Алтернативен поглед към въпроса за репутацията на юридическите лица и защитата от публикации с невярно съдържание
Авторът
Маргарита Гигова е адвокат от Софийската адвокатска колегия и представител по индустриална собственост от 2007 г. Опитът ѝ включва представителство на притежатели на марки и дизайни пред Патентното ведомство, Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост и Световната организация за интелектуална собственост, както и представителство на автори, артисти-изпълнители, продуценти и телевизионни организации във връзка с използването на техните произведения, изпълнения и друго защитено съдържание.
Акцент в нейната практика е исковата защита срещу нарушения на права на интелектуална собственост, както и исковата защита репутацията на физически и юридически лица от разгласяване на публикации с невярно съдържание.
Адв. Гигова е хоноруван преподавател по „Интелектуална собственост в музикалните индустрии“ в магистърска програма „Мениджмънт на музикалните индустрии“ на Националната музикална академия „Панчо Владигеров“ (2015-2019) и независим оценител на „Права на интелектуална и индустриална собственост и други фактически отношения” към Камарата на независимите оценители в България.
Повод за този текст е предстоящото произнасяне на Общото събрание на съдиите от Наказателна, Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд (ВКС) и Първа и Втора колегия на Върховния административен съд (ВАС) по тълкувателно дело № 1/2023 г. по въпроса „Притежават ли юридическите лица материалноправна легитимация за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт?“
В адвокатската практика този въпрос се поставя най-често в контекста на защитата на юридически лица от неправомерно разгласяване в публичното пространство на информация с невярно или подвеждащо съдържание, която рефлектира върху тяхната репутация. В преобладаващия случай заявеният интерес на засегнатите дружества е да установят по съдебен ред неверността на уронващата престижа им информация и значително по-рядко да водят пълномащабен исков процес за установяване на вреди от съответните публикации. Обичайно целеният правен резултат, който в пълнота удовлетворява интереса на засегнатите дружества, е да получат съдебно установяване на неверността на разгласената информация и съдебно разпореждане, с което да принудят съответното издание да премахне публикуваните неверни твърдения.
Парадоксално обаче, към настоящия момент описаните правни средства – установителен иск за разгласяване на неверни фактически твърдения и осъдителен иск за премахване на публикация с невярно съдържание – не са на разположение на лицата, засегнати от клеветнически публикации в медиите. Това се отнася както за юридическите лица, така и за физическите лица, по отношение на които е разгласена невярна информация.
1. (Не)допустимост на иск за установяване на факт с правно значение – разгласяване на неверни фактически твърдения
Въпросът допустим ли е установителен иск за невярност на разгласени фактически твърдения е решен в практиката с Определение от 01.10.2018 г. по гр.д.№8743/2018 г. на СГС I-21 с-в, потвърдено с Определение № 3899/12.12.2018 г. по в.ч.гр.д.№ 6000/2018 г. на САС ТО 9 с-в, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 213/13.05.2019 г. по к.ч.гр.д.№ 1271/2019 г. на ВКС. Делото е образувано по субективно съединени искове, предявени от физическо и юридическо лице срещу журналист, разгласил неверни фактически твърдения за дейността на юридическото лице и неговия мажоритарен собственик. Главният иск е с правно основание чл. 45 ЗЗД и е съединен при условията на евентуалност с установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК[1].
Правният интерес от установителния иск е обусловен от следното:
Неблагоприятните за другиго факти, когато са опозоряващи, трябва да бъдат проверени от журналиста преди да ги разпространи. Правни норми за начина, по който тази проверка да се извърши, няма. Утвърдено е схващането, че за изнесени факти журналистът трябва да е получил потвърждение от поне два независими източника. Правното значение на добросъвестната проверка се проявява тогава, когато въпреки извършването ѝ фактите се окажат неверни. В този случай, ако проверката действително е добросъвестна, журналистът не отговаря за вредите, причинени от противоправното му поведение поради липса на субективния елемент на вината (Решение № 12 от 6.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 449/2012 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Светла Димитрова). Ако по предявен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД се установи, че журналистът е положил добросъвестни усилия да се осведоми за обективните факти, но въпреки това е разгласил неистини, деянието му не би било виновно, но ще продължава да бъде противоправно, доколкото с публикацията на неистини журналистът е упражнил комуникационните права по чл. 39, 40 и 41 от Конституцията (КРБ) по начин, който накърнява правото на добро име на другиго в противоречие с общата забрана по чл.57, ал.2 КРБ.
