Относно критериите за квалифициране на делото като търговско[1]

                                                                                                                                   докторант Александър Димитров Николов[2]

I. Встъпление.

С определение № 206 от 14.05.2019 г. по ч.гр.д. № 1447/2019 г., ВКС, IV г.о., на основание чл. 292 ГПК, е спряно производството по горепосоченото гражданско дело и съставът на ВКС е предложил на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на същия съд да постанови тълкувателно решение по следния процесуалноправен въпрос[3]:

„Гражданско или търговско е дело с предмет правоотношения, възникнали по договор за изпълнение на строителни работи, сключен между физическо лице и търговец във връзка с упражняваното от него занятие и какъв е прагът за достъп до касационно обжалване на въззивното решение по делото?“

На основание чл. 125 ЗСВ, с разпореждане  от 22.07.2019 г. на Председателя на ВКС, е образувано тълкувателно дело 3/2019 г. по описа на ВКС, ОСГТК.

Тълкуван стриктно, правният въпрос е относим само към дела с предмет правоотношение, породено от договор за строителни работи и то само в случай, че този договор е сключен между физическо лице и търговец във връзка с упражняваното от него занятие.

При съобразяване на дедуктивния подход обаче, на първо място е уместно да се изведат и ясно да се дефинират общоприложимите критерии , относими към всички дела, разглеждани по реда на ГПК, посредством които определен правен спор би могъл да се квалифицира като граждански или търговски. Като едва след това се пристъпи към отговор на въпросът, свързан конкретно с правоотношение, възникнало от договор за строително-монтажни работи, сключен от физическо лице и търговец във връзка с упражняваното от него занятие.

Именно с оглед открояване на общоважимите разграничителни критерии, позволяващи правният спор да се отнесе към категорията граждански или търговски дела, в рамките на настощото изследване на първо място ще бъде анализирана съдебната практика на ВКС, относима към поставения въпрос и ще бъде изразено становище дали въобще са налице предпоставките по чл. 292 ГПК за приемане на тълкувателно решение от ОСГТК на ВКС, след което се ще бъде направен опит за изясняване на точното значение на понятията „гражданско дело“, „търговско дело“ и „търговски спор“.

II. Становищата в съдебната практика[4].

Както изрично е упоменато в определение № 206 от 14.05.2019 г. по ч.гр.д. № 1447/2019 г., ВКС, IV г.о., по посочения в раздел I процесуалноправен въпрос се констатира противоречие в практиката на ВКС, което може да бъде сведено до три становища.

1. Първо становище.

Съгласно първото виждане, което според изложеното в определение № 206 от 14.05.2019 г. по ч.гр.д. № 1447/2019 г., ВКС, IV г.о. е обективирано в решение № 430 от 20.01.2015 г. по гр.д. № 1673/2014 г., ВКС, ІV г.о., определение № 350 от 20.03.2014 г. по гр.д. № 1261/2012 г., ВКС, ІІІ г.о. и определение № 963 от 22.07.2014 г. по гр.д. № 1334/2014 г., ВКС, ІV г.о., правоотношенията, възникнали във връзка с изпълнение на договори за извършване на строително-монтажни работи, сключени между физически лица (като възложители) и търговски дружества (като изпълнители) се разглеждат по реда на общия исков процес, а постановените по тези дела въззивни решения подлежат на касационно обжалване като граждански дела, т.е. когато цената на иска е над 5000 лева.

От внимателния прочит на горецитираните актове на ВКС обаче се налагат изводи, различни от направените в определение № 206 от 14.05.2019 г. по ч.гр.д. № 1447/2019 г., ВКС, IV г.о., касаещи въобще съществуването в съдебната практика на становище в посочения смисъл.

Така, с определение № 963 от 22.07.2014 г. по гр.д. № 1334/2014 г., ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 288 ГПК, съставът на ВКС, като е разгледал гр. дело № 1334 по описа за 2014 година, всъщност не допуска касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.

Действително, районният и окръжният съд са се произнесли по правен спор, който има за предмет вземане за обезщетение в размер на 10 000 лева, парична сума представляваща стойността на разходите, необходими за поправка на некачествено извършени строително-монтажни работи (СМР). Правната квалификация на претендираното от ищеца спорно материално право правилно е определена като такава по реда на чл. 265 ЗЗД.

В рамките на съдебните производства пред районния и окръжния съд безспорно е установено, че между страните е бил сключен договор за строително-монтажни работи (СМР), съдържащ белезите на договор за изработка по смисъла на чл. 258 и сл. от ЗЗД. Няма съмнение и относно факта, че стойността на иска е в размер на 10 000 лева. Видно е също така, че и двете страни по договора, както възложителят така и изпълнителят, оттук и срещуположните страни в съдебното производство, ищец и ответник, са физически лица, но с тази разлика, че ответникът, който от материалноправно гледище е изпълнител по договора, притежава качеството едноличен търговец. Не е било предмет на установяване обаче дали ответникът е сключил договора в рамките на упражняваното от него занятие по смисъла на чл. 286, ал. 1 във вр. с ал. 3 ТЗ или качеството изпълнител е придобито от последния инцидентно, без сделката да попада в рамките на предмета му на дейност като едноличен търговец.

Следва да се има предвид, че определение № 963 по гр.д. № 1334/2014 г., ВКС, ІV г.о. е датирано от 22.07.2014 г., съставът на ВКС е следвало да се съобрази с правилото на чл. 280, ал. 2 ГПК в редакцията му след изменението, внесено по силата на ЗИДГПК, обнародван в ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г., гласящо, че не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела, и до 10 000 лв. – за търговски дела. Видно от диспозитива на определението, касационната жалба е с вх. № 221/08.01.2014 г., което е след 21.12.2010 г. Вече беше пояснено, че стойността на иска е точно 10 000 лв.

С определение № 963 от 22.07.2014 г. по гр.д. № 1334/2014 г.,, ВКС, ІV г.о. върховната юрисдикция не е допуснала касационното обжалване на въззивното решение. Решаващите мотиви за това са свързани с липса на предпоставките, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК, без въобще да се обсъжда дали сключения между страните договор за строително-монтажни работи (СМР) е или не е търговска сделка и респективно – дали делото е гражданско или търговско.

Следователно, в определение № 963 от 22.07.2014 г. по гр.д. № 1334/2014 г., ВКС, ІV г.о. решаващият състав не е изразил становище по тълкуването на процесуалния закон, касаещо въпроса, отправен до ОСГТК на ВКС с определение № 206 от 14.05.2019 г. по ч.гр.д. № 1447/2019 г., ВКС, IV г.о.

От друга страна, съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д. 2/2010 г., ВКС, ОСГТК формирането на правни изводи по обуславящи изхода на конкретното дело материалноправни и/или процесуалноправни въпроси в определение по чл. 288 ГПК не съставлява основание за иницииране на производство по чл. 292 ГПК. Това е така, защото с определението по реда на чл. 288 ГПК ВКС не се произнася в качеството си на касационна инстанция по правния спор между страните.

Видно от определение № 963 от 22.07.2014 г. по гр.д. № 1334/2014 г., ВКС, ІV г.о., последното е постановено именно по реда на чл. 288 ГПК, което дисквалифицира този съдебен акт от категорията актове на ВКС, съдържащи противоречиви и изключващи се тълкувания на една и съща правна норма, годни да влизат в противоречие едни с други и да обуславят нуждата от уеднаквяване на съдебната практика на ВКС посредством тълкувателно решение.

Според изложеното в определение № 206 от 14.05.2019 г. по ч.гр.д. № 1447/2019 г., ВКС, IV г.о. вторият съдебен акт, с който е аргументирано съществуването в съдебната практика на посоченото по-горе първо становище, е определение № 350 от 20.03.2014 г. по гр. д. № 1261/2012 г., ВКС, III г.о.

Преди да се пристъпи към анализ на това определение на ВКС, следва да се направи едно уточнение.

Усилията ми да намеря определение № 350, постановено по гр. д. № 1261/2012 г. на III г.о. на ВКС от дата 20.03.2014 г. не се увенчаха с успех. В хода на подготовката на настоящото изследване се натъкнах само на определение № 350 по гр. д. № 1261/2012 г., ВКС, III г.о., но датирано от 20.03.2013 г., именно това определение, носещо дата 20.03.2013 г., ще бъде използвано в аргументативната част на настоящия раздел.

С определение № 350 от 20.03.2013 г. по гр. д. № 1261/2012 г., ВКС, III г.о., постановено по реда на чл. 288 ГПК, върховната юрисдикция на Р. България не е допуснала касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.

Първоинстанционният и въззивният съд са разгледали иск, предявен от физическо лице, за заплащане на сумата от 10 000 лева, представляваща стойността на разходите, необходими за поправката на изработеното. Искът е квалифициран като такъв по реда на чл. 265, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД. На страната на ответника е конституирано физическо лице, действащо в качеството си на едноличен търговец. Безспорно е било установено, че между ищеца, като възложител, и ответника, като изпълнител, е бил сключен договор за строително-монтажни работи (СМР). В атакуваното въззивно решение изрично се посочва, че между страните е налище относителна търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ, която по силата на препращащата норма на чл. 288 ТЗ намира своята регламентация в чл. 258 и сл. от ЗЗД.

ВКС не допуска до касационно обжалване въззивния съдебен акт, а решаващите мотиви на върховната инстанция са свързани с липсата на предпоставки по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Определение № 350 по гр. д. № 1261/2012 г., ВКС, III г.о. е датирано от 20.03.2013 година. Към момента на постановяването му е следвало да бъде приложено правилото на чл. 280, ал. 2 ГПК, в редакцията му след изменението, внесено по силата на ЗИДГПК, обнародван в ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г., подробно цитирано по-горе. ВКС обаче не взема отношение по въпроса дали делото е гражданско или търговска, като не допуска разглеждането на жалбата по същество поради отсъствието на предпоставките по ал. 1 на чл. 280 ГПК.

Казано по друг начин, с определение № 350 от 20.03.2013 г. по гр. д. № 1261/2012 г., ВКС, III г.о. въобще не е изразено мнение по въпроса, формулиран в диспозитива на определение № 206 от 14.05.2019 г. по ч.гр.д. № 1447/2019 г., ВКС, IV г.о. Нещо повече, определение № 350 от 20.03.2013 г. по гр. д. № 1261/2012 г., ВКС, III г.о. е постановено по реда на чл. 288 ГПК, което означава, че последното въобще не може да служи като част от аргументацията, водеща до извод да съществуване на противоречива съдебна практика по изложените по-горе мотиви, свързани с т. 1 на Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д. 2/2010 г., ВКС, ОСГТК.

На последно място, определение № 206 от 14.05.2019 г. по ч.гр.д. № 1447/2019 г., ВКС, IV г.о. препраща към решение № 430 от 20.01.2015 г. по гр. д. № 1673/2014 г., ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.

Поначало, в т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д. 2/2010 г., ВКС, ОСГТК изрично е посочено, че противоречиво разрешаване на въпроси по смисъла на чл. 292 ГПК е налице, когато в поне две решения по чл. 290, определения по чл. 274, ал.3 или между решение по чл. 290 и определение по чл. 274, ал.3 ГПК, един и същ материалноправен или процесуалноправен въпрос е разрешен по различен начин.

Следователно, решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, с оглед възприетите в него тълкувания на дадена правна норма, е годно да обоснове съществуването на противоречива практика ако е налице поне още един съдебен акт, постановен от ВКС в качеството му на касационна инстанция, който съдържа различно разрешение на правен въпрос, идентичен с онзи, получил отговор в рамките на казуалното тълкуване, обективирано в решението по чл. 290 ГПК. Без значение е дали въпросът, по който е произнесено казуалното тълкуване на относимата правна норма от страна на ВКС, се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебното решение или не, защото всички правни мотиви на решението изразяват мнението на съда по съответния правен въпрос.

Касателно темата на настоящото изследване, правният въпрос, по който е било допуснато касационното обжалване и на който ВКС е дал отговор с решение № 430 от 20.01.2015 г. по гр. д. № 1673/2014 г., ВКС, IV г.о. е свързан с „тълкуването на договорите и отделните клаузи в тях съгласно изискванията на добросъвестността“, което не е свързано, нито пряко, нито косвено, с изведения в определение № 206 от 14.05.2019 г. по ч.гр.д. № 1447/2019 г., ВКС, IV г.о. въпрос.

Налага се изводът, че инцидентното тълкуване, обективирано в решение № 430 от 20.01.2015 г. по гр. д. № 1673/2014 г., ВКС, IV г.о. не може да случи като аргумент за съществуване на съдебна практика, споделяща становището, изведено в определение № 206 от 14.05.2019 г. по ч.гр.д. № 1447/2019 г., ВКС, IV г.о и условно означено в този раздел като „първо“.

Мотивиран от всичко изложено до тук, считам, че гледище в съдебната практика в изведения с определение № 206 от 14.05.2019 г. по ч.гр.д. № 1447/2019 г., ВКС, IV г.о. смисъл, подробно описано по-горе, аргументирано с решение № 430 от 20.01.2015 г. по гр.д. № 1673/2014 г., ВКС, ІV г.о., определение № 350 от 20.03.2013 г. по гр.д. № 1261/2012 г., ВКС, ІІІ г.о. и определение № 963 от 22.07.2014 г. по гр.д. № 1334/2014 г., ВКС, ІV г.о., не съществува.

2. Второ становище.

Според мотивите на определение № 206 от 14.05.2019 г. по ч.гр.д. № 1447/2019 г., ВКС, IV г.о. освен гледището, коментираното в раздел II, т. 1, съществува и друго възприятие в практиката на ВКС.

В синтезиран вид то гласи, че споровете, произтичащи от търговски сделки, когато са родово подсъдни на окръжен съд, подлежат на разглеждане по реда на производството по търговски спорове и в този смисъл тези дела са търговски. Приема се обаче, че делата, които имат за предмет правоотношения, произтичащи от търговски сделки (в това число абсолютните) и една от страните не е търговец, не са търговски по смисъла на чл. 280, ал. 2, т.1 ГПК (ред. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), тъй като основанието за определяне на по-висок праг за достъп до касационно обжалване според паричната оценка на предмета на делото е, че в отношенията между търговци сумата 20 000 лева не е значителна.

Цитираните в определение № 206 от 14.05.2019 г. по ч.гр.д. № 1447/2019 г., ВКС, IV г.о. съдебни актове, въз основа на анализа на които е изведено това становище, са определение № 547 от 23.11.2016 г. по гр.д. № 4967/2016 г., ВКС, ІV г.о. и определение № 117 от 12.03.2018 г. по гр.д. № 821/2018 г., ВКС, ІV г.о.

С определение № 547 от 23.11.2016 г. по гр.д. № 4967/2016 г., ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2 във вр. с чл. 278 ГПК, е отменено  определение № 302 от 18.10.2016 г. по т. д.[5] № 50394/2016 г., ВКС, IV г.о., с което касационната жалба е оставена без разглеждане като процесуално недопустима, а производството по делото е прекратено. За да стигне до крайния си извод, че е недопустимо обжалването на въззивното решение, съдът прима, че последното „е постановено по търговско дело по смисъла на чл. 365 (in fine), т. 1 от ГПК, по което предмет на разглеждане са няколко обективно съединени иска, с цена на всеки един от тях до 20 000 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 1, пр. 2 от ГПК, това въззивно решение не подлежи на касационно обжалване.“[6]

Следователно, според мотивите на определение № 302 от 18.10.2016 г. по т. д. № 50394/2016 г., ВКС, IV г.о. смисълът на понятието „търговско дело“ трябва да бъде изяснен в светлината на чл. 365, т. 1 ГПК, което правило е поместено систематично в част III, глава XXXII от ГПК – производство по търговски спорове. Оттук, ако делото има за предмет вземане, произтичащо от търговска сделка по смисъла на чл. 365, т. 1 ГПК, то налице е търговско дело, а въззивното решение по това дело подлежи на касационно обжалване при съобразяване на законово установения минимум от 20 000 лева.

