I. Постановка на проблема

В процесуалната ни теория обезпечителният процес се определя като една от трите форми за защита на субективни материални граждански права, която се прилага при опасност от предприемане на действия, целящи да затруднят или осуетят тяхното бъдещо осъществяване. То е правно уредено самостоятелно защитно-санкционно производство с особени предпоставки и предмет на защита[1]. Предмет на обезпечителния процес е установяване и осъществяване правото на обезпечение на иска[2] – правото да бъде допусната и наложена обезпечителна мярка, отстраняваща опасността от затрудняване или осуетяване реализацията правата на ищеца, произтичащи от съдебното решение. Правната защита по реда на обезпечителния процес се предоставя чрез обезпечителните мерки, които са израз на неговите специфични и самостоятелни защитно-санкционни последици. Те представляват едностранни властнически съдебни актове, в които се състои допустимата процесуална принуда, предприета с цел да бъде съхранено правното и фактическо положение в състоянието, в което е заварено при налагането им.

Обезпечителният процес е част от гражданския процес като институция. Затова основните начала намират своите проявления в него. Особеното предназначение на обезпечителния процес води до специфични проявления на някои от принципите на гражданския процес в него[3]. Така различията в правното положение на страните в обезпечителния процес – ищецът като носител на процесуалното право да получи надлежно обезпечение и ответникът, спрямо когото обезпечителната защита ще бъде приложена, обуславя проявлението на принципа на равенство във втората фаза от развитието на обезпечителното производство след налагане на допуснатата обезпечителна мярка[4]. Макар обезпечителният процес да е двустранно производство, спецификата в предмета и предназначението му води до ограничено проявление на състезателното начало в него. Производството придобива състезателен характер едва при развитие на инстанционния контрол върху определението, с което се допуска обезпечение[5].

Обезпечението на иска в съвременността е твърде важно, за да бъде осигурена ефективна защита на потвърдените със съдебното решение материални права на ищеца. Заедно с това е необходимо в рамките на обезпечителния процес да бъде постигнат справедлив баланс между обезпечителния интерес на ищеца и ограничението на правната сфера на ответника от наложената обезпечителна мярка, за да не се достига до прекомерно обезпечение[6].

Настоящата статия си поставя за цел да изследва способите за защита на ответника в обезпечителното производство срещу несъразмерните обезпечителни мерки. Поставеният проблем придобива актуалност в светлината на изричната уредба на изискването за съразмерност на обезпечителните мерки и предприетите изпълнителни способи в принудителното изпълнение на парични вземания като условие за процесуалната му законосъобразност (чл. 442а ГПК). В рамките на изпълнителното производство длъжникът разполага с правото на възражение пред изпълнителния орган за несъразмерност на обезпечителните мерки. Ако бъде упражнено, съдебният изпълнител е задължен да извърши преценка на предписаните в чл. 442 а, ал.1 ГПК условия и при установяване на несъразмерност – да вдигне тези от тях, без които дългът може да бъде събран без затруднения. Доколкото обезпечението при осъдителни искове за парични притезания има задачата да отстрани заплахата да бъдат предприети действия, застрашаващи последващата реализация на потвърденото притезателно право в пълен обем, възниква въпросът: разполага ли ответникът с подобна защита при несъразмерност на наложените в обезпечителното производство мерки и кои са правните средства за осъществяването ѝ.

II. Самостоятелният характер на обезпечителното производство, специфичните му цели и предмет обуславят съществуването на особени условия за предоставяне на търсената обезпечителна защита. В процесуалната теория те се определят като условия за установяване правото на обезпечение на иска, което принадлежи на ищеца[7]. Съдебната практика ги обозначава като предпоставки за допускане обезпечението на иска[8]. В доктрината и практиката съществува единство при определяне на тяхната същност и съдържание. Кумулативните условия за съществуване правото на ищеца на обезпечение на иска и допускането му са 1) допустимост на иска, по повод на който е отправена молбата за обезпечение; 2) интерес от обезпечаване на иска (обезпечителна нужда); 3) вероятно основателен иск и 4) подходяща обезпечителна мярка, съответна на обезпечителната нужда. Преценката на съда относно условията за допускане на обезпечение е винаги конкретна и се извършва въз основа на специфичните за всяко едно конкретно производство фактически обстоятелства и доказателства[9]. Тя е в правомощията на компетентния по обезпечението съд и се обективира в мотивирано определение, постановено в закрито заседание. С акта си съдът се произнася по предмета на обезпечителното производство – съществуването на процесуалното право на ищеца на обезпечение на иска[10].

От значение за поставения в тази статия проблем е дължимата от сезирания съд преценка за наличие на обезпечителната нужда и съответствието ѝ с предложената от ищеца обезпечителна мярка. Обезпечителната нужда като предпоставка за допускане на обезпечението и задължението на съда да я провери, преди да се произнесе по отправеното искане, са израз на необходимостта от постигане на справедлив баланс между обезпечителния интерес на ищеца, от една страна, и ограничението на правната сфера на ответника чрез обезпечителната мярка, от друга. Наложените мерки могат да причинят значителни вреди на последния[11] и ако не съществува опасност от невъзможност или затрудняване при осъществяване правата на ищеца по решението, обезпечителната защита е неоправдана. Този баланс е основен критерий за законосъобразност на допуснатите обезпечителни мерки. Обезпечителната нужда предопределя съдържанието на другото условие за основателност на искането за обезпечителна защита – посочената от ищеца обезпечителна мярка. Критерий за определянето ѝ като „подходяща“ е съответствието ѝ с обезпечителната нужда. Затова обезпечителната нужда следва да бъде преценявана не само при съобразяване предмета на конкретния правен спор, но и с оглед поисканата обезпечителна мярка[12]. Предложената от ищеца обезпечителна мярка е подходяща, ако постига задачата на обезпечителната защита – да осигури възможност на ищеца да осъществи правата си, произтичащи от решението, което цели да бъде постановено в негова полза[13], при условие, че не ограничава прекомерно правната сфера на ответника[14].  Процесуалната теория и съдебната практика са единни във виждането, че основа за определяне на обезпечителната мярка като подходяща е нейното съответствие с обезпечителната нужда[15]. Необходимостта в обезпечителния процес да бъде постигнат подходящият баланс и реципрочност между защитата-санкцията, която се постига чрез него, налагат изискването за преценка на съответствието на обезпечителната мярка с обезпечителната нужда. Последната има не само качествено, но и количествено измерение. Преценката за съразмерност на предложената от ищеца обезпечителна мярка е важен елемент от преценката за основателност на искането за допускане на обезпечителна защита, защото изразява наличието на реципрочност на защитата и санкцията на способа. Във фазата по допускане на обезпечителната защита сезираният с искането съд дължи преценка дали обезпечителната нужда с двете ѝ измерения – качествено и количествено, съответства на предложената от ищеца обезпечителна мярка.

Интерес представлява въпросът възможно ли е трите законово уредени средства за защита на ответника в обезпечителния процес, а именно: 1) частната жалба срещу определението за допускане на обезпечение (чл. 396 ГПК); 2) молбата за замяна на обезпечението (чл. 398 ГПК) и 3) молбата за отмяна на допуснатото обезпечение (чл. 402 ГПК), да бъдат упражнени срещу несъразмерни обезпечителни мерки.

Последователно ще бъдат анализирани възможностите за прилагане при свръхобезпеченост на трите способа, както и съотношението между тях.

