Бъдещето на aнти-SLAPP директивата – какво (не) трябва да се случи?
Авторите
Анастас Пунев е главен асистент по граждански процес в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, доктор по право и адвокат към Софийската адвокатска колегия.
Петя Аджопова е докторант по програма „Защита права на човека“ към Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и треньор на отбора на СУ за състезанието, посветено на Европейската конвенция за защита права на човека и основните свободи – Helga Pedersen Moot Court Competition.
В края на юни беше обявено, че в Министерство на правосъдието ще бъде създадена работна група за изменения на закона относно „възможностите за водене на дела за сплашване срещу журналисти, медии и граждански организации“, по-известни като SLAPP дела[1]. Навременната реакция на една от актуалните законодателни политики в Европейския съюз е похвална, но както и в много други подобни случаи, тя крие два еднакво опасни и възможни рискове – от една страна, буквално възпроизвеждане на европейските препоръки без оглед на съществуващия контекст, а от друга страна – въвеждане на откровено неработещи инструменти, които не биха могли да изпълнят целта си. Същевременно, открехването на темата позволява да се обмислят промени в процесуалния закон, които са отдавна належащи, макар и по съвсем различни поводи.
В конкретния случай освен всичко има силен политически привкус, доколкото често става дума за употреба на гражданския процес от публично известни фигури по теми от широк обществен интерес, както и за евентуално недобросъвестно упражняване на правото на иск срещу гражданското участие и други основни демократични ценности. В този смисъл обаче и усещането за двоен стандарт е твърде натрапчиво, доколкото успешно заведените дела срещу определени медии носят идентичен триумфален заряд в същите онези среди, които най-много настояват за анти-SLAPP законодателство. Разбира се, няма пречка едни медии да бъдат съдени, а други – не, но е видим рискът от излишно политическо противопоставяне и изкривяване на правната рамка при бъдеща уредба на материята, особено ако защитата срещу SLAPP започне да се приема като индулгенция за всякакъв вид слово и гражданска активност. Нещо повече – журналистите далеч не са единственият потенциален обект на SLAPP дела и би било изключително грешно фокусът на борбата срещу SLAPP да се поставя единствено върху тях, а не и върху всички останали форми на гражданско участие.
Развитие на идеята за анти-SLAPP законодателство
Формулирането на явлението SLAPP идва от САЩ и по-конкретно от книгата “SLAPPs: Getting Sued for Speaking Out” на George William Pring и Penelope Canan, издадена през 1996 г. Независимо от продължаващите спорове за дефиницията на понятието, под SLAPP традиционно се разбира дело, което не цели автентична защита на права, а по-скоро тормоз, ограничаване на свободата на словото или възпрепятстване на други основни права на ответниците. Особеностите на ищците и ответниците по тези дела поначало предполагат, че ищецът има неравностойно по-големи ресурси за водене на дело, а ответникът е най-често организация или индивидуален субект, който изразява критична позиция, често с широко политическо и обществено въздействие[2]. Ето защо воденето на дело (най-често с предмет обезщетение за деликт, извършен чрез слово) не обслужва защитата на субективни права, а по-скоро шантажирането и заглушаването на ответниците или друга подривна цел – независимо дали става дума за екологични организации (каквито са първите примери в Щатите), журналисти, правозащитни организации, податели на сигнали или други такива.
Необходимо е да се отбележи, че опасността от SLAPP ефект варира според конкретните особености на съответната правна система и не може да се откроят категорични общи белези, при които SLAPP делата биха виреели успешно във всяка юрисдикция[3]. Още тук се натъкваме на една от спорните особености на този тип дела и тя е, че не съществува предварителен обективен критерий за квалифициране на едно дело като SLAPP. В крайна сметка, всеки ищец твърди, че защитава свое право и към момента на предявяване на иска това е достатъчно, за да се установи неговата процесуална легитимация. Целта на предявяване на иска е субективен елемент и много често той не може да бъде извлечен от обективното съдържание на исковата молба, още по-малко към този ранен етап от процеса.
Едва през 2018 г. започва да се говори активно за анти-SLAPP законодателство и в Европейския съюз, като до голяма степен стимулът е трагичният случай с малтийската журналистка Дафне Галиция, която към момента на убийството си е обект на 47 дела за клевета от различни организации[4]. Така, през април 2022 г. се ражда и предложението за общоевропейска Директива относно защитата на лицата, ангажирани в участието на обществеността, от стратегически съдебни производства („стратегически съдебни производства, насочени срещу участието на обществеността“)[5]. Директивата касае SLAPP дела с трансгранични последици и в този смисъл нейното имплементиране за изцяло български дела не е необходимо. Така или иначе обаче става дума за разпоредби, които неминуемо ще попаднат в полезрението на работната група към Министерството, видно и от прессъобщението по темата, а и дори без позитивноправна регламентация те няма как да не повлияят на тълкуването на този институт за изцяло национални цели.
В началото на юни 2023 г. Съветът на министрите на ЕС постига съгласие за нов проект на Директивата, като преди всичко е премахната изричната и сравнително широка дефиниция на „трансгранични последици“ съгласно чл. 4, а така също е завишен прагът за ранно прекратяване на производствата по SLAPP дела, както и са извършени промени относно средствата за защита на ответниците. Тези изменения са посрещнати критично от някои организации, които ги приемат за разочароващи и ограничаващи защитата срещу SLAPP[6]. Въз основа на тях ще бъде изготвен и окончателният проект на Директивата.
