"Юридически барометър", бр. 23
Българската мечта за гражданска кодификация
Тема на брой 23 на „Юридически барометър“ е „Българският граждански кодекс“. В него се поставя началото на дискусия по една от най-старите, но и най-недовършени задачи пред българското законодателство, която „вълнува умовете на поколения български юристи вече близо 100 години“. Кой модел на кодификация е по-подходящ – институционалният (по френски образец) или пандектният (по германски образец)? Дали нов граждански кодекс следва да включва семейноправната материя, какво е мястото на интелектуалната собственост, застрахователните и транспортни договори и т.н.?
Специален гост на броя е проф. д.ю.н. Иван Русчев – професор по гражданско и семейно право в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и академик – редовен член на Българската академия на науките.
С негово изрично съгласие публикуваме статията му, посветена на неосъществената българска мечта за гражданска кодификация.
Въведение
Гражданският кодекс, освен гръбнак на държавността и белег на национална идентичност, носи и много силен цивилизационен и социален заряд (не само защото „цивилен“ от латинската си етимология означава – „на гражданите“). Гражданската кодификация в голяма степен се явява преграда пред разнопосочните по интереси (най-вече икономически) групи в обществото, чрез своите представители в законодателната и изпълнителната власт, да градят новата Вавилонска кула на законите (от вдъхващото страх библейско платно на Питер Брьогел Стария) – хаотично, по свой образ и подобие, без съобразяване с основните принципи и достолепие на завареното. Това отричане на хаоса и дисциплиниране на законодателството винаги е било в основата на стремежа към гражданска кодификация в България, стара и назавяхваща болка на поколения български цивилисти.
Перспективите пред нея доскоро изглеждаха почти затихнали след последния злополучен опит на Министерството на правосъдието от 1999 г. да придвижи втория завършен проект за ГК. През последните няколко години обаче, особено след крупните ревизии на големите световни кодификации и успешните опити на съседните балкански държави, оптимизмът и у нас като че ли започва да надига глава. Тази надежда се съживява от навлизането на ново поколение, оглавяващо държавата, склонно да подкрепи такъв пореден опит. Формирано преди всичко от юристи, вкл. цивилисти, с широк поглед, надхвърлящ преподавания у нас в продължение на десетилетия нормативен талмудизъм. Масово се виждат юристи, придобили добро образование през последните години в българския Университет, продължено в престижни западни университети и отличаващи се със силна градивна енергия. Колеги, натрупали вече сериозен практически опит, сблъсквали се с огромните несъответствия между създадени в края на 40-те и началото на 50-те години на XX век гражданскоправни текстове, и новата икономическа и социална действителност, която старите закони вече не могат да обяснят.
Ясно е, че по-голямата част от нашето поколение вече е загубена (вкл. заради биологичната неизбежност) за кодификационната идея, поддържала почти век устрема и вълненията на най-добрите български цивилисти. Нашето призвание е, както казва патронът на моята френска гимназия, изключителният хуманист Ромен Ролан, „да предадем нашата капка светлина на идващите след нас поколения“. Въпросът е дали ще съумеем да запалим за тази идея и насочим волята, интелигентността и самоотвержената работа на най-обещаващите представители на младото и средното поколение юристи – съдии, изкушени от науката и преподаването, адвокати, интересуващи се от новостите в цивилистиката, университетски преподаватели, попили най-добрите световни образци? Или за пореден път ще се случи това, че изглеждащата като че ли изгубила своята ясна национална идея България отново ще затъне в безхаберието. И за пореден път ще пропуснем шанса на имаме нещо, което безспорно съставлява гръбнакът на държавността в проспериращите държави – свой граждански кодекс. Тази достойна, но тъжна история за съдбата на благородната, възвишена и народополезна идея за създаването на български граждански кодекс, ангажирала усилията и дори страстта на най-добрите ни учени – цивилисти и изявени юристи от практиката, не бива да се забравя. С огромната надежда тя да запали нови поддръжници, без чиито интелект и воля, тя ще бъде обречена на забрава – този път завинаги.
Първите наченки на кодификационната идея
У нас те започват с няколко статии на проф. Й. Фаденхехт отпреди Първата Световна война, продължават с дейността на създадените към Министерството на правосъдието: Кодификационна комисия (със Закона за кодификацията от 1916 г.); на Кодификационния съвет (създаден с Наредбата-закон за кодификационния съвет на МС от 1935 г.) и на Съвета по законодателството (със Закон за Съвета по законодателството от 1941 г.) до края на Втората световна война. Тя се свързва с имената на едни от най-видните български юристи от онова време: д-р Добри Минков, Васил Митаков, проф. Любен Диков и д-р Константин Партов (които като министри на правосъдието са силни поддръжници на идеята за приемането на Граждански кодекс), проф. Петко Венедиков и доц. Ж. Сталев – секретари на тези съвети. Под силното влияние на германската правна наука проф. Диков насърчава изработването на проект за граждански кодекс по образец на германския BGB. След освобождаването му от поста обаче идеята не е подета от неговите приемници и работата по кодекса, въпреки усилията на проф. Венедиков (секретар от 1935 до 1941 г.), не получава по-нататъшно практическо развитие, вкл. заради военните години.