За да стигне до този правен извод, ВКС е съобразил следните обстоятелства. Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответника съществуването на вземане в полза на ищеца за суми, всяка една от които е на стойност по-ниска от 20 000 лева. Съдилищата са установили, че ищецът е придобил вземанията си срещу ответника по силата на договор за цесия, а ответникът е притежавал качеството поръчител, лице обезпечаващо изпълнението на цедираното вземане. За пълнота на изложението е уместно да посоча, че цедираното вземане произтича от договор за потребителски кредит.

При тази фактическа обстановка ВКС приема, че договорът за банков кредит е абсолютна търговска сделка съгласно чл. 286, ал. 2 вр.чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ, от което следва, че делото е търговско.

В  определение № 547 от 23.11.2016 г. по гр.д. № 4967/2016 г., ВКС, ІV г.о. се приема, че в случая вземането произтича от договор за поръчителство, а не от договор за банков кредит, доколкото все пак, макар и с акцесорен характер, поръчителството разкрива и известна самостоятелност, а поръчителят отговаря по отделно правоотношение с кредитора и плаща свой, а не чужд дълг[7]. При съобразяване на последния аргумент, делото е върнато за произнасяне по допускането на касационното обжалване.

Прави впечетление, че материалноправният казус, пред който е бил изправен ВКС при постановяване на определение № 547 от 23.11.2016 г. по гр.д. № 4967/2016 г., ВКС, ІV г.о. няма общо с въпроса, формулиран в определение № 206 от 14.05.2019 г. по ч.гр.д. № 1447/2019 г., ВКС, IV г.о., касаещ договор за СМР, а не договор за поръчителство.

От своя страна, с определение № 117 от 12.03.2018 г. по гр.д. № 821/2018 г., ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК, е отменено определение № 860 от 27.11.2017 г. по гр. д. № 60402/2016 г., ВКС, IV г.о., в частта му, с която е оставена без разглеждане подадената касационна жалба, а делото е върнато за произнасяне по допускането на касационното обжалване.

От фактическа страна съдилищата са приели за установено, че между страните е бил сключен договор за банков кредит, по който е уговорено, че предоставената на кредитополучателя сума се формира като равностойност в швейцарски франкове на 250 000 евро по курс „купува” за швейцарски франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита. Погасяването на кредита се осъществява по два възможни начина – или в швейцарски франкове, или в лева (евро), които служебно се превалутират в швейцарски франкове по курс „продава” на банката на швейцарския франк към лева/евро в деня на плащането. Прието е, че усвоената сума по кредита е 116 000 евро, след извършеното от банката служебно превалутиране. Изплатените анюитетни вноски за процесния период възлизат на 87 699 лева, от които сумата 10 721.27 лева е формирана само от превалутирането на левовете в швейцарски франкове. В частта по иска за сумата от 10 721.27 лв. касационната жалба е оставена без разглеждане като процесуално недопустима, а решаващият аргумент на съда е, че се касае за въззивно решение по търговско дело с цена на иска под 20 000 лв., което не подлежи на касационен контрол.

Видно от фактите по делото, едната от страните по договора за банков кредит има качеството потребител. Именно поради това в определение № 117 от 12.03.2018 г. по гр.д. № 821/2018 г., ВКС, ІV г.о. изрично се посочва, че когато една от страните по сделката е нетърговец (това са всички сделки с потребители), прагът за достъп до касационно обжалване според паричната оценка на предмета на делото е като по граждански дела – 5 000 лева[8], което представлява и решаващият мотив за отмяна на определение № 860 от 27.11.2017 г. по гр. д. № 60402/2016 г., ВКС, IV г.о. в обжалваната част.

Подобно на по-горе коментирания казус във връзка с договора за поръчителство, тук отново предметът на делото не е свързан с договор за СМР.

От анализа на горецитираната съдебна практика (в частност определение № 117 от 12.03.2018 г. по гр.д. № 821/2018 г., ВКС, ІV г.о. и определение № 547 от 23.11.2016 г. по гр.д. № 4967/2016 г., ВКС, ІV г.о.)  следват няколко извода, касаещи т.нар. второ становище.

На първо място, критерият, при съобразяването на който делата, попадащи в предметния обхват на ГПК, се делят на граждански или търговски е комплексен. Следва да се съобразява предметът на делото и цената на иска. Освен това, задължително трябва да се взима под внимание и правния статус на страните по делото, т.е. дали и двете са търговци или това качество съществува само по отношение на една от тях. Този трети елемент обаче е важим само при определени обстоятелства.

Кумулирането на първите два критерия води до заключението, че търговско е делото в рамките, на което съдът се произнася по правен спор, произтичащ от търговска сделка, родово подсъднен на окръжен съд с оглед цената на иска, подлежащ на разглеждане по реда на производството по търговски спорове. Като се има предвид императивното правило на чл. 104, т. 4 ГПК, налага се да приемем, че ако спорното материално право произтича от търговска сделка, без значение на това дали става дума за сделка по смисъла на чл. 286, ал. 2 във вр. с чл. 1, ал. 1 ТЗ или за сделка по реда на чл. 286, ал. 1 във вр. с ал. 3 ТЗ във вр. с чл. 287 ТЗ, чийто предмет е парична сума в размер от 25 000.01 лв. включително без горен лимит, то налице е търговски спор по смисъла на чл. 365, т. 1 ГПК и делото се определя като търговско без да се взима под внимание качеството на страните по него.

Казано с други думи, ако предметът на делото произтича от абсолютна или относителна търговска сделка и цената на иска е над 25 000 лв., а делото се разглежда от окръжен съд като първа инстанция по реда на глава XXXII ГПК, налице е търговско дело без да се взема под внимание притежаването или липсата на търговско качество по отношение на едната и/или двете страни.

От друга страна обаче, според това становище не са търговски делата, които имат за предмет правоотношения, произтичащи от търговски сделки (в това число абсолютните) една от страните, по които не е търговец. Това заключение почива на аргументация, свързана основно с възприетия от законодателя имуществен критерий за достъп до касационно обжалване. Приема се, че основанието за определяне на по-висок праг за достъп до касационно обжалване според паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция – 20 000 лв. вместо 5 000 лева е, че в отношенията между търговци сумата 20 000 лева не е значителна. За лице, което не е търговец обаче и още повече, ако става дума за физическо лице, сумата от 20 000 лв. представлява около 33 пъти минималната работна заплата, а сумата от 5 000 лв. около 8 пъти[9] минималната работна заплата. Оттук се прави изводът, че когато една от страните по сделката е нетърговец (това са всички сделки с потребители), прагът за достъп до касационно обжалване според паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция е като по граждански дела – 5 000 лева.

Тази част от гледището може да разкрие пълния си потенциал само ако се тълкува във вразка с преждепосочената.

Така, ако спорното материално право произтича от търговска сделка, без значение дали тя е абсолютна или относителна, но двустранна, т.е. страните по нея са търговци, а цената на иска е 25 000 лв. или по-малка сума, делото е търговско по смисъла на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 ГПК. Решението на въззивния съд ще подлежи на касационно обжалване само в случай, че цената на иска надхвърля 20 000 лв. Такова дело ще бъде разглеждано по реда на общия исков процес. В хипотеза, в която делото има за предмет право, черпено от търговска сделка, абсолютна или относителна, но едностранна, т.е. само една от страните има качеството търговец, а цената на иска е 25 000 лв. или по-малка парична сума, което означава, че делото се гледа по реда на общия исков процес, то въззивното решение ще подлежи на касационно обжалване в случай, че цената на иска е по-голяма от 5 000 лв.

Тук систематично е мястото да се направи още едно уточнение. В определение № 117 от 12.03.2018 г. по гр.д. № 821/2018 г., ВКС, ІV г.о. и определение № 547 от 23.11.2016 г. по гр.д. № 4967/2016 г., ВКС, ІV г.о. е използван изразът „като по граждански дела“, когато се аргументира дотъпът до касационно обжалване на въззивно решение, постановено по спор между физическо лице, което не е търговец, и търговец, произтичащ от търговска сделка.

Предлогът „като“ носи значението на сравнение, съпоставяне[10]. От тълкуването му се стига до извода, че ако критериите за достъп до касационно обжалване на съдебните решение по съответните дела са „като“ по граждански дела, то ВКС приема, че в рамките на разглеждания казус е налице търговско дело, но поради обстоятелството, че една от страните по него е лице, което не притежава търговско качество, то решението се приравнява, с оглед критериите за допустимост на касационната жалба, на решение, постановено по гражданско дело.

Оттук произтича и констатацията, че ако делото има за предмет търговска сделка, абсолютна или относителна, по която само една от страните е търговец, делото е търговско, но решението на въззивната инстанция ще подлежи на касационно обжалване в случай, че цената на иска надхвърля 5 000 лв.

Анализирани в светлината на разясненията, обективирани в т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д. 2/2010 г., ВКС, ОСГТК определение № 547 от 23.11.2016 г. по гр.д. № 4967/2016 г., ВКС, ІV г.о. и определение № 117 от 12.03.2018 г. по гр.д. № 821/2018 г., ВКС, ІV г.о. не са съдебни актове, с които ВКС се произнася като касационна инстанция по правния спор между страните. Определенията са постановени по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК, което ги изключва от групата актове, годни да обосноват иницииране на производство по чл. 292 ГПК.

3. Трето становище.

Според определение № 206 от 14.05.2019 г. по ч.гр.д. № 1447/2019 г., ВКС, IV г.о. в съдебната практика се обособява трето становище по разглеждания правен въпрос, в рамките на което се приема, че сделка за извършване на строително-монтажни работи, имаща характер на договор за изработка, сключена между физическо лице и търговско дружество изпълнител във връзка с упражняваното от него занятие е търговска спрямо него на основание чл. 286, ал.1 ТЗ, а съгласно чл. 287 ТЗ правилата за търговските сделки са приложими и за възложителя физическо лице. Следователно дело с предмет правоотношения, възникнали във връзка с договор за строителство, сключен от нетърговец и търговец при упражняване на занятието му е търговско и спрямо него важат правилата за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.3, т.1 ГПК, т.е. не се допуска касационно обжалване, когато цената на иска е до 20 000 лева.

Съдебните актове, в които е намерило отражение това гледище, посочени в определение № 206 от 14.05.2019 г. по ч.гр.д. № 1447/2019 г., ВКС, IV г.о., са определение № 223 от 02.04.2012 г. по ч.т.д. № 504/2011 г., ВКС, ІІ т.о.; определение № 259 от 05.04.2012 г. по ч.т.д. № 221/2012 г., ВКС, ІІ т.о.; определение № 898 от 13.12.2013 г. по ч.т.д. № 4504/2013 г., ВКС, І т.о.; определение № 359 от 14.07.2017 г. по ч.т.д. № 1227/2017 г., ВКС, І т.о.

Изхождайки от постановките на Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д. 2/2010 г., ВКС, ОСГТК, следва да поясним, че определение № 223 от 02.04.2012 г. по ч.т.д. № 504/2011 г., ВКС, ІІ т.о. е постановено по реда на чл. 288 ГПК. Както бе вече отбелязано, определението по чл. 288 ГПК и формулираните в него правни констатации не съставляват основание за иницииране на производство по чл. 292 ГПК.

От своя страна, определение № 259 от 05.04.2012 г. по ч.т.д. № 221/2012 г., ВКС, ІІ т.о., определение № 898 от 13.12.2013 г. по ч.т.д. № 4504/2013 г., ВКС, І т.о. и определение № 359 от 14.07.2017 г. по ч.т.д. № 1227/2017 г., ВКС, І т.о. са постановени по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Съгласно цитираното правило, определенията на състав на ВКС, с които се прекратява касационното производство, образувано по касационна жалба срещу въззивно решение, поради необжалваемост на последното, подлежат на обжалване пред друг състав на ВКС[11].  С този вид определения ВКС не се произнася в качеството си на касационна инстанция по правния спор между страните. Всъщност чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК представлява частно проявление на закрепеното в чл. 56 от Конституцията право на защита. Чрез това правило законодателят е създал процесуален път за защита на страните срещу постановено за първи път от състав ВКС определение по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 или т. 2 ГПК. Това определение ще подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС, чието произнасяне е окончателно.

В случая ВКС нито разрешава въпроса по същество, нито действа като касационна инстанция, от където следва, че определението на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК не може да обоснове съществуването на противоречива практика, даваща основание да бъде приложена нормата на чл. 292 ГПК, извод съответстващ на Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д. 2/2010 г., ВКС, ОСГТК.

Въпреки всичко, третото становище заслужава да бъде представено в рамките на настоящото изследване.

Решаващият аргумент на съставите на ВКС, споделящи третото гледище, за квалифициране на делото като гражданско или търговско, се извлича от материалноправната същност на предмета на правния спор. Изразено с други думи, търговският характер на сделката определя делото като търговско[12]. Без значение е дали сделката е абсолютна или относителна търговска сделка, дали едната и/или двете страни по нея са търговци или не, ако е налице спор за право, което се черпи от търговска сделка, то делото е търговско. Няма правно значение и цената на иска, последната може да е по-ниска от сумата от 25 000 лева или равна на нея, а делото да се разглежда по реда на общия исков процес, или пък да е по-висока от 25 000 лв., което означава, че ще бъде приложен редът по глава XXXII на ГПК. Стига от материалноправна гледна точка да е възникнало правоотношение, което да може да се подведе под нормите, регулиращи търговските сделки (абсолютни или относителни, едностранни или двустранни)-налице е търговско дело. Решението по такова дело ще подлежи на касационно обжалване при спазване на имуществените прагове, посочени в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Оттук следва, че търговско дело може да се разглежда от районен съд по реда на общия исков процес като първа инстанция, а решението на съответния окръжен съд, в качеството му на въззивна инстанция, да подлежи на обжалване пред ВКС, ако цената на иска е по-голяма по размер от 20 000 лв. Търговско дело обаче може да бъде образувано и пред окръжен съд като първа инстанция и за него ще бъде приложен процесуалния ред на глава XXXII на ГПК. От своя страна, решението на апелативния съд, постановепо по първоинстанционно решение на окръжен съд, винаги ще удовлетворява имуществения праг по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, защото за да бъде приложен редът на чл. 365 и сл. ГПК цената на иска следва да е над 25 000 лева.

4. Налице ли са предпоставките по чл. 292 ГПК?

От анализа на съдебната практика, цитирана в определение № 206 от 14.05.2019 г. по ч.гр.д. № 1447/2019 г., ВКС, IV г.о. се налага изводът, че така аргументирано искането за постановяване на тълкувателно решение от ОСГТК на ВКС не кореспондира с точния смисъл на чл. 292 ГПК, разтълкуван в задължителната съдебна практика. Нито един от цитираните в определението съдебни актове не удовлетворява изискванията по Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д. 2/2010 г., ВКС, ОСГТК.

Въпреки това, в настоящото изследване ще бъде даден отговор на поставения въпрос поради неговата важност за правоприлагането и развитието на правната теория.

III. Кога делото е търговско и кога гражданско?

1. Съпоставителен преглед на правната уредба по ГПК (отм.) и ГПК (нов) относно имуществените прагове за допустимост на касационното производство и родовата подсъдност на делата.

Независимо дали касационното производство е уредено като задължително или като факултативно, и при двата режима определена категория въззивни решения поначало са изключени от касационен контрол. Законодателят е използвал различни критерии за ограничаване на достъпа до касационната инстанция, като напр. предмета на делото, цената на иска, материалния интерес, резултата от въззивното обжалване или органа, постановил въззивното решение. В първоначалната редакция на чл.218а, ал.1 ГПК /отм./- Д.в.бр. 124/23.12.1997 г., в сила от 1.04.1998г., от касационно обжалване са изключени въззивните решения на окръжните съдилища по искове за парични вземания с цена на иска до 1 000 000 лв./редакция при приемането на закона, или 1 000 лв. с оглед влизането в сила на Закона за деноминация на лева/[13].

