В условията на глобална пандемия светът бе изправен пред ново предизвикателство – да функционира по начин, по който никога не беше функционирал до сега – изцяло онлайн. Особеностите на дигиталното общуване и в частност на работата на съдилищата в период на пандемия показаха, че съдебната система не е реформирана достатъчно и не е готова да приеме предизвикателството да работи в електронна среда. Практиката на различните съдилища създаде колебания и показа, че има сериозно неразбиране по отношение на това дали съдът е адресат на електронни изявления и може ли страните да упражняват процесуални права по електронен път.

Причината за настоящото изложение е противоречивата практика на съдилищата във връзка с извършването на процесуални действия от страните по електронен път и задължението на съдилищата да бъдат адресати на електронни изявления. Поводът – Вътрешните правила за изпращане на съобщения и призовки чрез електронен пощенски адрес по реда на чл. 42, ал.4 и сл. от ГПК на председателя на РС – Пловдив от 2016 г.

 Анализ на нормативната уредба

Ключово за електронното общуване и въобще за възможността за изявяване в електронна среда е дали получателят на електронно изявление има качеството адресат. Законодателят е предвидил получаването на електронни изявления от волята на страните. Съгласно чл.5 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) адресат на  електронно изявление може да бъде лице, което по силата на закон е длъжно да получава електронни изявления или за което въз основа на недвусмислени обстоятелства може да се смята, че се е съгласило да получи изявлението в електронна форма[1]. От анализа на нормата може да се направи извода, че във всички случаи, в които няма изрична правна норма, която да задължава субекта да бъде адресат на електронни изявления, той трябва изрично да се съгласи или от конклудентните му действия да може да се извлече (недвусмислено)[2], че е съгласен да бъде адресат на електронни изявления.

Субектите не могат да бъдат задължени да бъдат адресати на електронни изявления против волята им, освен в предвидените от закона случаи. Предвиденото в съответната правна норма е това, което задължава администрацията и/или онези субекти, осъществяващи публични функции, да бъдат адресати на електронни изявления. Този законодателен подход освен правилен е и логичен, защото дигитализацията предполага администрацията и публичните субекти да работят в удобство на гражданския и търговския оборот.  За всички останали случаи от волята на страните зависи дали да бъдат адресати на електронни изявления или не. Съгласието на адресата трябва да е изрично – клауза от договора, допълнително споразумение, което потвърждава качеството адресат и т.н. Съгласието може да бъде извлечено и от конклудентните действия на страните, но то трябва да не оставя никакво съмнение[3], че страните са съгласни в отношенията си да бъдат адресати на електронни изявления – водена редовна кореспонденция, потвърждение в имейл и т.н.

Поставя се въпросът задължени ли са съдилищата да бъдат адресати на електронни изявления. Отговорът на този въпрос, макар и ясен, изисква анализ на нормативната уредба относно упражняването на процесуални права по електронен път и начина за тяхното упражняване.

Критиците на идеята за упражняване на права по електронен път изхождат от твърде оскъдната уредба в Гражданския процесуален кодекс (ГПК). В действителност законодателният подход е донякъде неправилен, доколкото упражняването на процесуални права по електронен път е залегнало в новата глава осемнадесета „а“ – удостоверителни изявления и процесуални действия в електронна форма на Закона за съдебната власт (ЗСВ). Същата детайлно регламентира задължението на съда да получава електронни изявления, т.е. да бъде адресат по смисъла на чл.5 ЗЕДЕУУ, както и да извършва всички предвидени процесуални действия по електронен път[4].

Съгласно Чл.360в от ЗСВ страните могат да извършват процесуални действия по електронен път чрез функционалностите на единния портал за електронно правосъдие (ЕПЕП). На този етап функционалности на ЕПЕП не са разработени или дори и разработени са неактивни (недостъпни). Това не означава, че нормата на чл360в от ЗСВ е неприложима. В подкрепа на тезата, че съдилищата са адресати на електронни изявления, е чл.360д от ЗСВ, който  изрично ги задължава да обявят електронен адрес за кореспонденция. Обявяването на електронен адрес задължава съдилищата да приемат постъпилите документи по електронен път и същите да бъдат завеждани в регистратурата на съответния съд. Начинът, по който съдът приема документи, получени чрез пощенски оператор, е аналогичен и съдилищата следва да подходят по същия начин, когато получават електронни документи на обявения от тях електронен адрес.