Най-общо, проектът за Директива дефинира неизчерпателно признаците на SLAPP, като включва непропорционалния, прекомерен или неразумен характер на иска или на част от него (включително прекомерният размер на иска), наличието на множество производства, образувани от ищеца или от свързани страни, както и наличието на сплашване, тормоз или заплахи от страна на ищеца или неговите представители (чл. 3, т. 3). Всичко това обаче е съчетано с наличието на основна цел, която е ограничаването или застрашаването на участието на обществеността. То от своя страна е дефинирано като всяко изявление или всяка дейност на физическо или юридическо лице, изразени или извършени при упражняване на правото на свобода на изразяване на мнение и свобода на информация, по въпрос от обществен интерес, както и пряко свързаните с това подготвителни, подкрепящи или подпомагащи действия. Отделно от горното, Директивата предоставя в чл. 5 три задължителни форми на защита на ответниците – обезпечение на техни разноски и евентуални вреди, прекратяване на ранен етап на образуваното производство, както и присъждане на разноските по делото. В първоначалния проект е предвидена и отделна възможност за присъждане на обезщетение за вреди.
Съотношение между Директивата и практиката на ЕСПЧ
В преамбюла на проекта за Директива изрично се отбелязва, че правото на свобода на мнение и свобода на изразяване (чл. 11 ХОПЕС), което се засяга в рамките на SLAPP делата, следва да се тълкува според практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), свързана с правото на свободно изразяване на мнение, защитено от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (чл. 10 ЕКПЧ).
В рамките на Съвета на Европа проблемът със SLAPP е идентифициран (макар и недефиниран с този термин) още през 2012 г., когато в Декларация на Комитета на Министрите е обърнато внимание на т.нар. libel tourism (вид форум шопинг), целящ да откаже ответника от това да защитава свободата си на изразяване заради високата цена на производството[7]. В същата декларация е отбелязано и че големият размер на присъжданите обезщетения в някои юрисдикции е, от една страна, фактор при избора на ищеца, а от друга – може да има влияние върху цялостното съществуване на някои медии, а оттам и върху медийния плурализъм изобщо.
Едва през 2022 г. обаче Комитетът на министрите на Съвета на Европа достига до проект за предложение към държавите членки за действия, които да се предприемат в отговор на все по-разрастващия се, според авторите на предложението, проблем със SLAPP[8].
Въпреки реакциите срещу проблема от страна както на ЕС, така и на Съвета на Европа, важно е да се отбележи, че към момента не съществува точна статистика относно броя SLAPP дела, от която да се направят категорични изводи относно темпото на развитие на проблема, неговия мащаб и последици.[9] Така например в изследване на организацията CASE (Coalition Against SLAPPs in Europe) е посочено, че за периода 2010-2021 г. в България са водени 12 SLAPP дела[10], а в доклада на Антикорупционния фонд от април тази година за периода от 2015 г. до март 2023 г. са посочени 50 дела[11]. На Платформата за насърчаване на защитата на журналистиката и безопасността на журналистите през 2020 г. от България са докладвани 7 сигнала за действия срещу журналисти, през 2021 г. – 6, а през 2022 г. – 8[12]. Немалката разлика в числата идва да покаже, че субективната преценка при определянето на делото като SLAPP е водеща, а значимостта на SLAPP делата не произтича непременно от техния брой.
Това изглежда ясно за ЕСПЧ, за който проблемът със SLAPP не представлява нов тип предизвикателство. В практиката му отдавна е установено, че изпълняващите ролята на „обществен страж“ в едно демократично общество изискват специална защита[13]. Като основни представители традиционно се посочват журналистите и неправителствените организации, но Съдът е признал същата степен на защита и на представителите на академичните среди, на писатели, блогъри и личности, популярни в интернет. Отдавна е установено също, че дори тяхната свобода на изразяване не е абсолютна и търпи ограничение, когато без основание е засегнато право на ищеца по делото[14].
Пред ЕСПЧ страните обичайно си разменят ролите спрямо тези в националното производство, като жалбоподател е представител на обществеността, който на национално ниво е изгубил дело, в общия случай за клевета. Разбира се, възможно е жалбоподател да е лицето, което твърди, че националните съдилища не са защитили репутацията му или изобщо не са му предоставили възможност да я защити, като са дали непропорционален превес на правото на свобода на изразяване на представителя на обществеността. Би трябвало резултатът да е един и същ независимо от кого е заведено делото пред ЕСПЧ. Затова и има потенциален риск броят жалбоподатели от втората група да нарасне, ако националните съдилища по инерция започнат да прекратяват на ранен етап дела, приети за SLAPP.
От това следва, че въвеждането на унифицирани правила в рамките на ЕС относно процесуалното третиране на SLAPP делата няма да освободи националните съдии от задължението им коректно да балансират конкуриращите се права – свободата на изразяване, от една страна, и правото на неприкосновеност на личния живот и/или правото на защита, от друга. Разбира се, преценката е казуистична и действително изисква по-скоро висш юридически пилотаж,[15] отколкото механизирано прилагане на формално закрепени критерии. Въпреки това от практиката на ЕСПЧ могат да се изведат някои основни положения, релевантни за темата.