Със ЗИДГПК, обнародван в ДВ. бр.105 от 8.11.2002 г., правилото на чл. 218а, ал. 1 ГПК /отм./ е изменено, а от обхвата на касационното обжалване са изключени въззивните решения на окръжните съдилища, постановени по дела, имащи за предмет парични вземания, когато цената на иска е до 5 000 лв. по граждански и търговски дела, арг. чл. 218а, ал. 1, б. „а“ ГПК /отм./. Що се отнася до решенията на апелативните съдилища, чл. 218а, ал. 1, б. „б“ ГПК /отм./ гласи, че на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат решенията на апелативните съдилища, освен въззивните им решения по „искове за парични вземания по търговски дела с цена на иска до 25 хил. лв.“.

По силата на чл. 80, б. „б“ ГПК /отм./, в редакцията му след изменението, направено със ЗИДГПК, обнародван в ДВ. бр. 55 от 7.07.1992 г., на окръжния съд като първа инстанция са подсъдни исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над 100 000 лева. Тази разпоредба, в частта ѝ относно паричната сума, е била предмет на законодателна интервенция многократно в периода 1992 г. – 2002 г., за да се стигне в крайна сметка до изменението, направено със ЗИДГПК, обнародван в ДВ. бр. 105 от 8.11.2002 г., с което исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над 10 000 лв. се разглеждат като първа инстанция от окръжен съд.

Тези разрешения до голяма степен са възприети в новия ГПК, обн. ДВ. бр. 59 от 20.07. 2007 г., в сила от 01.03.2008 г.

С правилото на чл. 280, ал. 2 от новия ГПК законодателят въвежда т.нар. критерий „обжалваем интерес“, който следва да бъде съблюдаван, за да се прецени допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение. Цитираната разпоредба предвижда, че не подлежат на касационно обжалване решенията по дела с обжалваем интерес до 1 000 лв.

Този законодателен подход обаче е изоставен, като със ЗИДГПК, обнародван в ДВ. бр. 100 от 21.12.2010 г., чл. 280, ал. 2 е изменен и отново е въведен критерият „цена на иска“[14] с минимален размер до 5 000 лв. за граждански дела и до 10 000 лв. за търговски дела.

При следващото по-съществено изменение на ГПК (нов), осъществено със ЗИДГПК обнародван в ДВ. бр. 50 от 03.07.2015 г., минималният праг за обжалваемост на въззивните решения по търговски дела е повишен от 10 000 лв. на 20 000 лв. цена на иска, докато цената на иска, обуславяща допустимост на касационното производство по обжалване на въззивно решение по гражданско дело остава 5 000 лв.

Въпреки измененията на ГПК (нов) от 2017 г., посочените имуществени прагове, имащи характер на абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на касационното производство, запазват своята актуалност. В сега действащата си редакция чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК (нов) предвижда, че не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела, и до 20 000 лв. – за търговски дела.

След като законодателят диференцира решенията на възвивните съдилища на обжалваеми и необжалваеми пред ВКС с оглед цената на иска, уместно е да бъде изяснена същността на този критерий.

По смисъла на чл. 68 ГПК цената на иска представлява паричната оценка на предмета на делото, т.е. на твърдяното или отричано от ищеца гражданско субективно право, чието естество обективно следва от фактическия състав, който го поражда (фактите и обстоятелствата, посочени в обстоятелствената част на исковата молба) и съдържанието на спорното право, посочено в петитума на исковата молба, чието съществуване или несъществуване ищецът иска да бъде установено в съдебното решение със сила на пресъдено нещо. Дали един иск е оценяем или неоценяем се определя от това дали предмет на делото е имуществено (оценимо в пари) или неимуществено (неоценимо в пари) право[15].

Казано с други думи, цената е величина, която определя паричната стойност на оценимото в пари спорно право. Процесуалните закони съдържат специални разпоредби, както по отменения, така и по действащия ГПК, относно това как се определя цената на иска. По искове за парични вземания това е размерът на търсената сума. По искове за собственост в чл 55, ал.1, б. „б“ отмененият ГПК приема, че цената на иска е равна на ¼ от данъчната оценка на имота, а ако няма такава – от пазарната му цена, а по новия ГПК е меродавна цялата данъчна оценка, респ. пазарна цена на имота. Цената на иска се посочва в исковата молба, а въпросът за нея съгл. чл. 56, ал. 1 ГПК /отм./, сега чл. 70, ал. 1 от действащия ГПК, може да бъде повдигнат от ответника или служебно от съда най-късно в първото заседание за разглеждане на делото. След този момент цената на иска става окончателна и не може да бъде променяна, освен при изменение размера на иска. От тези положения следва да се направи извод, че цената на иска е винаги една и това е тази цена, определена при завеждане на делото. Във всеки следващ момент, когато съдът трябва да вземе отношение по какъвто и да е повод относно цената на иска, той трябва да се ръководи от тази окончателна цена, без да има право да я променя[16].

Следователно, при съобразяване на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК във вр. с чл. 68, във вр. чл. 69 и чл. 70 ГПК, паричната оценка на предмета на делото, определена от ищена с предявяване на иска или след този момент при условията на чл. 214 ГПК, е обуславяща за това дали производството има потенциал да се развие в рамките на три инстанции, или ще остане двуинстанционно.

2. Наличие на правен спор.

2.1. Общото между гражданското, търговското дело и търговския спор.

Общото между гражданското дело, търговското дело и търговския спор е състоянието на правен спор. В литературата правният спор се определя като външно обективирано противоречие (несъвпадение) на правните убеждения (твърдения) на насрещните субекти на правоотношението относно неговото възникване, съдържание и съществуване, като правото, което едната страна претендира спрямо другата се твърди, че е вече възникнало, така че съществува понастоящем или поне е съществувало в миналото[17].

2.2. Специфики в производството по гл. XXXII ГПК.

Тук се налага да бъде направено едно уточнение, касаещо предметния обхват на чл. 365, т. 1 ГПК. Съгласно цитираната разпоредба окръжният съд разглежда като първа инстанция искове с предмет право или правно отношение, породено или отнасящо се до търговска сделка, включително сключването, тълкуването, действителността, изпълнението, неизпълнението или прекратяването ѝ, последиците от прекратяването ѝ, както и за попълване на празноти в търговска сделка или приспособяването ѝ към нововъзникнали обстоятелства.

2.2.1. Тълкуване на търговска сделка.

Постоянна е съдебната практика по въпроса, че тълкуването на договорите не може да бъде предмет на самостоятелен иск, а винаги е само част от правораздавателната дейност на съда при разрешаване на възникнал от тях конкретен правен спор. Макар и нов, текстът на чл. 365, т. 1 ГПК не налага противен извод, доколкото с него са подчинени на режима на производството по търговски спорове всички искове (с цена над 25 000 лв.), които имат за предмет каквото и да е право или правно отношение, свързано с търговската сделка. Следователно тази разпоредба има отношение към реда за разглеждане, но не и към процесуалните предпоставки за допустимостта на иска, които са регламентирани от нормата на чл.124 ГПК[18]. Затова и искът, предявен за тълкуване на разпоредбите на договор по чл. 20 ЗЗД, ще се яви недопустим[19].

2.2.2. Попълване на празноти в търговска сделка.

По реда на чл. 365, т. 1 ГПК се разглеждат и искания за попълване на празноти в търговски сделки. В Търговския закон са уредени две хипотези, при които съдът е властен да определи липстваща уговорка на търговска сделка. Първата от тях е налице, когато страните са уговорили трето лице да определи една или повече уговорки. Третото лице трябва да се съобразява с целта на договора, останалото му съдържание и търговския обичай, арг. чл. 299, ал. 1 ТЗ. Ако третото лице не определи уговорката или не се съобрази с целта на договора, останалото му съдържание или търговския обичай, всяка страта може да поиска определянето да се извърши от съда, арг. чл. 299, ал. 2 ТЗ. Втората хипотеза касае случайте, в които страните се уговарят при настъпване на определи условия да попълнят договора, но при настъпването им не могат да постигнат съгласие. Тогава всяка страна може да поиска от съда да допълни договора, а последният трябва да се съобрази с целта на договора, останалото му съдържание и търговския обичай, арг. чл. 300 ТЗ. Тук съдът не действа като правораздавателен ораган, а като орган на спорна администрация[20],  без да е налице правен спор.

Спорът, свързан с приложението на чл. 299, ал. 2 и чл. 300 ТЗ, освен, че не е правен, не може да бъде квалифициран и като имуществен с оглед учредяване на компетентност на арбитраж по силата на обща арбитражна клауза. Предвидената в чл. 300 от Търговския закон възможност за допълване на договора от съда/съответно от арбитража, попада в обхвата на спорове, целящи приспособяването на договора към нововъзникнали обстоятелства. Последните, макар и включени в предвидената в чл. 1, ал. 2, предл. последно от ЗМТА компетентност на арбитража, не могат да се квалифицират като имуществени спорове. Приспособяването на договора към настъпилите промени, въз основа на експертна оценка дадена от определен от страните експерт-вещо лице, има характеристиката на икономически спор. Общата арбитражна клауза в договора, според която всеки спор, във връзка или породен от договора, ще се решава от арбитраж ад хок, не обхваща и икономически спорове[21].

Следователно, по реда на гл. XXXII ГПК съдът не само се произнася по съществото на правен спор между страните със съдебно решение, годно да породи сила на пресъдено нещо, но съща така администрира частноправните отношения, което изключва съществуването на правен спор, а актът на съда не поражда сила на пресъдено нещо.

2.2.3. Стопанска непоносимост на престацията.

Видно от т. 1 на чл. 365 ГПК, редът на гл. XXXII ГПК е приложим и в случай, когато съдът приспособява търговска сделка към нововъзникнали обстоятелства, т.е. окръжният съд е правомощен да приложи чл. 307 ТЗ.

Без да се навлиза в подробности относно фактическия състав на стопанската непоносимост, ще бъде изяснен въпросът дали производството по реда на чл. 365, т. 1, in fine ГПК във вр. с чл. 307 ТЗ има характера на спорна съдебна адмистрация или на исково производство, по който са налице три становища.

Според първото становище, което е доминиращо в съдебната практика, стопанската непоносимост[22] по смисъла на чл. 307 ТЗ е основание за постигане на изменение или прекратяване на облигационната връзка, тогава, когато липсва съгласие на страните за това, а обективната икономическа ситуация при продължаването ѝ според първоначалните условия създава предпоставки за възникване на изключителна несправедливост в отношенията между страните. Това изменение или прекратяване може да бъде постигнато чрез намесата на съда по предявен иск на заинтересованата страна, който по характера си е конститутивен и внася промяна в правната и имуществената сфера на страните с цел предотвратяване на такава несправедливост. При това произнасянето на съда по такъв иск променя, респ. прекратява правната връзка занапред, преди да са настъпили предпоставките за търсене на изпълнение на поетите с договора задължения, а не след като връзката е прекратена, развалена или насрещното задължение е изпълнено[23]. Конститутивният иск по чл. 307 ТЗ може да се предяви от всяка от страните по договора, в качеството ѝ на длъжник спрямо другата страна[24]. Това гледище се споделя и в правната литература, където се приема, че възможността да се иска изменение или прекратяване на договора при стопанска непоносимост е субективно право от категорията на потестативните права, което може да бъде упражнено само по съдебен ред с конститутивен иск[25]. Изводът е, че съдът се произнася с решение, което поради конститутивния характер на иска, освен сила на пресъдено нещо, поражда и ново материалноправно положение между страните по сделката. Следователно, съдът не администрира частноправните отношения, а действа в качеството си на правораздавателен орган.

Според второто становище, производството по реда на чл. 365, т. 1, in fine ГПК във вр. с чл. 307 ТЗ представлява спорна съдебна администрация, а не исков процес. Съдебната намеса се налага с оглед на обществения интерес, изхожда от съображения за целесъобразност, а не от правен спор. Фактът, който дава право на страната да иска осъществяване на съдебна намеса в гражданските отношения е противоречието на справедливостта и добросъвестността, което ще продължи да е налице ако облигационната връзка между страните се запази. Крайният акт на съда ще създаде изгодни правни последици за едната страна и неизгодни за другата. Няма правен спор и тази постановка няма да бъде нарушена, ако страните в производството по чл. 307 ТЗ претендират различна промяна-изменение или прекратяване на договора. Процесът не е исков, но е спорен и иманентно съдържа различни искания на насрещните страни, което е мотивирало законодателя да предвиди участието на насрещните страни по договора. Производството ще протече като двустранно и спорно, но няма да представлява класическа правораздавателна дейност на съда, той няма да правораздава, а ще администрира. Крайният акт няма да има сила на пресъдено нещо[26].

Съществува и трето становище, което е синтез на първите две. В рамките на третото мнение се приема, че доколкото страната може с едностранно изявление да иска от съда да прекрати договора, тя разполага  с преобразуващо право, което се упражнява чрез предявяване на конститутивен иск. Това право би могло да бъде упражнено и чрез възражение, защото законът не съдържа никакви ограничения относно реда за упражняване на правото. Когато съдът е сезиран с иск за изменение на договора, той не действа като правораздавателен орган, тъй като в случая не е налице правен спор относно накърнени граждански права. Страната, която иска изменение на договора не разполага с преобразуващо право, най-малкото защото липсват каквито и да е било обективни критерии за обема на подобно право. Съдът осъществява администрация на гражданските отношения. Съдебната намеса се основава на съображения за икономическо равновесие на насрещните престации, а не за съотвествие на решението с материалния закон, и се състои в изменение на гражданските отношения, което за едната страна е неизгодно, а за другата – изгодно. Производството е двустранно и спорно, наподобяващо конститутивен исков процес, защото подобно на него завършва с решение, променящо съществуващо гражданско отношение. Решението на съда не се ползва със сила на пресъдено нещо и с изпълнителна сила, правните му последици не са процесуални, а материалноправни – правоотношението се прекратява или изменя[27].

Първото становище може да бъде преодоляно по силата на следната аргументация. Ако се съгласим, че чл. 307 ТЗ урежда потестативно право, което се упражнява само по съдебен ред с конститутивен иск, който се предявава в случай, че страните по облигационното отношение не могат да постигнат съгласие относно неговото съдърание, това означава да приемем, че производството по своя характер е двустранно и исково. Оттук произтича и следващият извод, а именно, че пред съда ще трябва да бъдат доказани фактите, които пораждат съдебно предявеното право, а решението ще формира сила на пресъдено нещо по последното, явяващо се предмет на делото. Т.е. със сила на пресъдено нещо ще бъде установено съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца потестативно право, предмет на делото и на съдебното решение[28] -да се измени или прекрати договорът. Правният спор ще се състой в твърдението на едната страна, че съществува потестативно право, с обем, определен в петитума на исковата молба и съответно насрещното твърдение на ответника, че подобно право или не съществува въобще, или поне не и със съдържанието, очертано от ищеца. Потестативното право обаче ще бъде погасено с неговото успешно упражняване, така че след конститутивното решение не може да бъде още веднъж да бъде предявено, защото е погасено[29]. Основателно се поставя питането: ако потестативното право по чл. 307 ТЗ е успешно упражнено вследствие на уважения конститутивен иск, при последващо изменение на икономическата обстановка ще може ли страната, която вече веднъж е искала и получило изменение на договора да предяви ново такова искане до съда. Ако застанем на мнението, че потестативното право е вече упражнено и погасено, ще се дойде до несправедливия резултат, състоящ се в отрицателен отговор на въпроса.

