Противоречи ли на закона удържането от банките на такса за месечно обслужване на банкова сметка, по която е наложен запор?
От няколко години насам към „портфолиото“ си от такси, банките включиха и такса за месечно обслужване на банкови сметки, по които е наложен запор. Тази такса е допълнение към съществуващите еднократни такси за налагане и обработка на запор. Макар и лишена от юридическа и икономическа обосновка, таксата ефективно се налага от страна на банките като сумата, която може да достигне до 150 лева месечно, се удържа директно от запорираната сметка на длъжника всеки месец през целия период докато трае самият запор.
За да дадат легитимност на тези такси, банките ги включват в общите условия и тарифите към тях, правейки ги валидни за всички свои клиенти, но банките забравят една малка, но съществена подробност – това не им дава право ефективно да удържат тази такса от запорираната банкова сметка на длъжника.
Ефективното удържане на тази такса всеки месец от запорираната сметка на длъжника е незаконосъобразно, защото по този начин банката нарушава привилегията на кредитора, който е наложил запор; заобикаля изпълнителния процес или обезпечителния процес в зависимост от случая; и нарушава наложения запор. Макар банката да е определена от закона като трето задължено лице, на практика тя си присвоява права, които не й принадлежат по закон. С тези нейни действия се увреждат правата на кредитора и се пречи на това той да се удовлетвори от вземането на длъжника.
За да се изясни незаконността на налагането и ефективното удържане на тази такса, на първо място трябва да отговорим на въпросите какво е изпълнителен процес, какво е запор и за какво служат.
Изпълнителният процес служи за удовлетворяване чрез принудително изпълнение на едно право на кредитора като най-често то е за плащане на определена сума, която му се дължи от друго лице, което има качеството длъжник. В изпълнителния процес кредиторът се нарича взискател. Изпълнителното производство уредено в Гражданския процесуален кодекс (=ГПК) винаги се образува въз основа на съдебен акт, който има изпълнителна сила – тези актове са изрично предвидени в чл. 404 ГПК. Съдебният акт прави претендираното вземане изискуемо т.е счита се, че падежът е настъпил, и го прави ликвидно т.е вземането е безспорно установено по основание и размер. Въз основа на този съдебен акт се издава изпълнителен лист, който се характеризира като съдебен акт, който удостоверява правото на принудително изпълнение, разрешава да бъде упражнено, овластява и задължава изпълнителния орган по молба на кредитора да пристъпи към принудително изпълнение на притезанието.
Освен изпълнително производство по ГПК има и такова по Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (=ДОПК), което се образува въз основа на съответен акт за установяване на вземане, изрично предвиден в чл. 209 ДОПК, който има същите последици като съдебния акт по ГПК. Подобно на изпълнителното производство е обезпечителното производство, при което запорът се явява една от възможните обезпечителни мерки.
Запорът върху вземане по банкова сметка е способ за принудително изпълнение, при който определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с вземането, а на третото задължено лице (банка) да плаща на длъжника. Ако длъжникът не изпълни задължението си доброволно в дадения му срок, то взискателят чрез съдебния изпълнител, по предвидения в ГПК или ДОПК ред, може да се удовлетвори от вземането, върху което има наложен запор. Идеята на запора е да запази вземането на длъжника, да му попречи той да се разпореди с него т.е да изтегли сумите по сметката, да ги прехвърли на друг или да направи плащания с тях, за да може при липса на доброволно плащане от страна на длъжника, взискателят да може да се удовлетвори с вземането.
Аргументирайки се, че тази такса е включена в общите условия на банката и клиентът се е съгласил с нея при подписването им, банката черпи своята „правота“. Както обсъдихме по-рано, идеята на запора е да запази имуществото на длъжника, за да може взискателят да получи плащане. Проблемът идва в това, че банката не просто начислява таксата, но тя ежемесечно я удържа от сметката на длъжника и намалява нейното салдо като по този начин заобикаля изпълнителния процес и нарушава запора, защото се удовлетворява преди кредитора, който е наложил запор и има ликвидно и изискуемо вземане, а в същото време банката няма право на предпочтително удовлетворение за таксата. Поради това неправомерно действие от страна на банката може да изпаднем в ситуация, при която ако в една банкова сметка има 1000 лева, а вземането на взискателя към длъжника е за 2000 лева и банката удържа месечна такса от 150 лева за обслужване на сметка, по която има наложен запор, то за примерен период от 3 месеца, през който имаме наложен запор, банката ще получи 450 лева от такси и салдото по сметката на длъжника ще намалее от 1000 на 550 лева и взискателят ще може да се удовлетвори само от тази сума вместо от първоначалните 1000 лева, и вместо длъжникът да дължи само още 1000 лева то той ще дължи още 1450 лева, защото макар и сметката да му е била запорирана, вече от нея са изчезнали 450 лева, удържани от банката за тази такса.
