гр. д. № 206/2014 г.
[35] Отказ с Решение № 38 от 5.11.2021 г. на СГС по ф. д. № 47/2021 г.
[36] Въпросната общност е получила отказ за регистрация с Решение № 67 от 28.11.2022 г. на СГС по ф. д. № 32/2022 г.
[37] Отказ с Решение от 23.02.2021 г. на СГС по ф. д. № 19/2020 г.
67
Коментирайте
За четящите с малък шрифт, моля обърнете внимание, какво пише този доцент: Зная, че на по-предубедения читател това мое съображение може да се стори пресилено, но нека го изясним изрично: Словесният тормоз на базата на признак като религията се смята за дискриминация. Словесният тормоз има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, принизяваща, унизителна или обидна среда. Държавните органи трябва да бъдат особено внимателни за собствените си действия в тази насока, а когато поредица от съдебни решения посочват на вярващи хора, че същите не са истински православни християни, това няма как да не е обидно… Покажи целия коментар »
Преди да се обсъжда религиозната свобода е добре да се изиска публичност на финансирането на упражняващите я правосубекти, защото може и да им е платено, за да се чувстват обидени и с ТОЧНО такива религиозни убеждения.
Христос няма нищо общо с логиката. Не знам как може учени хора да трябва да се подсещат.
Самият Исак Нютон вижда нелепостта на разсъжденията си и – си признава.
Право и вяра не са на един училищен стол.
Тук за съжаление обаче авторът няма никаква представа нито от същността на православието, нито от правото. От цитирания в първия коментар текст за “наранените” старостилци е видно парадоксално противоречие, което може да се разгледа като оксиморон. От една страна, се подчертава субективно-психологическата обида и усещането за държавно преследване, които възникват у вярващите в резултат на съдебни решения, поставящи под съмнение тяхната идентичност като православни християни. От друга страна, същността на християнската вяра, особено в православния контекст, изисква търпение, смирение и любов към ближния дори в лицето на несправедливост и обиди. Оксиморонът, за който явна авторът не е дораснал да осъзнае… Покажи целия коментар »
Дали? Няма да изброявам всички православни светии с юридическо образование. Ще се спра само на един: Юридическото образование и приносът на св. Юстиниан към правото 1. Юридическо образование: Юстиниан I получава своето образование в Константинопол, където изучава римско право, философия, теология и история. Той е известен със своята ерудиция и разбиране на правните принципи, което му позволява не само да управлява империята, но и да реформира правната ѝ система. 2. Принос към правото: Основният принос на св. Юстиниан към правото е създаването на мащабния правен сборник „Corpus Juris Civilis“ (Свод на гражданското право). Този труд е систематизация на римските правни… Покажи целия коментар »
Аз ще ги изброя или поне част от православните светци с юридическо образование или принос в правото:
1. Св. Йоан IV Постник
2. Св. Фотий Велики
3. Св. Юстиниан I Велики
4. Св. Василий Велики
5. Св. Григорий Богослов
6. Св. Николай Чудотворец
7. Св. княз Владимир Велики
8. Св. Сава Сръбски
9. Св. княгиня Олга
10. Св. Йоан Златоуст
Опит за класическо хитроумничене, уж във завоалирани концепции да се отправи удар срещу православието. Един по-перфиден соломон паси виждаме тук, хванал същата клечка и туба бензин пред стените на православния храм. Я го питайте обаче този автор дали би повторил същите тези бръщолевения в Израел. И ще допусне ли там светската държавада се появи нова официална вяра уж от кориците на Талмуда?! /не някакво ново или друго учение, а вяра пряко черпеща легитимност от Талмуда?! Мисля,че такъв би бил унижощен с камъни още същата вечер. Понеже нашите глупаци тук са продажни и изпълнителни, но не и умни /все оси..т нещо/… Покажи целия коментар »
Като се има предвид, че т.нар. православие служи за идеологическа основа на историческия български и съвременния великоруски фашизъм, наистина ще е добре да бъде натикано в ъгъла, където му е мястото и да остане само като някакъв анахронизъм за сеир на туристите. То самото му име показва, че това е една агресивна, нетолерантна идеология, враждебна към всякакви други изповедания, които не са „правилни“. Отделен въпрос е колко общо въобще има с проповядваното от Исус Христос и дали езическите примеси не са повече от християнството…
Ще се опитам да предложа балансирана и богословски обоснована перспектива, основавайки се на библейските принципи и на автентичната същност на православието, независимо от историческите и политическите му интерпретации. Самото християнство, в своята същност, не е нито политическа, нито идеологическа система. Христос ясно казва: „Моето царство не е от този свят“ (Йоан 18:36). Истинската цел на Църквата е духовното спасение на човека, а не налагане на политически или идеологически режими. Всяко използване на християнството като инструмент за политическа власт или репресия изопачава същността на учението на Христос. Няма съмнение, че през различни исторически периоди Православието, както и други религиозни традиции, са… Покажи целия коментар »
Нова Конституция. Президентска република. Пълна изборност, мандатност, отчетност и отзоваемост на всички съдии и прокурори. Следствието право в МВР. Всички разследващи с юридическо образование.