Първото мнение не кореспондира с ratio legis на чл. 307 ТЗ. Вярно е, че цитираното правило се прилага само в случай, че страните не постигнат съгласие за прекратяването или изменението на договора или за обема им. Вярна е и констатацията, че съдебното решение замества липсващата воля на съдоговорителите, което не е чуждо на правана ни система. Правилото на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД също овластява съда да се намеси в частноправните отношения и да постанови със съдебно решение, че един предварителен договор се трансформира в окончателен. Онова от което страда коментираната теза е, че в случая правото да се отправи искане до съда не следва от неизпълнението на породено от договора задължение, подобно на правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД или по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Страните въобще не спорят за това налице ли е изпълнение или не и дали то е точно или не. Всъщност страните въобще не спорят за съществуващи или съществували в миналото права, а не могат да постигнат съгласие за бъдещото развитие на отношенията си. Правото да се сезира съдът произтича именно от липсата на съгласие и същевременно от нуждата договорът да бъде съобразен с динамичната икономическа обстановка, в която съществува. Пред съда ще се доказва не правото договорът да бъде прекратен или изменен, а променената икономическа конюнктура в сравнение с онази, която е била налице към момента на сключване на договора, което влече след себе си „непоносимост“ на престацията от стопанско естество. Последното означава, че крайно нарушената еквивалентност на престациите ще доведе до силно обременително за едната страна икономическо положение след изпълнение на задължението ѝ. Следователно, причината за съдебната интервенция лежи вън и независимо от волятата и/или поведението на страните и се заключава в изменените обективни икономически дадености. Интервенцията на съда се налага като коректив на правилото на чл. 20а ЗЗД, продиктуван от съображения за справедливост, честност и почтеност, които поначало трябва да властват в частноправните отношения. Преценката на съда ще бъде по целесъобразност, но тя не може да бъде произволна, а ще се основава на обективните критерии по чл. 307 ТЗ. Това са еквивалентността и почтеността. Вярно е, че в частноправните отношения еквивалентността е разглеждана като субективна еквивалетност, но това не е относимо към правилото на чл. 307 ТЗ, арг. и от чл. 33 на ЗЗД, където тя има обективно битие. Съдът ще се явява обвързан и от всички правни норми от императивен порядък, характерни за производствата по ГПК, най-вече от принципното положение, залегнало в чл. 6 ГПК, а именно-диспозитивното начало. По силата на последното, съдът дължи произнасяне и защита в рамките на заявеното искане и по начина,  по който е поискано от ищеца. Така съдът няма да може дискреционно да определя съдържанието на договора, което ще противоречи и на чл. 19 от КРБ и принципът на свободната стопанска инициатива, но ще е властен да се произнене дали исканото от еднатата и/или двете страни изменение е продиктувано от съображения за справедливост и добросъвестност, като замести липсващата воля на насрещната страна. Аналогични са изводите и когато се иска прекратяване на договора. Отпадането на облигацията по реда на чл. 307 ТЗ е принципно различно от развалянето на двустранните договори по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД. Това е така, защото фактическият състав на чл. 307 ТЗ не включва като елемент неизпълнение на поето задължение, нещо повече, стопанската непоносимост въобще не поставя въпросът за неизпълнението, а за бъдещото изпълнение, което ще се окаже разорително за поне една от страните. Целта на правилото е да не се допусне липсата на съгласие у една от страните по договора за неговото изменение или прекратяване да доведе до изчерпване на икономическата логика на отношението, което неминуемо ще е така ако насрещната страна изпълни задължение, което ще я разори.

Воден от горното, считам, че първото становище не отговаря на ratio legis на чл. 307 ТЗ. С цитираното правило законодателят е овластил съдът, при настъпване на съществени изменения на икономическите отношения, по искане на една от страните, да съобрази договора със справедливостта и добросъвестността, но без да е налице положение на правен спор. Съдът не правораздава, той администрира, властен е да преценява по целесъобразност, което е изключено ако се приеме, че производството е исково.

Аналогични изводи следват и за третото мнение в частта му с която се приема, че прекратяването настъпва след упражнено потестативно право по съдебен ред с конститутивен иск.

Третото мнение необосновано разкъсва връзката между правомощията на съда да измени или да прекрати договора. Това становище противоречи на буквалното тълкуване на чл. 307 ТЗ. Законът не предвижда различен процесуален ред, при съобразяване на който съдът може да се намеси в отношението между страните, в зависимост от това дали се иска изменение или прекратяване на облигационната връзка. Изразените опасения, че не съществуват ясно очертани граници от закона на правото на страната да иска изменение на договора са преодолими. Съдът ще се води от критериите за справедливост и добросъвестност, което изключва произволната преценка. Обективното право съдържа и други норми, овластяващи съда да определи границите на конкретно субективно право, ръководейки се от събражения за справедливост, арг. чл. 52 ЗЗД и чл. 162 ГПК.

Следва да бъде възприето второто гледище. Чрез правилото на чл. 307 ТЗ законодателят е създал способ за изменение или прекратяване на договора, способ за регулиране на търговските отношения чрез намесата на съда, който коригира съдържанието им, „само в крайни и изключителни случаи”, „там, където страните не могат да постигнат съгласие, а обстановката е крещящо, драматично несправедлива”[30]. Намесата на съда в частноправните отношения е рамкирана от справедливостта, разбирана като еквивалетнтност на престациите[31], добросъвестността, т.е. общоприетите критерии за честност и почтеност, и от петитума на сезиращата молба, а не е произволна. Страните не разполагат с потестативно право. Съдът не правораздава, той администрира облигационните отношения, която дейност се осъществява по целесъобразност. Договорът се приспособява от съда към изменената икономическа конюнктура посредством заместването, по силата на съдебното решение, липсващата воля на една от страните в отклонение от принципното положение по чл. 20а от ЗЗД.

Мотивиран от преждепосоченото, считам, че производството по реда на чл. 365, т. 1, in fine ГПК във вр. с чл. 307 ТЗ е такова на спорна съдебна администрация на частноправните облигационни отношения между страните. Това означава, че законодателят включва в предметния обхват на производството по търговски спорове освен правни спорове, още спорна съдебна администрация, арг. от чл. 365, т. 1 във вр. с чл. 299, чл. 300 и чл. 307 ТЗ. Вън от хипотезите на цитираните правила на ТЗ обаче, в останалите случай, когато се прилага редът на Гл. XXXII ГПК е налице правен спор, което, както бе посочено по-горе, е общото между гражданското дело, търговското дело и търговския спор.

3. Какво е от значение за преценката на съда по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, касаеща гражданския или търговския характер на делото?

В съдебната практика са изведени на преден план няколко критерия за отнасяне на делата към категорията граждански или търговски по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Приема се, че от значение за преценката по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК дали едно дело е гражданско или търговско са страните и предметът на делото, а не процесуалният ред, по който то е разглеждано от инстанциите по същество. Ограничителен критерий за достъп до касационно обжалване по търговски дела е приложим за всички дела, които с оглед на страните и на предмета могат да се квалифицират като търговски, а не само за делата, които отговарят на изискванията на чл. 365 ГПК за разглеждане по реда на уреденото в Гл. XXXII ГПК специално производство за търговски спорове[32]. Видът на делото се определя от предмета и страните му, а не от сигнатурата под която е образувано (гражданско или търговско), тъй като разпределението на делата между търговски и граждански състави на съответния съд е съобразно вътрешно организационната му структура. Не съществува нормативна разпоредба, която да препятства възможността за последваща преценка какъв е видът на делото, а и тя е наложителна при съблюдаване правилото на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК[33].

Обособяват се два критерия. Първият е свързан със страните по спора и тяхното качество, по-конкретно – дали са или не са търговци. Вторият критерий е относим към предмета на делото, т.е. дали спорното материално право попада в обхвата на регулиране на обективното търговско или гражданско право. Процесуалният ред, по който се разглежда делото от инстанциите по същество, във всички случай обаче е ирелевантен.

3.1. Търговско качество.

Търговското качество на едната и/или двете страни по спора не винаги е от значение за квалификацията на делото като търговско. Притежаването или липсата на търговско качество по отношение на ищеца и/или ответника е ирелевантно ако спорното материално право произтича от абсолютна търговска сделка. Добре познато в правната литература, а и не спорно в съдебната практика, е положението, че при дефинирането на понятието „търговска сделка“ законодателят си служи с два критерия: обективен и субективен. Обективният критерий изхожда от вида на сделките, обявени от закона за търговски (чл. 286, ал. 2 във вр. с чл. 1, ал. 1 ТЗ). Субективният критерий определя сделката като търговска с оглед дали е извършена от търговец в това му качество. При тази хипотеза, за да се определи една сделка като търговска, тя трябва да е извършена от търговец при осъществяване на неговата дейност по занятие. При определяне дали сделката е извършена като търговска по занятие законодателят използва оборимата презумпция на чл. 286, ал. 3 ТЗ[34]. Трайното, системно сключване на сделки, посочени в чл. 1, ал. 1 ТЗ от определено лице, действащо от свое име или чрез пълномощник, води ex lege до придобиване на търговско качесто[35]. След като извършването по занятие на сделки по чл. 1, ал. 1 ТЗ води до придобиването на търговско качество, то напълно възможно е в началния момент, когато лицето за първи път сключва определена сделка, а и в даден период от време след това, то да не притежава търговско качество. Търговско качество е възможно да не притежава и насрещната страна по сделката. Това обаче не отрича търговския характер на сключената сделка и не препятства възможността последната да бъде регулирана от нормите на обективното търговското право. След като това е така, то правния спор, имащ за предмет право, черпено от абсолютна търговска сделка, ще бъде квалифициран като търговско дело по смисъла на чл 280, ал. 3, т. 1 ГПК без значение, че страните по него не притежават търговско качество. Аналогични изводи следват и за квалификацията на делото като търговски спор по смисъла на чл. 365, т. 1 ГПК. Без значение, че страните по материалното правоотношение и съответно ищецът и ответникът в процеса не притежават търговско качество, след като цената на иска надхвърля 25 000 лв., а спорното право произтича от сделка по чл. 1, ал. 1 ТЗ, то налице е търговски спор.

За пълтона и прецизност на изложение се налага да бъде обсъдена още една хипотеза. Разпоредбата на чл. 134 ЗЗД урежда непрекия иск на кредитора за защита на чужди права – имуществените права на неговия длъжник, когато последният бездейства и по този начин заплашва удовлетворяването на кредитора, освен ако се касае за такива права, упражняването на които зависи от чисто личната преценка на длъжника[36].  Когато кредиторът упражнява права на длъжника си по съдебен ред, правото, което възниква за него има процесуален, а не материалноправен характер, а кредиторът действа като процесуален субституент[37]. Съгласно чл. 26 ГПК (чл. 15 ГПК отм.) страните по гражданските дела са лицата от чието име и срещу които се води делото, като процесуалната правоспособност е обусловена от правоспособността по материалното право – чл. 27, ал. 1 ГПК. Правото съдебно да се предявяват чужди права е допустимо само в изрично предвидените от закона случаи – чл. 26, ал. 2 ГПК, като в тази хипотеза по делото се призовава и лицето, чието право е предявено – чл. 26, ал. 4 ГПК. Процесуалната субституция чрез застъпничество може да възникне при упражняване на правата на длъжника от кредитора по чл. 134 ЗЗД или чрез процесуална суброгация[38]. Напълно е мислима хипотеза, в която след сключване на сделка по чл. 1, ал. 1 ТЗ и въобще преди придобиване на търговско качесто, едната от страните по договора да се окаже длъжник на трето лице, което също не е търговец. Ако страната по договора бездейства и са осъществени останалите предпоставки на чл. 134 ЗЗД, то третото лице ще може да упражни съдебно правата на бездействащия си дължник, страна по двустранен търговски договор, носещ белезите на търговска сделка по чл. 1, ал. 1 ТЗ. Тогава по делото ще бъде конституиран, наред с ищеца процесуален субституент, бездействащия длъжник в качеството му на съищец и необходим другар. Ако и насрещната страна по сделката не притежава търговско качество, то налице ще е спор, в който участие вземат три лица, нито едно от които не е търговец. Всичко това обаче не отрича търговския характер на делото, произтичащ от сключената абсолютна търговска сделка.

Следователно, когато е сключена абсолютна търговска сделка само цената на иска определя дали делото ще бъде разгледано от районен съд по реда на общия исков процес или от окръжен съд като първа инстанция по реда на Гл. XXXII ГПК. В първия случай ще е налице търговско дело, въззивното решение по което ще подлежи на касационен контрол ако цената на иска надхвърля 20 000 лв., а във втория – ще е налице търговски спор, въззивното решение по който винаги ще удовлетворява имуществения праг по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Обстоятелството дали едната и/или двете страни са търговци не е относимо към преценка за характера на делото.

Що се отнася до т.нар. относителни търговски сделки, при тях качеството търговец на едната от страните по материалното отношение има по-голямо процесуалноправно значение. Както вече бе изяснено, Търговският закон определя сделките като търговски с оглед на обективен и субективен критерий. Абсолютните търговски сделки са изброените в чл. 1, ал. 1 от ТЗ, независимо от качеството на лицата, които ги извършват, арг. от чл. 286, ал. 2 от ТЗ, а прилагането на субективния критерий предполага, че сделката е търговска, ако е сключена от търговеца във връзка с упражняваното от него занятие, арг. от чл. 286, ал.1 от ТЗ. При съмнение, извършените сделки се считат за свързани със занятието на търговеца, арг. от чл. 286, ал. 3 от ТЗ[39]. От тази гледна точка, ако сделката е сключена от едната от страните по спора във връзка с търговското ѝ качесто и е в корелация с упражняваното от нея занятие, сделката е търговска поради качеството на едната от страните. Това положение ще доведе и до търговски характер на делото, а оттук и до прилагане на завишения имуществен праг за достъп до касационно обжалване на въззивното решение от 20 000 лв.

Изводът е, че ако спорното материално право се черпи от относителна търговска сделка, качеството търговец на едната от страните предпоставя квалификацията на сделка като търговска, което резултира в търговския характер на делото. В този смисъл се солидаризирам със становището на съдебната практика, че приложимостта на правилата за търговските сделки и за другата страна по спора, арг. чл.287 ТЗ (доколкото друго не следва от ТЗ) обуславя търговския характер на образуваното дело[40] .

След като се изясни, че едно дело е винаги търговско, когато има за предмет вземане породено от или отнасящо се до абсолютна търговска сделка, а качеството на страните е без правно значение, е трудно да се разбере защо de lege lata всички правни спорове, имащи за предмет например договор за банков кредит, страна по които е физическо лице, притежаващо качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДП на ЗЗП, следва да се разглеждат „като“ граждански дела. Делото не би следвало да бъде гражданско даже и да се твърди неравноправност на клауза по чл. 143 и сл. ЗЗП, закрепена в сключения между страните договор за банков кредит. Това е така, защото изрично в чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ договорът за банков кредит е дефиниран като търговска сделка, от което следва, че предметът на спора е достатъчно основание за квалифициране на делото като търговско.

До преди изменението на ГПК, осъществено със ЗИДГПК, ДВ – бр. 100/2019 г., от гледна точка на процесуалното право качеството „потребител“ беше от значение за специалната местна подсъдност по чл. 113 ГПК и за реда, по който се разглеждаха определена категория потребителски искове, но не и за преценката дали въведеният с иск на, респективно – срещу, потребител правен спор е граждански или търговски, а от тук и дали делото, в рамките на което е разгледан искът, е гражданско или търговско[41].

Законодателят обаче направи своята преценка доколко е целесъобразно и справедливо по-слабата от икономическа гледна точка страна по материалното отношение, потребителят, да бъде поставен в неблагоприятното положение делото, по което е страна, да не бъде разгледано от ВКС като касационна инстанция поради нисък имуществен праг или пък да се развие по реда на особеното исковото производство по търговски спорове.