При описаната ситуация единственият способ за защита на ищеца срещу извършеното посегателство е посредством установяване на неверността на разгласените позорящи факти. Правният интерес от предявяването на иск за установяване засягането на право по чл.32, ал.1 изр.2 предл. 2 КРБ произтича от самата конституционна разпоредба, която постулира, че „всеки има право на защита срещу .. посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име“, както и от чл.57, ал.2 КРБ, който съдържа едно общо положение за всички права и не допуска злоупотреба или упражняването им по начин, който накърнява права или законни интереси на други лица.
По така изложената правна обосновка първостепенният съд с Определение от 1.10.2018 г. по гр.д.№8743/2018 г. СГС I-21 с-в е приел, че установителен иск за неверност на разгласени фактически твърдения, предявен като евентуален на иск по чл. 45 ЗЗД за обезщетение на вреди от разгласяването на същите твърдения, е недопустим, тъй като липсва предвидена в закона възможност за предядяване на искове за установяване на факта на нарушени конституционни права, вкл. и правото на чест, достойнство и добро име.
Определението е обжалвано пред въззивния съд, който с Определение №3899/12.12.2018 г. по в.ч.гр.д. №6000/2018 г. на САС ТО 9 с-в е постановил, че правото на чест, достойнство и добро име са гарантирани от Конституцията и международните актове по закрила на човешките права и следват ex lege, поради което не е допустимо установяването им по съдебен ред, както и че липсва предвидена в закона възможност за предявяване на искове за установяване на факта на нарушени конституционни права, вкл. и правото на чест, достойнство и добро име.
Определението на САС ТО 9 с-в е обжалвано с частна жалба пред ВКС с искане за допускане до касационен контрол по следните въпроси:
-
[…]
-
Съвместимо ли е становището на въззивния съд, че защитата на правото на чест, достойнство и добро име по чл. 32, ал.1 изр. 2 КРБ може да бъде осъществена единствено и само посредством осъдителен иск по чл. 45 ЗЗД, с формулировката на конституционната норма, която предвижда защита от „посегателство“ без да изисква настъпването на вредоносен резултат?
-
Разполага ли гражданинът, който твърди посегателство върху правото му на чест, достойнство и добро име под формата на „застрашаване“, а не „нарушаване“, с право на защита по чл. 56 КРБ? Допустимо ли е в този случай гражданинът да се позове на непосредственото действие на Конституцията и да основе иска си на чл. 124, ал.1 ГПК вр. с чл. 56 и чл. 32, ал.1 изр.2 КРБ?
-
[…]
-
Съвместимо ли е тълкуването, дадено от въззивния съд на чл. 124, ал.4 ГПК с нормативното тълкуване на чл. 56 КРБ в Решение № 3 от 17 май 1994 г. по к. д. № 1/94 г., съгласно което правото на защита на основните права на гражданите по чл.56 КРБ действа съвместно с други норми на Конституцията и законите, но може да действа самостоятелно като последна защитна възможност, щом други не са предвидени?
-
Допустим ли е иск по чл. 124, ал. 4 ГПК за установяване на посегателство върху правото на чест, достойнство и добро име по чл. 32, ал.1, изр.2 КРБ при наличие на обстоятелства, изключващи вината на дееца и препятстващи отговорността му за вреди по чл. 45 ЗЗД? Има ли значение за отговора на този въпрос дали установителният иск е предявен като главен или евентуален?
Обосновано е отклонение от тълкувателната практика на Конституционния съд в Решение №10 от 6 октомври 1994 г. по конституционно дело №4/94 г., съгласно което „[н]епосредственото действие на конституционните норми е основен белег, който характеризира Конституцията като върховен нормативен акт и който полага основите на системата на действащото право в Република България. [..] Непосредственото действие означава, че не е необходимо да има опосредстващ елемент или звено от правно-техническа гледна точка, за да се прояви то. Непосредственото действие прави от Конституцията живо, приложимо право. […] Позоваването на Конституцията в един спор в областта на гражданското, наказателното, административното или някакъв друг клон на правото не изисква специален процесуален ред за разрешаването му“ [подч.мое].