Без ВНС. На референдум.
Без ВСС, ИВСС, учителски институт за повишаване на квалификацията на мисирки, роднини, милиционери и милионери, щерки, тьотки и аматьорки, пуцаджийки, рабфакаджии, задочници, вечерници и нощници и прочие йористи по пижами, съдебни ваканции и помощници, първа линия на Приморско, по 20 брутално след поредната издънка и другото си го знаете.
АМИН
Излиза малко странно, цитират се латински фрази, говори се за християнство, смесва се наука и религия.
Това, че поповете ползват лаптопи – не значи, че учените са по-наясно с материала.
Въпрос на личен избор е – какво. То е ясно – че има Христос. Хитлер също мечтаеше за нова, собствена религия, но – ето къде свърши. Не беше много меко приземяването.
Не става въпрос за безделие в ежедневието – да разчиташ единствено на външна сила, но все пак.
Неадекватна стания- неадекватни коментари…
Не е неадекватна статията, това е кампания, нещо рутинно. Става въпрос за тривиален въпрос – има един амбициозен адвокат, който е победил в кавички държавата и сега се изтъква. Има данни за лицето.
Адмирации. Както казваме в БАН, изявата е присъща на всеки човек.
Защо православието, защото е модерно.
Да се пишат статии, за да имаш изява не е повод за гордост, особено когато си личи, че статията е написана единствено с цел изява и то по спешност. Следващият път да го включат адвокатчето да пише по промените на Конституцията – баш ще се впише в екипа и ще покрие изискванията да твори юридически и житейски безумия. Прекрасен кадър за политически либерални цели. Може още да публикувате от него – истински юридически титан.
О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже –
мен в сърцето и в душата…
Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;
не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;
не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;
не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;
не ти, боже, на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!
А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите
Христо Ботев в политическа употреба на интелектуалните естетични глобалисти- само как хубаво завършва, а? Хем ще се кланят на друг Бог хората, вероятно антихриста, хем всички народи глобално…Изцяло политизирана употреба май се опитвате да наложите, а?
Хубава статия. Прочетох само началото, тъй като темата не ми е интересна. След като България е светска държава, не следва да се обръща толкова внимание на религията и да ѝ се придава важност особено от публичните власти, в т.ч. парламентарни групи. Който иска е свободен да вярва във всякакви суеверия и щуротии, но не следва да ги натрапва на останалите. Същественият въпрос е защо им се плащат субсидии? Плащаме с данъците си на всякакви безполезни индивиди – от нискочели спортисти до пияни и блудстващи „духовници“.
После що хората не искали да плащат данъци…
Отговор на коментара: Уважаеми коментаторе, Вашето мнение, макар и поднесено с известна доза реторична категоричност, повдига важни въпроси, които заслужават по-сериозно вглеждане. Несъмнено, светският характер на държавата е непоклатим принцип в Конституцията на Република България. Въпреки това, нека не забравяме, че секуларизмът не означава изтриване на религията от обществения живот, а по-скоро установяване на баланс – където вярата остава личен избор, но също така културен и социален фактор. Едва ли можем да отречем историческата роля на религиозните институции в съхранението на идентичността, образованието и културата в ключови за нацията моменти. Да се отхвърлят тези приноси с лека ръка и да… Покажи целия коментар »
Свети Йоан Дамаскин е чистел отходните места на манастира си. Горко на тези, за които угаждането на тялото може да е водещо и за да го постигнат объркват хората във вярата им с безумното си писане. Излишно е да се пише повече- просто няма смисъл. Бог да се смили над Вас и да Ви помогне да се осъзнаете.
Ами след като е оцапал резонно е да почисти. Иначе ще гази в …
От внимателния прочит на статията може да се заключи, че в главата на автора е пълна каша. Ето защо тази статия или ставоще е напълно безполезно.
Причестявате ли се? Защото ако Светият Дух не е вдъхновител на подобни писания и решения всеки вярващ знае, кой е от другата страна и какво произхожда от егото на подобни автори, решили да поучават канонично или да решават като върховни съдии съдбата на църква на повече от две хиляди години.
Колко ядохте и кой ви ги поръча тези ДЕЛА? Помислете си пак довечера преди да заспите… Дано някой да се моли за душите Ви и да има силата да го направи, защото ми е жал за Вас.