Считам, че при изменението на ГПК законодателят не е изхождал от разбирането, че видът на делото е функция на неговия предмет, и не е съобразил две положения. На първо място, както сочи КС, касационната фаза на съдебното производство по граждански дела не е издигната в конституционен императив. Конституцията не определя броя на съдебните инстанции. Инстанционността е прерогатив на устройственото и процесуалното законодателство, а достъпът до касационната фаза не е абсолютен и може да бъде преценяван от върховната съдебна инстанция въз основа на законово установени критерии за подбор на касационните жалби[42].  На второ място, без да се въвеждат разпоредби, чрез които едно търговско дело се приравнява по своя процесуалноправен режим на гражданско дело[43], законодателната интервенция следваше да се съсредоточи върху чл. 104, т. 4 ГПК и върху чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Не трябва да се забравя и обстоятелството, че търговски правоотношения не се пораждат, изменят и погасяват само между лица, претежаващи търговско качество.

От тази гледна точка, направеното по реда на чл. 83, ал. 1 ПОДНС предложение за изменение на приетия на първо гласуване законоприект за изменение и допълнение на ГПК, № 954-01-11, с вх. № 954-04-62/05.04.2019 г., с което се предлага допълване на чл. 113 ГПК с второ изречение, гласящо: „Образуваните по тези искове дела се считат за граждански и се разглеждат по реда на общия исков процес.“, е теоритично неиздържано. Макар и не с тази езикова формулировка, чл. 113 ГПК все пак претърпя изменения. Със ЗИДГПК, ДВ – бр. 100/2019 г., бе добавено второ изречение, гласящо: „Образуваните дела се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес.“.

Правилото на чл. 113 ГПК е поместено в Част II общ исков процес, Дял I (производство пред първата инстанция), Гл. XII (подсъдност), Раздел II (местна подсъдност) ГПК, където са закрепени процесуалноправните норми, определящи връзката на делото с района на съответния съд[44]. Видно от текста на изречение второ на чл. 113 ГПК, законодателят възприема коментираното по-горе становище в съдебната практика, според което в случай, че едната от страните по делото е потребител, като същевременно спорът произтича от търговска сделка, поначало би следвало да е налице търговско дело. Поради обстоятелството, че една от страните не е търговец обаче, а е потребител, то производството следва да се развие по реда на общия исков процес. Съдебното решение на въззивната инстанция в тези случай се приравнява, с оглед критериите за допустимост на касационната жалба, на решение, постановено по гражданско дело. Този извод се основава на буквалното тълкуване на изр. второ на чл. 113 ГПК, където е използван предлогът „като“, чието съдържание вече бе изяснено.

Следователно, допълнението не е свързано с местната подсъдност, то не цели да установи нова връзка на определена категория спорове с териториалната компетентност на съответните районни или окръжни съдилища. Напротив, новото изречение на чл. 113 ГПК цели, без да се признава граждански характер на делото, да се даде възможност на икономически слабите участници в търговския оборот – потребителите, да се ползват от възможността делото им да бъде разгледано от ВКС. Преследваната от законодателя цел, а именно да се защитят интересите на потребителите, е напълно легитимна, но допълнен трябваше да бъде не чл. 113 ГПК, а чл. 104 ГПК. Не е необходимо да се въвеждат разпоредби, които изрично подчиняват, от гледище на процесуалноправния ред за разглеждане, търговските дела на режима на общия исков процес, за да се охранят процесуалните права на потребителите. Допълнението следва да намери своето систематично място в правилото на чл. 104, т. 4 ГПК, където да се предвиди, че делата, образувани по искове от и срещу потребители се разглеждат от районен съд като първа инстанция по общия исков процес. При това, няма да бъде релевантна цената на иска. По този начин няма да се наруши систематиката на ГПК, особено като се има предвид, че подобен подход не е чужд на законодателя. Аргументи за това се черпят от правилото на чл. 104, т. 4 ГПК, което определя като родово компетентен районния съд по искове за издръжка, за трудови спорове и за вземания по актове за начет без оглед цената на иска. На районните съдилища са подсъдни и исковете за съдебна делба, а също и исковете по чл. 75 и чл. 76 ЗС без оглед на цената на иска, арг. от чл. 341, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 356 ГПК. Няма пречка търговски дела да бъдат разглеждани от районен съд по реда на общия исков процес, което е още един аргумент в покрепа на становището, че допълнението следва да настъпи в текста на чл. 104 ГПК. От друга страна, ако законодателят цели изрично да установи начин въззивните решения, постановени по дела, страна по които е потребител, да притежават  по-голям потенциал да стигнат до касационен контрол, то изменен и/или допълнен не трябва да е чл. 113 ГПК, а чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Както бе посочено, търговски правоотношения се развиват не само между търговци, но също така и между търговци и всички останали лица, участници в оборота. Имущественият праг по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не бива да е съобразен единствено с отношения между търговци, разбирани като такъв вид обществени отношения, характеризиращи се с висока динамичност и ясно изразена спекулативна цел, съществуващи между професионалисти. При уреждането на достъпа до касационен контрол, законодателят трябва да държи сметка, че едната от страните, а не е изключено – и двете, е възможно да не притежава търговско качесто, което няма да отнеме търговския характер на материалноправното отношение. Именно от тази гледна точка, аргументът, че сумата от 20 000 лв. между търговци не е голяма[45] не е убедителен. Ако допуснем, че това е така между търговци, то противоположно следва да бъде заключението, когато едната и/или двете страни не са търговци, но все пак отношенията им се регулират от нормите на обективното търговско право. Бе направено уточнението, че 20 000 лв. представлява парична сума, по-голяма от минималната работна заплата за държавата приблизително 33 пъти. Чрез установяване на толковя висок праг за достъп до касационен контрол, законодателят на практика отнема на ВКС възможността да се произнася по редица прави спорове, разрешавани противоречиво от съдилищата, а по този начин открито се нарушава чл. 124 от Конституцията. Осопоримо е и заключението, че сумата от 20 000 лв. не е голяма в отношенията между търговци. Добре познато в правната литература е положението, че капиталът на търговското дружество има две основни фукции – от една страна, имуществото, на което той съотвества, представлява материалната основа за търговската дейност на дружеството, а от друга, капиталът служи като общо обезпечение на кредиторите, защото във всеки един момент дружеството трябва да разполага с активи, които да бъдат равни по стойност на капитала[46], или капиталът е призван да осигури средствата на дружеството за извършването на неговата дейност[47]. По силата на чл. 117, ал. 1, изр. 1 ТЗ дружество с ограничена отговорност може да бъде учредено с минимален капитал от 2 лв., а акционерно дружество – с минимален капитал от 50 000 лв., арг. от чл. 161, ал. 2 ТЗ. Ако законодателят счита, че имуществената основа на една от най-рапространените в правната система на Р. България дружествени форми е допустимо да е на стойност от 2 лв., която сума е 10 000 пъти по-малка от 20 000 лв., то как тогава 20 000 лв. или 25 000 лв. не са голяма сума в отношения между търговци? Аналогични въпроси повдига съвместното четене на чл. 104, т. 4 ГПК, чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и чл. 161, ал. 2 ТЗ. Ако законодателното схващане е, че под съсредоточаване на висок по стойност капиталов ресурс се разбира учредяване на АД с 50 000 лв. капитал, то как сумата от 25 000 лв., която е половината от стойноста на активите на дружеството, или сумата от 20 000 лв., която е приблизително половината от стойността на активите, не са големи парични суми? Следователно, нужен е задълбочен анализ на икономическата обстановка, която е налице в държавата преди да се вземе едно или дуго законодателно решение, което ще се претвори в правна норма. Ако бъде изменен чл. 104, т. 4 ГПК в посочения по-горе смисъл, налага се изменение и на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК в посока на снижаване на прага за достъп до касационно обжалване по търговски дела като в същото време се даде възможност на ВКС да осъществява селекция на касационни жалби по повече правни спорове.

Относно търговското качество на една от страните по делото е уместно и още едно уточнение. Когато търговското качество е релевантно за отнасянето на делото към едната от двете категории, с които борави ГПК – гражданско или търговско дело, което ще е така, ако вземането, предмет на правния спор, произтича от относителна търговска сделка, то търговец следва да бъде поне едната от главните страни в процеса. Съществуването или липсата на търговско качество у встъпилото или привлеченето като подпомагаща страна лице е ирелевантно. Тези лица не са главна страна в процеса, а последният може да се развие и без тяхното участие, именно затова е без правно значение, от гледище на определене на делото като гражданско или търговско, дали те притежават или не качеството търговец.

Няма значение дали притежава търговско качество и главно встъпилото лице. Главното встъпване по висящ исков процес по естеството си съставлява последващо обективно съединяване на искове, при които едно трето за висящия спор лице, претендира за себе си спорното материално право, като по заявения от него иск ответници са и двете страни по първоначалния иск[48]. Третото лице обаче встъпва във вече висящо дело, неговите процесуални права и положение са функция на висящия пред съда правен спор. Доколкото видът на делото се определя от характера на наведеното в процеса с исковата молба материално право, релевантно е само наличието или липсата на търговско качество у една от страните по първоначално предявения иск. Основанието, от което встъпващото главно лице извлича правото си и правната квалификация на предявените от него искове не може да повлияе върху характера на делото. Даже и главно встъпилото лице да извлича правото си от фактически състав, регулиран от нормите на гражданското право, без последният да е относим или свързан с търговска сделка, обстоятелстово, че във висящия процес възможността на лицето да встъпи е следствие от вече предявената от ищеца претенция, изключва релевантността на съществуването или липсата на търговско качество по отношение на третото лице, респективно досежно претендираното от него право. Освен това ГПК не познава фигурата на преквалифициране на делото от гражданско в търговско и обратното. Видът на делото се определя от предявеното от страна на ищеца спорно материално право с исковата молба.

3.2. Предмет на делото.

3.2.1. Съотношение между понятията гражданско и търговско дело.

Когато търсим разликата между гражданското и търговското дело ние следва да изхождаме от предмета на правния спор.

Предметът на делото, това е твърдяното или отричано от ищеца гражданско право, чието съществуване или несъществуване той иска да бъде установено със сила на пресъдено нещо. С други думи, предметът на делото, това е спорното гражданско право[49]. Разбиран по този начин, предметът на делото обуславя и видът на последното – гражданско или търговско. Ако спорното материално право произтича от правна норма, част от корпуса норми, образуващи обективното гражданско право – делото е гражданско, ако спорното право се черпи от правна норма, част от корпуса норми, образуващи обективното търговско право – делото е търговско.

Нужно е обаче едно уточнение. В дефиницията за предмет на делото под „гражданско право“ се има предвид субективно, материално право. Докато отнасянето на правния спор към категорията гражданско или търговско дело би трябвало да се основава на принадлежността на правната норма, от която субективното право следва, към онова множество от правни норми, което формира обективното гражданското или търговско право в правната система на Р. България.

Под гражданско право някои автори приемат, че се разбира съвкупност от правни норми, които уреждат положението на гражданскоправните субекти и равнопоставените отношения между тях[50]. Други автори застъпват становището, че гражданското право, като отрасъл на обективното право, представлява съвкупност от правни норми, които определят вида и правното положение на гражданскоправните субекти и уреждат онези правоотношения между тях, при които не се поставят допълнителни изисквания спрямо субектите, обекта на правоотношението или юридическия факт, който го поражда[51]. На трето място, приема се, че под гражданско право се разбира и клон, отрасъл на единното право, като съвкупност от нормите, които уреждат имуществените отоношения между равнопоставени организации, организации и граждани и между граждани и граждани, както и обществените отношения, свързани със статуса на гражданите и организациите като правни субекти[52].

Традиционно в системата на гражданското право науката включва обща част, вещно право, облигационно право, авторско право, семейно право[53] и наследствено право[54]. Оттук, всяко едно дело, което има за предмет субективно право, черпено от правна норма, част от съвкупността норми, образуващи някои от посочените клонове на обективното гражданско право – ще бъде гражданско. По реда на ГПК ще бъдат разглеждани и всички останали правни спорове, които имат за предмет субективно право, следващо от норма, стояща вън от съвкупността от норми, образуващи горепосочените кловоне на обективното гражданско право, но регулираща правни отношения между юридически равнопоставени субекти, арг. от чл. 1 ГПК. Така, редът, предвиден в ГПК ще бъде приложим за разрешаване на правен спор, имащ за предмет субективно трудово право. Трудовото право е самостоятелен отрасъл в системата на българското право със свой предмет и метод на правно регулиране[55], но това обстоятелство не изключва споровете, породени от и отнасящи се до субективни трудови права да бъдат разгледани по реда, предвиден в ГПК. Делото, имащо за предмет субективно трудово право ще бъде гражданско, ако трябва да спазим словоупотребата на ГПК.

От своя страна, търговско ще бъде всяко едно дело, което има за предмет спорно материално право, регулирано от правните норми на обективното търговско право. Макар и търговското право да е клон на частното право, то е обособено от гражданското право. Между гражданското и търговското право съществува генетична и функционална връзка, което е и основанието законодателят да предвиди, че гражданското право се явява субсидиарен източни на правни норми в областта на търговското право, арг. от чл. 288 ТЗ[56]. Търговското право обаче е автономен правен отрасъл, различен от гражданското право и неговите клонове. Нормите на търговското право се съдържат не само в Търговския закон. Последният, макар и да е нормативен акт с кодифицирано значение, не изчерпва обективното търговско право, същевременно той урежда и правоотношения, който нямат търговскоправен характер. Така, несъстоятелността е институт на гражданското процесуално право, преобразуването с международен елемент и европейското дружество са институти на международното частно право[57]. Вън от ТЗ, правила на обективното търговско право съдържат и ЗППЦК, ЗК, ЗКИ, ЗПФИ, КЗ, ЗТРРЮЛНЦ, ЗСч, ЗОЗ, КТК, СК – чл. 22, ал. 3 и др[58]. От тази гледна точка, правният спор може да се квалифицира като търговско дело не само, когато се претендира вземане по търговска сделка, но и винаги, когато наведеното като предмет на делото право се регулира от правна норма, закрепена в някои от горепосочените нормативни актове (без изброяването им да претендира да бъде изчерпателно). Например, възможно е да възникне правен спор между акционерно дужество по смисъла на Търговския закон, от една страна и физическо лице, което е акционер в дружеството, от друга. Спорът може за да се заключава в претендирането, съответно отричането на притезателното право за заплащане на дивидент в полза на акционера, или в претенцията да се върнат платени под формата на дивидент прачини суми, когато не е съществувало правно основание за това. Търговският закон съдържа изрична правна уредба за предпоставките и реда на изплащане на дивидент, като регламентира както правото на акционера да претендира изплащането му, така и правата на дружеството при изплатен на акционера дивидент, без да са били налице предпоставките за това. Наличието на тези специални правила и специален ред за реализирането на правата по дивидента предопределя и материалноправното основание на споровете между дружеството и акционера. Тези спорове намират своето материалноправно основание в специалните разпоредби на ТЗ. При наличието на специални норми, уреждащи правилата за разпределение на дивидент, споровете между дружеството и неговите членове по повод на дължими или недължимо заплатени под формата на това имуществото право суми, следва задължително да бъдат подчинени на специалните правила на особеното исково производство по търговски спорове във връзка с право, породено или отнасящо се до участие в търговско дружество  по чл. 365, т. 3 ГПК[59], ако цената на иска е над 25 000 лева. В случай, че цената на иска е по-ниска от 25 000 лв. или равна на тази сума, делото ще бъде подсъдно на районен съд и ще се приложат правилата на общия исков процес. Делото няма да има общо с търговска сделка, но ще бъде търговско, защото неговият предмет е притезателно право, което възниква след осъществяване на фактически състав, регулиран от нормите на обективното търговското право. Аналогични изводи следват и когато е предявен иск с правна квалификация чл. 70 ТЗ, чл. 71, чл. 74 ТЗ, чл. 263о ТЗ, чл. 263п ТЗ, чл. 263с ТЗ, чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ[60] и т.н.