Допълнителни аргументи за противоречие с тълкувателната практика на КС са извлечени от Решение №3 от 17 май 1994 г. по конст. д. №1/94 г., което постулира, че „[п]равото на защита по чл. 56 от Конституцията е основно, всеобщо и в същото време лично право, което има и процесуален характер, защото е средство за защита на друго право (накърнено или застрашено). [..] При наличието на правен интерес то включва в себе си субективното право като гарантирана от закона възможност за действие, както и правото да бъде защитен всеки застрашен законен интерес [..] Разпоредбата на чл. 56 от Конституцията действува съвместно с други норми на Конституцията и законите, но тя може да действува самостоятелно като последна защитна възможност, щом други не са предвидени. В същото време задължава законодателя да предвиди процесуални норми за охрана на различни права и законни интереси.“ [подч.мое]
Изложената аргументация за непосредственото действие на Конституцията и правото на защита като основание за допустимост на установителен иск за разгласяване на неверни фактически твърдения не е възприета от касационната инстанция. С Определение №213/13.05.2019 г. по к.ч.гр.д. №1271/2019 г. ВКС е счел, че въпросите са общотеоретични и не засягат конкретно правно разрешение на съда. Съставът е намерил за необходимо да изясни, че „независимо от различните формулировки на претенцията, гражданският съд е сезиран с иск за установяване на конкретен факт с правно значение. „Състоянието на нарушение“ всъщност представлява факт от обективната действителност. Законодателят е предвидил по исков път да се установи съществуването на конкретно субективно право, но доколкото конституционнопризнатите права са неотменими и неоспорими и произтичат ex lege – липсва правен интерес за предявяването на иск в този случай. [..] Упражняването на правото на защита на правото по чл. 32 КРБ е гарантирано чрез предявяването на деликтния иск по чл. 45 ЗЗД. За да бъде уважен този иск се изисква да се установи, че е настъпила вреда, а в случая засегнати са конституционно гарантирани права на ищеца. Ако тази предпоставка не бъде установена при разглеждането на предявения деликтен иск, то няма как да бъде установена, бидейки предмет на иск за установяване на състояние на нарушеност на право на ищеца, дори в случай да е допустим такъв иск по чл. 124, ал. 4 ГПК. Изложеното във връзка със съединяването на процесните искове представлява още един аргумент в полза на недопустимостта на процеса по предявения евентуално съединен иск” [подч.мое].
Крайният извод на трите инстанции е, че липсва предвидена в закон възможност за предявяване на искове за установяване на факта на нарушени конституционни права, вкл. и правото на чест, достойнство и добро име по чл.32, ал.1 изр.2 КРБ.
Считам, че в светлината на теоретичните и практически трудности, свързани с признаването на материалноправна правосубектност на юридическите лица да претендират обезщетяване на репутационни вреди, постановката за недопустимост на установителен иск за разгласяване на невярна информация следва да бъде нормативно преразгледана.
Аргументите по същество са следните:
Съгласно чл.32, ал.1 изр.2 предл. 2 от Конституцията всеки има право на защита срещу .. посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име. Аналогично, разпоредбата има приложение и към доброто име на юридически лица, което обичайно обозначаваме с термина репутация[2].
По силата на непосредственото действие по чл.5 ал.2 КРБ всеки правен субект може да се позовава на основния закон в защита на своите права и законни интереси. Правният интерес от предявяването на установителен иск за нарушено право по чл.32, ал.1 изр.2 КРБ произтича от самата конституционна разпоредба, която постулира, че всеки има право на защита срещу [..] посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име, както и от чл.56 КРБ, съгласно който всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси [подч.мое]. При систематично тълкуване на посочените разпоредби и преамбюла на Конституцията, който въздига правата на личността и нейното достойнство във върховен принцип, е видно, че конституционният законодател приема за противоправно всяко действие, което го застрашава, без да е необходимо настъпването на конкретно увреждане. Следователно, конституционната уредба на правото на чест, достойнство и добро име не предпоставя настъпването, съответно доказването, на конкретни вреди по деликтния състав на чл. 45 ЗЗД. Изразено с терминологията на наказателното право, посегателството срещу правото на чест, достойнство и добро име по чл.32, ал.1, изр. 2 КРБ е деяние на просто извършване, а не резултатно деяние, поради което не съществува конституционна пречка същото да бъде предявено пред съд с установителен иск по чл. 124 ГПК, доколкото основанието на този иск е заложено в Конституцията. Обратното становище – че установителен иск за нарушени конституционни права е недопустим – изпразва от съдържание прогласената защита на правото на чест, достойнство и добро име и противоречи на принципа за непосредствено действие на чл. 5, ал.2 КРБ и Решение №10 от 6 октомври 1994 г. по конст. д. №4/94 г.