Първият следвоенен подтик
Той идва непосредствено след съставените набързо (което не означава задължително – некачествени, поне за онова време) в периода 1949 – 1951 г. основни гражданскоправни закони: ЗЛС, ЗН, ЗЗД, ЗС. Те са приети в една враждебна среда спрямо развитието на българското частно право в естествената му посока – да продължи оказалата се успешна рецепция от своите корени – френския Code Civil (а в областта на търговското право – немския HGB) и пряко – от най-добрата европейска романска кодификация – италианския Codice civile от 1865 г., блестящо доразвит по време на войната с новия от 1942 год. (известен, поради политическата конюнктура, като „кодекса на Мусолини“). В положението на победена във Втората световна война България, отреждащо ѝ да попадне в съветската зона на влияние, в присъствието на съюзническата контролна комисия, продължаването на тази мощна законодателна и рецепционна традиция, очевидно е немислимо.
Чест прави на съставителите на ЗН, ЗЛС, ЗЗД и ЗС – в огромната си част „буржоазни“ професори от Университета (скоро след това прогонени от Университета от червените шапки – набързо пребоядисалите се дотогавашни доценти), че въпреки стремежа на новозакрепилата се върху щиковете на Съветската армия политическа класа са успели да избегнат другия особено фатален за българското частно право сценарий – да бъдат възпроизведени рудиментарните текстове на съветския ГК от 1922 г. Последният, повлиян от чуждите за гражданското законодателство на Царство България постановки на Германския граждански законник, представлява силно елементаризирана (поради липсата на частна собственост и свободна конкурентна икономика) руска адаптация. Така приетите (живи и до днес) основни цивилистични закони (вече над 75-годишни достолепни дами), целящи да трасират посоката на българското развитие в прокрустовото ложе на измислената от Сталиновото обкръжение т. нар. народна демокрация, не са считани, дори и тогава от повечето български цивилисти, за окончателна форма на уреждане на гражданскоправните отношения.
С тях не е погребана идеята, че тези, макар и съдържателно задълбочени и обхващащи значителни по обем материи, възприемани като частични кодификации, следва да се развият в доста по-разгърнат вид, с единна и цялостна структура. Според подкрепящите кодификацията учени и юристи от практиката ГК се налага като необходима корекция на новоприетото законодателство, създадено при остра липса на време и при прекия политически натиск срещу обстойна рецепция на доказалите стойността си законодателни образци като Германския граждански законник от 1896 г. (отменен в ГДР), Италианския граждански кодекс от 1942 г., Швейцарския облигационен закон от 1907 г., новелираните след войната разпоредби на Френския граждански кодекс.
Първите усилия започват с проведената наскоро след „историческия“ Априлски пленум от 1956 г. на ЦК на управляващата БКП дискусия, на която известни представители на науката и практиката обсъждат възможността за изработване на единен граждански кодекс, неговото съдържание и система. Постига се съгласие, че той трябва да съдържа Обща част, където да се „изнесе пред скоби“ уредбата на срещащите се във всички специални клонове на гражданското право институти. Такива са: положението на физическите лица като частноправни субекти (правоспособността, общите правила относно гражданскоправния им статус и актовете за гражданско състояние, обявяването на безвестно отсъствие и смърт, дееспособността и поставянето под запрещение); основните правила относно сключването, съдържанието и формата на правните сделки; видовете недействителност, общите въпроси на погасителната давност – срокове, отказ от давност, спиране и прекъсване, нейното действие. Касае се за основни правила, които имат приложение във всички специални дялове – вещно, облигационно, семейно, наследствено право.
Тази концепция изглежда обнадеждаваща, доколкото по тези клонове на гражданското право съвсем наскоро са приети частични кодификации (ЗЛС и ЗН – влезли в сила през 1949 г., ЗЗД – от 1950 г., и ЗС – от 1951 г.), годни да послужат за основа на цялостна бъдеща кодификация.
Предвидената обща част, освен другото, трябва да поеме и материята, отнасяща се до т.нар. „лично право“ – клон на гражданското право, който изчезва от погледа на законодателствата, следващи пандектната система. За жалост и след приемането на първия Семеен кодекс от 1968 г. то не намира своя sedes materiae. Почти пълната липса на уредба на правния статус на лицата се откроява отчетливо след обособяването на семейното право и в следващите го два поредни кодекса (от 1985 г. и от 2009 г.), откъснали тази материя от ЗЛС. С отмяната на съществената част от този закон въпросите на брака, произхода, родството, правата и задълженията на родителите, настойничеството и попечителство, издръжката и актовете за гражданско състояние намират място в поредицата семейни кодекси. А след приемането на ЗЮЛНЦ през 2000 г. уредбата на личния статус на физическите лица в ЗЛС остава силно неглижирана.