Всички тези примери идват да покажат, че делото ще е търговско в още много други хипотези, които далеч не са свързани или отнасящи се до търговска сделка.

Възможна е и обратната хипотеза. Делото поначало да няма за предмет право или правоотношение, регулирани от обективното търговското право и да не е свързано по никакъв начин с търговска сделка, но по изрично разпореждане на закона да се квалифицира като търговско.

Такъв ще бъде случаят, когато спорът произтича или се отнася до приватизационен договор, договор за обществена поръчка и концесионен договор, арг. чл. 365, т. 2 ГПК. Въпреки изразеното в противен смисъл становище в правната литература[61], следва да се възприеме гледището, че този вид договори стоят вън от търговските сделки, застъпено в задължителната съдебна практика[62]. Тези договори се сключват по реда на специални закони при съблюдаване главно на обществения интерес, което надхвърля чисто спекулативната цел, стояща в основата на търговската сделка. Поради функционалната обвързаност на породеното облигационното отношение с търговския оборот, което не е достатъчен аргумент за квалификацията на сделката като търговска, законодателят изрично е предвид споровете по тези договори да се разрешават по реда на особеното исково производство за търговски спорове по ГПК във всички случай, когато цената иска надминава 25 000 лева. Последното положение не изключва допустимостта и районен съд да се произнене по дело, по което се твърди или отрича право, следващо от приватизационен договор, договор за обществена поръчка или концесионен договор, ако не е удовлетворено изискването на чл. 104, т. 4 ГПК относно родовата подсъдност на спора пред окръжен съд. Независимо дали съдебното решение на първоинстанционния съд ще бъде постановено от районен или окръжен съд, делото е търговско поради изричната воля на законодателя.

Аналогични изводи се налагат и по отношение на споровете, свързани с исковете за попълване на масата на несъстоятелността и установителните искове на кредиторите по чл. 365, т. 4 ГПК. Както бе уточнено по-горе, уредбата на несъстоятелност носи белезите на гражданското процесуално право. В Част III, Глава XLIII, Раздел I ТЗ законодателят е поместил правната уредба на процесуалните способи за попълване масата на несъстоятелността. Сред тя са исковете по чл. 645, чл. 646, чл. 647 и свързаният с производството по несъстоятелност иск по чл. 135 ЗЗД, арг. от чл. 649, ал. 1 ТЗ. По аргумент от чл. 649, ал. 5, изр. 1 ТЗ, компетентен да се произнесе по тези искове е съдът по несъстоятелността, който съгласно чл. 613 ТЗ е окръжният съд по седалището на търговеца към момента на подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност. Като се има предвид изричното правило на чл. 621а, ал. 2, т. 2 ТЗ и предвидената в него специална, местна и родова, подсъдност на обусловените от исковете за попълване масата на несъстоятелността други осъдителни искове за връщане на даденото, следва че същият съд ще е компетентен да се произнесе и по обусловените осъдителни искове[63]. Допустимо е съединяването на двата вида искове за общо разглеждане в рамките на едно производство. Правилно съдебната практика приема, че исковете по чл. 647, ал.1 ТЗ са искове за попълване масата на несъстоятелността[64] и независимо от характера на сделаката, която се атакува с тях, те представляват по силата на закона търговски спор, за който се прилага правилото на чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 2 ГПК за допустимост на касационното обжалване на постановеното въззивно решение при цената на иска над 20 000 лв.[65]. Разрешението не може да бъде различно и за останалите посочени по-горе искове, включително за иска по чл. 135 ЗЗД и установителните искове на кредиторите по чл. 694 ТЗ.

Всичко това означава, че определена категория правни спорове са подсъдни единствено на окръжен съд като първа инстанция. Това са всички онези дела, образувани по искове с правна квалификация чл. 70, чл. 71, чл. 74, чл. 263о, чл. 263п, чл. 645, чл. 646, чл. 647 ТЗ, а също и чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ, без изброяването да претендира за изчерпателност. Във всички посочени хипотези само окръжният съд е правомощен да постанови решение като първа инстанция по съществото на спора, който има търговски характер.

Вън от предмета на правно регулиране на търговското право стоят и всички въпроси, касаещи картелни споразумения[66], решения и съгласувани практики, концентрация на стопанска дейност, нелоялна конкуренция и злоупотреба с монополно или господстващо положение. По силата на изричното правило на чл. 365, т. 5 ГПК тези спорове, от гледище на родовата им подсъдност, ще бъдат разгледани от окръжен съд като първа инстанция, естествено ако изискванията на чл. 104, т. 4 ГПК са налице. Това не препятства възможността искът да бъде родово подсъден на районен съд, когато неговата цена е равна или по-ниска от 25 000 лева. За прецизност ще бъде посочено, че коментираната категория правни спорове има за предмет присъждане на обезщетение за вреди, причинени от посочените в т. 5 на чл. 365 ГПК форми на антиконкурентно поведение.

В заключение, когато спорното материално право се черпи от правна норма на обективното търговско право, делото ще бъде търговско. Делото е търговско и всякога, когато законодателят изрично го е квалифицирал като такова, въпреки че неговият предмет е вън от обхвата на обективното търговско право. И обратното, ако предметът на делото е чужд на търговското право, т.е. твърдяното или отричано от ищеца право е регулирано от правни норми на някой от клоновете на гражданското право (или трудовото право), делото ще бъде гражданско.

Горният извод не се променя  включително и ако ответникът е направил възражение за прихващане или за право на задържане. По своята процесуална природа възраженията са отбранителни средства, които процесуалният закон е предоставил в полза на ответка с оглед реализиране на неговота право на защита. Възражения могат да се предявяват само в рамките на висящ съдебен проце. Даже и вземането, което се навежда в процеса посредством възражението за прихващане или за право на задържане, да не е свързано по никакъв начин с търговска сделка, характерът на делото не може да се измени. Той вече веднъж е определен от материалното субективно право, предмет на предявения от ищеца иск, докато възраженията на ответника са функция на иска, а не обратното. Освен това, както бе посочено по-горе, ГПК не познава правната фигура на преквалифициране на делото от търговско в гражданско или от гражданско в търговско. Видът на делото, подобно на цената на иска, се определя към момента на предявяване на исковата молба.

Допълнитлен аргумент в подкрепа на становището, че възраженията на ответника и предявените чрез тях вземания не могат да доведат до промяна на характера на делото може да се черпи и от задължителната съдебна практика[67]. В последната се приема, че възраженията за право на задържане и за прихващане са защитни средства срещу първоначалния иск и макар че съгласно чл. 298, ал. 4 ГПК също се ползват със сила на пресъдено нещо, нямат самостоятелен характер, за разлика от насрещния иск. Затова те зависят изцяло от съдбата на решението по първоначалния иск[68]. Именно с оглед на това, ВКС споделя гледището, че в хипотеза, в която „решението по първоначалния иск е било необжалваемо пред ВКС поради цена на иска под посочените в чл. 280, ал. 2 ГПК размери, това решение няма да подлежи на касационно обжалване, включително и в частта по разрешените с него възражения за прихващане и право на задържане.“[69]. След като възраженията на ответника за право на задържане или за прихващане, и по-точно – предявените посредством тях материални субективни права в процеса, не могат да обосноват обжалваемост на въззивното решение пред ВКС с оглед имуществения критерий, то тези възражения не са в състояние да доведат до изменение и на характера на делото.

3.2.2. Съотношение между понятията търговско дело и търговски спор.

3.2.2.1. Общи положения.

Като държим сметка за направения до тук анализ на правната уредба, можем да заключим, че не всички търговски дела са подсъдни на окръжен съд като първа инстанция и се разглеждат по реда на Гл. XXXII ГПК. Особеното исково производство се прилага единствено по отношение на тези дела, исковете по които имат за предмет право или правно отношение, отнасящи се до лимитативно[70] посочените случаи по т. 1 до т. 5 на чл. 365 ГПК и само, когато цената на иска е над 25 000 лв., арг. от чл. 104 т. 4 ГПК.

Касателно чл. 280 ГПК, в съдебната практика правилно се приема, че „търговско дело” по смисъла на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е понятие по – широко от „търговски спор” по смисъла на чл. 365 ГПК и от дело, по което се търси изпълнение на задължение по търговска сделка. Понятието търговско дело по смисъла на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не се отъждествява по съдържание с понятието „търговски спор” по смисъла на глава XXXII ГПК, което е видно не само от различната терминология, използвана от законодателя, но и от обстоятелството, че на основание чл. 104, т. 4 ГПК и чл. 365, т. 1 ГПК, търговски дела с цена на иска до 25 000 лева вкл. се разглеждат като първа инстанция от районния съд не по реда на търговските спорове, а по общия исков ред, с оглед приложимостта на разпоредбите на глава XXXII ГПК единствено по отношение на дела, разглеждани от окръжен съд. Фактът, че търговските дела, родово подсъдни на районен съд, не са дела, разглеждани по реда на глава XXXII ГПК категорично сочи за липсата на идентичност между понятията „търговско дело” и „търговски спор”. Да се приеме за вярно твърдението, че само търговските спорове са търговски дела, означава да се приеме, че на касационен контрол подлежат всички актове, постановени по търговски дела, тъй като споровете по глава XXXII ГПК са винаги с цена на иска над 25 000 лева, която сума е по-голяма от предвидената в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК цена на иска от 20 000 лева като критерий за ограничаване на допустимостта на касационния контрол. Подобно тълкуване обезсмисля разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК по отношение на търговските дела и я изпразва от съдържание[71]. Следователно, под търговско дело по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК трябва да се разбира, както правен спор, попадащ в обхвата на чл. 365 ГПК, така и дело, образувано по иск с цена 25 000 лева или по-малка сума и разгледано като първа инстанция от районен съд.

3.2.2.2. Особени хипотези.

Obiter dictum намира за необходимо да направя едно уточнение.

Търговски характер следва да имат и делата претенциите по които произтичат от търговска сделка, без последната да е пряко правно основание на предявеното пред съда право или при които претенциите, и без наличието на търговска сделка, са свързани с търговската дейност на страна по спора[72]. Допустимо е районен съд да разгледа по реда на общия исков процес иск с правно основание чл. 26, ал. 1 или ал. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на търговска сделка и съответно обективно кумулативно съденинения с отрицателния установителен иск, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на даденото. Далеч не е изключено районен съд да се произнесе по иск с правно основание чл. 108 ЗС, чл. 109 ЗС и т.н., цената на който е 50 000 лв. или по-ниска парична сума, но предявен между търговци. Между лица, притежаващи търговско качество може да възникне правен спор, чията правна квалификация да е чл. 59 ЗЗД. Чести в практиката са и случаите, когато застраховятелят, суброгирал се в правата на увреденото лице, предявява иск срещу делинкветна за заплащане на парична сума. От значение за квалификацията на делото като търговско в тези хипотези е функционалната обвързаност на предмета на правния спор с търговското качество на страните или с търговския характер на техните отношения. Преценката следва да се прави във всеки конкретен случай.

За пълнота и прецизност, ще приведем и още един пример. Договорът за поръчителство не е търговска сделка. Този договор не е измежду посочените в чл. 1, ал. 1 ТЗ, нито някое лице сключва подобни договори по занятие. Спорът, основан на същия, в качеството му на обезпечение на търговска сделка и предвид обусловеността на отговорността на поръчителя от тази на длъжника по същата и солидарно с нея, арг. от чл. 141 ЗЗД, предпоставя търговски характер на делото[73], имащо за предмет ангажиране на отговорността на поръчителя.

Този извод произтича от съвместното тълкуване на чл. 608, ал. 1, т. 1 ТЗ и чл. 365, т. 1 ГПК, арг. от чл. 37, ал. 1 Указ 883 за прилагане на ЗНА. Съгласно чл. 365, т. 1 ГПК окръжният съд се произнася като първа инстанция по искове с предмет право или правоотношение, породено или отнасящо се до търговска сделка, включително изпълнението, неизпълнението или прекратяването ѝ, както и последиците от прекратяването ѝ. В разпоредбата на чл. 608, ал. 1, т. 1 от ТЗ е посочено, че неплатежоспособен е търговец, който не е в състояние да изпълни изискуемо парично задължение, породено или отнасящо се до недействителността, изпълнението, неизпълнението, прекратяването, унищожаването и развалянето, както и последиците от прекратяването на търговска сделка, без изброяването да е изчерпателно. Видно е, че двете разпоредби очертават идентични хипотези, като в същото време – и двете имат процесуалноправен характер. Систематично чл. 608 е поместен в част IV, Глава XXXVIII, Раздел I на ТЗ, където се съдържат общите положения, касаещи производството по несъстоятелност, което безсопрно е материя на процесуалното право. Оттук, за изясняване на точния смисъл на чл. 365, т. 1 ГПК може да се приложат по аналогия тълкуванията, относими към чл. 608, ал. 1, т. 1 ТЗ. Допълнителен аргумент в подкрепа на този извод е и използваната от законодателя словоупотреба при формулирането на текста на двете разпоредби. Както е добре познато, думи или изрази с утвърдено правно значение се използват в един и същ смисъл във всички нормативни актове.

Следователно във всеки отделен случай следва да се осъществи преценката дали определено вземане се отнася до търговска сделка. От граматическото тълкуване на чл. 365, т. 1 ГПК и чл. 608, ал. 1, т. 1 ТЗ се налага изводът, че вземането, отнасящо се до търговска сделка, не е  вземане възникнало по силата на валидно сключена такава сделка. Вземането може да произтича от сключването на търговска сделка, която обаче е нищожна или унищожаема и е налице хипотеза на даване при начална липса на основание или на отпаднало основание. Може да е последица от факти, осъществени след сключването на търговска сделка и пораждащи нови задължения (например неизпълнение, пораждащо задължение за обезщетение за настъпилите от него вреди). То може да е породено и от друг вид сделка, която по своето предназначение и желани от страните последици е свързана със сключването и изпълнението на една абсолютна или относителна търговска сделка, като не е необходимо да е налице идентичност между страните по тези сделки. Именно в тази категория попада договорът за поръчителство. Поради основната му характеристика на акцесорен договор, по силата на който едно лице се задължава спрямо кредитора на трето лице да отговаря за изпълнението на задължението на това трето лице, в практиката на ВКС се приема, че същият няма характер на търговска сделка. Когато обаче договорът за поръчителство е сключен като обезпечение за изпълнението на една търговска сделка, вземането на кредитора по него е вземане, отнасящо се до търговска сделка по смисъла на чл. 365, т. 1 ГПК и чл. 608, ал. 1, т. 1 ТЗ. Между двете сделки съществува функционална връзка, изразяваща се в пълната обусловеност на съществуването на задължението на поръчителя от наличието на валидно възникнало и непогасено главно задължение. Дължимата от поръчителя престация е идентична по предмет с тази на главния длъжник, дори и когато поръчителят се е задължил за част от главното вземане или при по – леки условия[74].

В тази хипотеза, правният спор, който има за предмет право, следващо от договор за поръчителство, но сключен като обезпечение на вземането по търговска сделка, ще бъде квалифициран като търговско дело. Обжалването на въззивното решение по такъв спор пред ВКС ще се подчини на императивното правило на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Относно квалификацията на подобен род дела ще трябва да се държи сметка за обстоятелството, че единствено съдът е властен да определи дали делото ще бъде разгледано по реда на чл. 365 и сл. ГПК или по общия ред, арг. чл. 369, ал. 1 ГПК. Определението за оставяне без уважение на възражение по чл. 369, ал. 1 ГПК за разглеждане на спора по общия ред не попада сред двете категории определения по чл. 274, ал. 1 ГПК, които подлежат на обжалване с частна жалба. Това определение няма характер на преграждащо развитието на делото, тъй като не препятства разглеждането на предявения иск по реда на специалното производство по търговски спорове, регламентирано в Глава XXXII ГПК. Нормата на чл. 369, ал. 2 ГПК, урежда изрично възможност за обжалване само на определението, с което съдът приема за основателно възражението за разглеждане на спора по общия ред, вместо по реда на Глава XXXII ГПК. По аргумент за противното, определението, с което съдът оставя без уважение възражението и продължава разглеждането на спора по реда на Глава XXXII ГПК, не подлежи на обжалване[75]. Решението на окръжния съд няма да бъде недопустимо само на основание, че се е произнесъл по спор, родово подсъден на районен съд, арг. от чл. 270, ал. 4 ГПК.