По смисъла на чл. 124, ал. 1 ГПК преценката на съда относно допустимостта на установителния иск зависи не от вида на спорното право, а от степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на ищеца. Когато защитаваното с установителния иск право е само застрашено, без да е било нарушено, доколкото не е реализирана опасността да се възпрепятства упражняването му, защитата се ограничава само с неговото потвърждаване (така Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК). В контекста на разгласяването на невярна информация, установяването му с влязло в сила решение би постигнало оптималния резултат да констатира застрашаване на правото, без да изследва въпроса дали от него са настъпили реални, доказуеми и подлежащи на обезщетение вреди.
Приемайки, че защитата на правото на чест, достойнство, добро име и репутация може да се осъществи единствено и само по линията на деликтния иск по чл. 45 ЗЗД, съдилищата прилагат неоправдано рестриктивен прочит на Конституцията и нормативната тълкувателна практика на Конституционния съд в ущърб на правата на правните субекти, засегнати от публикации с обективно невярно съдържание.
2. Осъдителен иск за премахване на невярна информация
Втората невралгична точка в случаите на разгласяване на невярна информация е липсата на изрична разпоредба, допускаща предявяването на осъдителен иск за премахване на клеветническата публикация. Допустимостта на подобен иск е спорна и е обсъждана инцидентно в практиката на съдилищата, без да е формирана ясна теоретична постановка по нея.
Към днешна дата въпросът: „Има ли всеки гражданин субективно право на защита срещу противоправно посегателство срещу правата му чрез предявяване на иск за премахване на публикувана в електронно медийно издание статия, съдържаща клеветнически твърдения и обиди?“ е допуснат до касационно обжалване на основание чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Коментираното производство е образувано пред Софийския районен съд по субективно съединени частични искове по чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД, предявени от физическо лице срещу електронно издание и неговия главен редактор за солидарното им осъждане за репариране на неимуществени вреди от публикувани обидни и клеветнически думи и изрази в частичен размер 24 900 лв. от общо 500 000 лв. По делото е направено особено искане съдът да задължи електронното издание да премахне процесните статии. Съдът е уважил иска по чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД, но е отхвърлил искането за премахване на статиите с единствения аргумент, че „гражданският съд не разполага с правомощия да разпореди това“.
Първоинстанционното решение в отхвърлителната му част е обжалвано от ищеца пред Софийския градски съд, който е приел, че: „[в] закона не е уредена възможност за защита чрез осъждане на деликвента/възложителя на работата да преустанови извършването на противоправни действия и няма основание да осъди ответника да премахне публикациите, в предмета на делото“.
Решението на въззивния съд е обжалвано пред ВКС, който при преценката на основанията за допускане до касационно обжалване е приел, че е налице „соченото от жалбоподателката основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по посочения въпрос, тъй като същият не е обсъждан в практиката на ВКС“ (Определение № 3432 от 03.07.2024 г. по гр.д. № 3278/2023 г. на ВКС I ГО).
Предстоящото произнасяне по същество[3] ще стабилизира правното положение на засегнатите лица, независимо дали разгласените неверни факти се отнасят до физически или юридически лица. Ако касационната инстанция по тълкувателен път признае правото им да искат осъждане на издателя да премахне невярна информация, приета като такава с влязло в сила решение (било по деликтен иск по чл. 45 и сл. ЗЗД или de lege ferenda по установителен иск по чл. 124 ГПК), конституционните гаранции за защита на честта, достойнството и доброто име ще добият завършена правна форма. Искът за премахване на информацията би бил субсидиарен на исковете по чл. 45 и сл. ЗЗД или чл. 124 ГПК, като добавената му стойност се състои във възможността чрез него засегнатите лица да възстановят положителната обществена оценка за себе си, без да доказват настъпването на вреди от разгласяването на доказано невярна информация по техен адрес.