III. Защита чрез обжалване на определението за допускане на обезпечение (чл. 396 ГПК).  Първата възможност за защита на ответника срещу санкционната несъразмерна обезпечителна мярка е чрез обжалване на определението за допускането й в рамките на преклузивния едноседмичен срок от деня, в който му е връчено съобщение за налагането й от компетентния орган – съдебния изпълнител, Служба по вписванията или от съда в случаите на чл. 397, ал.1, т.3 ГПК ( чл. 396, ал.1 ГПК). Процесуално легитимиран е ответникът, срещу когото е допуснато безусловно или условно обезпечение.

  1. В първата фаза на своето развитие обезпечителният процес цели бързина, изненада и внезапност за ответника, за да му попречи да предприеме действия, с които да осуети търсената от ищеца защита по реда на исковия процес. Поради несъстезателния характер на производството по допускане на обезпечение, при обжалването ответникът може да упражни защитата си, свързана с оспорване на условията на допуснатото обезпечение, включително количествените измерения на твърдяната от ищеца обезпечителна нужда. Едностранният характер на производството по допускане обезпечението на иска и бързината, която то цели, предопределят ограниченията в предмета на доказване и вида на допустимите доказателствени средства, които се събират в него[16]. В производството по обжалване на определението по обезпечението на иска се прилагат ограниченията във вида на допустимите доказателствени средства за преценка на условията на правото на обезпечение, които обвързват ответника. Липсата на условията за предоставяне на обезпечителна защита, включително твърдяното от ответника свръхобезпечение, може да бъде установена само чрез представяне на писмени доказателства към частната жалба. Но това не означава, че производството по обжалване не е годен инструмент за проверка на съответствието между „нуждата” и „мярката” откъм количествено и качествено измерение. Тъй като преценката за съразмерност на обезпечителната защита е важен елемент от преценката за основателност на искането за допускане на обезпечителната мярка, по-горният по степен съд я дължи. В производството по обжалване на определението за допускане на обезпечение се включва ответникът. Затова в частната си жалба той има право да изложи всички възражения срещу допуснатото обезпечение, вкл. като изтъкне такива за несъответствие (прекомерност) на допуснатата обезпечителна защита. Именно по този начин се проявява и състезателният двустранен характер на обезпечителния процес. Всъщност, в тази втора фаза предметът на обезпечителното дело се „дообогатява” с фактите, които са от значение за основателността на производството, относими към количествените аспекти на обезпечителната нужда. Не би било основателно възражението, че така би се променил предметът на обезпечителното дело – това „обогатяване” всъщност се дължи на особеностите на обезпечителната защита-санкция, поради които ответникът по необходимост се включва едва във втората фаза на процеса. Именно в тази фаза обезпечителното производство може да се развие в пълнота и да добие гражданско-процесуална защитно-санкционна плътност. Предвид правомощията на въззивния съд, който се произнася с мотивирано определение след самостоятелна конкретна преценка на условията за допускане на обезпечението на иска[17],  при установяване на свръхобезпеченост, той има право да отмени изцяло или частично обжалваното първоинстанционно определение и да се произнесе по същество по отправеното искане за предоставяне на обезпечителна защита (чл. 278, ал.2 ГПК).
  2. Анализът на съдебната практика показва, че в рамките на производството по обжалване на определението за допускане на обезпечение ответникът трудно може да осъществи успешно защитата си срещу прекомерна или несъразмерна обезпечителна мярка при искове с предмет парични притезания. В процесуалната теория е обосновано становище, според което цената на иска следва да бъде критерий при определяне адекватността на обезпечителната мярка както когато съдът преценява дали да допусне повече от една мярка, така и когато се преценява доколко подходяща е единствената посочена от молителя мярка. Изискването се разглежда като израз на съобразяване с интереса на ответника и необходимостта да не се допуска неоправдано ограничаване на правната му сфера чрез свръхобезпечение[18]. Съдебната практика прилага условието за преценка съответствието между размера на вземането, предмет на бъдещия или предявен иск, и стойността на обекта на обезпечение, при отправено искане за допускане на няколко обезпечителни мерки, от които съдът след преценка допуска тези, които се явяват най-малко обременителни за ответника, но при условие, че ги прецени за достатъчни за удовлетворяване на интереса от обезпечителна защита[19]. Дискусионен в практиката е въпросът дали съдът дължи преценка за съответствие между размера на ищцовата претенция и стойността на обекта на обезпечение при единствената поискана от молителя обезпечителна мярка. Поддържат се две разнопосочни становища. Според първото, което преобладава, при налагане на обезпечителни мерки съдът не следва да преценява дали цената на иска съответства на стойността на обекта на обезпечителната мярка като предпоставка за основателност на искането за обезпечителната защита[20]. В съответствие с чл. 397, ал. 2 ГПК, при допускане на обезпечението съдът ограничава обезпечителната защита до размера на цената на иска, което се преценява като достатъчна законова гаранция за недопускане на свръхобезпечение. Затова и запорът върху няколко банкови сметки или върху банковите сметки на ответника в търговските банки в страната в съдебната практика се приема за подходяща и съразмерна обезпечителна мярка, ако е ограничена до размера на исковите претенции[21]. Според второто становище, обезпечение чрез налагане на запор или възбрана върху имущество, което е несъразмерно по-голямо като стойност от вземането на ищеца, не следва да се допуска, тъй като води до неоправдано ограничаване правната сфера на ответника. Ако между размера на обезпеченото вземане и стойността на обекта на обезпечение има значително отклонение или липсват данни за стойността на съществуващото имущество на ответника, от които да бъде направен извод за съответствието, обезпечителната мярка е неподходяща и обезпечение чрез нея не може да бъде допуснато[22].
  3. Според преобладаващото в съдебната практика становище, спазването на законовото условие по чл. 397, ал. 2 ГПК за ограничаване действието на обезпечителните мерки до размера на цената на иска е в състояние да гарантира постигането на необходимия баланс между обезпечителната защита на ищеца и ограничаването правната сфера на ответника от наложената обезпечителна мярка[23]. При осъдителните искове за парични притезания, при които се поставя въпросът за свръхобезпечение, обезпечителната защита може да бъде постигната чрез различни по вид мерки, най-честно запор на банкови сметки, възбрана върху недвижими имоти, запор на дялове или акции от търговски дружества. Практиката сочи, че единствените хипотези на преценка за несъразмерност между обезпечителната мярка и обезпечителната нужда се свеждат до наложени възбрани като обезпечение на иск със значително по-ниска от данъчната оценка на възбранения имот цена[24]. Запорът върху дял от търговско дружество или върху притежавани от ответника акции е обезпечителна мярка, която в практиката се приема като подходяща при осъдителни искове за парични вземания. Запорът обезпечава принудителното изпълнение, като запазва принадлежността на дяловете и/или акциите към имуществото на ответника[25]. Прегледът на съдебната практика по поставения в тази статия проблем показва, че извод за прекомерност при преценка съответствието на обезпечителната нужда с наложения запор върху дялове или акции в производството по обжалване е почти изключен. Така в Определение № 2764 от 04.08.2016 г. по ч. гр. д. № 1692/2016 г. на Софийския апелативен съд, ТО приема: „По отношение на възраженията за несъответствие на обезпечителната нужда и наложената мярка, въззивният съд намира, че същите са неоснователни, доколкото е недопустимо приравняването на номиналната стойност на запорираните акции като ценни книги с цената, на която същите могат да се отчуждят, респ. номиналната стойност на акциите с цената на предявените искове (подч. от авторите)“.