Фактът, че на национално ниво ищец е например голяма компания сам по себе си не е решаващ за определяне на делото като SLAPP, доколкото юридическите лица не са лишени от право на защита срещу клеветнически твърдения[16]. В делото Стийл и Морис срещу Обединеното кралство[17] ЕСПЧ разглежда последиците от делото McLibel, станалото известно като най-дълго продължилото наказателно съдебно производство в английската история[18], а жалбоподатели са двама активисти от Лондон Грийнпийс. Те са били осъдени да заплатят 40 000 паунда обезщетение на „Макдоналдс“ за това, че чрез разпространението на листовки, съдържащи твърдения за нередности във веригата, са накърнили репутацията му. Впоследствие ЕСПЧ намира нарушение на тяхното право на свободно изразяване освен всичко заради прекомерния размер обезщетение, което е трябвало да заплатят, както и заради това, че държавата не е подсигурила гаранции за равенство на страните в процеса въпреки явното икономическо неравенство между тях[19]. Въпреки това ЕСПЧ се придържа към принципното положение, че големи компании като „Макдоналдс“ не са лишени от право на защита само защото са публично известни и следва да търпят по-високо ниво на критика. За Съда от водещо значение в такива хипотези е държавите да подсигурят процесуални гаранции за равенство на страните, включително чрез използване на съществуващите механизми за правна помощ, особено когато делото е комплексно и/или може да има тежки финансови последици за ответника[20].
Интересна новост, свързана с качеството на ищеца като индикатор за SLAPP дело, се съдържа в решението по делото OOO Мемо срещу Русия[21] от март 2022 г. – първото решение, в което Съдът споменава понятието SLAPP. Фактът, че до март 2022 г. Съдът не е счел за необходимо да реферира нарочно към концепцията за SLAPP може да е показателен за това, че справянето с проблема не налага задължително отделянето му в самостоятелна категория дела, изискващи нарочна уредба и/или подход.
Жалбоподател в това дело е дружество собственик на онлайн медия, която през 2008 г. публикува статия, в която се критикуват действия на изпълнителната власт на руската Волградска област, водещи до спирането на субсидии за района. В резултат на национално дело, заведено от Администрацията на Волградска област, медията е осъдена за клевета.
Новостта в решението на ЕСПЧ е в заключението, че юридическо лице публичен орган не може да търси защита на репутацията си, когато действа в качеството си на властимащ субект. Така, в контекста на SLAPP, Съдът заема позиция, че държавите не преследват легитимна цел, когато ограничават свободата на изразяване на представител на обществеността, за да защитят репутацията на институция. Съдът стига до този извод, след като обаче изрично потвърждава, че защитата на репутацията на юридически лица по принцип може да е легитимна цел, доколкото те участват в икономическия живот, в който репутацията им играе ключова роля. Следователно, що се отнася до SLAPP дела, заведени от всеки друг вид юридическо лице или от физическо лице срещу представител на обществеността, към момента може да се предполага, че Съдът ще следва досегашния си подход да преценява дали намесата от страна на държавата е била пропорционална спрямо стандартите на Конвенцията, а не дали преследваната цел е легитимна.
Доколкото обаче в това решение Съдът изрично обръща внимание на развиващия се проблем със SLAPP, е важно практиката да се следи, така че решенията на националните съдилища да са максимално съобразени със стандартите на Конвенцията, респективно с тези на бъдещата Директива. В този смисъл впечатление прави, че от проекта на Директивата е отпаднало предвиденото задължение за държавите членки да организират обучения на практикуващи юристи относно разпознаването на SLAPP делата и правилното прилагане на механизмите за защита на ответниците по тях.
Размерът на присъденото обезщетение и/или наложената глоба също е от значение при преценката дали намесата в свободата на изразяване е извършена в съответствие със стандартите на Конвенцията. От една страна, в делото Касабова срещу България[22] Съдът осъжда България заради прекомерния размер на сумата за административното наказание и обезщетението, която жалбоподателката е трябвало да заплати. Въпреки че Съдът е съгласен с аргументите на българските съдилища, свързани с балансирането на конкуриращите се права, сумата, равняваща се на 35 заплати на жалбоподателката, е била категорично основание за намиране на нарушение от страна на държавата. От друга страна, Съдът е достигнал и до извода, че претендирането, респективно присъждането на символично обезщетение също може да има възпиращ ефект върху свободата на изразяване[23]. Следователно, размерът на претендираното обезщетение от страна на ищеца също не е достатъчно обективен критерий за определяне на делото като SLAPP и прекратяването му на ранен етап.
По отношение на възможността за обезпечение на иск, насочен към ограничаване на свободата на изразяване, също има развити стандарти, които целят да гарантират процесуалната защита на засегнатата страна каквато и към момента следва да се предоставя в рамките на гражданския ни процес. За ЕСПЧ е от значение нуждата от обезпечителна мярка да е обоснована, продължителността ѝ да не е непропорционална, да има възможност мярката да бъде отменена или променена, както и оспорена[24].