И докато въпросите на семейното право – предпоставките, сключването и формата на брака, неговите пороци, личните и имуществените отношения между съпрузите, произходът, родителските права и задължения, издръжката – биват преуредени на добро ниво в няколкото последователни семейни кодекса, то тези на правоспособността и дееспособността на физическите лица остават с една твърде остаряла, датираща отпреди 75 години, уредба в ЗЛС. И днес законът продължава да борави с архаичните, изгубили от десетилетия научния си характер, термини „слабоумие“ и „душевна болест“ и предвижда единствено „поставянето под запрещение“ като мярка за закрила на лица с психически заболявания. В своето вцепенение ЗЛС не предвижда други, по-гъвкави мерки за съдействие при недостатъчната (респ. – за замяна на липсващата) воля на увреденото физическо лице. Изчерпаният сега, някога основополагащ закон, носител на личното право, съдържа едва забележими останки от славно минало. Последен съкрушителен удар му нанася отмяната на текстовете за юридическите лица с идеална цел.
Днес тази изстрадала старица, извън лаконичните и подразбиращи се до ненужност разпоредби на чл. 131 – 133 (претендиращи да сочат общите белези на юридическите лица), съдържа единствено крайно недостатъчните текстове: за началото на правоспособността (чл. 1), за степените на недееспособност (чл. 2 – 4), посочените зловещо звучащи предпоставки за поставяне под запрещение (чл. 5). Там на доизживяване е оставена и архаичната уредба на обявяването на безвестно отсъствие и смърт, предвиждаща, при днешната развита система на комуникации, обявяването на смърт да се търси едва след изтичане на пет години от последното известие за отсъстващия (чл. 14, ал. 1 ЗЛС).
Орисниците на несбъдналия се български граждански кодекс не постигат съгласие дори по основополагащия за нормативен акт с такъв обхват въпрос: дали той да съдържа пълна уредба на всички гражданскоправни институти, или само най-общите положения, като на законите и подзаконовите актове извън него да бъде оставена детайлизацията на конкретните хипотези. Тоест към кой вид кодификация да се тръгне: към т. нар. „кодекс – компилация“ по подобие на Codex Maximilianеus Bavaricus Civilis (от 1756 г.) или към Големите кодекси на XIX, известни като „иновативни, „рационални“ кодекси“.
Неразрешен (вкл. и до днес) остава въпросът за систематичното място на семейноправните отношения, които според проф. А. Кожухаров и проф. Н. Меворах (макар създател и пръв преподавател по дисциплината семейно право) трябва да намерят място в гражданския кодекс, а според акад. Л. Василев и проф. Ж. Сталев – да бъдат уредени в отделен семеен кодекс – заради преобладаващите в тях лични отношения, докато имуществените да отидат в гражданския кодекс.
Този първи следвоенен опит за кодифициране на гражданското законодателство не постига резултат, не е последван от конкретна работа по текстовете, нито по уточняване на неговата концепция. Причината е, както пише един от изследователите на този процес: „непримиряването и неуеднаквяването на противоречивите становища по многобройните спорни въпроси ….“. Този първи опит обаче слага началото на продължителна дискусия, развила се главно през втория период на кодификацията у нас – след 1962 год., и оказала се в крайна сметка необходимият стимул за осъществяването на тази идея.
Причините за липсата на реални действия и постепенното замиране на дейността по този проект днес остават разбираеми само за запознатите с действителните механизми на управление (вкл. на науката и на законодателството) в една несвободна, партийно доминирана, тоталитарна държава. Очакваният сигнал от Големия брат насочва и политическия, и икономическия живот в страната, а в крайна сметка – и законодателството, докато България се гърчи в конвулсиите на стихийно следващите се, взаимно противоречащи си икономически и политически експерименти (Защо ли и днес това звучи толкова познато!). В една държава, където стопанската инициатива е концентрирана в ръцете на държавата, огромната част от собствеността е държавна (наричана „общонародна“ – въпреки очевидния сарказъм в този термин), а управляващите стопанските субекти имат положението на административни органи, назначавани от партийното ръководство, гражданската кодификация е ненавременна, неспособна да изпълнява дългосрочно регулиращата си функция.
Ръководство на държавата и на Партията практикува приемането на кратки бланкетни закони, позволяващи на изпълнителната власт да създава действаща регулация чрез многобройни подзаконови актове, вкл. такива с ненормативен характер, общи или индивидуални административни актове. Тези динамични и детайлни уредби, давани с бързо и лесно изменящи се ведомствени правилници и наредби, в най-добрия случай – на Министерския съвет и на ЦК на БКП, имат смесен характер. Освен гражданскоправни, те съдържат и административноправни, и данъчноправни, пък дори и наказателноправни разпоредби и оформят едно, присъщо на социализма, административно право, наричано „стопанско“. Държавната и политическа върхушка се бои от ГК, който би внесъл стабилност и устойчивост на обществените отношения, обезпечаващи принципа на законността.
