Предсрочната изискуемост на кредита – форма на модерно робство?
Въпросът за случаите, в които банките могат да обявят даден кредит за предсрочно изискуем, е от важно обществено значение. Основанията за предсрочна изискуемост са уредени в нормата на чл. 432, ал. 1 от Търговския закон /ТЗ/, влязла в сила на 01.11.1996 г. Оттогава насам и особено след присъединяването на България към Европейския съюз през 2007 г., от което произтичат редица нормативни задължения, обществените отношения във връзка с банковата дейност и предоставянето на кредити се промениха значително, но въпреки това посочената разпоредба не е изменяна и съобразена с тези промени.
Съгласно чл. 432, ал. 1 ТЗ банката може да иска предсрочно връщане на сумата по кредита, когато: той не се ползва за целта, за която е получен; заемателят представя неверни сведения; обезпечението стане недостатъчно и след покана не бъде допълнено в срок; заемателят не връща други заеми към банката поради сериозно влошаване на финансовото си състояние. Основанията за предсрочна изискуемост обаче не са изчерпателно изброени в разпоредбата, тъй като тя признава правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем и в „предвидените в договора случаи”.
Още едно основание за предсрочна изискуемост е уредено в чл. 60, ал. 2, изр. 1 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/ – неплащане в срок на една или повече вноски по кредита. Когато кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем на това основание, банката може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/ въз основа на извлечение от счетоводните си книги. В този случай кредитополучателят може да се защити, като подаде възражение срещу заповедта за изпълнение, а вследствие на възражението банката ще трябва да предяви установителен иск за съществуване на вземането си по чл. 422, ал. 1 ГПК. Тя би могла да предяви установителен иск и извън хипотезата на чл. 60, ал. 2, изр. 1 ЗКИ, но на общо основание – чл. 124, ал. 1, предл. 2 ГПК. Ако банката не е поискала издаване на заповед за незабавно изпълнение, а единствено е уведомила кредитополучателя, че обявява кредита за предсрочно изискуем, заемателят също може да инициира съдебно производство, предявявайки отрицателен установителен иск за несъществуването на вземането на банката (по чл. 124, ал. 1, предл. 3 ГПК).
Именно във връзка със съдебните производства Съдът на ЕС в практиката си и по-специално в решението си от 14.03.2013 г. по дело C-415/11 (Catalunyacaixa) и в решението си от 26.01.2017 г. по дело C-421/14 (Banco Primus SA) въвежда четири задължения за националните съдилища при преценката им дали даден кредит е обявен за предсрочно изискуем законосъобразно, независимо от свободата на договаряне на клаузи за предсрочна изискуемост в договора за кредит според съответното национално законодателство.
Първото задължение на съда е да прецени дали възможността на банката да обяви целия кредит за предсрочно изискуем зависи от неизпълнението от страна на потребителя на основно в съответното договорно правоотношение задължение. В българското право основното задължение на заемателя по договора за банков кредит е уредено в чл. 430, ал. 1 ТЗ – да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Ако кредитополучателят изпълнява това свое задължение, банката няма право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Така например не би могло да представлява основание за предсрочна изискуемост образувано срещу заемателя изпълнително дело, въпреки че такава клауза присъства в общите условия на много банки. Клауза с подобно съдържание е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ – като противоречаща на закона и по-специално на чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, съгласно който в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
Второто задължение на националния съд е пряко свързано с първото такова – той следва да прецени дали посоченото неизпълнение е достатъчно тежко с оглед на срока на кредита и размера на задължението по него. В мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС, касационната инстанция също посочва, че кредиторът не може да откаже да приеме изпълнението, ако неизпълнената част е незначителна с оглед размера на задължението. В този смисъл забавеното плащане на вноски по кредита по начало не би могло да бъде основание за обявяване на предсрочната му изискуемост, тъй като банката все пак получава плащане и легитимният ѝ кредиторов интерес по договора е удоволетворен. До предсрочна изискуемост би могло да доведе единствено неизпълнение, което е съществено с оглед интереса на кредитора (арг. от чл. 87, ал. 4 ЗЗД), каквото например би могло да бъде трайното и пълно неплащане на вноски по кредита в продължение на значителен период от време. Посочената задължителна практика на Съда на ЕС и на ВКС ограничава приложното поле на чл. 60, ал. 2, изр. 1 ЗКИ, тъй като неплащането в срок на една или повече вноски по кредита невинаги представлява значително неизпълнение с оглед на срока на договора и размера на задължението (ако например е налице неплащане на само една, две или дори пет от общо 120 месечни вноски по договор за кредит, сключен за срок от 10 години), респ. невинаги следва да бъде основание за предсрочна изискуемост.
Третото задължение на съда е да съобрази дали клаузата за предсрочна изискуемост дерогира приложимите в тази област правни норми. При проверката съдът не следва да вземе предвид единствено вътрешноправните законови и подзаконови нормативни актове, а също и Конституцията, международните договори и източниците на правото на ЕС, в т. ч. и практиката на Съда на ЕС, която съгласно чл. 19 от Договора за Европейския съюз е задължителна за националните съдилища. Ако спорната клауза противоречи на който и да било акт от изброените категории, обявената въз основа на нея предсрочна изискуемост на кредита е незаконосъобразна.