На следващо място, за адекватното функциониране на системата на Конвенцията спазването на обективни журналистически стандарти и добри практики е от изключителна важност[25]. Ако изложените твърдения не покриват минимални изисквания за достоверност, а свободата на изразяване е упражнена недобросъвестно, много по-вероятно е ограничението върху свободата на изразяване, наложено чрез осъдително решение на журналист (или друг представител на обществеността), да е оправдано. Така например, в делото Румяна Иванова срещу България[26] жалбоподателката е журналист, който според Съда не е положил необходимите усилия да подсигури, че информацията, с която разполага, е достоверна. Делото е решено в полза на България, въпреки че на национално ниво журналистът е осъден да заплати обезщетение в размер на 2500 лв. по дело за клевета.
Важно е, че Съдът не изисква от журналистите, гражданските активисти, представителите на академичната общност или другите представители обществеността да докажат напълно твърденията си, тъй като това би поставило прекалено голяма тежест върху тях и на практика би компрометирало журналистическата свобода (а вероятно и тази на всички, изпълняващи ролята на „обществен страж“)[27].
Не на последно място, проектът за препоръка на Комитета на Министрите на Съвета на Европа също както проекта за Директива предвижда ранното прекратяване на производства като основен механизъм за защита на ответниците по SLAPP дела[28]. Това предполага задълбочена преценка на доказателствата от страна на националния съд още на ранен етап, което носи всички рискове, свързани освен всичко с накърняване правото на защита на ищеца. Освен това един добре премислен иск вероятно трудно би могъл да задоволи ниския стандарт за „явна неоснователност“ дори и всъщност да преследва цели, типични за SLAPP делата. Така на практика се обезсмисля въвеждането на изцяло нов, криещ множество рискове критерий, до чието приложение така или иначе би се стигнало само в изключителни случаи.
Разбира се, стигне ли се до разглеждане на делото по същество, добрата защита на правото на свободно изразяване изисква съобразяването на редица други фактори, установени в практиката на Съда, и независещи от конкретния вид дело – коректно определяне дали предмет на делото е твърдение за факти, или лично мнение; какво е качеството на засегнатото лице и доколкото то следва да търпи критика; доколко действията на ответника реално са засегнали сферата на ищеца; доколко темата представлява интерес за обществото и др.
Реципиране на европейската уредба в българското законодателство – необходимост или не?
Макар че работата по Директивата срещу SLAPP делата продължава и към момента няма окончателен текст, основните положения от първоначалното предложение на Европейския парламент и Съвета най-вероятно ще се запазят и във всички случаи ще трябва да се съобразят от националния законодател при транспониране на Директивата и съответното ѝ адаптиране за изцяло български дела, които покриват дефиницията на SLAPP. Това обаче трябва да се направи при внимателно съобразяване на съществуващите основи на българския граждански процес.
Преди всичко, трябва да се държи сметка, че проблемите в български контекст, доколкото ги има, произтичат много повече от погрешно прилагане на действащия закон, а не от дефицити на законодателната уредба. В този смисъл SLAPP делата не са причината за следните проблеми, които мнозина навярно биха искали да разрешат чрез законодателни изменения:
- Отделните смущаващи съдебни актове, при които съдът погрешно прилага материалния закон и осъжда ответници в хипотези, при които не е следвало – доколкото и при действащата законова рамка тези решения са също толкова погрешни и няма законодателство, което да може да предотврати бъдещи неправилни решения;
- Скоростта на разглеждане на някои дела, която е проблем, защото „изтощава“ определени ответници и застрашава тяхната гражданска активност – доколкото бавното правосъдие е проблем на конкретни съдебни състави и на липса на адекватна институционална реакция, а не на процесуални причини, видно и от обстоятелството, че българското правосъдие като цяло не се приема за бавно съгласно всички общоевропейски статистики и има достатъчно позитивни примери за своевременно разрешаване на спорове, включително по дела от обсъждания предметен обхват;
- Недобросъвестното процесуално поведение като цяло, доколкото чл. 3 ГПК съдържа ясна и широка клауза за борба с него, а евентуални дефицити в позоваването и употребата на този текст стоят встрани от въпроса за последиците от SLAPP делата;
- Непредвидимата съдебна практика по отношение на размера на обезщетенията за обида и клевета – доколкото в гражданския процес се касае за дела по чл. 45 ЗЗД и обезщетението по дефиниция се определя по справедливост (чл. 52 ЗЗД), а трайното развиване на критерии за преценка на справедливостта е налице и при действащата уредба, но въпреки това не е предотвратило някои изцяло произволни и необосновани решения по темата;
- Съществуването на наказателна отговорност за обида и клевета, която сама по себе си има възпиращ ефект и в редица документи (например препоръки на Съвета на Европа[29]) се изказва становище за нейното премахване или крайно ограничаване като последно средство за защита – мярка, която впрочем е предприета и в малтийското законодателство след случая с Дафне Галиция;
- Всички други правни, икономически и свързани проблеми относно (авто)цензурата при журналистите, прозрачността на медийната собственост, липсата на цялостен подробен закон за печата и т.н.
Ето защо е важно, преди да се говори за законодателна уредба на SLAPP делата, да се помисли какви точно са неудобствата, които ответникът по едно SLAPP дело би могъл да претърпи и какво ги прави специфични тъкмо за този тип дела.