Друга обективна причина да спре кодифицирането на гражданското право у нас, е политическа конюнктура – незавършилата дейност по новата гражданска кодификация на СССР. Прекъсната по време на Отечествената война (1941 – 1945 г.), тя продължава с приемането на Основите на гражданското законодателство на СССР и на съюзните републики (1961 г.) и приключва с еднотипните им граждански кодекси от 1963 – 1964 г., заменили този на НЭП-а от 1922 г.
За разлика от съветските, съюзните републики и повечето сателитни държави от социалистическия блок (Полша, Унгария, Чехословакия, ГДР), които приемат своите нови граждански кодекси скоро след приемане на основните положения на гражданската кодификация в Съветския съюз, това у нас така и не се случва.
Истинската причина за неуспеха на тази първа следвоенна инициатива е, че работата по кодифицирането на българското гражданско право не е наложена като държавен приоритет. Ако неговата важност бе осъзната и достатъчно енергично пропагандирана, той би бил обезпечен с финансов, организационен и интелектуален ресурс, какъвто предполага този вид сложна и изискваща време дейност. Тя важи с пълна сила и към настоящия момент.
Проектът за Граждански кодекс от 1978 г.
Началото на втория етап в опитите за изработване на български граждански кодекс условно се отнася към 1962 г., когато към Министерството на правосъдието се създава Съвет по законодателството, респ. отделни комисии, на които е възложено изготвянето на няколко кодекса: граждански, семеен и наказателен. Работата по семейния и по наказателния кодекс приключва бързо и те са приети през 1968 г., докато тази по гражданския, макар и доста напреднала, не се увенчава с успех.
Годините до публикуването на първия официален проект за ГК (1978 г.) на МП са наситени със задълбочени научни публикации по обхвата и структурата на бъдещия граждански кодекс, както и със значителна подготвителна работа и редактиране на отделните негови части. Те са белязани преди всичко от програмните статии на основния двигател на кодификацията на гражданското ни законодателство – акад. Л. Василев, и на водещи български цивилисти от втората половина на XX век – проф. Л. Ненова, проф. В. Таджер, Вл. Петров и други.
Акад. Л. Василев обосновава потребността от кодифициране на гражданското ни законодателство с острата (още тогава) нужда да се замени остарялата уредба на гражданските правоотношения, създадена за един вече отминал етап на развитие на обществото – преходния, както и с премахване на многостепенността на тази уредба, осигурявана главно с подзаконови административни, вместо с основополагащи и изчерпателни законови актове. Излагат се подробни становища за крайно недостатъчната законова уредба на основните за това време форми на собственост (държавната – наречена „общонародна“, кооперативната, тази на обществените организации); недопустимостта да се съвместяват в ЗЛС напълно различни уредби, касаещи статуса на гражданскоправните субекти – физически лица, с общите правила на юридическите лица и подробните – за организациите с идеална цел (сдружения и фондации). Разрешен е въпросът за характера на бъдещата кодификация, за обхвата и неговата структура. Концепцията включва, редом с изработването на нови правни уредби, и използването и преработването на институти от досегашните, подчинени на модерното за времето си „научно предвиждане за по-нататъшното развитие на регулираните от гражданското право обществени отношения“
В този период са приети два основни акта, дали силен импулс както на предвиждането на новите обществени отношения, така и на правно-техническата страна на изработването на проекта за граждански кодекс. Новата (наричана „живковска“) Конституция от 1971 г. на т. нар. „развито социалистическо общество“ и Законът за нормативните актове от 1973 г.
Ако основният социално-политически акт трасира посоката, в която България трябва да се развива години занапред, вторият (уникален и до днес не само за националното ни законодателство, но и в сравнителноправен план) – ЗНА, не само дефинира като легални термини закона, различавайки го от кодекса, но и дава задължителни указания, кои материи подлежат на уредба със закон (респ. – с кодекс), предвижда видовете подзаконови нормативни актове, видовете действие на закона във времето, структурата и начина на означаване на неговите разпоредби, поредността на тяхното разполагане в нормативния акт според предназначението им.
Така, разполагаща с теоретична концепция и с легално предвидени правно-технически правила, комисия, включваща най-разпознаваемите имена на българската цивилистика, разработва за относително къс период голяма част от гражданскоправните разпоредби. Мотивите към проекта за граждански кодекс възпроизвеждат в голяма степен концепцията, изградена от проф. Л. Василев. Неочакваната му смърт през 1971 г. обаче лишава екипа от неговия естествен лидер и двигател, а това, заедно с новопоявилите се доктринални спорове, забавя работата по кодекса. За негова структура се избира по-скоро класическият модел на BGB (подчинен на доминиращата през XIX век в Германия „пандектна система“), предвиждаща пространна обща част и специални дялове: вещно, облигационно, семейно и наследствено право. Тя е предпочетена пред по-нови законодателни образци (Италианския от 1942 г и Швейцарския ГК от 1907 г.), както и пред т. нар. „институционна система“ (следваща условно структурата на „Институциите“ на Гай), възприета във ФГК.