На четвърто място Съдът на ЕС постановява, че националната юрисдикция следва да установи дали националното право предвижда подходящи и ефективни средства, позволяващи на потребителя, по отношение на който се прилага клауза за предсрочна изискуемост, да преустанови действието на тази клауза. Както бе посочено по-горе, в българското право възможностите на кредитополучателя да се противопостави на незаконосъобразно обявена предсрочна изискуемост са силно ограничени – той може единствено да подаде възражение при издадена срещу него заповед за изпълнение или да оспори съществуването на вземането на банката чрез отрицателен установителен иск. Освен това посочените процесуални средства са общи такива, с които разполага всеки длъжник, като българският законодател не е предоставил на заемателя специална защита в случай на обявен за предсрочно изискуем кредит, въпреки специфичния характер и обществената значимост на банковите правоотношения. Нещо повече, кредитополучателят не разполага с правни средства, с които да атакува самата предсрочна изискуемост, а може да се брани само срещу последиците от настъпването ѝ (възникването на ликвидно изискуемо вземане в полза на банката за цялата сума по кредита). Ето защо е налице необходимост от законодателни промени, които да предоставят на заемателя по-ефективни средства за защита.
Допълнителните ограничения, които Съдът на ЕС поставя по отношение на основанията за предсрочна изискуемост на кредита, частично дерогират диспозитивния характер на разпоредбата на чл. 432, ал. 1 ТЗ, която допуска такива основания свободно да се уреждат по договорен път. Възниква въпросът дали посочената разпоредба в частта ѝ „Освен в предвидените в договора случаи” не следва да бъде обявена за противоконституционна като противоречаща на чл. 18, ал. 2 от Конституцията на Република България /КРБ/, според който законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя. Съгласно тази конституционна норма е недопустимо само на една от страните в дадено стопанско правоотношение, каквото е правоотношението по предоставянето на кредит, a priori да бъде предоставено правото едностранно да променя правоотношението (каквато едностранна промяна представлява предсрочната изискуемост), при това без санкция от независим и равностоящ от двете страни контролиращ правен субект (съд, държавен орган, арбитраж и пр.). Нещо повече, чл. 432, ал. 1 ТЗ поставя в привилегировано положение икономически по-силния стопански субект – банката, въпреки че другата страна в правоотношението – кредитополучателят потребител, е под особена конституционна закрила. Чл. 18, ал. 2 КРБ установява и принципа, че еднаквите правни условия на страните в стопанските правоотношения се създават със закон, поради което и предвид обществената значимост на банковите правоотношения е противоконституционно основания за предсрочна изискуемост на кредит да се уреждат в частноправен акт като договора и в частност – в общите условия към него.
Уреждането на основания за предсрочна изискуемост в договор е недопустимо и с оглед правната същност на предсрочната изискуемост. Тя има характер на гражданскоправна санкция за неизпълнението на основните задължения на заемателя по договора за кредит (арг. от мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС), а общ принцип в правото е, че санкционните норми следва винаги да бъдат установени в закон. Този принцип е застъпен в чл. 7 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи на Съвета на Европа, озаглавен „Неналагане на наказание без закон”, като макар и разпоредбата да визира изрично санкционните норми в наказателното право, приложението ѝ се разпростира по отношение на всички норми със санкционен характер. В българското право санкционна функция може да притежава неустойката, която е законоустановена в чл. 92 ЗЗД, а единствено размерът ѝ се определя по договорен път от страните, но същият може да бъде намален поради прекомерност от съда (чл. 92, ал. 2 ЗЗД). Още в римското право най-строгата гражданскоправна санкция – manus iniectio, изразяваща се във възможността кредиторът в продължение на 60 дни да държи длъжника окован в своя частен затвор, а в последствие при неплащане на дълга да го продаде в робство или дори да го убие, e била изрично уредена в Закона на Дванадесетте таблици и се е прилагала само ако вземането вече е било присъдено или признато от длъжника, при това в присъствието на претора (съдията). Както вече бе изяснено, по българското право предсрочната изискуемост на кредита е санкция, която банката може да наложи на кредитополучателя въз основа на клауза от договор, поместена дори в общите условия към него, при това незабавно и едностранно, по своя собствена преценка, без произнасяне на независим арбитър.
Ето защо е необходимо разпоредбата на чл. 432, ал. 1 ТЗ да бъде своевременно съобразена с актуалните обществени отношения, като de lege ferenda основанията за предсрочна изискуемост на банковия кредит следва да бъдат императивно и изчерпателно уредени в материалния закон, като се премахне диспозитивната възможност за установяване на основания за предсрочна изискуемост в частноправен акт (договор), а процесуалните закони следва да осигурят специална защита на кредитополучателя срещу предсрочната изискуемост, в съответствие с нормите на Конституцията и правото на ЕС.