Самото предявяване на иск като процесуално действие може често да бъде натоварващо и обременително за ищеца. За разлика от други правни системи, българската съдържа достатъчно разпоредби, които по-скоро служат като прекомерно ограничаване на правото на иск, отколкото обратното. Това се дължи не само на безпрецедентната такса от 4%, но и на тежките изисквания за редовност на искова молба съгласно чл. 127 ГПК, които включват съществена индивидуализация на спорното право още в най-началния момент от процеса, а пък тълкуването им от редица съдебни състави има още по-възпиращ ефект, доколкото от ищеца се изисква подробно описание на всички релевантни факти под угроза от връщане на исковата молба (чл. 129, ал. 2 вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК). Това подробно описание, дори и да премине през цедката на проверката по чл. 129 ГПК, може да затрудни изключително много пълноценната защита на ищеца, защото ограничава неговите фактически твърдения за цялото времетраене на процеса и така предрешава цялостната съдба на процеса, освен ако последващите му твърдения не могат да послужат за изменение на иска. Достатъчно е да се отбележи, че нови фактически твърдения относно последващо или дори различно и неспоменато в исковата молба поведение на ответника биха се третирали обичайно като нов иск, а не като изменение на иска, което има осезаем възпиращ ефект върху пълноценното упражнение на правото на иск.
От своя страна, след предявяване на иска неудобствата за ответника, когато искът е неоснователен, са предимно в две насоки. Едната е, че му се налага да организира своята защита, включително чрез заплащане на адвокатско възнаграждение, а другата – възможността за допускане и налагане на обезпечение, което да ограничи правната му сфера още преди влизане в сила на решението. Относно първото – това е риск, който не е по никакъв начин уникален за една конкретна група дела. Пред съда ежедневно се предявяват искове, които биват отхвърлени по най-различни причини, но всички те по дефиниция налагат организиране на защита на ответника. Тази особеност е цената, която плащаме като адресати на процесуални правоотношения, за да може правото на иск да се упражнява свободно. Същевременно, цената на зле упражненото право на иск е също добре известна и това е отговорността за разноски.
Този балансиран модел работи успешно и няма причина да бъде разрушаван, още по-малко за редки частни случаи. Тук би било особено опасно да се привнасят чужди идеи, доколкото в щатската система, родоначалник на идеята за SLAPP, е нормално да съществува проблем със SLAPP по простата причина, че там всяка страна поема разноските си, независимо от изхода на делото, и това до голяма степен обезсмисля санкционната функция на разноските присъща на страните от континенталния кръг.
Действително, цената на адвокатската защита може да бъде прекомерна, когато е съобразена и с цената на предявения иск, и това да постави на колене един ответник от самото начало на процеса, когато съгласно нашия процесуален закон той трябва да упражни голяма част от правата си под страх от преклузия (чл. 133 ГПК). Случаят с делото на „Лев инс“ АД срещу „Медиапул“ обаче дава очевидна надежда, че това не е винаги така, доколкото сумата от 35 000 лв. беше събрана в рамките на два дни от обявяването на кампания за събиране на адвокатските разноски. Този проблем може да бъде разрешен по изцяло пазарен път, като трябва да се отбележи, че подобни и по-структурирани и институционализирани форми на финансиране на разноските за водене на процес не са забранени или ограничени в България, за разлика от други правни системи, така че това дори е повод да се тества целесъобразността на подобна практика, включително чрез създаване на нарочни фондове в подкрепа на воденето на дела от или срещу определени организации или индивидуални субекти.
Нещо повече – у нас адвокатската защита не е задължителна, което е допълнително облекчение за ответниците по всяко едно дело. Друго подобно е наскоро разширената възможност за уговаряне на адвокатска защита под определените минимуми в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, когато адвокатът прецени, че доверителят му е материално затруднено лице.
Едно допълнително усложнение би могло да бъде масовото предявяване на искове, включително пред различни съдилища, като това отново се ползва за тормоз над ответника и неслучайно е отразено в чл. 3, т. 3 от проекта на Директивата. Тук обаче законът също е предвидил средство за защита – служебното съединяване на производства по реда на чл. 213 ГПК. Нещо повече – именно за подобни случаи законът забранява в чл. 3 ГПК злоупотребата с процесуални права, като при данни за множество производства без логика за тяхното отделно предявяване може да се стигне до най-сериозната санкция, а именно отказ от извършване на едно иначе законосъобразно действие.
Относно второто усложнение – обезпечаването на иска по принцип може да служи като форма на натиск върху ответника, включително да стимулира извънсъдебно разрешаване на спора, при което ответникът е склонен на отстъпки само заради ограниченията, които обезпечението поставя на имуществената му сфера. Въпреки че понякога обезпечителният процес е задължителна съставка на адекватната форма на защита (тъй като завеждането на основателни искове срещу ответници без имущество или ответници, които лесно биха укрили имуществото си, е поначало безсмислено занятие), трябва да се признае, че обезпечителният процес може да се ползва и за тормоз и да има неблагоприятно въздействие върху ответника, което дори може да обезсмисли бъдещото положително съдебно решение.