Внимавай на попа коя ръка целуваш е като знам какво правят под расото…
И Бог вижда, какво пишеш и какво ти е в сърцето, защото той ни вижда отвътре…И знае за тeб повече, отколкото ти за служителите Му и за себе си. И въпреки това БОГ явно те обича, щом е допуснал да лееш това тук, нали?
Мечтата на либералните сатанисти – множество поддържани от тях финасово църкви, а православието да бъде обявено за „културно наследство“и храмовете да бъдат посещавани само от китайкси туристи.
Нали знаете, че Бог е жив? Върховенството на закона с пълната му жалкост и преходност за ясни за всеки, който поне веднъж е казал по време на литургия СИМВОЛ ВЕРУЮ.
Може би уважаваните върховни съдии и доценти, и всякакви други с титли е добре първо да прочетат него, но със сърцето си. Иначе колкото и да пишат думите им са ПРАЗНИ.
От твоите уста в Божиите уши. От „Православието“ само ганьовщина и простащина сме придобили, време е да отпадне от дневния ред
Слава Богу, че има такива като теб, за да видят хората как се оскотява без Бог в сърцето и ума ни.
Човек вижда у другите и в света около себе си това, което е…Не можеш да очакваш, че едно детенце, което не знае да чете и пише ще погледне на книгата като на книга- то ще я хапе, къса…Можем да предположим и за хората, пишещи тук, какъв е светогледът им и какво разбират, щом от петвековната история на Троянски манастир са си избрали да пишат точно за това и то ги е вдъхновила и леят за него думички. Бог да помага. Лека вечер.
https://novini.bg/razvlecheniq/liubopitno/883674
Друго си е да цитираш статии от 2013 година от сайт, който се занимава с извънземни. Респект за източниците на информация. Убеди ни.
Придобиват тия, които се черкуват. Останалите сте „пази Боже сляпо да прогледа“ (и да драска по форумите)
Хубаво становище, но….предлага някои невъзможни решения, което, струва ми се, води до празни приказки. Прочетете Становището, което е предоставено на Българската православна църква от Перистерийския митрополит Григорий (Папатомас) от Гръцката православна църква, който е професор по канонично право в Богословския фалултет на Атинския университет и в Православния богословски институт „Св. Сергий“ в Париж във връзка с делото в Европейския съд по правата на човека в Страсбург преди 15 години, но то и днес запазва своята актуалност. Един труд, на 3 езика (български, гръцки и френски), съставен от около 180 страници, които се задълбочава във въпроса и може да даде отговори… Покажи целия коментар »
Каноничните авторитети не са ЮРИСТИ.
Излишно е да напомням историята на БПЦ и схизмата ни.
Гръцки автори, които да дават акъл на европейска институция и да са приложими МНЕНИЯТА им за разкол, продуциран от изкуствено създадена, платена чужда църква и решаващи съдии, които са обучавани (платени) от ССБ е направо гротеска. До кога ще търпи Бог не зная.
СТАТИЯТА Е ИЗПЪЛНЕНА С ГРЕШКИ И НЕТОЧНОСТИ. ПЛАТЕНИЯТ И НАБЪРЗО НАПИСАН МАТЕРИАЛ ЕДИНСТВЕНО ЗЛЕПОСТАВЯ АВТОРА. Анализ на логически грешки и силогизми в текста 1. Формална логическа грешка: Смесване на юридически и богословски аргументи • Описание: Текстът често смесва правни и богословски аргументи, като поставя светските съдилища в позиция да разрешават въпроси, които са извън тяхната компетентност. Например, авторът критикува съдилищата за това, че третират “Светата Църква” като юридическо лице със строги формални критерии (!). • Грешка: Смесване на категории – юридическата система не може да бъде задължена да приеме богословски концепции, както и обратното. 2. Грешка от типа “фалшива дихотомия”… Покажи целия коментар »
Любопитно авторство.
