Становище отностно проект на нова Конституция – основни права на гражданите и използване на специални разузнавателни средства
ДО
ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА ВРЕМЕННАТА КОМИСИЯ ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ПРОЕКТ НА КОНСТИТУЦИЯ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Г-ЖА ДЕСИСЛАВА АТАНАСОВА
вх.№ВКПКРБ – 0194-0-1/09.10.2020г
С Т А Н О В И Щ Е
от Огнян Стоичков Янакиев, адвокат от САК, 0888 52 74 77,
stoichkov111@gmail.com
Относно: Разпоредбите на чл. 38 – 40 от проекта за нова
Конституция на Република България (вх. № 070-00-1/02.09.2020 г.)
УВАЖАЕМА ГОСПОЖО ПРЕДСЕДАТЕЛ,
В проекта на нова Конституция на Република България в чл. 38 – 40 са уредени част от основните права на гражданите: неприкосновеност на личния живот, на жилището, на кореспонденцията. Посочените три разпоредби възпроизвеждат съответно чл. 32 – 34 от действащата Конституция. Тези конституционни текстове съответстват на международноправната закрила на основните права на гражданите, но имат нужда от усъвършенстване.
Съгласно член 12 на Всеобщата декларация за правата на човека “Никой не трябва да бъде подлаган на произволна намеса в личния му живот, семейството, жилището и кореспонденцията, нито на посегателства върху неговата чест и добро име. Всеки човек има право на закрила от закона срещу подобна намеса или посегателства“.[1]
Основните права са защитени и с Международния пакт за граждански и политически права[2]: “1. Никой не може да бъде обект на своеволно и незаконно вмешателство в личния му живот, семейството му, дома или кореспонденцията му, нито на незаконно накърняване на неговата чест и добро име. 2. Всяко лице има право на законна защита срещу подобно вмешателство или накърняване“.
Изброените фундаментални права по изключение могат да бъдат временно ограничени – при извършване на тежки престъпления, за защита на националната сигурност и др. Основополагащи в тази насока са разпоредбите на чл. 8, точка 1 и 2 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС).[3]
Конвенцията урежда правото на зачитане на личния и семейния живот на всеки гражданин, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция (чл. 8, точка 1).
Намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите (чл. 8, точка 2).
Националната сигурност е изведена като самостоятелна правно защитена ценност, в интерес на която КЗПЧОС допуска временно ограничаване на основни права.
От характеристиките на фундаменталните права на гражданите – неприкосновени, неотменими и гарантирани, следва и особеният ред за тяхното ограничаване.
Основният проблем при тълкуването и прилагането на трите разпоредби, че този особен ред за ограничаване на визираните конституционни права не е еднакъв.
Временно ограничаване на правото на неприкосновеност на личния живот се допуска само в случаите, предвидени в закон. Съгласно разпоредбата на чл.38, ал.2 от проекта (чл.32, ал.2 от Конституцията на Република България ) никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи.
Разпоредбата не съдържа други условия, достатъчно е случаите да са предвидени в закон. Дори не се съдържа изискване разрешението за временно ограничаване да е дадено от съдебната власт. В действащата правна уредба, Законът за специалните разузнавателни средства (ЗСРС)[4] и Наказателно-процесуалния кодекс(НПК)[5] предвиждат фотографиране, филмиране, записване и други действия, без знанието на разследваното лице.
В чл.18 ЗСРС е допустимо, дори и без разрешение на съда, прилагане на специални разузнавателни средства при непосредствена опасност от извършване на тежки умишлени престъпления или при заплаха за националната сигурност (при изискване за последваща съдебна санкция)
В теорията, се отбелязва, че “Конституцията е проявила „сдържаност“, като не е поставила, респективно предвидила, гаранции срещу възможно изпразване на конкретно основно право от съдържание…. като не е приет принципа за „закрила на същностното съдържание на основното право“[6]
Особеният ред за ограничаване на неприкосновеността на жилището е с допълнителен модалитет, в сравнение с ограничаването на неприкосновеността на личността – не само в случаи предвидени в закона, но и с разрешение на съдебната власт (чл. 39, ал. 2 от проекта, съответно- чл. 33, ал. 2 от Конституцията на Република България – per argumentum a contrario)
При ограничаване на неприкосновеността на кореспонденцията, конституционния ред е най-стриктен – прилага се с разрешение на съдебната власт, когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления (чл. 40, ал.2 от проекта, съответно – чл. 34, ал.2 от Конституцията на Република България)
Изводът, който се налага от буквалното тълкуване на трите разпоредби – съгласно проекта и действащата Конституция е , че от изброените права най-лесно би се ограничило правото на лична неприкосновеност – конституционното изискване е само ограничението да е предвидено в закон. Възможно е да се наложи и от орган извън съдебната власт за деяния, съставляващи освен тежки престъпления, но и заплаха за националната сигурност и др.