Това обаче също е отразено както от закона, така и от съдебната практика в достатъчна степен, стига те да се прилагат правилно. Преди всичко, предпоставка за допускане на обезпечението съгласно чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК е вероятната основателност на иска, която се преценява съгласно представените писмени доказателства, а в преобладаващата практика алтернативата на т. 2 – предоставянето на парична гаранция, се цени единствено в съчетание с вероятната основателност, или най-малкото гаранцията не може да бъде самостоятелна предпоставка, ако е изключена вероятната основателност на иска[30]. Ето защо в хипотеза на искове, които по дефиниция са „явно неоснователни“, обезпечение така или иначе не следва да се допуска и към момента. Особено подозрително е кога и защо съдът би допуснал обезпечение за вреди, които следва да са поне отчасти доказани с писмени доказателства, при положение че установяването на вреди е така или иначе почти винаги въпрос на много по-комплексно и трудно доказване.
На следващо място, ответникът има на свое разположение различни форми на защита в обезпечителния процес, като не само може да се брани срещу определението за допускане на обезпечение, но и да иска замяна на обезпечението, а така също и обезщетение за претърпените вреди от обезпечението[31] – достатъчно много средства, с които българският граждански процес може да се похвали. Ако нещо пречи на ефективната защита по този ред, то е единствено крайно консервативната практика на съда относно изискването за доказване на вредите по чл. 403 ГПК, което е свързано и с възприетото в Тълкувателно решение № 3/2021 г. относно доказването на пропуснати ползи при деликт.
В заключение, изключително опасно би било въвеждането на непознати на българския граждански процес институти за конкретната цел на анти-SLAPP делата. Рисковете са няколко: първо, тези институти няма да са синхронизирани в достатъчна степен със съществуващото положение, което на позитивноправно ниво е по-скоро добро и не налага радикални промени. Второ, така ще бъде нарушен и принципът на равенство (чл. 9 ГПК), доколкото съставна част от принципа е еднакво решаване на сходните случаи. Ако определени ответници бъдат привилегировани под чадъра на анти-SLAPP защитата, това би било недопустимо спрямо други лица, които са в същата роля, а нито необходимостта от организиране на защита или рисковете при обезпечаване са уникални за определени ответници, нито техните средства за защита трябва да бъдат по-широки. Не на последно място, преценката е още по-сложна, когато в нея е намесен субективен и често неясен елемент, а това създава допълнителен риск от съдебен произвол.
Възможни законодателни изменения
С оглед на горното и в светлината на изискванията на проекта на Директива, които най-вероятно биха се превърнали в окончателни, може да се заключи, че най-добрият подход би бил на внимателно и крайно обрано имплементиране на задължителните елементи на Директивата, като в този процес евентуално могат да бъдат изчистени дефицити, създадени от погрешното тълкуване на закона в българската съдебна практика, или да бъдат предвидени определени промени, които се налагат не само с оглед на защитата срещу SLAPP.
Една от мерките, които категорично имат място в гражданския ни процес и може да бъде въведена като част от транспонирането на Директивата, е възможността за обезпечение на разноските на ответника. Тази мярка обаче трябва да бъде въведена генерално за всички случаи, а не само за случаите на защита срещу SLAPP, тъй като нейната принципна целесъобразност надскача тези хипотези и касае всички ответници, които лесно могат да бъдат тормозени от ищци без достатъчно имущество да покрият разноските при бъдещо неблагоприятно решение. Така ще се предотврати рискът от произволна преценка, както и нарушението на принципа на равенство, доколкото интересът на ответника от обезпечаване на разноските му е налице във всякакви хипотези.
По този начин най-накрая ще бъде постигнато и равенство между ищеца и ответника, след като възможността за обезпечаване само на иска на ищеца, но не и на разноските на ответника, се защитава до момента единствено с неудържимия аргумент, че разноските не представляват иск във формален смисъл. В действителност, предпоставките за допускане на обезпечение са напълно идентични и ако ответникът има на свое разположение гаранцията, че ще възстанови разноските си, той разполага с най-ценното оръжие срещу недобросъвестното упражняване на правото на иск. Само може да се адмирира, че обезпечението на разноските на ответниците по SLAPP дела е изрично посочено като необходима и задължителна мярка.
Свързано с това може да бъде и изменение на чл. 403 ГПК, което да улеснява защитата на ответниците във връзка със сдържаната практика на съда относно доказването на вреди от обезпечение. Така може да бъде въведена презумпция, като например че вредите се предполагат при смущаване на обичайната дейност на ответника – правило, което не би следвало да е неприложимо и към момента, но въпреки това се игнорира от редица съдебни състави, изискващи установяване на конкретна вреда, включително независимо от обстоятелството, че отговорността по чл. 403 ГПК е обективна.
Относно изискването за ранно прекратяване на производството, което е другият стълб на проекта на Директива, въвеждането на изрична категория „явна неоснователност“ би било изключително негативно за гражданския процес, защото отново става дума за непознато явление, което или трябва да се въведе на принципна основа (слабо вероятно предвид липсата на законодателна воля), или трябва да бъде игнорирано за сметка на съществуващите институти. Противното би било свързано с редица усложнения – произнасяне на съда по съществото на делото, преди да са събрани всички доказателства (нещо напълно непривично на нашия процес), сложна и гарантирано непредвидима преценка кога точно се разбира за явната необоснованост, допълнителни изисквания към процесуалното поведение на ищеца (дори тогава когато искът всъщност не се оказва SLAPP) и т.н. Същевременно, в далеч по-кристални ситуации като например предявяване на иск за погасено по давност вземане, съдът и към момента не може да прекрати производството, преди да са събрани всички доказателства, колкото и явно необоснован да е той.