От гледна точка на обхвата е прието, че няма да се работи по една всеобхватна по обем кодификация. Удачно е разбирането, че пълно обхващане на гражданскоправните материи е невъзможно, а и ненужно, най-малкото заради наскоро приетия (през 1968 г.) Семеен кодекс, даващ относително цялостна уредба на семейните правоотношения (брачното право, отношенията родители – деца, произхода и издръжката). Трите поредни семейни кодекси обаче целенасочено си присвояват и положенията относно гражданскоправния статут на лицата – напр. настойничеството и попечителството, които би трябвало да намерят място в общата част на бъдещия Граждански кодекс.
Още първоначалните идеи по обхвата на кодекса включват изработването на отделни „частични кодификации“. Това разбиране видимо оттогава е трайно усвоено от законодателя, който отделя в самостоятелни нормативни актове (било направо наречени „кодекси“, било закони с огромен обем и подчертано кодификационен характер, като напр. търговския), Кодекса на търговското корабоплаване, двата поредни кодекса на застраховането (от 2005 и от 2016 г.). Преобладаващо е мнението в гражданския кодекс да не се включва материята на интелектуалната собственост, както и на превозните отношения (уреждани дълго време с подзаконови нормативни актове, наречени по съветски образец Устави), а на тях да се отредят отделни кодекси (тази идея законодателят впоследствие изоставя). Налага се и разбирането, че отношенията, свързани с международната компетентност на българските съдилища, производството по международни граждански дела, приложимото право към частноправните отношения с международен елемент, признаването и допускането на чуждестранни решения в Република България, следва да получат уредба в отделен систематизиращ ги акт. Такъв в крайна сметка, след различни други законодателни разрешения, се оказа Кодексът на международното частно право от 2005 г.
Най-издържан идейно-концептуален и технически център на проекта за ГК от 1978 г. е безспорно неговата Обща част, в която се разполагат принципите и разпоредбите, които са обобщение на специалните, поместени в отделните дялове (специални части) на кодификацията. Целта е, при непълнота на съответните уредби, тези именно разпоредби да се прилагат субсидиарно. Тази техника е известна от десетилетия, тя е приложена и в сегашния чл. 288 ТЗ, според който за неуредените с този закон положения за търговските сделки се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство (а при непълнота и в него – търговските обичаи). В общата част попадат правилата относно източниците на правото – нормативните актове (според установената в Закона за нормативните актове класификация, вкл. подзаконовите актове) и правният обичай. В нея следва да бъдат пренесени от ЗНА и разпоредбите относно тълкуването и правоприлагането по аналогия на закона и на правото, както и правилата за действие на правните норми.
Както бе посочено, поради необособяване на личното право като самостоятелен клон на гражданското, в общата част на кодекса намира място гражданскоправният статус на физическите лица: тяхната правоспособност и дееспособност, поставянето им под запрещение, обявяването на безвестно отсъствие и смърт, правно индивидуализиращите им белези, актовете за гражданско състояние (заимствани от ЗЛС). Те са последвани от уредбата на видовете субективни граждански права, правоотношението, способите за упражняване на субективни права и за изпълнение на правните задължения, забраната за злоупотреба с право. В общата част на кодекса е поместена материята на правните сделки и на други източници на гражданското правоотношение, недействителността на договорите, представителството. Там получава уредба и погасителната давност, считана за общ институт на сделките. В Общата част на ГК са извадени „пред скоби“ общи институти, традиционно уреждани в Конституцията (защитата на правото на собственост и на наследяване, гражданскоправната защита на личността, законността единствено на гражданския брак и неговото сключване, режимът на съпружеска имуществена общност, принципът за закрила на децата и др.) или в досегашните частични кодификации, респ. в специалните дялове (части) на кодекса: в този, посветен на облигационното право – принципът за свобода на договарянето (или автономия на волята), принципът за недопустимост на неоснователното обогатяване; в дела, посветен на вещното право – законоустановеността на видовете субективни вещни права и на способите за тяхната защита, приоритетът на държавната (общонародната) собственост и нейната привилегирована защита пред частната, и др.
Тежката и отговорна работа по изработване на текстовете се извършва систематично и добросъвестно от най-добрите специалисти през 70-те години: акад. Любен Василев, който като Председател на Законодателната комисия на Народното събрание непосредствено ръководи работата по изготвяне на текстовете. Заради задълбоченото познаване на материята в работната група са привлечени и бившите университетски професори Иван Апостолов и Петко Венедиков, доц. Кръстю Цончев (отстранени от Факултета още през 1950 г.), водещите по това време цивилисти – преподаватели в Юридическия факултет: проф. Живко Сталев, проф. Лиляна Ненова, проф. Витали Таджер, както и сериозен екип от опитни юристи от Съвета по законодателството при Министерството на правосъдието.