Същевременно, най-трудно може да се ограничи неприкосновеността на кореспонденцията.
Подобно тълкуване е в противоречие и с логическото тълкуване, и със здравия разум: “Kоя ценност е по-висша за Конституцията на Република България – неприкосновеността на личността или на нейната кореспонденция?”
От гледна точка на оперативно-издирвателната и разузнавателната дейност на службите, както и при разследване в досъдебното производство по реда на ЗСРС, съответно на НПК, значително по-облекчен би бил режимът за използване на специални разузнавателни средства относно разследваното лице (оперативни способи – наблюдение, подслушване, проследяване и др.), докато режимът за използване на специални разузнавателни средства за кореспонденцията (оперативен способ – проверка на кореспонденцията) на същото лице би бил различен, с допълнителни изисквания.
За да не се налагат подобни противоречиви тълкувания и проблеми при прилагането предлагам да се синхронизират редът и условията за ограничаване на трите основни права.
Първият въпрос, който се поставя, е кой от трите варианта на ограничаване на посочените права да се избере и да се регламентират еднакъв ред и условия.
Вторият въпрос, на който следва да се отговори, е конституционният законодател в проекта за нова Конституция на Република България ще допусне ли ограничаването на тези права по аналогия с чл. 8, т. 2 от КЗПЧОС, „включително и в интерес на националната сигурност“
В действащата Конституция на Република България от 1991 г.[7] изразът „национална сигурност“ се употребява като цел на външната политика (чл. 24) , относно Консултативния съвет за национална сигурност (чл. 100) и задълженията на Министерския съвет (чл. 105), а така също и при допустимо ограничаване на други права – по чл. 35 (във връзка с местожителството), чл. 37 (във връзка със свободата на съвестта, на мисълта, на вероизповеданията) и чл. 41 (във връзка с правото на информация).
Законовата дефиниция на националната сигурност се съдържаше в Закона за защита на класифицираната информация от 2002 г. и в Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“ (ЗДАНС) в редакцията от 2009 г., които разпоредби бяха отменени с приемането на новия Закон за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност[8] (ЗУФСЗНС).
Разбираемо службите за сигурност подкрепят подобно допълнение, което би било в съответствие с разпоредбата на чл. 8, т. 2 на КЗПЧОС.
Последните актове на Европейския съюз са в насока изграждане на „ефективен и истински Съюз на сигурност“, в който „сигурността и зачитането на основните права не са противоречащи си цели, а са съгласувани и взаимно допълващи се“, като се отбелязва, че е необходимо гарантирането на прозрачност, отчетност и демократичен контрол.[9]
Третият въпрос, който също е от съществено значение, е в случай че се допусне ограничаване на визираните права в интерес на националната сигурност, достатъчни ли са конституционните и законовите гаранции против злоупотребата с право.
Към момента, защитата на националната сигурност е уредена в редица закони , като едно от основанията за ограничаване или лишаване от права. Като примери, могат да се посочат: ● разкриване на сведения, съставляващи банкова тайна, с решение на районния съдия (чл.62, ал.7 Закон за кредитните институции); ● предоставяне и съхраняване на “трафични данни“ ( чл.251б, ал.2 Закон за електронните съобщения) ;отстраняване на участник от обществена поръчка (чл.157, ал.2, т.6 Закон за обществените поръчки); ●прекратяване на концесионен договор( чл.146, ал.1, т.1 Закон за концесиите); ● забрана за напускане и връщане в страната на български граждани ( чл.23, ал.3 Закон за българските документи за самоличност); ●при придобиване на българско гражданство (чл.19 Закон за българското гражданство); ● относно защита на личните данни ( чл.37а, ал.1 Закон за защита на личните данни) ; ● определяне на информация като държавна тайна и вреда (чл.28 и Параграф 1, т.15 Закон за защита на класифицираната информация); ●киберпревенция , мониторинг и събиране на информация от комуникационните системи ( чл.14, ал.2, т.2, съответно чл.15, ал.3, т.1 Закон за киберсигурност); ● ограничаване на публичния достъп и услуги от пространствените данни (чл.17, ал.2, т.2 Закон за достъп до пространствените данни); ● отказ или ограничаване на медийна услуга от други държави ( чл.5, ал.7 Закон за радиото и телевизията); ●ограничаване на правото на вероизповедание (чл.7 Закон за вероизповеданията) и т.н.