Банката не е нито един от привилегированите кредитори в чл. 136 от Закона за задълженията и договорите (=ЗЗД) и няма право да се удовлетворява преди взискателя, нарушавайки неговата привилегия, тъй като той има ликвидно и изискуемо вземане, удостоверено с изпълнителен лист по ГПК или съответен акт по ДОПК.
При изпълнителното производство част от имуществото на длъжника е защитено като несеквестируемо и това налага ограничение колко и от кои суми взискателят може да се удовлетвори. При една такава ситуация, в която по банковата сметка постъпва пенсия за инвалидност, която е несеквестируема в цялост, то взискателят няма да може да се удовлетвори от тези суми докато за банката няма проблем да удържи от получената сума въпросната такса за обслужване. Когато запорът продължи по-дълго време може да изпаднем в ситуация, в която цялата сума се използва за плащане на тази такса и нищо да не остане за взискателя.
Нарушаването на привилегията ясно личи в ситуация, в която по сметката няма налични суми, но запорът продължава известен период от време, през който са се начислили такива такси. Тогава, когато по сметката бъде получена сума то чрез директен дебит банката веднага ще удържи получената сума и по този начин ще „изпревари“ взискателя. Дори получената сума да е несеквистируема банката пак ще я удържи. Както вече няколко пъти беше споменато, вземането на взискателя е ликвидно и изискуемо, докато изискуемостта на вземането на банката е под въпрос в зависимост от конкретната ситуация и със сигурност може да не е ликвидно, ако клиентът на банката, в случая длъжник, не е съгласен с него и няма съдебен акт, който да прогласява неговата ликвидност. На практика чрез възможността за безконтролно удържане на такси от сметката на длъжника се нарушава запорът, защото нито едно друго лице, което е кредитор на длъжника, не може свободно да се удовлетвори от суми, които са налични в запорирана банкова сметка освен банката, в която е открита банковата сметка. По този начин банката уврежда взискателя и създава една изкуствена привилегия за себе си, която не е от предвидените в чл. 136 ЗЗД, защото се удовлетворява преди всички кредитори на длъжника, включително и тези, които имат изпълнителен лист или съответен акт по чл. 209 ДОПК.
В изпълнителното производство по ГПК и ДОПК банката е определена като трето задължено лице и има съответни задължения, а не са й дадени права. В изпълнителното производство законът приравнява банката и работодателя като и двете лица имат качеството на трето задължено лице. Законите, регулиращи тази материя натоварват третите задължени лица със задължения (както е видно от името), а не им предоставят права. Според чл. 507, ал.3 ГПК от деня на получаване на запорното съобщение третото задължено лице има задълженията на пазач спрямо дължимите от него вещи или суми. Съгласно чл. 471, ал. 1 ГПК пазачът в изпълнителното производство има нормативно установено задължение да пази предадената му в това му качество вещ като добър стопанин и да дава сметка за приходите от нея и за разноските по пазенето. ДОПК вменява на банката същото задължение в чл. 206, ал. 2 ДОПК, който гласи по следния начин: „От датата на получаването на запорното съобщение третото задължено лице не може да предава дължимите от него суми или вещи на длъжника, като спрямо тях то има задължението на пазач. Изпълнението след получаване на запорното съобщение е недействително спрямо държавата. Третото задължено лице отговаря солидарно за вземането с длъжника до размера на задължението му.“.