Съставът на Софийския апелативен съд изобщо не обсъжда каква е стойността на запорираните акции и как следва тя да се определи, за да се изследва необходимата връзка на обусловеност между обезпечителната нужда на ищеца и ограниченията в правната сфера на ответника, наложени от обезпечителната мярка. Напротив, с акта си въззивният съд потвърждава определение, с което е допуснато обезпечение на предявени искове за парично вземане с цена на иска от  приблизително 40 000 лева, чрез налагане на запор върху всички притежавани от ответника акции в две търговски дружества. Така, чрез наложения запор върху всички притежавани от ответника дялове или акции в търговско дружество може да се достигне до заплахата от откриване на производство по несъстоятелност спрямо него, напр. поради обявена предсрочна изискуемост на отпуснати от банки кредити и намаляване на предоставеното им обезпечение. Безспорно това представлява значително ограничение в правната сфера на ответника, а и нанасяне на вреди, които присъдената сума за обезщетение като правна последица от предявен иск по чл. 403 ГПК не е в състояние да възстанови. В американската теория например се приема, че налагането на запор е драстична, изключителна мярка[26] дори когато са изпълнени всички предпоставки за допускането му[27]. Затова липсата или ограничената съдебна преценка дали запорът върху дялове или акции в едно търговско дружество е подходяща обезпечителна мярка, съответно липсата на критерий за преценка на необходимото съответствие между стойността на притежаваните от ответника запорирани дялове или акции в капитала на търговско дружество с цената на обезпечения иск, поражда сериозни проблеми за осигуряване на справедливия баланс в защитно-санкционното проявление на обезпечителния процес.

  1. Като последица от преобладаващото в съдебната практика виждане защитата на ответника срещу прекомерно обезпечение чрез обжалване на определението за допускането му е съществено ограничена. В повечето от случаите същият не разполага с възможност да ангажира с частната си жалба писмени доказателства за установяване стойността на обекта на обезпечителната мярка (извън удостоверение за данъчна оценка на имот, приложимо при възбраната), които да установят твърдяната от него свръхобезпеченост пред въззивния съд. Това води до съществено ограничение в двустранността и състезателността във втората фаза на обезпечителния процес. Затова не следва да се сподели поддържаното в съдебните актове становище, което изключва от дължимата проверка количествената мяра на обезпечителната нужда. При констатираната в практиката по обжалване на определението за допускане на обезпечението пасивност относно дължимата съдебна преценка за съответствие между стойността на запорираното или възбранено имущество и цената на обезпечения иск, която до известна степен е и нормативно предопределена от ограниченията в допустимите доказателствени средства, се налага извод, че на ответника следва да се признае правото да упражни останалите предвидени в закона средства за защита срещу свръхобезпеченост.

IV. Защита в производството по замяна на обезпечението

Втората възможност на ответника да се брани срещу наложената несъответна на обезпечителната нужда мярка се състои в правото му да поиска нейната замяна по реда на чл. 398 ГПК.

  1. В доктрината производството за замяна на допуснатото обезпечение се разглежда като самостоятелно, в рамките на което съдът преценява отново дали допуснатата обезпечителна мярка е подходяща в светлината на новооткрити или новонастъпили обстоятелства, или дори такива, които ответникът не е могъл да изтъкне чрез обжалване на определението по допускане на обезпечението[28]. Този способ за защита му предоставя възможност да замени първоначалната мярка с друга, по-малко ограничителна за него, но достатъчна, за да обезпечи кредитора[29]. Затова тя е съчетание между отмяна на първоначалната обезпечителна мярка и допускането на нова, която я замества. Възможността за замяна представлява коректив на ограничената проверка на обезпечителната нужда на молителя в производството по допускане на обезпечението. И при нея следва да се спазва идеята за съответствие между благоприятното въздействие на обезпечителната мярка в правната сфера на ищеца и неблагоприятното ѝ въздействие върху правната сфера на ответника. Една от целите на замяната е именно да се „отговори на обезпечителната нужда на ищеца без ненужно обременяване[30].
  2. В съдебната практика предоставеният на ответника способ по чл. 398 ГПК да замени обезпечителната мярка с нова се определя като аналогичен на предвидената в чл. 443 ГПК възможност за длъжника в изпълнителното производство да замени обекта на изпълнението, ако разполага с друг и за него това е по-благоприятно[31]. Уредената замяна на обезпечението по чл. 398, ал.1 ГПК е правна възможност, предоставена на преценката на съда, за разлика от задължението му да допусне замяната на обезпечението при осъдителни искове за парични притезания с учреден от ответника в полза на молителя залог в пари или ценни книжа съгласно чл. 180 и чл. 181 ЗЗД[32]. Предпоставките за допускането ѝ в първата хипотеза на законовия текст се свеждат до установяване на начално или последващо несъответствие между обезпечителната нужда и допуснатата мярка[33], като се прилагат критериите за първоначалното му определяне[34]. Съдът е длъжен да връчи препис от молбата за замяна на ищеца и да вземе предвид възраженията му, ако са депозирани в законовия тридневен срок. Тежестта за доказване на необходимостта и условията за допускане на замяната е за молителя, който я е поискал[35]. Ако ответникът обосновава искането си с твърдения за прекомерност на наложената обезпечителна мярка спрямо обезпечителната нужда, както и с довода, че тя сериозно препятства неговата дейност, е длъжен да ангажира убедителни писмени доказателства за несъответствието между първоначално определената мярка и обезпечителната нужда. При искове за парични вземания практиката поддържа, че дори да бъдат представени писмени доказателства за по-висока от цената на иска стойност на предлаганите като обезпечение вещи към момента на искането за замяна, то това не е основание за уважаването му, тъй като целта на обезпечителната защита е да гарантира бъдещо принудително изпълнение върху обезпеченото имущество и осребряването му за удовлетворяване правата на кредитора[36]. Поради липса на критерии за преценка към бъдещ момент дали при допускане на замяната интересът на ищеца би бил съхранен, значителна част от молбите на ответника, основани на твърдения за прекомерност на обезпечението и ограничаване на правната му сфера от допуснатата мярка се отхвърлят като неоснователни.

Анализът на съдебните актове сочи, че замяната по искане на ответника в обезпечителното производство се допуска най-често при посочена възбрана като следваща обезпечителна мярка, включително върху друг посочен имот, която се възприема като подходяща да гарантира правата на ищеца  по бъдещото благоприятно за него решение[37]. За разлика от молителя, на когото съдебната практика последователно признава правото да получи замяна на допуснатата мярка при несъответствие между нея и обезпечителната нужда (начално или последващо)[38], правната възможност за ответника да предложи друга подходяща обезпечителна мярка, с която да замени допуснатата, в хипотезата на чл. 398, ал.1 ГПК е значително ограничена, особено при постъпили възражения от страна на ищеца. Тъй като условието обезпечителната мярка да е подходяща и съответна на обезпечителната нужда в нейното качествено и количествено измерение брани и двете страни по делото[39], тази липса на баланс е неоправдана и предизвиква риск от злоупотреба с правото на обезпечителна защита.

  1. Единственото правно средство, с което разполага ответникът, за да получи замяна на допуснатата обезпечителна мярка без съгласие на молителя, е да учреди съдебен залог в полза на последния в пари или ценни книжа по реда на чл. 180 и чл. 181 ЗЗД (чл. 398, ал.2 ГПК). Приложното му поле е ограничено до осъдителни искове за парични притезания[40]. В практиката способът се определя като възможност на ответника да замени несъразмерната обезпечителна мярка с парично обезпечение[41]. След преценка за наличие на едностранно учредения залог и съответствието на неговата стойност с цената на иска, съдът е длъжен да уважи искането, тъй като правомощията му се изчерпват с констатирането замяната на обезпечението, извършена от ответника, независимо от противопоставянето на ищеца. Този способ на практика изисква от ответника ангажирането на значителен финансов ресурс, внесен по специалната сметка на съда за продължителен период от време. Ако той не разполага с друго подходящо имущество, което да предложи за замяна и не е в състояние да отдели финансови средства, за да учреди изисквания от закона залог в пари или ценни книжа, възникват описаните по-горе рискове от затрудняване на дейността му и възможност за откриване на производство по несъстоятелност спрямо ответника-търговско дружество.