4. Гранични хипотези.

Както бе изяснено, водещо при осъществяване на преценката дали делото е гражданско или търговско се явава принадлежността на спорното субективно право, предмет на правния спор, към онази съвкупност от субективни права, подчинени на правните норми на обективното търговско право. Посочи се, че делото няма да загуби търговския си характер, ако спорното субективно право произтича от правна норма, част от множеството правни норми, образуващи обективното гражданско право, но при условие, че правният спор е свързан с или относим към правоотношение, подчинено на обективното търговско право. Такъв е случаят с договора за поръчителство, сключен като обезпечение на вземане по търговска сделка, претенциите за връщане на даденото по развалена или прогласена за нищожна търговска сделка т.н.

Прочее, следва да бъде отделено внимание на онези хипотези, чието отнасяне към категорията гражданско или търговско дело е спорно.

4.1. Другарство. Отклонения във връзка със страните.

4.1.1. Другарство.

Съдебната практика приема, че когато се предявява иск за нищожност на договор, страни по който са няколко лица, тези лица са задължителни другари, защото са участници в едно и също материално правоотношение и решението, с което се прогласява нищожността или се отхвърля иска трябва да бъде еднакво спрямо всички. Нищожният договор има порок при сключването му и не поражда правни последици с оглед на което предявяването на иск за прогласяване на нищожността от една от страните по договора или от трето лице с правен интерес, засяга еднакво правата на всички страни по договора и затова съдът трябва служебно да следи дали са конституирани като страни[76].

4.2. Иск за прогласяване на нищожност на правна сделка, предявен от съдружник или акционер.

В своята практика ВКС правилно приема, че легитимиран да предяви установителния иск за нищожност на сделка е този, чието право се засяга от правния спор. Установителният иск е насочен към установяване на действителното правно отношение, като интерес от предявяването му имат не само субектите на спорното правоотношение, а всички трети, чужди на правоотношението лица, чиито права зависят от съществуването или несъществуването на спорното правоотношение[77].

Абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на всеки установителен иск е съществуването на правен интерес от предявяването му. Когато е сключена обезпечителна сделка, по силата на която едно търговско дружество, например ООД, учредява в полза на трето за него лице договорна ипотека върху недвижими имоти, собственост на дружеството, за обезпечаване на чужд дълг, който е в значителен размер, касационната инстанция приема, че всеки съдружник в дружеството има правен интерес да предяви отрицателен установителен иск, чрез който да се прогласи нищожност на ипотечния договор, сключен под формата на нотариален акт. ВКС посочва, че не е нужно интересът да е непосредствен, достатъчен е евентуален интерес. Заинтересован да предяви установителен иск е този, чието право се засяга от правния спор, но легитимиран е и този, чието право се засяга от правото, претендирано от друго лице. Установителният иск трябва да съществува като правна възможност за всеки, който има интерес от него, а такъв интерес имат не само субектите на спорното правоотношение, а всички тези трети лица, чужди на правоотношението, чиито права се засягат от съществуването или несъществуването на спорното право. Една от особеностите на установителния иск се състои в това, че с него се ползват и лица, които не са субекти на правоотношението, предмет на иска, без да имат при това качеството на процесуални субституенти[78]. От тук следва, че търговското дружество, давайки съгласието си за учредяване на договорната ипотека за чужд дълг върху собствените си имоти, излага на риск имуществото на дружеството, тъй като при неизпълнение на обезпеченото вземане, кредиторът би пристъпил към принудително изпълнение и при подобна хипотеза не би могло да се счита, че в дружеството ще постъпи паричната равностойност на ипотекираното имущество – напротив, резултатът би бил в ущърб на дружеството. Икономическият смисъл на участието в ООД е получаването на дивидент. Това право съдържа някои особености – то е елемент от членствената правоспособност и наподобявайки правно очакване, съставлява потенциална възможност за съдружника да придобие право на вземане от реализираната печалба. При учредяване на договорна ипотека върху недвижими имоти, собственост на дружеството, и то за гарантиране на чуждо задължение в значителен размер, ако се стигне до принудително изпълнение, намаляването на имуществото, респективно паричното постъпление от евентуално осребряване, би рефлектирало и върху имуществените права на съдружниците, още повече, че се отразява и на правото им на участие в разпределение на печалбата (право на дивидент), а за неговото възникване е необходимо ООД да приключи годината на печалба, както и на правото му на ликвидационен дял при евентуално решение за прекратяване на дружеството[79].

В описаната по-горе хипотеза, сме изправени пред гарантиране на един чужд дълг посредством учредената договорна ипотека, като неблагоприятните последици за учредилия ипотеката (в случая търговското дружество) биха възникнали едва при евентуално неизпълнение на договора за кредит, обезпечен с ипотеката. Колкото и хипотетични (т. е. вероятни) да са тези последици, ВКС приема, че същите биха могли да придобият в конкретния случай, по който съдът се е произнесъл, реално изражение, поради неговите особености, свързана с: обезпечаването на чужд дълг, а не обезпечаване на задължение за връщане на кредит (по отпуснат на дружеството заем) за нужди на самото дружеството чрез визираното обезпечение (договорна ипотека); същественото съдържание на ипотечния договор, което е насочено към пораждане на последиците на ипотеката – отговорността на собственика към кредитора с ипотекирания имот; обстоятелството, свързано с високия размер на отпуснатия заем, обезпечен с ипотека, което дава отпечатък и поражда известна доза опасения относно безпроблемното издължаване на заема; отсъствието на безспорни данни, изключващи категорично извод за това, че ипотеката е била направена с намерение да не бъде изпълнен обезпечения дълг, за да бъде изнесен (бъдат изнесени) на публична продан и осребрени ипотекираните имоти; и фактът, че представляващото кредитодателя и кредитополучателя (едноличен търговец) лице, е едно и също[80].

Правен интерес, заключава ВКС, от водене на подобни искове е налице не изобщо по отношение на съдружник в търговско дружество, а в конкретно разглеждания случай, предвид особеностите по-горе. След като съдружникът притежава правото да бъде осведомяван за хода на дружествените дела и това право е неотменимо и е регламентирано с повелителна правна норма, при предоставената му от закона възможност да преглежда книжата на дружеството, и след като, както бе посочено вече, икономическият смисъл на участието в ООД е получаването на дивидент, то няма основание да се отрича на ищеца, съдружник в ООД, което е страна по сделката, правната възможност за защита посредством предявяване на установителен иск[81]. Коментираната хипотеза се отнася само до допустимостта, а не и до основателността на иска.

На още по-голямо основание, отрицателен установителен иск за прогласяване на нищожност на сключена от АД разпоредителна сделка, без оглед дали последната е отчуждителна или обременява вещи на дружеството с ипотека или ограничени вещни права, следва да бъде допустим. При акционерното дружество силно изразеният капиталов характер засилва значението на правото на дивидент в сравнение с тежестта на аналогичните права при останалите търговски дружества, акционерът придобива членствени права преди всичко, за да участва в печалбата[82]. От тази гледна точка, прехвърлянето на недвижим имот, собственост на АД притежава потенциала да засегне търговската му дейност по неблагоприятен начин. Това положение не се изменя, когато имотът е продаден, защото е възможно продажната цена значително да се отклони от пазарните условия, включително да се уговори цена равна или по-ниска от данъчната оценка на имота[83]. При липса на погасяване на обезпеченото с ипотека задължение, недвижимият имот ще бъде изнесен на публична продан. Всичко това ще се отрази неблагоприятно върху търговската дейност на дружеството, а от там и на разпределяните от него дивиденти. Правните възможности за защита на лицето, ипотекирало своя вещ в обезпечение на чужд дълг по чл. 155, ал. 2 ЗЗД не са убедителен аргумент в полза на тезата за недопустимост на иска. Аналогични изводи се налагат и в случай, че дружеството учреди право на ползване или право на страеж върху имот, чиято собственост притежава. Правото на ползване е най-широкото вещно право върху чужда вещ. Когато върху една вещ е учредено право на ползване, собственикът е лишен от всяка възможност да използва вещта[84]. Ако вещното право на ползване не е уговорено изрично само за непосредствено служене с обременения имот, неговият носител има правомощие да придобие естествените и гражданските плодове, извлечени от него[85]. Правото на ползване поначало се прекратява с прекратяването на правосубектвостта на лицето, в чиято полза е учредено, арг. от чл. 59, ал. 1 и ал. 2 ЗС. Потестативното право на дружеството да иска по съдебен ред прекратяване на правото на ползване чрез конститутивен иск с правно основание чл. 61 ЗС не е аргумент в полза на тезата, че искът по чл. 26 ЗЗД за прогласяване нищожността на сделката, по силата на която ограниченото вещно право е учредено, е недопустим. Акционерът не е активно легитимиран да предяви подобен конститутивен иск, а до евентуалното му предявяване от страна на дружеството и съответно – влизането в сила на съдебно решение, с което искът се уважава, няма да има правна възможност недвижимия имот да се използва за генериране на печалби. Сходно разрешение се налага и по отношение на правото на строеж. Правото на суперфициарна собственост върху земя, собственост на АД, обезсисля икономическата полза от земата като актив, което може да рефлектира върху представянето на пазара на дружеството.

Естествено, допустимостта на иска на акционера с правно основание чл. 26 ЗЗД ще се преценява във всеки конкретен случай като се вземат предвид особеноститие на хипотезата. Например, ако правото на строеж е учредено върху единствения недвижим имот на дружеството в полза на член на съвета на директорите или на управителния съвет, или на свързани с тях лица, в нарушение на чл. 240б ТЗ, отделният акционер следва да е легитимиран да предяви иск по чл. 26 ЗЗД независимо от уредената в чл. 240а ТЗ възможност за търсене на отговорност на членовете на съветите за причинени на дружеството вреди.

В тези хипотези, искът с правно основание чл. 26 ЗЗД се предявава от лице, което не притежава, или поне не е необходимо да притежава, търговско качество. Договорната ипотека, правната сделка, с която се учредява право на ползване или право на строеж, не са търговски сделки. Обезпеченият кредитор или приобретателят на правото на ползване или суперфицията също е възможно да не притежава търговско качество. При подобно стечение на обстоятелствата, пита се: делото гражданско или търговско е?

Вече се изясни, че когато е предявен отрицателен установителителен иск с правно основание чл. 26 ЗЗД за прогласяване на нищожност на правна сделка, страни по която са няколко лица, тези лица са задължителни другари в процеса. От тази гледна точка, ако съдружник или акционер предяви подобен иск, то като ответници ще бъдат конституирани дружеството и неговият съдоговорител. В такъв случай правният спор ще се квалифицира като търговско дело, защото уважаването или отхвърлянето на иска с влязло в сила съдебно решение ще рефлектира, макар и косвено, върху участието на ищеца в ответното другество, арг. от чл. 365, т. 3 ТЗ. Това е така, защото чрез осъщественото разпореждане с дълготраен актив на дружеството, какъвто е недвижимият имот, търговецът ще се постави в затруднено икономическо положение, което ще се отрази на правото на дивидент на съдружника или акционера.

4.3. Иск по чл. 135 ЗЗД.

Искът по чл.135, ал. 1 ЗЗД е на разположение на всеки кредитор – както на парично, така и на непарично вземане[86]. Касае се за облигационен иск, който представлява средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворението от него – т.е. накърнява „общото обезпечение на кредитора” (чл.133 ЗЗД). Целта на иска е да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора действията на длъжника, с които той го уврежда. Последиците от уважаването му се изразяват в това, че атакуваното действие – увреждащата сделка – остава действителна за страните по нея (прехвърлител и приобретател), но се счита за недействителна (т.е. за нестанала) по отношение на кредитора ищец – и той може да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, макар че то е преминало в патримониума на приобретателя. Чрез предявяването на иска се упражнява едно потестативно право – кредиторът да се удовлетвори от сумата, получена на публична продан при принудително изпълнение върху вещта, обект на договора между длъжника и неговия съконтрахент. Последният понася санкцията да търпи изпълнение срещу нея за чужд дълг, ако е бил недобросъвестен при възмездното й придобиване – действал е със знанието, че сделката е увреждаща – чл. 135 ал. 1 предл. 2 ЗЗД, или ако е придобил вещта безвъзмездно[87]; ако иска да се освободи от изпълнението, той може да плати на кредитора, погасявайки задължението на праводателя си, като след това търси възмездяване от него[88].

В светлината на горните разяснения относно правната същност на иска по чл. 135 ЗЗД се поставя въпросът: какъв ще бъде характерът на делото, ако между търговско дружество и физическо лице е сключена търговска сделка, без значени дали тя ще е абсолютна или не, а физическото лице прехвърли чрез договор за продажба недвижим имот, негова собственост, в полза на трето лице – купувач, след което кредиторът, търговец, предявява ревокаторен иск по чл. 135 ЗЗД, атакувайки разпоредителната сделка?

Изходна позиция при отговора на въпроса следва да бъде характерът на потестативното право по чл. 135 ЗЗД. Правото по чл. 135 ЗЗД има вторичен характер, доколкото възниква и се упражнява само при наличието на друго правоотношение. То е относително и е насочено срещу длъжника и лицето, с което той е договарял[89]. Предназначението на Павловия иск е кредиторът да се удовлетвори от имуществото, предмет на разпоредителното действие. В този смисъл, упражняването на правото по чл. 135 ЗЗД е вид обезпечение за кредитора[90], който извод следва и от систематичното място на правилото в ЗЗД. Доколкото увреждане е налице при осъществена прехвърлителна сделка с вещ, собственост на длъжника, имуществото на длъжника се намалява, но ако сделката е възмездна, срещу отчуждената вещ длъжникът получава насрещна престация – най-често цена. Независимо от това, от момента на извършване на отчуждителната сделка с вещта до осъществяване на принудително изпълнение от кредитора, в длъжниковото имущество могат да настъпят промени, в резултат на които получената сума от продажбата да не е налице и следователно да не може да служи за удовлетворение на кредитора. В този смисъл, в правната доктрина е застъпено становището, че затруднение за удовлетворението на кредитора е налице и при продажба на имот по действителната му цена[91].

По принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти. Предмет на делото по чл.135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда (правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането)[92]. Поради това, кредиторът ще е задължен във всеки един случай да докаже съществуването на легитимиращото го правоотношение, т.е. ще трябва да бъде доказано съществуването на неудовлетворено вземане с титуляр ищецът. Ако притезателното право на кредитора произтича от търговска сделка, искът по чл. 135 ЗЗД ще се явява в конкретната хипотеза негово обезпечение. Това и обстоятелството, че кредиторът ще бъде обвързан да докаже съществуването на търговската сделка, вторичният и обезпечителен характер на потестативното право по чл. 135 ЗЗД са аргументи в полза на тезата, че в разглежданата хипотеза сме изправени пред търговско дело. Правният спор ще е отнасящ се до търговска сделка, онази от която ищецът черпи своята легитимация като кредитор и вземането, по която се обезпечева от искът по чл. 135 ЗЗД, арг. от чл. 365, т. 1 ГПК.

Аналогични изводи се налагат и когато разпоредителната сделка, извършена от длъжника, е безвъзмездна.