Гореизброените права не са сред неприкосновените и неотменими конституционни права, и в посочените норми, законодателят е приел за достатъчно позоваването на „националната сигурност“ като основание за санкция, без допълнителни условия и гаранции, срещу злоупотреба с право.(В производства, осъществявани само от административен орган и делегирана „оперативна самостоятелност“ при вземане на решение, рискът от превратно упражняване на власт е завишен). Разбираемо, подобно нормотворчество е конституционно нетърпимо, в случай на ограничаване на неприкосновеността на личността, на жилището и на кореспонденцията , особено с използване на специални разузнавателни средства .
Действащият към момента ЗСРС обвързва защитата на националната сигурност с предотвратяването на тежки умишлени престъпления по глава първа от особената част на Наказателния кодекс (чл. 21, ал. 1, т. 2 на ЗСРС). Използването на специални разузнавателни средства като превенция е допустимо само за предотвратяването на престъпления, свързани с терористична дейност.[10]
Извън тези хипотези са престъпленията, свързани с прането на пари, корупционните престъпления, особено сред лица, заемащи висши публични длъжности, престъпления, извършени от организираните престъпни групи (с изключение на разпоредбата на чл. 109 НК), които застрашават финансовата и икономическата сигурност,[11] престъпления срещу киберсигурността и критичната инфраструктура, престъпления срещу околната среда и т.н.[12].
В каква насока ще се предложат промени в основния закон, в областта на националната сигурност и основните права на гражданите, ще решите Вие, уважаемите народни представители, след обсъждане с всички заинтересовани страни – правозащитни организации, служби за сигурност, граждани, представители на академичната общност и др.
Задължителна предпоставка е постигане на обществено съгласие за баланса между сигурност и права, както и конституционни и законови гаранции за допустимо навлизане в правно защитената лична сфера, при спазване на принципите на законност, пропорционалност и необходимост, които са в интерес на едно демократично общество.
С уважение: …………………..
/Огнян Стоичков/
[1] Всеобщата декларация за правата на човека, приета с Резолюция 217 А (III) на Общото събрание на ООН от 10.12.1948 г.
[2] Международният пакт за граждански и политически права, чл. 17. (Ратифициран с Указ № 1199 на Президиума на Народното събрание от 23.07.1970 г. – ДВ, бр. 60 от 1970 г. В сила за България от 23.03.1976.)
[3] Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. (Ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31.07. 1992 г. – ДВ, бр. 66 от 1992 г. В сила за Република България от 7.09.1992 г.)
[4] Закон за специалните разузнавателни средства – обн. ДВ, бр.95 от 1997г
[5] Наказателно-процесуален кодекс – обн. ДВ, бр.86 от 2005г
[6] Друмева, Е. Още за основните права на гражданите. — Правна мисъл, 1994, № 4
[7] Конституция на Република България – ДВ, бр.56 от 1991 г.
[8] Закон за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност –ДВ, бр. 61 от 2015 г. Съгласно чл. 2 на ЗУФСЗНС „национална сигурност е динамично състояние на обществото и държавата, при което са защитени териториалната цялост, суверенитетът и конституционно установеният ред на страната, когато са гарантирани демократичното функциониране на институциите и основните права и свободи на гражданите, в резултат на което нацията запазва и увеличава своето благосъстояние и се развива, както и когато страната успешно защитава националните си интереси и реализира националните си приоритети“.
[9] Стратегията на ЕС за Съюза на сигурност 2020 – 2025 г., 24.07.2020, COM(2020) 605 final, https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?qid=1596452256370&uri=CELEX:52020DC0605/
[10] Закон за специалните разузнавателни средства – чл. 13, ал. 4 и чл. 14, ал. 3 (нови – бр.103 от 2016 г). Установяването на специалната, терористична цел при извършване на някои от описаните над 35 престъпни състава в чл.108а от НК, в ранния „оперативен /разузнавателен “ стадий на предотвратяването им, е необходимо условие за разрешаване използването на СРС.
[11] Стратегията на ЕС за Съюза на сигурност 2020 – 2025 г… В ЕС печалбите на организираните престъпни групи се оценяват на 110 млрд. евро годишно и само 1% от тях се конфискуват. Корупционните престъпления нанасят около 120 млрд. евро щети годишно на икономиката на ЕС. За приблизително 85% от разследванията на тежки престъпления са необходими „електронна информация и доказателства“ (еlectronic information and evidence).
[12] Изброени в чл. 4 от ЗДАНС , чл. 39, ал. 2 от ЗМВР, чл. 7 и чл. 8 от ЗДАР, чл. 12 от ЗВР, чл. 3 и чл. 6 от ЗПКОНПИ. Относими по въпроса са и Законът за мерките срещу изпиране на пари, Законът за кредитните институции, Законът за киберсигурност, Актуализираната стратегия за национална сигурност на Република България – обн. ДВ, бр. 26 от 2018 г., Стратегията на ЕС за Съюза на сигурност 2020-2025 г. и т.н.