Наредба №6 за извършване на процесуални действия и удостоверителни изявления в електронна форма на Пленума на ВСС предвижда възможността за упражняване на процесуални права по електронен път, включително представяне на електронни доказателства посредством електронна среда[5]. Основната идея, заложена в Наредбата, е, че процесуалните права ще се упражняват в електронна среда посредством функционалностите на ЕПЕП. Доколкото към момента посочените в Наредба №6 функционалности ЕПЕП не са достъпни, следва да се приложи чл.27 от нея, който по изключение допуска подаването на електронни документи и осъществяване на процесуални права по електронен път да бъде извършено по друг начин – посредством електронен адрес или чрез предоставяне на съответните електронни документи на оптичен или друг технически носител. Практически изключението на чл.27 от Наредба №6 се е превърнало в правило, доколкото на този етап ЕПЕП не дава възможност за подаване на документи, а само достъп до електронното дело, т.е. на вече подадени и заведени в съда книжа[6].

Изложеното до момента може да обоснове положителния отговор на въпроса дали съдилищата са адресати на електронни изявления и длъжни ли са да приемат електронни документи на обявените от тях електронни адреси.

 Как се осъществяват процесуални права по електронен път?

Процесуалните действия извън съдебно заседание се извършват в писмена форма. Писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление[7]. Доколкото процесуалните действия на съда и страните се извършват в обикновена писмена форма, то писмената форма ще е винаги спазена, ако процесуално действие на страната е извършено посредством електронно изявление (електронен документ). Особеното тук е, че електронният документ няма да бъде подписан саморъчно, а чрез квалифициран електронен подпис (КЕП). Нормата на чл.25 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 година относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО е императивна, като фингира, че правната сила на квалифицирания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис. Това означава, че подадения до съда електронен документ подписан с квалифициран електронен подпис не се нуждае от приподписване, а е достатъчно да се извърши валидиране (проверка)[8] на електронния документ. Възможно е до съда да бъде подаден електронен документ, който не е подписан с квалифициран електронен подпис. В този случай съда следва да приеме, че процесуалното действие на страната е нередовно и да и даде подходящ срок за отстраняване – приподписване на документа с електронен подпис или документът да бъде подписан саморъчно, но не може да го игнорира или да приеме, че процесуалното действие не е извършено.

Подаден документ, който представлява сканирано копие на подписан саморъчно документ, не е същински електронен документ. Електронния документ съществува самостоятелно, за него може никога да не възникне необходимост да бъде материализиран върху хартия – препис от електронен документ. Изпратеното до съда сканирано копие не съществува самостоятелно, а е обусловено от съществуването на оригинален писмен документ. Така извършеното процесуално действие също ще е нередовно, доколкото оригиналът на документа продължава да е в държание на страната и не е депозиран в регистратурата на съда.

Законодателя подхожда неутрално към начина на постъпване на исковата молба в съда. Чл.125 от ГПК предвижда, че искът се счита за предявен с постъпването на исковата молба в съда. Няма значение дали исковата молба ще бъде подадена „на ръка“ в регистратурата на съда, по пощата или на обявения от съда електронен адрес. От значение е същата да е постъпила по един от посочените начини в съда. Съдът е адресат на електронни изявления и не може да откаже извършване на процесуални действия по електронен път, включително подаване на искова молба и доказателства на обявения от съда електронен адрес.

 Поводът за тази статия

Както беше изложено по-горе, поводът за тази статия са Вътрешните правила за изпращане на съобщения и призовки чрез електронен пощенски адрес по реда на чл. 42, ал.4 и сл. от ГПК на председателя на РС – Пловдив от 2016 г. Видно от изложеното по-горе, те не са съобразени с актуалната нормативна уредба. В частност чл.11 и чл.12[9] от посочените правила изключват възможността за извършване на процесуални действия по електронен път, което противоречи на нормативната уредба. Подаването на електронни документи и въобще извършването на електронни изявления до съда не може да бъде дерогирано с едни незаконосъобразни вътрешни правила. Съдът, в частност съдиите в Районен съд – Пловдив, не могат да приемат, че дадено процесуално действие не е извършено, защото същото е осъществено в електронна среда. Посочените вътрешни правила само показват неразбиране относно правната същност на електронния документ и електронното изявление и начина по който се осъществяват процесуални права в електронна среда. Процесът на дигитализация е неизбежен и не може да бъде ограничен от вътрешни правила, които само ще затруднят, но не могат да предотвратят упражняването на процесуални права в електронна среда.