3. Право на отговор на засегнатото лице
Правото на отговор като реципрочна мярка срещу разгласена невярна информация също така разкрива проблематични моменти. Нормативно правото на отговор е предвидено само като задължение на доставчиците на медийни услуги по Закона за радиото и телевизията (ЗРТ). Съгласно чл. 18 ЗРТ лица, които не са участвали лично или чрез свой представител в предавания, включени в линейни медийни услуги, имат право на отговор в 7-дневен срок от излъчване на предаването, като операторът е длъжен да включи отговора без изменение или съкращаване на текста в следващото издание на същото предаване или в равностойно време до 24 часа след получаването на отговор. Аналогично задължение – ще предоставяме право на отговор на лица и организации, засегнати пряко от неточни или подвеждащи публикации – е предвидено в т. 1.2.2 от Етичния кодекс на българските медии, който въвежда минимални стандарти на добра журналистическа практика без правно обвързващ характер.
Липсата на нормативно задължение за издателя на печатна медия да даде право на отговор води до правни патологии – често пъти некоректните издатели предлагат публикуването на опровержение като разменна монета в преговори за извънсъдебно уреждане на спорове, като изискват в замяна засегнатото лице да намали или да се откаже от претендираното обезщетение с аргумента, че опровержението поправя нанесените репутационни вреди. Празнината в законовата уредба на правото на отговор се превръща в силен инструмент в ръцете на деликвента, който не може да бъде принуден да оповести публично, че е разгласил невярна информация.
В практиката на Конституционния съд е прието, че с оглед съблюдаването на принципа на свобода на словото не са налице предпоставки за нормиране на дейността на печатните медии, за разлика от електронните медии, за които регулацията е правно оправдана (Решение №7 от 4 юни 1996 г. по конст. дело №1/96 г.). Същевременно, практиката сочи, че правото на отговор в печатните медии е в състояние на правен вакуум, който е само частично запълнен от пожелателните разпоредби на Етичния кодекс на българските медии. Описаното е сигнал към правната общност, че въпросът с регулацията на печата, поне що се отнася до отговорността за верността на публикуваната информация, следва да бъде преразгледан и внимателно нормиран при съблюдаване на баланса между комуникационните права и правото на добро име и репутация на физическите и юридическите лица. Същата препоръка се съдържа в цитираното тълкувателно Решение №7 от 4 юни 1996 г. по конст. дело №1/96 г.: „…като препоръчителен предмет на законова регламентация спрямо всички средства за масова информация е задължението им да предоставят право на отговор на засегнати от фактически твърдения лица или чрез друг подобен и адекватен способ да поправят последиците от оспорено твърдение, като дадат възможност за публикуване или излъчване на неговото опровержение. Поначало тези средства съществуват паралелно със съдебния ред за поправяне последиците от евентуални вреди.“
Допълнителен аргумент за приложимостта на правото на отговор в контекста на публикации в печатни медии се съдържа в чл. 188 от Изборния кодекс, който предвижда, че в период на предизборна кампания „печатните медии и онлайн новинарските услуги, публикували материал, накърняващ правата и доброто име на кандидат или на лице, което представлява партията, коалицията или инициативния комитет, са длъжни незабавно след получаването на отговор да го публикуват. Публикуването на отговора става на същото място, със същия размер, вид и формат шрифт и без коментар“. Макар посочената разпоредба да урежда частен случай на баланс между комуникационните права и правата на защита на честта и доброто име на политически ангажирано лице, принципът на равенство пред закона, залегнал в чл. 6 ал.2 от Конституцията, е основание тази разпоредба да е приложима спрямо всяко лице по всяко време.
Заключения и препоръки de lege ferenda
Изложеното по-горе е опит за очертаване на проблемите на отговорността за разгласяване на невярна информация през ракурса на практическото правоприлагане и в частност на трудностите, пред които са изправени юридическите лица, когато целят единствено оповестяване неистинността разгласените факти, без да търсят обезщетение за репутационни вреди. Видно е, че действащата правна уредба не регулира в пълнота описаните обществени необходимости, а съдебната практика до момента пропуска възможностите да коригира празнотите по тълкувателен път.
Предстоящото произнасяне на ВКС и ВАС по тълкувателно дело №1/2023 г. относно материалната легитимация на юридическите лица да претендират неимуществени вреди предизвика оживена дискусия в правната общност, в която се включиха и водещи фигури от академичните среди. Налице е специфичен моментум, който позволява описаните в тази статия нормативни и тълкувателни пропуски да бъдат адекватно попълнени.