От горното изложение се налага извод, че самостоятелното производство по замяна при действащата правна уредба и поддържаните в правоприлагането становища не може да бъде определено като адекватен способ за защита на ответника срещу допуснато свръхобезпечение.

V. Защита чрез отмяна на допуснатото обезпечение по реда на чл. 402 ГПК

  1. Процесуалната теория определя отмяната на допуснатото обезпечение като самостоятелно производство, чийто предмет е проверка дали са отпаднали предпоставките, които обуславят правото на обезпечение на иска[42]. Макар процесуалната легитимация за образуване на производството да принадлежи и на двете страни, отмяната е уредена в защита на ответника. Докато при замяната допусната нова обезпечителна мярка запазва защитното си действие, отмяната преустановява правните последици на наложения обезпечителен способ[43].
  2. По предписание на закона, отмяната на обезпечението се постановява от съда, след като се увери „че вече не съществува причината, поради която е било допуснато(чл. 402, ал.2 ГПК). В теорията и в практиката е безспорно, че в обхвата на нормата се включват хипотезите, при които обезпечителната защита се оказва неоправдана[44] поради обстоятелства, настъпили след допускане на обезпечението[45]. Това са случаите, в които не са представени доказателства пред съда по обезпечението за предявяване в определения от срок на бъдещия иск, по който мярката е допусната (чл. 390, ал. 3, предл. 2-ро ГПК); с въззивно определение е отменено допуснатото от първоинстанционния съд обезпечение[46]; искът е отхвърлен с влязло в сила решение[47] или производството по обезпечения иск е било прекратено.

Интерес представлява въпросът възможно ли е съдът да отмени изцяло или частично допуснатото обезпечение по реда на чл. 402 ГПК при отправено искане от ответника с доводи за свръхобезпеченост, докато производството по обезпечения иск е висящо и не е приключило с влязъл в сила съдебен акт. В съответствие с чл. 402, ал.1 ГПК, отмяната на обезпечението се постановява по искане на заинтересованата страна, а съгласно ал.2 на текста съдът го отменя, след като се увери, че не съществува причината, поради която е допуснато. Систематичното тълкуване на двете алинеи обуславя извод, че след сезиране съдът е длъжен да отмени допуснатото обезпечение, ако установи отпадането на предпоставките за предоставяне на обезпечителна защита. Сред тях са обезпечителната нужда и изискването обезпечителната мярка да е подходяща.

В практиката на ВКС се съдържа произнасяне по въпроса относно очертаване на връзката между обезпечителната нужда и обезпечителната мярка и критериите за определяне на последната като подходяща. Според възприетото становище, „исканата обезпечителна мярка следва да е адекватна на субективното материално право, което ще се защитава, т. е. на обезпечителната нужда. […]Следователно и при преценка на подходящността на обезпечителната мярка съдът по необходимост дължи и преценка на действителната обезпечителна нужда[48]. Процесуалната теория и съдебната практика са единни във виждането, че основа за определяне на обезпечителната мярка като подходяща е нейното съответствие с обезпечителната нужда[49]. Затова обезпечителната мярка е подходяща, ако е в синхрон с нуждата, преценена от съда въз основа на комплексна оценка на фактите по конкретното искане, както и способността на мярката да изпълни целта на обезпечителната защита[50]. Недопустимо е тя да засяга неоправдано правната сфера на ответника или на трети лица, нито правните последици от налагането ѝ да съвпадат с тези на решението, което ще бъде постановено по съществото на спора. Преценката за обезпечителната нужда и дали исканата обезпечителна мярка е подходяща се прави от съда само въз основа на писмените доказателства, представени от молителя, доколкото производството по допускане на обезпечение е несъстезателно и се развива без знанието на ответника по обезпечението. Ако след налагането на обезпечителната мярка настъпи промяна на обстоятелствата – например свръхобезпечение, или ответникът се снабди с новооткрити или нововъзникнали доказателства от значение за преценката за съответствието между наложената обезпечителна мярка и интереса от обезпечителна защита, той разполага със средство за защита срещу неоправданото или прекомерно обезпечение и това именно е искането за неговата отмяна. От процесуална страна, за доказване на това настъпило свръхобезпечение, ответникът може да се позове и на редовно водените счетоводни книги по смисъла на чл. 182 ГПК.

В съдебната практика последователно се поддържа виждане, според което дори производството по първата молба да е приключило с влязъл в сила съдебен акт за допускане на обезпечението, новото или допълнително искане за обезпечителна защита е допустимо и може да бъде преценено за основателно при условие, че ищецът докаже възникнала обезпечителна нужда. Тя може да се обуславя от нови факти, сочещи неудовлетворена обезпечителна нужда от наложените мерки[51], доказана недостатъчност на средствата по запорираните банкови сметки на ответника[52] и др. Няма законово основание и причина да бъде прието нещо различно спрямо ответника като насрещна страна в обезпечителния процес, особено при допуснато прекомерно обезпечение, което е обременително за правната му сфера.

  1. Съдебната практика по поставения проблем дали е възможна защитата на ответника при свръхобезпечение чрез сезиране с искане за цялостна или частична отмяна по реда на чл. 402 ГПК е противоречива. Поддържат се две становища:

3.1. Според първото, настъпилата след изтичане на срока за обжалване на определението за допускане на обезпечение свръхобезпеченост, доказана с допустимите доказателствени средства, следва да бъде приета като основание за частична отмяна на наложеното обезпечение в обхвата на правилото на чл. 402, ал. 2 ГПК поради отпаднала обезпечителна нужда – Определение №631 от 04.10.2016 г. по в.ч.т.д. №514/2016 г. на Апелативен съд – Варна; Определение №455 от 01.12.2017 г. по в.ч.т.д. №329/2017 г. на Апелативен съд – Бургас; Определение №3828 от 22.11.2017 г. по в.ч.гр.д. №5838/2017 г. на Софийския апелативен съд, както и Определение №1255 от 10.04.2019 г. по в.ч.г.д. №1704/2019 г. на Софийския апелативен съд.

3.2. Според второто, което преобладава, твърденията на ответника за „свръхобезпечение“ или за неадекватност на наложената обезпечителна мярка са неотносими към  производството и към законовите основания по чл. 402, ал. 2 ГПК за отмяна на допуснатото обезпечение – Определение №56 от 11.02.2019 г. по в.ч.т.д. № 64/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив; Определение № 323 по ч.гр.д. №425/2014 г. на Софийския апелативен съд; Определение №326 от 27.06.2016 г. по в.ч.т.д. №408/2016 г. на Апелативен съд – Пловдив; Определение №1175 от 24.06.2011 г. по ч.гр.д. № 2197/2011 г. на Софийския апелативен съд; Определение №1195 от 05.04.2019 г. по ч.гр.д. №1564/2019 г. на Софийския апелативен съд; Определение №205 от 25.06.2019 г. по в.ч.т.д. № 173/2019 г. на Апелативен съд – Бургас; Определение от 19.10.2015 г. по в. ч.гр.д. №321/2015 г. на Окръжен съд – Видин. Основният аргумент в тези съдебни актове се свежда до мнението, че защитата на ответника срещу свръхобезпеченост следва да се осъществи чрез обжалване на определението за допускането му, а не по реда на отмяната по чл. 402 ГПК, както и невъзможността съдът да ревизира преценката за съществуване на правото на обезпечение в производството по неговата отмяна[53]. Тази теза не може да бъде споделена, тъй като, както беше изтъкнато по-горе, тя не съобразява възможността след депозирането на частната жалба срещу определението за допускане на обезпечението да настъпят нови обстоятелства от значение за преценката за наличието на обезпечителна нужда и съответствието ѝ с допуснатата обезпечителна мярка. Тя не взема предвид и опасността поради несъразмерно обезпечение за ответника да настъпят прекомерни вреди, които да не е възможно да бъдат обезщетени. Тези обстоятелства обуславят противоречивата съдебна практика по поставения проблем, която може да бъде констатирана и между състави на Върховния касационен съд.