Този първи, завършен към 1978 г., български проект за граждански кодекс се преценява като значително постижение на българската нормотворческа теория и практика от гледна точка на структура, систематика и обхват. Освен новостта, оригиналността и лаконизма на повечето от разпоредбите, които не изоставят наложилите се като удачни разрешения на завареното законодателство, цялостното добро впечатление от проекта се подчертава от логичността и добрата подредба на неговата Обща част.
Извършената по него работа е колосална. Участниците в екипа пишат, че е въпрос на чест и на доказване на собствените способности да са част от него, да се работи неуморно и интелигентно, с мисъл за крайния резултат, давайки всичко от себе си. Мотивация, която оттогава в цивилистичните среди едва ли съществува. Днес се предпочита бездействието ни да бъде обяснено с ненавременността на такова голямо начинание, с „огромния труд, който то предполага“, „с липсата на достатъчно подготвени юристи“, които да доведат това начинание докрай. Липсата на воля, незаинтересуваността към бъдещето на правото у нас отново се оправдава с обективни пречки (макар те винаги да са били там – просто представяни по различен начин).
Такива „неблагоприятни фактори“ – изчакването да бъдат приети други, схващани от властта като първостепенни за икономическото развитие на страната, закони (напр. дълго готвеният проект за Стопански кодекс, оказал се в крайна сметка ненужен), осуетяват своевременното внасяне на проекта в Народното събрание. Като че ли същата прокоба, която сполетява двадесет години по-рано и първите наченки на кодекса, застига и нелошия (за тогава) проект от 1978 г.
Най-вероятно, ако би бил приет, и този кодекс щеше да претърпи множество изменения и допълнения, преминавайки задължителния за толкова радикално правно средство „пробен период“. Те биха проличали по време на един по-продължителен vacatio legis и най-вече в хода на непосредственото му прилагане. Със сигурност кодексът щеше да бъде радикално изменен и навярно приет пореден, нов – както се случи в повечето от държавите от бившия социалистически лагер – Чехия, Унгария, Румъния в началото на XXI век. Но поне щеше да го има. Притеснението от неуспеха, който винаги съпътства изоставянето на финала на едно добре свършено дело, е допълнителният психологически фактор, спъващ продължаването на тази идея днес.
Последният неуспешен опит от 1999 г.
Затова именно когато двадесет години по-късно, през 1999 г., по нечие хрумване този разяден от ръждата на времето проект е изваден от забравата и стоварен в коридора на Министерството на правосъдието, позакърпен набързо с текстове от отдавнашни времена и представен за обсъждане, той изглежда така, сякаш това е сторено с единствената цел да бъде отхвърлен, дори при добронамерен прочит. Тази нехомогенна компилация от текстове на проекта от 1978 г. и от несъобразени с кодификационната им насоченост действащи разпоредби на ЗЗД, ЗС, ЗН, ЗЛС изглежда още по-лошо и заради изобилието от архаични текстове от Закона за задълженията и договорите от 1892 г. и от Закона за имуществата, за собствеността и сервитутите от 1904 г.
Проектът съдържа правни фигури, изгубили отдавна практическо значение в навечерието на XXI век като: придобиване собствеността на безстопанствен пчелен рояк чрез завладяване, приращения чрез нанос и завземане на изоставено речно корито и други (хипотези, които в римско време и по време на студентските години на неговите съставители може и да са имали някаква икономическа стойност, но днес са екзотика, история, забравена дори от специалистите по история на правото). От друга страна, от него лъха носталгия по отдавна отменените ЗЗД и ЗИСС. Като се добави и потребността да се предвидят нови, широко навлезли в правния живот правни фигури, като напр. електронният документ и електронният подпис, банковите карти, способите за безкасово плащане, сключването на договори от разстояние, неуредените договори за услуга, договорите при общи условия, сключването им на търг, липсата на детайлна уредба на преддоговорните отношения и др., фиаското на този нов проект, като че ли е предизвестено.
Когато към тази негативна преценка за съдържанието и неуредеността на присъщи за модерния обмен правни фигури се прибавят и неподходящите редакции на редица текстове, насищането на проекта с научни дефиниции (в огромната си част – архаични и затова – непригодни), става ясно защо този неподходящ проект е напълно отречен при обсъждането му в Юридическия факултет на Софийския университет; нещо повече – превърнат е в обект на присмех.