На практика удържането на въпросните такси е несъвместимо с качеството на пазач спрямо сумите. От това може да се направи извод, че изпълнение (т.е каквато и да е счетоводна операция, която прехвърля суми от банковата сметка на длъжника и намалява нейното салдо) към всяко лице, различно от взискателя, т.е. държавата, извършено не по установения ред, е недействително след получаване на запорното съобщение, защото противно на това е в разрез с идеята на запора. Това означава, че удържането на такси за обслужване на банкова сметка с наложен запор е вид изпълнение на задължение на длъжника към банката и като вид изпълнение то е недействително спрямо държавата като освен това то довежда до намаляване имуществото на длъжника, а банката отговаря солидарно за вземането на длъжника до размера на задължението и при една такава хипотеза, когато парите по банковата сметка са недостатъчни за удовлетворяване на длъжника, публичният изпълнител може да насочи изпълнение към банката до размера на удържаните такси. Освен това на основание чл. 508, ал. 2 ГПК банката трябва да съобщи има ли претенции от други лица върху същото вземане. Интересно е каква информация се съобщава на съдебните или публични изпълнители, защото банката е тази, която всъщност има претенции върху същото вземане, тъй като иска да се удовлетвори за въпросната такса чрез наличните суми в банковата сметка. Но разковничето тук е, че вземането на взискателят е ликвидно и изискуемо докато това на банката е със съмнителна изискуемост и не е ликвидно. Според чл. 207, ал. 1 ДОПК, ако в ДОПК не е предвидено друго, запорът и възбраната, наложени за обезпечение на вземането, произвеждат действията, предвидени в чл. 451, 452 и 453, чл. 459, ал. 1, чл. 508, 509, 512, 513 и 514 от ГПК. Органът, наложил обезпечението, може да предяви срещу третото задължено лице иск за сумите или вещите, които то отказва да предаде доброволно. Имайки предвид, че банката удържа пари от сметката на длъжника и намалява нейното салдо при едно бъдещо изпълнение от запорираната сметка към публичният изпълнител това, което ще бъде преведено ще бъде по-малко от това, което би могло да бъде преведено, ако банката не е удържала въпросните такси. Де факто чрез удържането на тези суми банката отказва да ги предаде доброволно на публичния изпълнител, защото предварително ги е присвоила. В такава хипотеза ще има разлика между салдото по банковата сметка на длъжника към датата на налагане на запора чрез запорното съобщение и към дата, към която имаме реално изпълнение. Разликата е удържаните такси от страна на банката, което означава, че банката е отказала да преведе част от сумата доброволно, което отваря възможност пред публичния изпълнител да упражни правата си по чл. 207, ал. 1 ДОПК и да предяви иск за тези суми.
Друга подобна хипотеза би била банката да погасява задължения на длъжника по отпуснат от същата банка кредит чрез наличните по банковата сметка суми и последвалите постъпления дори да има дадено предварително съгласие за извършване на платежни операции. Такива действия биха били напълно недопустими и относително недействителни спрямо взискателя. В Решение № 4/16.06.2017 г. на ВКС по търг. дело № 3129/2015 г., TК, 2-о отд., в отговорът на въпрос 4 се казва следното: „Запорът има действие и по отношение на постъпленията на суми по банковата сметка след налагането му, поради което за банката в качеството й на трето задължено лице при положително (кредитно) салдо съществува задължение да не извършва плащане от водената при нея разплащателна банкова сметка по нареждане или с предварително съгласие на нейния титуляр.“. С подписването на общите условия и тарифата към тях, банката приема, че длъжникът е дал съгласие относно месечната такса за обслужване на запорирана банкова сметка, но в цитираното решение ясно е написано, че плащане не може да се извършва дори при предварително съгласие на титуляра на сметката т.е на длъжника, противно на възприетата практика от страна на банките.
В желанието си банките да максимизират приходите си се стига до парадоксални ситуации, при които слабата страна става жертва, а банките грубо не зачитат закона. Недостатъчното разбиране на нормативната уредба, неспособността за адекватно тълкуване на законите и липсата на контрол са основните причини за наличието на такива парадокси. За съжаление в този случай банките са глухи за основни принципи залегнали в ЗЗД, според които правните субекти се ползуват от правата си, за да задоволяват своите интереси, но тези права не могат да се упражняват в разрез с интересите на обществото, а уговорките не могат да противоречат на добрите нрави.