Така в Определение №582 от 20.09.2013 г. по ч.гр.д. №4596/2013 г. на ВКС, ІV г.о. се  приема, че евентуално свръх обезпечаване на иска следва да бъде преодоляно по реда на чл. 402 ГПК. Обратното становище е изразено в Определение №663 от 16.09.2014 г. по ч.гр.д. №2041/2014 г. на ВКС,  ІІІ г.о., а именно: „Твърденията за „свръхобезпечение“ и затова, че наложената мярка е „неподходяща и ненужна“, съдът не обсъжда, защото те са ирелевантни към изискуемата се по чл. 402 от ГПК предпоставка за отмяна.“ Подобно е виждането, поддържано в Определение №427 от 04.10.2019 г. по ч.т.д. №1979/2019 г. на ВКС,  І т.о.

4. Намираме, че сред способите за защита на ответника по обезпечението срещу прекомерните обезпечителни мерки следва да бъде включена и отмяната по чл. 402 ГПК на допуснатото обезпечение поради пълно или частично отпадане на обезпечителната нужда и несъответствието ѝ с наложената мярка.

Основанията да бъде обоснован подобен принципен извод са следните:

Първо, според преобладаващото в процесуалната теория становище актовете, с които се допуска или отхвърля искането за обезпечителна защита-санкция не се ползват със сила на пресъдено нещо, защото нямат годно да я породи съдържание[54]. То е аргументирано с привременния характер на обезпечителната защита, която цели да подготви и обезпечи правните последици на бъдещото съдебно решение. Определението,  с което завършва самостоятелното обезпечително производство, не съдържа разрешаване на материалноправния спор по същество, а създава привременно ново правно положение, поставено в зависимост от изхода на исковия процес. Поддържа се, че привременният характер на обезпечителните мерки е несъвместим с окончателността и непререшимостта, присъщи на силата на пресъдено нещо като правна последица на съдебното решение. Привременният характер на съдебния акт по обезпечение на иска произтича от спецификата в целите на обезпечителната защита. Съдебната практика се присъединява към преобладаващото становище в процесуалната доктрина и последователно поддържа, че „върху актовете, постановени в обезпечителното производство, не се простира сила на пресъдено нещо (подч. от авторите)“ – Определение №214 от 26.03.2019 г. по ч.т.д. №454/2019 г. на ВКС г., II т.о.; Определение №155 от 17.02.2014 г. по ч.гр.д. №802/2014 г. на ВКС, III г. о.; Определение №3516 от 20.10.2016 г. по ч.гр.д. №4487/2016 г. на Софийския апелативен съд; Определение №2239 от 04.19.2014 г. по ч.гр.д. № 3165/2014 г. на Софийския апелативен съд. Според мотивите на Тълкувателно решение №1 от 21.07.2010 г. по тълк.д. №1/2010 г., ОСГТК на ВКС, „Процесуалният закон не установява забрана искането за допускане на обезпечение да бъде направено повторно в хода на производството и съответно да бъде разгледано от съда във всяко положение на делото. При предвидените в закона предпоставки обезпечителната мярка може да бъде заменена или отменена в рамките на същото производство или да бъде допусната нова обезпечителна мярка от съда, пред който делото е висящо“. Затова отказът да бъде допуснато обезпечение не е пречка ищецът да сезира съда с ново искане – Определение №763 от 6.03.2017 г. по ч.гр.д. №1047/2017 г. на Софийския апелативен съд; Определение №1512 от 09.05.2017 г. по ч.гр.д. №2136/2017 г. на Софийския апелативен съд; Определение №2239 от 04.19.2014 г. по ч.гр.д. №3165/2014 г. на Софийския апелативен съд. Като допустима се преценява в практиката и допълнителна молба за обезпечение при наличие на обезпечителен интерес и неудовлетворена обезпечителна нужда въпреки наложените обезпечителни мерки – Определение №950 от 20.03.2017 г. по ч.гр.д. №1325/2017 г. на Софийския апелативен съд; Определение №421 от 06.02.2017 г. по в.ч.гр.д. №515/2017 г. на Софийския апелативен съд; Определение №567 от 16.02.2017 г. по ч.гр.д. №716/2017 г. на Софийския апелативен съд. Липсата на сила на пресъдено нещо като правна последица на определението, с което приключва производството по допускане на обезпечение, разкрива неправилността на поддържаното в съдебната практика становище, според което възраженията на ответника за прекомерност на обезпечителната защита се преклудират с постановяване на окончателен съдебен акт в рамките на производството по допускане на обезпечение, както и че преценката за съществуването на правото на обезпечение, направена в него, не може да бъде ревизирана в рамките на производството по неговата отмяна по чл. 402 ГПК[55].

Второ, в първата фаза на своето развитие обезпечителният процес цели бързина, изненада и внезапност за ответника, за да му попречи да предприеме действия, с които да осуети търсената от ищеца защита в исковия процес. Спорният и двустранен характер на обезпечителния процес проличава след налагане на обезпечителната мярка, при защитата чрез обжалване на допуснатото обезпечение. Дори в тази своя фаза обезпечителното производство си остава „бързо“ по естеството си, в рамките на което важат ограниченията в предмета на доказване и вида на допустимите доказателствени средства, които се събират. Тази бързина обуславя развитието на производството по обжалване в закрито заседание. Често във фазата на контрол върху допуснатото обезпечение, предвид бързината в развитието му, за ответника е невъзможно  да се снабди или да посочи всички относими доказателства, сочещи липсата на обезпечителна нужда у ищеца за част или всички допуснати обезпечителни мерки. По тези причини при обжалването ответникът е затруднен да осъществи успешно защитата си срещу прекомерна обезпечителна мярка при искове с предмет парични вземания.

Трето, макар със специфично проявление, основните начала за състезателност и равенство на страните са част от обезпечителния процес. След като ищецът разполага с правото да сезира съда с ново или допълнително искане за предоставяне на обезпечителна защита, необходимостта да бъде осигурен справедлив баланс между обезпечителния интерес на ищеца, от една страна, и ограничението на правната сфера на ответника чрез обезпечителната мярка, от друга, обосновава правото на ответника да поиска отмяната ѝ в случаите, в които тя е неоправдано прекомерна.

Четвърто, възможността за отмяна по искане на ответника на допуснатите след изчерпване на ограничения инстанционен контрол върху тяхната законосъобразност се обоснова от възможните вреди, които ответникът по обезпечението би търпял от наложената несъответна на обезпечителната нужда мярка. Следва да се посочи, че при активния и усложнен търговски оборот в съвременността, същите не винаги могат да бъдат обезщетени по реда на исковата защита по чл. 403 ГПК или това би станало в момент, когато би било фатално за ответника по обезпечението. Да се отрече процесуалната възможност за ответника по обезпечението да установи налична свръхобезпеченост на кредитора, от която търпи вреди, означава да се наруши посоченият по-горе справедлив баланс между интересите на кредитора и длъжника.