Прелюбопитно е Православието…
За някои етноси особено :)))
1. Така, интересен анализ, подробно разглеждащ доста актуалния проблем с вероизповеданията, който особено в контекста на църковното разделение в Украйна и репресиите на властите срещу главната религиозна общност, чиито членове са публично заклеймявани като „руски агенти“ само заради своите вътрешни, лични убеждения, добива за съжаление съвсем реални политически измерения така че макар юридическите аргументи в полза на либерализирането на режима и строго персоналния характер на вярата на хората да намират солидна опора в Конституцията и практиката на ЕСПЧ, в дългосрочен план оставянето на източното православие и неговия, практически единствен, исторически, социален и културен изразител в лицето на Българската патриаршия, правоприемник… Покажи целия коментар »
Този Васко Петровчо – съдийчЕто на всяка манджа мерудия, бре…
„Бухалът се храни с охлюви, а не се идентифицира с тях.“
Проскубания бухал
От десетките съждения най-силно впечатление ми направи това: „На мен ми изглежда – потвърждават го и изказванията от Седмото ВНС, цитирани отново от КС, че разпоредбата за Източното православие е създадена от една посткомунистическа конституционна легислатура, която е разглеждала религията като полезен „социален фактор“, свързвайки я с културата, традициите, етническото самосъзнание и националната идея.“ Абстрахирайки се от очеизвадния субективизъм възползващ се от антагонизма в обществото, чийто генезис се крие в настоящата усложнена геополитическа обстановка, и опита за манипулация, почиваща върху темпоралните измерения на конституирането на Великото народно събрание и нескопосано скалъпения намек за идейна приемственост на решенията на депутатите тогава… Покажи целия коментар »
Отново „проскубани мисли“ – дълго, претенциозно (използвам евфемизъм) нечетимо. Досадно е – докога под всяка тема „професорът по всичкология“ ще ни разяснява своите „проскубани мисли“?!
През девет дерета, та от десетото водица, само и само да „защити“ незащитимото, безумното, антибългарското решение на ВКС!
Доживяхме евреин да ни разяснява теми от източното православие. Да беше поканил Соломон Паси за съавтор, за да се завърши статията с „Майната му на ……“, знаете лафа на Соломончо.
Истината е много проста: ВКС, както и съда като цяло, подобно на прокуратурата, са тежко корумпирани и зависими от външни небългарски интереси, от типа Америка за България. Това родилен конституционен проблем още от 1991 година! Решението е само едно – НОВА КОНСТИТУЦИЯ със смяната на „кадрите“ в прогнилата съдебна власт, ако не искате всичко да прогние безвъзвратно!
Аааааа а …. НЕ!
Във ВКС всичко е по закон и по съвест! Там корупция няма!
„В крайна сметка, обществото следва да очаква и по-нататъшна фрагментаризация с нови „алтернативни православни регистрации“, защото отказите досега са били достатъчно, а създаденият в полза на БПСЦ прецедент е нормално да обуслови нови опити.“
С много либерални стандарти си защитаваме устоите. Това би било в някаква степен (само от части) допустимо, ако, от една страна, православието не беше под прицел и, от друга, ако католици, мюсюлмани и пр. прилагаха същите стандарти.
За пореден път излизат дефекти в нашата Конституция.
За сектите думи не обелвате с години. Никой. Но сега се активизирахте. Защо? Заплашват да ви вземат хляба ли?
Чак до там не вярвам да се стигне. Обаче сектите са изключително опасни.
Да се надяваме, че ще се реши тоя проблем
Обръщате и вярата в документи, наредби, правила, закони. Усложнявате всичко
Ниското образование може да навреди на много хора, включая и тия дето сега са доволни от тая пасмина, която напада Владо Пенев пред народния.
Това целяха! Прост народ се управлява най-лесно.
Той Владо Пенев беше под прикритието на „оръжията и човекът“!
Нищо му няма на Човека, освен лек стрес от истината.
Така става, когато църквата е доволна на псевдо патриотарите. Толерира ги, начело с Пламен Мирянов защото и изнася да има „вярващи в християнските ценности’, което си е класическа руска пропаганда. Обаче тия празноглавци ще излязат извън контрол и скоро може да поискат и премахване на църквата и връщане на бог Тангра, защото е изконно български. Патриотарщината вреди, но това не е някакво хленчене на живеещите в центъра на София, а сериозен проблем за цяла България. Но вие си ги толерирайте патриотарите. И вас ще отнесат.
На мен ми е все тая кой се е регистрирал. Аз се моля на Бог в храм, но мога и на ливадата.
Абе цялата драма е да не им взема и друг от парите. Църквата е най-богата. С имоти за купища левове. Поповете са много облажени. Ама някой може да почне да им пипа паничката
Няма да допуснат такова нещо.
Стани и ти „поп“, пък се облажи и ти за няколкостотин левчета заплата. Пенсиите даже няма да споменавам.
Патриарха да не мънца много. Църквата му допусна купища сектанти и организации да се появяват в България след 1989 година.
Те така са оставили вече десетилетия да съществуват и адвентистите от седмия ден. Чиста секта. Дори сграда на Солунска имат.
Какви алтернативни общности? Това са си секти
Тя и Америка за България е секта, ама си има даже политическа коалиция ПП-ДБ!
Според мен му показахме да доцента правият път, наистина науката няма място в живота, освен да облекчава битието.
Както и да е – всеки ще разбере нещата когато дойде времето.