Представянето на проекта за граждански кодекс изиграва и друга неблагоприятна роля. На младите тогава колеги, позабравили вече идеята за кодификация, възпитавани в дух на преклонение пред усилията на известните професори – създатели на гражданското законодателство от края на 40-те и началото на 50-те години (което има шанса, вкл. заради чудесните и лаконични текстове, да се приложи без проблем и през годините на социализма, а и след това), този неумело и набързо съшит от стари текстове проект повлия негативно върху преценката им за необходимостта от такъв кодекс. След този последен опит обаче в България настъпи период, през който идеята за създаване на граждански кодекс никога не е била толкова чужда.
„Корените на негативизма“ към създаването днес на граждански кодекс (още повече, че България не се сдоби с нито един) трябва да бъдат търсени и по-дълбоко. Един от участниците в изработването на проекта за ГК от 1978 г. – проф. Вл. Петров, прави тъжната констатация, че по силата на неумолимите природни закони отдавна вече не са живи онези поколения блестящи цивилисти – професори и практици, формирани от законодателството и практиката във Франция и Германия, които навремето, при недостатъчно развитата в България съдебна практика, са се опитвали на основата на чуждите образци да формират адекватни и за нашето национално правосъзнание разрешения. Бих си позволил да добавя, че тези юристи, развивайки тъкмо там своята духовност, култура и чувствителност, неизменно са възпитавани в дух на преклонение към неподражаемите паметници на националния дух и историческа традиция, каквито представляват австрийският, френският, германският, италианският, швейцарският и другите европейски граждански кодекси. Получили образование в тези западноевропейски държави, останали непрекъснато в досег с новите им законодателни идеи и с тяхната съдебна практика, те неизменно са осъзнавали какво невероятно творение, определящо не само правосъзнанието, но и цялата цивилизационна култура на техните народи, са гражданските им кодекси.
Другото затруднение по пътя към кодификация е налагащата се все по-отчетливо тенденция към т. нар. “техницизиране на правото”. Според един от световно известните представители на гражданското право и на теорията на правото от втората половина на XX век – френският професор Жан Карбоние, на сегашната генерация юристи се налага да използват минимален правен речник, обличайки политическите и технически предписания в правни норми.
Друга стандартно изтъквана причина да не се подхване отново работа по изготвянето на актуален проект за ГК е сложността в изработването на неговите текстове, изискващи висока степен на абстрактност и същевременно – приспособимост към актуалните отношения. На тази обструкция може да се възрази, че днес съвременните законодателства на европейски държави, с доста по-малък капацитет от нашата, преодоляват успешно този проблем с възприемането на готови, вече детайлно обсъждани и намерили място в новелираните големи граждански кодекси (германски, френски или италиански) разпоредби, в зависимост откъде те са получили първоначалната рецепция и с коя метрополия е установила тесни връзки по-младата кодификация.
Разбира се, има и по-елегантни начини за рецепция – когато една по-малка държава възлага на специалисти от някоя първостепенна правна сила (вкл. на консорциум от учени от няколко университета) да изработи не само отделни текстове, а и цял кодекс. С тези примери се преодолява главното възражение за липса на достатъчно подготвени юристи, които да изготвят проект за български граждански кодекс.
Необходимостта от български ГК
Тя е повече от очевидна! Не е необходимо да се ходи чак толкова далече – към класическите образци на такива кодекси като австрийския, френския, германския, швейцарския, двата италиански, трите руски (последният от 1994 – 1995 г.), новия нидерландски, японски, този на канадската провинция Квебек, за да се види нашата безнадеждна изостаналост в тази област.
България е и последната балканска държава, неприела свой ГК. За сравнение – Турция още при създаването на Републиката, по изрично настояване на Кемал Ататюрк през 1923 г. се сдобива със своя първи ГК, заменен през 2001 г. с нов, много по-модерен. В Гърция работата по приемането на първия ГК започва само няколко години след обявяването на независимост и той става факт през 1856 г. Проектът за нов ГК е публикуван през 1940 г. Една нова негова ревизирана версия дори влиза в сила след войната – през 1946 г. (със законодателен декрет той обаче е отменен с обратна сила и на негово място – също със задна дата, е въведена редакцията от 1940 г.). Първият румънски ГК е приет още преди обединението на княжествата Влашко и Молдова, през 1865 г. – десетилетие преди участието ѝ в Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г., в резултат на която Румъния получава своето обединение и независимост. През 2009 г. тя оповести своя втори поред ГК, изработен с помощта на учени от консорциум от водещи френски университети, влязъл в сила през 2011 г. В другата ни съседна държава – Сърбия, преди няколко години е завършен проекта за ГК, по но политически причини все още не е внесен в Парламента. В Република Северна Македония действащата от началото на 2011 г. комисия по изготвяне на ГК вече е изготвила почти всички негови книги (части). През 2002 г. Молдова прие книга първа на своя ГК, последвана от обнародване на останалите му части.