Намираме, че с оглед изложените по-горе доводи отмяната на допуснатите от съда  обезпечителни мерки е подходящ коректив срещу допуснато свръхобезпечение. Чрез иницииране на производството по чл. 402 ГПК от заинтересованата страна може да се постигне необходимото съответствие на обезпечителната нужда в нейното количествено измерение с подходящите ограничения, наложени в правната сфера на ответника по обезпечението.

В обобщение, поставеният на дискусия проблем за защитата на ответника при свръхобезпеченост може да се разреши и чрез трите способа, които могат да се използват и последователно, и независимо от отрицателния резултат по поставения от ответника въпрос в предходното производство. Това е допустимо, тъй в нито едно от тези самостоятелни производства не се формира сила на пресъдено нещо по техния предмет – по правото да се допусне и наложи обезпечение на иска. Всъщност, именно това позволява всяко едно от тях да има и собствени цели, а оттам и собствен предмет, което не пречи и трите да служат на една по-обща цел за обезпечаване на законосъобразна обезпечителна защита-санкция.

[1] Така Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Том III, С.: Печатница “Художник“, 1943, 226-227; Силяновски, Д.– В: Силяновски, Д., Ж. Сталев. Граждански процес. Том II. С.: Наука и изкуство, 1955, с. 284; Попова, В.–В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание (първо по действащия ГПК). С.: Сиела, 2012, с. 1208; Спасова, С. Обезпечение на иска. С.: Сиби, 2014, 29-51; Стамболиев, О. Участие на прокурора в обезпечителното производство.–В: Социалистическо право, 1983, № 10, с.11
[2] Вж. Силяновски, Д. –В: Силяновски, Д., Ж. Сталев. Цит. съч., 285-286; Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. Седмо допълнено и преработено издание., С: Сиела, 2001, с. 811; Попова, В.– В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 1209; Стамболиев, О. Цит. съч., с. 11. Подробно за същността и предпоставките на правото на обезпечение на иска вж. Спасова, С. Цит. съч., 78-163.
[3]За особеностите в проявлението на принципите на гражданския процес в обезпечителното производство вж. Стамболиев, О. Принципи на гражданския процес.–В: Правна мисъл, 2008, № 1, 106-107.
[4] Пак там, с.107.
[5] Вж. мотиви по т.5 на Тълкувателно решение  № 6/2012 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС
[6] Вж. съображение 14 от Регламент (ЕС) № 655/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 15 май 2014 г. за създаване на процедура за европейска заповед за запор н банкови сметки с цел улесняване на трансграничното събиране на вземания по граждански и търговски дела (ОВ L 187, 27.06.2014 г., с.59), където изрично е подчертано изискването за подходящ баланс между интереса на кредитора да получи заповед и интереса на длъжника да предотврати злоупотреба с нея.
[7] Така Спасова, С. Цит. съч., с.91.
[8] Вж. мотиви по т. 5 на Тълкувателно решение № 6/2013 от 14.03.2014 г. по тълк.д. № 6/2013 г., ОСГТК на ВКС
[9] Така Силяновски, Д.–В : Силяновски, Д., Ж. Сталев. Граждански процес. Том II. С.: Наука и изкуство, 1955, с. 288; Спасова, С. Цит. съч., с.114. Вж. в този смисъл Определение № 229 от 22.03.2012 г. по ч.гр. д. № 5/2012 г. на ВКС, ІV г.о.; Определение № 516 от 30.07.2013 г. по ч.гр. д. № 3999/2013 г. на ВКС, ІV г.о.
[10] Така  Мингова, А. Приложно поле на чл. 274, ал.3, т.2 ГПК (общ поглед). – В: Норма, 2016, № 3, с. 73.
[11] See Tajti, T., Iglikowski, P., A Cross Border Study of Freezing Orders and Provisional Measures. Does Mareva Rule the Waves?, Springer, 2018, p. 72;
[12] Вж. Определение № 57 от 26.01.2009 г. по ч.т.д. № 425/2008 г. на ВКС, ІІ т.о.
[13] Така Определение № 432 от 27.06.2019 г. по ч. т. д. № 944/2019 г. на ВКС, II т.о.; Определение № 176 от 25.03.2015 г. по ч.т. д. № 801/2015 г. на ВКС, I т.о.; Определение № 28 от 21.01.2014  г. по ч.гр.д.№ 40/2014г. на ВКС, II г.о.
[14] Определение № 165 от 03.04.2017 г. по ч. т. д. № 479/2017 г., Т. К., І Т. О. на ВКС
[15] Вж. подробно Спасова, С. Цит. съч., с. 134-142; както и Определение № 165 от 03.04.2017 г. по ч.гр.д.№ 479/2017 г. на ВКС, І т.о.; Определение № 516 от 30.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3999/2013 г. на ВКС, IV г. о.
[16] Подробно вж. Стамболиев, О. Доказването в граждански процес. Второ преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2012, с.44 и с. 158, както и Спасова, С. Цит. съч., с. 115-122.
[17] В този смисъл Определение № 165 от 03.04.2017 г. по ч.гр.д.№ 479/2017 г. на ВКС, І т.о.;  Определение № 516 от 30.07.2013 г. по ч.гр.д.№ 3999/2013г. на ВКС, IV г.о.; Определение № 892 от 16.12.2011 г. по ч.т. д. № 812/2011 г. на ВКС, I т. о.
[18] Вж. Спасова, С. Цит. съч., с. 139-142.
[19] Вж. Определение № 23 от 14.01.2016 г. по ч.гр.д.№ 57/2016 г. на ВКС, IV г.о.; Определение № 1257 от 11.04.2017 г. по ч. гр. д. № 1729/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО
[20] Определение № 188 от 04.03.2014 г. по ч. т. д. № 4705/2013 г. на ВКС, I т. о.; Определение № 23 от 14.01.2016 г. по ч. гр. д. № 57/2016 г. на ВКС, IV г. о.
[21] В този смисъл Определение № 474 от 8.07.2015 г. по ч. гр. д. № 3589/2015 г., на ВКС, ІV г. о.; Определение № 1116 от 30.03.2017 г. по ч. гр. д. № 1405/2017 г. на Софийски апелативен съд; Определение № 2748 от 04.08.2016 г. по ч. гр. д. № 3703/2016 г. на Софийски апелативен съд
[22] Така Определение № 355 от 8.03.2011 г. по ч. гр. д. № 488/2011 г. на Софийски апелативен съд, ГО; Определение № 207 от 07.04.2017 г. по ч. т. д. № 1857/2016 г. на ВКС, ІІ т. о.
[23] Определение № 1271 от 07.04.2017 г. по ч. гр. д. № 1696/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО.
[24]   Вж. Определение № 986 от 20.11.2017 г. по в. ч. гр. д. № 1471/2017 г. на Окръжен съд – Стара Загора, както и Определение № 695 от 18.02.2014 г. по в. ч. т. д. № 198/2014 г. на Окръжен съд – Варна
[25] Определение № 1356 от 24.04.2017 г. по ч. гр. д.№ 1934/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО
[26] Yeazell, S, Schwartz, J., Civil Procedure, Ninth edition, Wolter Kluwer, 2016, p. 233
[27] Friedenthal, J., Miller, A., Sexton, J, Hershkoff, H., Civil Procedure. Cases and materials. Eleventh edition, West Academic Publishing, 2013, p. 1206
[28] Така Спасова, С. Цит. съч., с.325.
[29] Вж. Силяновски, Д. –В: Силяновски, Д., Ж. Сталев. Цит. съч., с. 298
[30] Спасова, С. Цит. съч., с.329.
[31] Определение № 188 от 04.03.2014 г. по ч. т. д. № 4705/2013 г. на ВКС, I т. о.; Определение № 1111 от 28.03.2019 г. по в.г.д. № 1508/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГК
[32] Вж. подробно за приложното поле на замяната по чл. 398, ал.2 ГПК Спасова, С. Цит. съч., с. 334.
[33] Определение № 15 от 11.01.2017 г. по ч.гр. д. № 5390/2016 г. на ВКС, IV г. о., както и Определение № 554 от 07.10.2014 г. по ч.гр. д. № 5423/2014 г. на ВКС, I г. о
[34] Определение № 1163 от 05.04.2018 г. по в.г.д. № 1529/2018 г. на Софийски апелативен съд, ГК
[35] Така Силяновски, Д. Цит. съч., с. 202. Вж. Определение № 1163 от 05.04.2018 г. по в.г.д. № 1529/2018 г. на Софийски апелативен съд, ГК
[36] Вж. Определение № 1111 от 28.03.2019 г. по ч.гр.д. № 1508/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГК
[37] Така Определение № 78230 от 30.03.2017 г. по н. д. № 11921/2015 г. на Софийски районен съд; Определение № от 19.10.2015 г. По в. ч. гр. Д. № 321/2015 г. на Окръжен съд – Видин; Определение № 1244 от 01.04.2019 г. по в. гр. д. № 1728/2019 г. на Софийски апелативен съд; Определение № 190 от 23.04.2015 г. по т.д. № 1272/2014 г. на Апелативен съд – Пловдив
[38] Определение № 377 от 04.02.2019 г. по в. гр.д. № 6232/2018 г. и Определение № 1165 от 04.04.2017 г. по в.гр.д.№ 1537/2017 г.  на Софийски апелативен съд
[39] Така Спасова, С. Цит. съч., с. 329
[40] Вж. подробно Спасова, С. Цит. съч., 334-335.
[41] Определение № 218 от 23.04.2009 г. по ч. гр. д. № 227/2009 г. на ВКС, IV г. о.
[42] Вж. Спасова, С. Цит. съч., с.285
[43] Така Сталев, Ж. Цит. съч., с. 823
[44] Пак там, 823 и 824.
[45] Така Спасова, С. Цит. съч., с.294
[46] Определение № 516 от 22.10. 2012 г. по ч. гр. д. № 526/2012 г. на ВКС, I г. о.; Определение № 182 от 03.05.2011 г. по ч. гр. д. № 496/ 2010 г. на ВКС, I г.о.
[47] Определение № 64 от 26.01. 2010 г. по ч. т. д. № 821/2009 г. на ВКС, II т. о.; Определение № 1663 от 01.05.2018 г. по в. ч. гр. д. № 471/2018 г. на Софийски апелативен съд; Определение № 371 от 01.01.2018 г. по в. ч. гр. д. № 5646/2017 г. на Софийски апелативен съд
[48] Определение № 165 от 03.04.2017 г. по ч. гр. д.№ 479/2017 г., І т. о. на ВКС; Определение № 516 от 30.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3999/2013 г., IV г. о. на ВКС,
[49] Вж. Спасова, С. Цит. съч., 134-142.
[50] Определение № 176 от 25.03.2015 г. по ч. т. д. № 801/2015 г.  на ВКС, I т. о. 
[51] Определение № 950 от 20.03.2017 г. по ч.гр.д.№ 1325/2017 г. на Софийски апелативен съд; Определение № 421 от 06.02.2017 г. по в.ч.гр.д.№ 515/2017 г. на Софийски апелативен съд
[52] Определение № 567 от 16.02.2017 г. по ч.гр.д.№ 716/2017 г. на САС, ГО; Определение № 1165 от 04.04.2017 г. по в.гр.д.№ 1537/2017 г. на САС
[53] Така Определение № 2000 от 17.06.2019 г. по в.г.д. № 2712/2019 г. на Софийски апелативен съд
[54] Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.: Наука и изкуство, 1959, 335-336; Силяновски, Д. Цит. съч., с.199; Сталев, Ж. – В: Силяновски, Д., Ж. Сталев. Граждански процес. Том I. С.: Наука и изкуство, 1958, с. 544; Яновски, Б. Актове, подлежащи на преглед по реда на надзора. С.: Наука и изкуство, 1963, 212-216.
[55] Вж. Определение № 2820 от 15.08.2019 г. по в.г.д. № 3991/2019 г., както и Определение № 4014 от 04.12.2019 г. по в.ч.г.д. № 5907/2019 г. на Софийски апелативен съд