Доколкото проектът на Директивата въвежда изискване за ранно прекратяване на SLAPP делата, то може да бъде изпълнено чрез позоваване на недопустимостта на исковата молба, респективно липсата на реквизитите по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Това може да се изведе и от тълкуване на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК в действащата му уредба, но в случай че е необходимо поясняване, може изрично да бъде въведен каталог от действия, които по принцип и без описание на допълнителни обстоятелства не могат да бъдат основание за иск, като например изразяване на мнение или подаване на сигнал, включително чрез пряко препращане към дефиницията на участие на обществеността в чл. 3, т. 1 от проекта на Директивата. Тези действия биха могли да доведат до допустим иск срещу ответника само ако ищецът извърши допълнително описание на последиците от действията, за да може да се говори за допустимо производство, включително чрез представяне на доказателства още преди началото на съдебното дирене.
Тук е много важно прибягването до стандартите, при които ответникът следва да извършва своята дейност, независимо дали става дума за журналист, граждански активист или нещо друго. Така например Етичният кодекс на българските медии съдържа достатъчно ясни и обективни правила за поведение, като ищецът може да бъде задължен да посочи кое точно задължение е било нарушено под страх от връщане на исковата му молба. Отново става дума за правила, които и към настоящия момент могат да бъдат приложени, но ако целта е предотвратяване на противоречивата практика, това може да бъде изрично закрепено в закона.
Редакцията на чл. 213 ГПК от своя страна е наложителна, като съдът не само може, а бъде задължен да съединява производства между едни и същи страни, включително при различна местна подсъдност, освен ако има надделяващ интерес за отделното им разглеждане. Това отново е една дългоочаквана реформа на процесуалния закон, която има здрав смисъл и отвъд SLAPP делата и законодателният дебат може да бъде ползван като повод за нейното въвеждане, тъй като и преди и независимо от SLAPP съществуват достатъчно подобни случаи, а самоцелното разделяне на дела действително може да бъде силна индикация за недобросъвестност.
Оттам нататък борбата срещу недобросъвестните процесуални практики, сред които и SLAPP делата, трябва да бъде оставена на действащите закон и съдебна практика, които съдържат не само обща уредба на недобросъвестните процесуални действия и санкцията срещу тях (чл. 3 ГПК), но и в никакъв случай не фаворизират ищеца, който в крайна сметка може да предявява един напълно основателен иск. Тази борба е свързана и с много други допълнителни мерки като осветляване на медийната собственост, които са предмет на съвсем различна регулация и до голяма степен трябва да бъдат обсъдени след приемане на окончателния текст на Директивата срещу SLAPP. А най-дълбоката и важна борба е за автентична свобода на словото. Нейното постигане би обезсмислило всякакви опити за SLAPP дела, тъй като риба се лови най-лесно в мътна вода и по същия начин явно неоснователни искове се уважават, когато не е изяснено какво всъщност е гражданско участие и свобода на словото.
[1] Вж. прессъобщението, достъпно на https://www.justice.government.bg/home/index/c7f4922b-e1ca-48e3-b873-075dcacb9f83.
[2] Вж. Pring, G. W., P. Canan. SLAPPs: Getting Sued for Speaking Out. Temple University Press, 1996, 8-10.
[3] Вж. например Verza, S. SLAPP: the background of Strategic Lawsuits Against Public Participation, достъпна на https://www.ecpmf.eu/slapp-the-background-of-strategic-lawsuits-against-public-participation/.
[4] Вж. по-подробно в Protecting public watchdogs across the EU: A proposal for an EU anti-SLAPP law, достъпна на https://www.ecpmf.eu/wp-content/uploads/2020/11/anti-SLAPP-model-directive-paper_final.pdf.
[5] Първоначалното предложение за Директива е достъпно на https://eur-lex.europa.eu/legal-content/EN/TXT/?uri=CELEX%3A52022PC0177.
[6] Вж. например позицията на Reporters Without Borders, публикувана на https://rsf.org/en/rsf-calls-strong-anti-slapp-measures-eu-parliament-member-states.
[7] Декларацията е достъпна на https://search.coe.int/cm/Pages/result_details.aspx?ObjectId=09000016805ca6ce.
[8] Проектът е достъпен на https://rm.coe.int/msi-slp-revised-draft-recommendation-on-slapps/1680abaf88.
[9] Вж. по-подробно обобщение на позицията на Европейския парламент на https://www.europarl.europa.eu/RegData/etudes/BRIE/2022/733668/EPRS_BRI(2022)733668_EN.pdf.
[10] Повече информация на https://www.the-case.eu/slapps/.
[11] Вж. Фондация „Антикорупционен фонд“. Цената на свободното слово. Анализ на съдебни производства с характеристиките на SLAPP в България“, публикувано на https://acf.bg/bg/analiz-na-akf-slapp-delata-sa-opasen-fenome/.
[12] Данните са достъпни на https://fom.coe.int/en/pays/detail/11709492.
[13] Вж. например Axel Springer AG v. Germany [GC], app. no. 39954/08, para. 79; The Sunday Times v. the United Kingdom (no. 2); Animal Defenders International v. the United Kingdom [GC], app. no. 48876/08, para. 103; Magyar Helsinki Bizottság v. Hungary [GC], app. no. 18030/11, para. 168.