Другият фактор, обуславящ необходимостта от ГК, е твърде очевидното остаряване на текстовете на досегашните ни основополагащи граждански закони (ЗЗД, ЗН, и особено – ЗС и ЗЛС). Определянето им като „частични кодификации“ според мен е твърде пресилено, галещо тщеславието ни като наследници на наистина големите юристи от края на 40-те години, които са ги създали. Тези актове обаче едва ли са работени с тази цел и мисъл, а по-скоро – за да бъде изпълнена политическата поръчка в победената във войната България да бъдат заменени нелошите „буржоазни образци“ на Третата българска държава. Поръчка, която бащите на тези стожери на българската цивилистика се опитват да осуетят, запазвайки до възможната степен онова съдържание на отменените ЗЗД, ЗН, ЗИСС, което е могло да бъде съхранено под зоркия поглед на новата политическа и законодателна цензура.
От друга страна, както се отбеляза, този пиетет към създадените в края на 40-те и в началото на 50-те години на XX век граждански закони, поддържано от авторитети в правото и днес, допринася немалко за почти повсеместния негативизъм към подновяване на работата по създаване на български граждански кодекс.
Един малък, но не незначителен аргумент, който досега не е изтъкван: именно бившите социалистически държави: Румъния, Унгария, Чехия, които съумяха още през 60-те и 70-те години на миналия век да приемат своите национални кодекси, сравнително лесно – през първото и второто десетилетие на XXI век създават и своите нови (Руската федерация – през 1994-1995 г., Естония – през 2002 г, Чехия през 2012, Унгария – през 2013 г.). А България, останала в своето вцепенение и ням възторг пред сътворените между 1949 и 1951 г. „частични граждански кодификации“, търси единствено оправдания за недоведеното тогава докрай усилие за изработване на граждански кодекс и днес събира горчивите плодове на продължаващата инертност на своя цивилистичен елит.
Въпреки това работата по него, както казваше един от учителите ни в правото – проф. Вл. Петров, „не е напразно хабене на време и средства за едно ненужно юридическо дело“. Напротив – значимостта му не избледнява, но начинът на постигане на тази цел трябва да бъде изменен. Ще ми се да вярвам, че трудният, но славен път по изработването и най-вече приемането на български граждански кодекс тепърва предстои!
19
Коментирайте
Добра историческа ретроспекция, наситена с лирически отклонения и въпреки безспорните качества на автора на статията, ми се струва, че казаното от него щеше да тежи доста повече, ако първо беше написал така малко по-пространен учебник в областта на гражданското право, обобщаваща достиженията на науката и практиката, защото без подробен доктринерен анализ на тази обхватна материя, като задължителна предпоставка за един евентуален бъдещ нормотворчески процес, трудно би се пристъпило към реални действия за създаването на нов кодекс, а и личният пример винаги трябва да е водещ.
Действия трябват, не оплаквачи.
Искрено се надявам успешните опити на съседните балкански държави да ни мотивират достатъчно.
Това отричане на хаоса не би помогнало за разрешаването му.
Обикновено неглежирането на проблема води до безнадеждното му задълбочаване.
Как се чете сериозна материя, която е натъпкана с три страници старческо мърморане вместо предговор?! Да, такива сте – стари, вашето поколение ни натресе стотици и хиляди недоклатени и взаимно противоречиви членове и алинеи. С изключения и изключения на изключенията, които са трудни дори за юристи с десетилетия стаж. Пък когато дори и двете страни в един граждански спор да знаят и разбират правилно закона, достатъчно е съдията да не го знае или разбира, за да настъпи огромна каша с тежки гражданскоправни последици. Законът трябва да е прост, ясен и непротиворечив, така че дори нане Вуте и стрина Пена да… Покажи целия коментар »
Обидни са думите за „старческо мърморене “ и къде било мястото на тези поколения. Съгласни сме за лошото нормотворчество. Не може да се говори кои поколения какво творят. Бих обидила тези, които сега „творят“ и не са от поколенията на професора. Бъдете етични, огледайте се в огледалото, действайте! Но с имената си, за да сте наясно как се носи на плещи казаното и написаното!
Безспорен факт е нашата безнадеждна изостаналост в тази област.
Ние пък къде ли не сме изостанали. Жалка история!
Гражданската кодификация все ище си е мечта.
На тая територия вече няма граждани. Само скотове. Вие за кодекс ми говорите
Каква мечта е това? Мечта на няколко човека, които искат да се накичат с прозвището „бащи“ на българския граждански кодекс. боже опази какви неща могат да сътворят…
E, казват, че човек е толкова голям колкото и мечтите му.
Време е да се случи
Прекрасни розови мечти
За тази цел трябва стабилни хора. Отдадени. Такива сега няма в държавата на Пеевски
Добър анализ за батака ни
Tова за съжаление няма да оправи нещата.
Нямам никаква мечта
Безспорна е нуждата от ГК за всички цивилисти, но първо почти няма качествени специалисти, които да го напишат за сравнително кратък период от време и то качествено, а на второ място – дупетатите никак не ги вълнува тази тема. Така, че това по-скоро ще остане мечта за реализиране в по-далечното бъдеще.