29
Коментирайте

avatar
нови хронологично най-добре оценени
Анонимен
Анонимен
21 февруари 2020 19:39
Гост

Когато ищецът не знае имуществото на ответника – в коя банка има сметки/за авоара по тях естествено няма как да знае в масовия случай/, не знае и МПС на ответника, може ли да поиска от съда по обезпечението във фазата на допускане да се снабни с тези данни чрез съдебно удостоверение или не? Това в практиката е твърде важен въпрос който често води до т.нар. „удар във въздуха? Дали ограниченията в събирането на доказателства забраняват на ищеца, след като обоснове обезпечителна нужда /вероятна основателност на допустим иск/ , но е затруднен или не може да посочи имущество за запор, да… Покажи целия коментар »

Анонимен
Анонимен
17 февруари 2020 14:41
Гост

Искам и аз да споделя нещо по темата в статията базирано на личен опит в тази материя – точно в тези текстове. Статията е чудесна, обоснована перфектно и с много посочена практика. Но, когато опрем до съответния съд и начина му на действие, както и до начина по който горната инстанция „чете“ делата и прилага закона, за съжаление теорията не се превръща в практика и това не е единичен случай. Какво имам предвид ? Конкретни дела разбира се. Имаме образувани дела с претенция за заплащане на неимуществени вреди от физически лица наследници на загинали на строеж, срещу юридическо лице, което… Покажи целия коментар »

kontrol
kontrol
08 февруари 2020 14:37
Гост

Въпросът за съразмерността има 2 аспекта, да ги наречем материален и практически. На първо място, ако материално, в действителност ответникът има дълг от 100 лв. и единствено имущество – имот от 100 млн.лв., подходящост и пропорционалност на възбраната е налице, защото кредиторът няма какво друго да предприеме. Длъжникът отговаря с цялото си имущество, в изпълнителния процес този имот също може да бъде продаден. На второ място, на практика, в процеса молителят може да посочи само един по-ценен имот поради незнание на другите или поради злоумисъл. За делото това е единственият доказан имот и съдът трябва да допусне обезпечение. В този… Покажи целия коментар »

Анонимен
Анонимен
05 февруари 2020 12:02
Гост

Добър анализ от авторите – и теоретично, и на съдебната практика. Отделен въпрос е дали в съдебната практика ще отразят направените изводи.

ала бала
ала бала
04 февруари 2020 20:55
Гост

Пак сте си чесали езиците само – статията е съвсем обща и нищо ново не казва – напр. във вр. с ТР на Белазелков, как възбраната (не) се заличава при ПП – има ли някой от вас драскачи,който да получава пари за юридическа дейност, извън дежурните недообразовани тълпи от юрисконсулти по фирмички и държавни хралупи?

Анонимен
Анонимен
04 февруари 2020 22:12
Гост

И къде, гений, ти тук връзката със свръхобезпечаването? Кога наложиха възбраната, кога отвеникът измисли как да се защити, кога ти я докара до публична продан?