Без претенция за изчерпателност, възможни са следните решения:
1) Преразглеждане на постановката за недопустимост на установителен иск по чл. 124 ГПК за факт с правно значение – разгласа на невярна информация
Този ефект може да бъде постигнат (а) по тълкувателен път с позоваване на непосредственото действие на коментираните конституционни разпоредби или (б) по нормативен път с въвеждане на изрична норма в действащото законодателство;
2) Признаване на допустимостта на иск за премахване на публикувана в електронно медийно издание статия, съдържаща клеветнически твърдения и обиди
Този ефект може да бъде постигнат (а) по тълкувателен път с утвърдителен отговор на въпроса, допуснат до касационен контрол по гр.д. №3278/2023 г. на ВКС I ГО или (б) по нормативен път с въвеждане на изрична норма в действащото законодателство;
3) Нормативно уреждане на задължение за издателите на печатни и електронни медии да предоставят право на отговор на засегнатите лица
Повдигнатите въпроси имат допълнителна актуалност и в светлината на предстоящото въвеждане в националното законодателство на Директива (ЕС) 2024/1069 на Европейския парламент и на Съвета от 11 април 2024 г. относно защитата на лицата, ангажирани в публично участие, срещу явно неоснователни искове или съдебни производства, с които се злоупотребява насочени срещу публично участие (т.нар. SLAPP дела). Плануваните изменения и допълнения в ГПК разкриват възможности за нормативно уреждане на коментираната материя при съобразяване на всички нейни специфики.
[1] Предявен като иск по чл. 124 ал.1 ГПК вр. с чл. 32, ал.1 изр.2 предл. 2 КРБ , служебно преквалифициран като по чл. 124 ал.4 ГПК
[2] Вж Заключение на Генералния адвокат Бобек по Дело C‑194/16 Bolagsupplysningen OÜ Ingrid Ilsjan срещу Svensk Handel AB
47. Защитата на правата на личността на юридическите лица като основни права може да се разглежда по два начина: същностени инструментален.
48. Вътрешно присъщатастойност на правата на личността означава, че сами по себе си те заслужават защита. Правата на личността могат да се разглеждат като еманация на човешкото достойнство. Човекът заслужава защита дори само поради факта, че съществува. Ако се възприеме тази концепция за права на личността, действително от интелектуална гледна точка би било трудно да се припише такъв статус на юридическо лице.
49. Правата на личността обаче могат да се разглеждат и като инструмент за ефективна защита на други основни права, а не като самоцел. Защитата на правата на личността на юридическите лица води до (или е необходима за осъществяването на) други права, с които разполагат тези лица, като например правото на собственост (член 17 от Хартата) или свободата на стопанската инициатива (член 16 от Хартата). Като се прилага тази логика, нарушаването на правата на личността на дружество, изразяващо се в накърняване на неговото добро име и репутация, незабавно би се тълкувало като нарушаване на неговите икономически права. Следователно ефективната защита на тези икономически права (с каквито юридическите лица несъмнено разполагат) изисква също защитата на техните права на личността. [..]
56. Ако вземем за пример германското право, защитата на общите права на личността има конституционни корени. Защитени са както физическите, така и юридическите лица. Юридическите лица се ползват от такава защита, доколкото тя се отнася до тяхната конкретна функция, например икономически оператор или работодател(37). Правото на личността на предприятието защитава репутацията му и неговата конституционно гарантирана свобода на да извършва стопанска дейност(38). Обхватът на защитата на правото на личността на предприятието се тълкува относително широко(39). Във Франция съдебната практика явно е възприела, че юридическите лица разполагат с някои права на личността, по-специално когато тяхната чест и репутация са изложени на риск(40). В английското право понятията за клевета и злонамерена лъжа явно защитават репутацията и икономическия интерес на юридическите лица(41).
57. Следователно, въпреки различията в типа и обхвата, правата на личността на юридическите лица, които защитават доброто име и репутацията, не са необичайно явление в държавите членки.
[3] Делото е насрочено в открито заседание на 22.10.2024 г.
20
Коментирайте
Интересен е казусът с правните патологии.
Много интересен и полезен анализ. Хубаво ще е да стгне до повече хора.
Много полезни разяснения относно иска за премахване на публикация с невярно съдържание.