Заключение

Направения до момента анализ показва, че съдилищата са адресати на електронни изявления по смисъла на чл.5 от ЗЕДЕУУ. Дали да бъдат адресати на електронни изявления не зависи от волята на административните ръководители на съдилищата, а от посочената в изследването нормативна база, която задължава съдилищата да приемат електронни изявления и електронни документи. Към момента на изследването може да заключим, че изключението на чл.27 от Наредба №6 за извършване на процесуални действия и удостоверителни изявления в електронна форма на Пленума на ВСС се е превърнало в правило, предвид липсата на определени функционалности в ЕПЕП. Във всички случаи съдът не може да игнорира получените електронни изявления и електронни документи на обявения от него електронен адрес, а според обстоятелствата трябва да прецени дали процесуалните действия са редовно извършени или не, но не и да приеме, че те са недопустими респективно, че не са извършени. Следва да се има предвид, че подписаният с квалифициран електронен подпис документ се ползва с по-голяма степен на достоверност относно авторството на електронния документ. Това е така защото чл.18а от ЗЕДЕУУ съдържа сериозни ограничения относно оспорването на авторството на електронния подпис.

[1] Виж Решение № 832 от 09.11.2016 г. по т.д.№754/2016 г. на II състав на Окръжен съд – Варна. В посоченото решение съдът правилно изследва отношенията между страните, съответно въпреки липсата на изрична клауза, приема че страните са се съгласили да бъдат адресати на електронни изявление предвид водената между тях електронна кореспонденция.
[2] В този смисъл й Решение №205 от 31.03.2016 г. по т. д.№44/2015 г. на Окръжен съд – Варна
[3] Калайджиев, А., Белазелков, Б., Станчева, В., Димитров, Г., Марков, Д., Йорданова, М., Електронни документи и електронен подпис. Правен режим, Изд. Сиела, София, 2004, стр.48-49
[4] Виж чл.360а от ЗСВ
[5] Виж чл.22 и сл. от Наредбата.
[6] Трябва да се отбележи, че съдържанието на електронните дела в ЕПЕП често е непълно, като липсват както депозираните от страните книжа и/или документи, така и разпореждания и определения на съда. Съществува и проблем с електронното призоваване, като липсата на важни функционалности практически обезсмисля идеята за електронно правосъдие, в частност тази за предоставяне на отдалечен достъп до делата.
[7] Виж чл.3, ал.2 на ЗЕДЕУУ
[8] Държавна агенция „Електронно управление“ е разработила портал за валидиране на електронни документи и валидиране на удостоверения за време достъпен на адрес: https://evalidation.egov.bg/
[9] Вътрешните правила за изпращане на съобщения и призовки чрез електронен пощенски адрес по реда на чл. 42, ал.4 и сл. от ГПК на председателя на РС – Пловдив от 2016 г.
Чл.11. Извършването на други процесуални действия по електронен път, освен връчване на съобщения и призовки, са недопустими.
Чл.12. Електронни изявления от страните по дела не се приемат и ще се считат за неприети.

Гергана Върбанова

доктор по право

Гергана Върбанова има придобита образователна и научна степен „доктор“ по гражданско и семейно право. Представител е по индустриална собственост пред Патентно ведомство на Република България. Един от малкото специалисти в България, които са сертифицирани и работят под Общите условия на FIDIC. Притежава богат опит в областта на търговското и дружественото право. Член е на Адвокатска колегия – Варна и е избрана за редовен член на Адвокатски съвет при Адвокатска колегия – Варна. Участвала е като експерт в работна група към НС. Автор е на статии, публикувани в специализирани юридически издания в областта на дигиталните услуги и приложението на електронните документи в гражданския и търговски оборот. Гост лектор на „Институт за политика“. Член е на различни професионални организации и има над 15 години стаж като адвокат.

Вижте всички публикации на Гергана Върбанова