Анонимен
Анонимен
04 февруари 2020 14:27
Гост

Статията е страхотна. Въпросът със свръхобезпечеността е сериозен проблем, който съдилищата отказват да разглеждат. Напълно съм съгласен с написаното, че при доказатлества за свръхобезпеченост, обезпечението следва да се отменя в цялост или поне в някаква част.

Анонимен
Анонимен
04 февруари 2020 12:44
Гост

Целият проблем идва от кратките срокове за обжалване. След всичките запори и възбрани, е почти невъзможно да подготвиш ефективна защита.

Анонимен
Анонимен
04 февруари 2020 12:36
Гост

Добре е, че ГПК дава възможност защитата на ответника при свръхобезпеченост да се разреши и чрез трите способа.

Симо
Симо
04 февруари 2020 12:31
Гост

Изключителна статия, посочваща ни анализа на съдебните актове. А практиката в случая е показателна.

Анонимен
Анонимен
04 февруари 2020 11:51
Гост

Безспорно е факт в практиката, че обезпеченията се допускат сравнително лесно, без да се държи сметка за възможните вреди от това. Подобно „презастраховане“ обаче не следва да се допуска и се надявам тази статия да допринесе за преодоляване на проблема с допуснати свръхобезпечения.

Анонимен
Анонимен
04 февруари 2020 11:45
Гост

Това е задълбочена научна статия с огромна практическа приложимост. Още в мотивите на цитираното Тълкувателно решение №1 от 21.07.2010 г. по тълк.д. №1/2010 г., ОСГТК на ВКС се откроява ясно възможността за отмяна на допуснато обезпечение. С интерес ще следя дали практиката ще се обедини около тази възможност за коригиране на допуснато свръхобезпечение, за да възстанови баланса в отношенията на страните.

ха да видим
ха да видим
04 февруари 2020 11:18
Гост

Има много лесен начин да се отговори на поставените в статията въпроси. Ще допринесе ли за справедливостта признаването на възможността на ответника да поиска отмяна на свръхобезпечението – да. Ще накърни ли правата на ищеца -кредитор – не. Противоречи ли някои правен принцип – не. Ха да видим

Анонимен
Анонимен
04 февруари 2020 10:38
Гост

Благодаря на lex за статията!

Анонимен
Анонимен
04 февруари 2020 9:57
Гост

Истинско усоволствие! Препоръчвам на всеки практикуващ.

Анонимен
Анонимен
04 февруари 2020 8:52
Гост

Много сериозна работа! Задълбочена. С много силен акцент върху съдебната практика и противоречията в нея. Смятам изводите на авторите за изключително добре обосновани. Цената е времето да се прочете статията – но си заслужава. В моята практика съм виждал как дейността на много сериозни фирми сериозно е пострадвала от свръхобезпеченост – след това много от тях са си печелили делата по същество, но не са могли да се съвземат от наложените обезпечения, превишаващи значително размера на претенцията. Дано съдиите се възприемат направените изводи – това е важно не само за правото, но и за икономиката ни.

икономиката, глупако
икономиката, глупако
04 февруари 2020 8:42
Гост

При тази икономическа обстановка в България на трайна нестабилност, противоречията в практиката могат да нанесат непоправими вреди и хич някой да не ми навира исковете по чл. 507а ГПК, защото са приложими само в ограничеки хипотези. Адмирирам поставянето на проблема и предложеното от професорите разрешение. Да видим ВКС дали ще го припознае като такова, че сме се начели на екзотики

Стойчо
Стойчо
04 февруари 2020 8:26
Гост

Проф. Стамболиев ми е преподавал и съм останал със смесени впечатления, когато говореше за право беше изключителен, когато обаче заговореше за „хобито“ си ум да ти зайде, мислехме го за побъркан. Времето си мина обаче още не мога забравя залитанията му по свръхестественото 😀 Да е жив и здрав професора …

релаността
релаността
04 февруари 2020 8:33
Гост

Тук сме в бруталната реалност на обезпечителните мерки, колега. Мерки, които могат да фалират цели животи и бизнеси. Всеки, който е жалил допуснато обезпечение по бъдещ иск, знае, че ако не става със замяна, а в статията правилно е отбелязано, че доста често такава не може да бъде предложена, би следвало да може на по-късен етап да може да се търси отмяна, тъй като за кратките срокове за обжалване след като изневиделица са ти дошли запори и възбрани, е трудно да подготвиш ефективна защита. Не казвам невъзможно, но трудно.

Анонимен
Анонимен
04 февруари 2020 8:58
Гост

И на мен ми е преподавал проф. Стамболиев. И мога много убедено да твърдя, че освен, че познава отлично процеса, имаше и много оригинални идеи, като при това ги подкрепяше със сравнителноправни решения и научни разработки. Имаше изключително широк поглед върху развитието на процеса във всички напреднали държави. Същественото е, че тази статия е изключително точно логически обоснована – истински научен труд, който е мост между теорията и практиката. А що се отнася до хобитата – не познавам човек, който да не е запален по хобито си.

Анонимен
Анонимен
04 февруари 2020 9:07
Гост

Какво спорите за професора! Четете статията. Такова нещо рядко може да се прочете. Проблемът е изследван задълбочено и същевременно е изложен просто и ясно, така както само истински разбиращият и компетентен човек може да го направи. Изследвана е и практиката, нещо което налите теоретици рядко правят. От практикуващи в материята се чете на един дъх

Алберт
Алберт
04 февруари 2020 12:07
Гост

То й Айнщайн има една прословута снимка и не мяза много на нормален. Обаче е гений. Факт!

Анонимен
Анонимен
04 февруари 2020 8:01
Гост

Признавам личните си пристрастия от далченото време във факултета към проф. Мингова. Прекрасен юрист. Използвам да я поздравя за статията и да благодаря за наученото.

чиста работа
чиста работа
04 февруари 2020 7:57
Гост

Няма СПН, имаш ТР №1/2010 г. на ОСГТК, имаш основен принцип за равнопоставеност на страните в процеса. Какво да се мисли?

хммм
хммм
04 февруари 2020 8:22
Гост

А дали е така, при така формулираната разпоредба на чл. 402 ГПК и препратките към чл. 398, ал. 2?

Анонимен
Анонимен
04 февруари 2020 7:45
Гост

Какъв творчески колектив се е събрал. Започвам четенето.

поздравления
поздравления
04 февруари 2020 7:43
Гост

Поздравления за тримата автори – безспорни авторитети! А на колегите – разпечатвайте, частните жалби са готови написани.
Именно вподобни анализи на практиката по актуални проблеми виждам аз най-важната роля на правната доктрина, която е призвана да води напред не само чистата теория, но и живия живот на правото.

статия за развитие на правото
статия за развитие на правото
04 февруари 2020 7:38
Гост

На това му казват статия по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК 😉 и си е чисто основание за тълкувателно дело. Съшинска зашита срешу несъразмерно обезпе1ение без възможност за отмяна по чл. 402 ГПК няма как да се случи и чл. 442а ГПК остава разпоредба призрак, без същинско смисъл в гражданския процес, а ограничена само до изпълнителния.

Анонимен
Анонимен
04 февруари 2020 7:52
Гост

Баланс на правата и интересите. Именно това е смисълът на защитата срещу несъразмерно обезпечение и тази статия го напомня и извежда на преден план ясно и категорично. Процесът трябва да е подчинен на това, но за съжаление има съдии, които го забравят или предпочитат да се видят с вързани ръце, за да го осъществят. Това задълбочено изследване на практиката, което ни предлагат Мингова, Стамболиев и Градинарова го доказва.