[14] Вж. Rumyana Ivanova v. Bulgaria, app. no. 36207/03.
[15]Така https://news.lex.bg/%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%bf%d0%be%d0%b7%d0%bd%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%b8-%d1%81%d0%b0%d0%bd%d0%ba%d1%86%d0%b8%d0%be%d0%bd%d0%b8%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%bd%d0%b0/.
[16] Вж. Steel and Morris v. The United Kingdom, app. no. 68416/01.
[17] Ibid.
[18] Вж. например https://www.theguardian.com/law/2019/jul/08/landmarks-in-law-mclibel-and-the-longest-trial-in-british-legal-history.
[19] За илюстрация – част от разноските, дължими от гражданските активисти, са поети от дарители.
[20] Вж. Steel and Morris v. The United Kingdom, app. no. 68416/01, paras. 63-64.
[21] Вж. ООО Memo v. Russia, app. no. 2840/10.
[22] Вж. Kasabova v. Bulgaria, app. no. 22385/03.
[23] Вж. Brasilier v. France, app. No. 71343/01, para. 43.
[24] Вж. Cumhuriyet Vakfı and Others v. Turkey, app. no. 28255/07; Tierbefreier e.V. v. Germany, app. no. 45192/09.
[25] Вж. Kasabova v. Bulgaria, app. no. 22385/03; Rumyana Ivanova v. Bulgaria, app. no. 36207/03.
[26] Rumyana Ivanova v. Bulgaria, app. no. 36207/03.
[27] McVicar v. The United Kingdom, paras. 84 and 87.
[28] За разлика от проекта за Директива, в който критерият, заложен като ориентир за определяне на делото като SLAPP, е „явна неоснователност“ на иска, в предложението на СЕ, се предвижда стандартът да е само „неоснователност“.
[29] Вж. например обобщените препоръки в серията „Международни стандарти“ относно законодателството срещу обидата и клеветата, достъпни на https://www.aip-bg.org/library/books/defamation.pdf.
[30] Вж. последно Определение № 102/14.06.2022 г. по ч. гр. д. № 1589/2022 г., I г. о. на ВКС.
[31] Вж. например Решение № 221/10.06.2015 г. по т. д. № 3030/2013 г., I т. о. на ВКС.
20
Коментирайте
Редно е драскачите да бъдат газени до смачкване.99% от писанията им са пасквили, другото е чиста, неподправена простотия.
Танасе, Танасе…
Какъв беше, какъв стана.
И много поздрави на татко ти.
Институтите няма как да са синхронизирани в достатъчна степен със съществуващото положение.
При достатъно добра организация може пък и да се случи.
Очевидно ще трябва да се правят промени в нормативната ни уредба.
Естествено, че съдът трябва да бъде задължен да съединява производства между едни и същи страни.
Много полезни разяснения.
Трябва на всяка цена да се избегне въвеждането на откровено неработещи инструменти.
Полезо четиво и за сравнение
Чакам и ЕК да излезе с решение. Да, дано го стори
Благодаря за разясненията. Вълнучам се.
напоително
Написаното става като за понеделник сутрин, няма кой знае колко конкретика или практическа приложимост, но Пунчо трябва да пише статии, за да трупа точки пред юридическата общност като активен нейн член. Доста показателно за това какво прави непропорционалното за икономическите условия в България грантово финансиране на определени НПО-та със свободата на словото и достоверното разпространяване на информация – разликата в данните е в десетки пъти, което трудно може да бъде обяснено със статистическа грешка или обикновен емоционален субективизъм, изключващ стабилна парична инжекция за тенденциозен извод. „Така например в изследване на организацията CASE (Coalition Against SLAPPs in Europe) е посочено, че… Покажи целия коментар »
Кога ЕК ще излезе с някакво решение, нали и там обсъждат въпроса
Не чакай много от тия бюрократи. Чак през ноември щяла да се събира работната им група, доколкото четох някъде
Тези дела са голям бич за свободното изразяване. Кошмарни са
Е хайде тогава всеки джурналяга, обслужващ мейнстрийма например, да си те плюе както си иска, а ти да не можеш да го пипнеш. Щото щяло да бъде слап.
ГПК и в момента предоставя достатъчни „инструменти“ и действително обезпеченията и прекомерната продължителност на процеса тормозят ответника. С явната неоснователност – по внимателно, че…
Много добра идея за обезпечителните мерки. Всичко друго ще е опасно и вместо да изпишем вежди, ще избодем очи. Поздравявам колегите за анализа, идва и навреме преди да са натворени безумия в гражданския процес
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
99 % от т. нар. джурналя дори не са завършили журналистика в читав ВУЗ, а са или некви селски пръчки от ПУЦ или чисти самозванци. За да се ползват с някаква специална закрила, различна от тази за останалите граждани, трябва да има лицензирани медии, които да работят по определени в закон правила, като при неспазването им да следва отнемане на лиценза. В тези медии следва да работят журналисти, които да са завършили журналистика, да отговарят на определени изисквания за т. нар. в публикацията „обществен страж“ и да спазват определени в закон правила за дейността си като журналисти. Това не се… Покажи целия коментар »