Както и предположих, тази тема продължава да се дъвче, но видно от подбраните публикации, сякаш цялата юридическа общност е на едно мнение (с изключение на инцидентно зле написана статия с противоположната теза преди време), което освен избор на редакторите, може да се тълкува и като индикатор, че финансовите потоци насочват полета на мисълта в прокопаното от Чичко Паричко русло, а оттам вече поема стадото с овцете, нежелаещо да се отклонява от утъпканата пътека. Ключовите понятия, в контекста на съзнателно създаваната свръхчувствителност и обидчивост на модерните либерални общества, бавно и славно пренасяна от човека към неодушевените фикционни образувания, около които ще… Покажи целия коментар »
Първо ти харесвам поста, после го чета!
Бухалът е поласкан, но все пак държи да подчертае, че вярва в интелигентността на горската общност и правото на собствен поглед върху обсъжданата материя на нейните обитатели, защото той самият се старае да чете задълбочено при наличие на такава възможност преди да се произнасе по дадени теми, а и е убеден, че всяко едно мнение, колкото и добре написано и логически издържано да изглежда то, подлежи на критичен анализ. Желая Ви спорна и продуктивна седмица.
Ако трябва да сме откровени, единствената точка, върху която си струва да бъде акцентирано, е третата с правото на отговор на отправени неверни твърдения, защото така се поддържа баланса между свободата на словото, ограничаването на цензурата и плурализма на мненията в обществото, а в добавка може да се включи текст, че дадена статия отразява персоналните възгледи, оценки на автора. Забавно е обаче, когато умове в областта на юридическите науки, използват ниските критерии за завеждане на установителен иск и пряко прилагане на основни конституционни права на гражданите (!!) за да оправдаят неимуществени претенции за посегателство срещу интереса от добро име на… Покажи целия коментар »
Това е наболяла тема
Трябва да се защитим от невярна информация
Браво за комвнтарите и анализа
Добър анализ
Още по-алтернативна теза от мен – ВКС и ВАС да приемат, че ЮЛ търпят неимуществени вреди, защото тъй е по цял свят. А за държавата и дружествата, в които тя е собственик, да се приеме, че не може да търпи такива вреди, което си е повече от логично. И да приключим тази тема и воплите на неразбиращи нищо от базови положения в правото адвокати, които оскубаха Медиапул с колосален хонорар, твърдейки че са задължени да си го приберат в джобчето. Няма да посочвам имена, за да не ме цензурират модераторите, всички колеги знаят за кого става дума.
Съвсем накратко: „1) Преразглеждане на постановката за недопустимост на установителен иск по чл. 124 ГПК за факт с правно значение – разгласа на невярна информация Този ефект може да бъде постигнат (а) по тълкувателен път с позоваване на непосредственото действие на коментираните конституционни разпоредби или (б) по нормативен път с въвеждане на изрична норма в действащото законодателство;“ Няма какво да му се преразглежда – недопустимо е установяването на факт с правно значение, ако изрично не е предвидено в закон, а е и безсмислено. Основен принцип на процеса е, че когато ищецът разполага с по-силна защита – чрез осъдителен иск, установителният… Покажи целия коментар »
Всъщност има голям смисъл от установяването на факта, за да не се водят осъдителни искове срещу медии, което е доста чувствително начинание – за да не бъде обвинен засегнатият в опит за налагане на цензура. Да, винаги има възможност за предявяване на символичен иск за един лев, но установяването на факта също е с голям смисъл.
Фактът се установява в мотивната част на решението по осъдителния иск и това установяване евентуално ще обуслови уважаването му. Безсмислено е първо да установяваш някакви факти в един процес на няколко инстанции, тъй като няма да постигнеш целената защита, и след това да заведеш осъдителен иск по чл.45 или чл.49 от ЗЗД, или за премахване на публикация пак на няколко инстанции. Както казах, основен принцип на процеса е, че когато разполагаш с осъдителен иск за едно право, установителен е недопустим. Пример, за да е по-ясно – платил си на доставчик на комунална услуга някаква сума, която считаш, че не дължиш… Покажи целия коментар »
Авторката е ле в близка родствена връзка с адв. Валя Гигова? Защото , ако е ….е много интересно и показателно. Като изключим горното, аз лично съм благодарна за прилежно обощената съдебна практика и логично изложената теза.
Не, не е. Съвпадение на фамилии, не търсете под вола теле!
Колкото песента „Доко, Доко“ е писана за Даниела Доковска.
Може за дядо й да е писана, знае ли човек… 🙂 🙂 🙂
Тази година това е сигурно петото писание по този въпрос.
Абе не схванахте ли, че има достатъчно практика на СЕС по въпроса и той е отдавна вече решен?!