IV. Левова равностойност на предявен в чужда валута иск.

Не са редки случаите в практиката, когато страните уговарят задълженията си по договора в чуждестранна валута, най-често в евро. Поради това се повдига въпросът, като се има предвид, че ГПК борави с термина „лева“, как се определя левовата равностойност на чуждестранната валута? Отговорът на този въпрос е от обуславящо значение за точното приложение на чл. 104, т. 4 ГПК и на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

След като съдът не може да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, освен в изрично предвидените от закона случаи[93], а в ГПК е използван изрично само терминът „лева“, това означава, че трябва да е налице някакъв сигурен критерий за определяне на тази равностойност, защото в противен случай ще сме изправени пред законодателна празнина, която не може да бъде преодоляна по тълкувателен път. Правна норма, която да предвижда, че в случай на предявен в чужда валута иск левовата равностойност се определя по конкретен курс не ми е известно да съществува. Подобна норма няма да влиза в противоречие с възприетото в задължителната съдебна практика разрешение изключващо възможността на съда да присъжда левовата равностойност на чужда валута. Целта на подобно правило ще бъде единственствено да се обезпечи максималната сигурност за участниците в търговския оборот за това предявения от тяхна страна иск на кой съд ще бъде родово подсъден и по кой съдопроизводствен ред ще се разглежда делото.

Не трябва да се забравя, че Р. България е правова държава, арг. от чл. 4, ал. 1, изр. 1 КРБ. Правова държава означава упражняване на държавната власт на основата на Конституцията и в рамките на законите. Конституционният съд многократно се е произнасял за същността на понятието за правова държава като е приел, че в „материален смисъл“ правовата държава е държава на справедливостта, а във „формален смисъл“ тя е държава на правната сигурност, където съдържанието на правния ред е ясно и недвусмислено определено. Законосъобразността на държавните дейности е изискване за тяхната предвидимост, на което правната сигурност е последица. Правната сигурност и стабилност са характеристики на правовата държава, която изисква трайно и последователно като концепция законодателно регулиране на обществените отношения. Производни от принципа на правовата държава са принципът на правната сигурност, предвидимост и стабилност[94]. Именно правната сигурност и предвидимост се явяват не охранени от липсата на изрично правило, което да регламентира механизъм за определяне начина, по който ще се превалутира чуждестранната парична единици, в която страните са уговорили задълженията си, към българския лев с оглед страните да знаят отнапред на кой родово компетентен съд ще е подсъден спорът им и по кое производство ще бъде разгледан той. Липсата на подобно правило прави възможно всеки един съд да се ориентира спрямо курс, избран от него на произволен и случаен принцип, което е недопустимо.

De lege ferenda целесъобразна ще се явява законодателна интервенция в посока на създаване на ясен, недвусмислен и конкретен начин за определяне на левовата равностойност на уговорено в чужда валута задължение.

V. Заключение.

На поставения в част I въпрос следва да бъде даден отговор в смисъл, че дело с предмет правоотношения, възникнали по договор за изпълнение на строителни работи, сключен между физическо лице и търговец във връзка с упражняваното от него занятие е търговско, а прагът за достъп до касационно обжалване е този по чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 ГПК.

Спорна е целесъобразността на правната уредба, а от тук и на цялостния законодателен подход на разпределение на делата между районния и окръжния съд. Вярно е съждението, че принципите на правовата държава повеляват, че правните субекти следва да разполагат с доспът до съд, основан на ясни критерии, които не пораждат съмнения. Цената на иска е достатъчно конкретен и лесноустановим, както от съда, така и от страните, критерий. Но до тук се изчерпва полезния ефект на сегашната уредба. Няма правнополитическа или каквата и да е била друга логика правни спорове, които от съдържателна гледна точка са идентични, да бъдат подвеждани под различен процесуален ред само, защото цената на иска е по-висока, равна или по-малка от определена в закона парична сума. Нормотворчеството е държавническо дело, то следва да почива на дълбок анализ и познаване на фундамента и най-малките подробности на регулираните обществени отношения. От тази гледна точка, буди недоумление защо законодателят е избрал точно сумата от 25 000 лв. или тази от 20 000 лв., не е убедителен аргументът, че тези парични суми не са значителни в търговските отношения, особено като държим сметка за чл. 117, ал. 1, изр. 1 ТЗ и чл. 161, ал. 2 ТЗ. Едно дело, по което материалният интерес е по-малък може да е в пъти по-сложно от фактическа и правна гледна точка от друго дело, което макар и с по-висок имуществен интерес, се заключава в установяване пред съда само на едно проотношение и липсата на изпълнение на породените от него задължения.

De lege ferenda, районният съд следва да бъде овластен да прилага особеното исково производство по търговски спорове, също както и окръжен съд е правомощен за това. Може да се предвиди правилата на особеното производство да се прилагат за търговски дела, страните по които са търговци като се отчита спецификата на съдопроизводствения ред по Гл. XXXII ГПК, произтичаща от двойната размяна на книжа, правната уредба на възражението за прихващане, възможността на съда да се произнене с решение в закрито заседание и т.н., които особености целят да обезпечат бързина и ефективност, нужни на динамичните търговски отношения. От друга страна, търговците са професионалисти, а именно правилата на Гл. XXXII ГПК са съобразени с това положение. Родовата подсъдност на делата между районен и окръжен съд  в този случай да продължи да почива на обективния критерий цена на иска, но правните спорове, имащи за предмет идентични субективни права да се разрешават по един и същ ред. Ако делото е търговско, но едната и/или двете страни по него не притежават търговско качесто, то спорът да се развива по реда на общия исков процес, а родовата компетентност на районен или окръжен съд да следва от цената на иска. По този начин едни и същи, от гледна точка на факти и спорни правоотношения, дела ще се разглеждат по един и същ процесуален ред. Независимо то приложимоста на общия исков процес или особеното производство по търговски спорове, всички търговски дела следва да носят в себе си потенциалната възможност да бъдат разгледани по същество от ВКС, което налага изменение на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 ГПК в насока към снижаване на закрепеният там имуществен праг и засилване ролята на ВКС по селектиране на касационите жалби с оглед критериите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

БИБЛИОГРАФИЯ

 МОНОГРАФИИ И УЧЕБНИЦИ

1. Апостолов, И. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. Фототипно издание. София: Издателство на Българската академия на науките, 1990 г.
2. Брайков, С. Преобразуващи искове и преобразуващи решения. София: Сиби, 2014 г.
3. Бузева, Т. Увеличаване на капитала на акционерно дружество. София: Сиби, 2018 г.
4. Василев, Л. Българско вещно право. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1995 г.
5. Василев, Л. Гражданско право обща част. Нова редакция. Варна: ИК „ТедИна“, 1993 г.
6. Венедиков, П. Ново вещно право. Второ издане. София: ИК „Проф. Петко Венедиков“, 1999 г.
7. Ганчев, Б. Производство по търговски спорове. София: Сиби, 2019 г.
8. Герджиков, О. Търговски сделки. Четвърто преработено и допълнено издание. София: ИК „Труд и право“, 2015 г.
9. Диков, Л. Институтът на Clausula rebus sic stantibus в частното право. София: Фенея, 2010 г.
10. Калайджиев, А. Търговско право обща част. Трето преработено и допълнено издание. София: ИК „Труд и право“ 2015 г.
11. Калайджиев, А. Търгавски дружества. Персонални дружества. Дружество с ограничена отговорност. София: Сиби, 2014 г.
12. Калайджиев, А. Акционерно дружество. София: Сиби, 2019 г.
13. Калайджиев, А. Облигационно право обща част. София: Сиби, 2016 г.
14. Мръчков, В. Трудово право. Десето преработена и допълнено издание. София: Сиби, 2018 г.
15. Ненова, Л. Семейно право на Народна Република България. София: Наука и изкуство, 1977 г.
16. Павлова, М. Гражданско право обща част. София: Софи-Р, 2002 г.
17. Попова, В. Избрани съчинения в три тома. Том втори. Несъстоятелност. Новите положения в търговското право. Несъстоятелност. София: „Сиела“ 2014 г.
18. Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския проце. София: Държавно издателство „Наука и изкуство“, 1959 г.
19. Сталев, Ж. Мингова, А. Стамболиев, О. Попова, В. Иванова, Р. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. София: Сиела, 2012 г.
20. Стойнев, И. Правен режим за защита на конкуренцията. Том I. Антикартелно право. София: Сиела, 2018 г.
21. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. Второ издание. София: Софи-Р, 2001 г.

КОМЕНТАРИ НА НОРМАТИВНИ АКТОВЕ

1. Герджиков, О., Русчев, И., Марков, М., Стефанов, Г., Касабова, К., Голева, П., Градинарова, Т., Гигова, В., Недкова, К., Хорозов, Г., Стефанов, С. Обезпеченията в материалното и процесуалното право. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. София: ИК „Труд и право“, 2018 г.
2. Голева, П., Калчева, Т., Кюркчиев, С., Машев, К., Хорозов, Г. Неизпълнение на договора. Коментар на нормативната уредба. Преглед и анализ на съдебната практика. Практически проблеми. София: ИК „Труд и право“, 2015 г.
3. Пунев, Б., Гачев, В., Хорозов, Г., Митева, Д., Танев, Д., Кръшкова, Е., Балевска, Е., Топалова, К., Влахов, К., Златарева, М., Обретенова, М., Бобатинов, М., Кюкчиев, С. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. Второ преработено и допълнено издание. София: ИК „Труд и право“, 2017 г.

РЕЧНИЦИ

1. Андрейчин, Л., Георгиев, Л., Илчев, Ст., Костов, Н., Леков, Ив,. Стойков, Ст., Тодоров, Цв. Български тълковен речник. Четвърто издание. Допълнено и преработено от Попов, Д. София: „Наука и изкуство“, 2018 г.

[1] Настоящото изследване има за цел да доведе до знанието на любезния читател моето становище по поставения за разглеждане въпрос в рамките на Тълкувателно дело 3/2019 г. по описа на ВКС, ОСГТК, образувано с разпореждане от 22.07.2019 г. на Председателя на ВКС.

[2] Редовен докторант по професионално направление 3.6. Право, докторска програма „Право на ЕС“ към катедра „Международно право и международни отношения“, Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

[3] Виж разпореждане от 22.07.2019 г. на Председателя на ВКС и определение № 206 от 14.05.2019 г. по ч.гр.д. № 1447/2019 г., ВКС, IV г.о.

[4] Изложението в тази му част представя становищата в съдебната практика, както те са обобщени в Определение № 206 от 14.05.2019 г. по ч.гр.д. № 1447/2019 г., ВКС, IV г.о.

[5] Намирам за необходимо да отбележа, че дело № 50394/2016 г. веднъж е квалифицирано като търговско, което е видно от определение № 302 от 18.10.2016 г., ВКС, IV г.о., и втори път като гражданско с определение № 547 от 23.11.2016 г. по гр.д. № 4967/2016 г., ВКС, ІV г.о.

[6] Определение № 302 от 18.10.2016 г. по т. д. № 50394/2016 г., ВКС, IV г.о. Трябва да се има предвид, че определението е постановено преди измененията на ГПК от 2017 година.

[7] В този смисъл виж и Калайджиев, А. Облигационно право обща част. София: Сиби, 2016 г. стр. 654. Относно правната характеристика на договора за поръчителство и отговорността на поръчителя, виж т. 1 от Тълкувателно решение 2/2017 г. от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ВКС, ОСГТК.

[8] Същото се приема и във вече обсъденото определение № 547 от 23.11.2016 г. по гр.д. № 4967/2016 г., ВКС, ІV г.о.

[9] Определение № 547 от 23.11.2016 г. по гр.д. № 4967/2016 г., ВКС, ІV г.о. представя друго съотношение между сумите от 5 000 и съответно 20 000 лв. и минималната работна заплата, но следва да се отчита датата на постановяването му. В настоящото изследване съотношението е осъвременено като се има предвид размерът на минималната работна заплата, определен с ПМС № 350/19.12.2019 г.

[10] Виж Андрейчин, Л., Георгиев, Л., Илчев, Ст., Костов, Н., Леков, Ив,. Стойков, Ст., Тодоров, Цв. Български тълковен речник. Четвърто издание. Допълнено и преработено от Попов, Д. София: „Наука и изкуство“, 2018 г., с. 351.

[11] Пунев, Б., Гачев, В., Хорозов, Г., Митева, Д., Танев, Д., Кръшкова, Е., Балевска, Е., Топалова, К., Влахов, К., Златарева, М., Обретенова, М., Бобатинов, М., Кюкчиев, С. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. Второ преработено и допълнено издание. София: ИК „Труд и право“, 2017 г., с. 682.

[12] Определение № 898 от 13.12.2013 г. по ч.т.д. № 4504/2013 г., ВКС, І т.о.

[13] Тълкувателно решение № 3 от 27.10.2014 г. по тълк. д. № 3/2014 г., ВКС, ОСГТК.

[14] Пак там.

[15] Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г., ВКС, ОСГК.

[16] Тълкувателно решение № 3 от 27.10.2014 г. по тълк. д. № 3 / 2014 г., ВКС, ОСГТК.

[17] Сталев, Ж. Мингова, А. Стамболиев, О. Попова, В. Иванова, Р. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. София: Сиела, 2012. с. 26.

[18] Определение № 563 от 22.06.2012 г. по ч.пр. д. № 359/2011 г., ВКС, II т.о.

[19] Ганчев, Б. Производство по търговски спорове. София: Сиби, 2019. с. 84.

[20]Виж Калайджиев, А. Облигационно право обща част. София: Сиби, 2016 г. стр. 90.

[21] Решение № 171 от 22.01.2018 г. по т. д. № 1791/2016 г., ВКС, II т.о.

[22] Относно становищата в съдебната практика и правната литература при действието на ЗЗД (отм.) виж Апостолов, И. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. Фототипно издание. София: Издателство на Българската академия на науките, 1990 г., с. 240-244.

[23] Решение № 183 от 21.11.2018 г. по т. д. № 542/2018 г., ВКС, І т. о.

[24] Определение № 144 от 23.02.2010 г. по ч. т. д. № 854/2009 г., ВКС, ІІ т. о.

[25] Герджиков, О. Търговски сделки. Четвърто преработено и допълнено издание. София: ИК „Труд и право“, 2015 г. с. 66.

[26] Виж Ганчев, Б. Производство по търговски спорове. София: Сиби, 2019. с. 86-88.

[27]Калайджиев, А. Облигационно право обща част. София: Сиби, 2016 г. стр. 350 .

[28] Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския проце. София: Държавно издателство „Наука и изкуство“, 1959 г., с. 174, 199.

[29] Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския проце. София: Държавно издателство „Наука и изкуство“, 1959 г., с. 295. Брайков, С. Преобразуващи искове и преобразуващи решения. София: Сиби, 2014 г., с. 103.

[30] Голева, П., Калчева, Т., Кюркчиев, С., Машев, К., Хорозов, Г. Неизпълнение на договора. Коментар на нормативната уредба. Преглед и анализ на съдебната практика. Практически проблеми. София: ИК „Труд и право“, 2015 г., с. 108; Решение № 189 от 09.11.2017 г. по т. д. № 1675/2017 г., ВКС, I т. о., в това решение се приема, че чл. 307 е неприложим за приватизационни договори.

[31] Относно еквивалентността като критерий виж Решение № 240 от 12.09.2013 г. по т. д. № 259/2011 г., ВКС, ІІ т. о.; Решение № 255 от 24.04.2002 г. по гр. д. № 1079/2001 г., ВКС, V г. о. Виж също и Диков, Л. Институтът на Clausula rebus sic stantibus в частното право. София: Фенея, 2010 г., с. 69-72.

[32] Определение № 197 от 20.03.2012 г. по ч.гр. д. № 157/2012 г., ВКС, I т.о.; Определение № 35 от 30.01.2015 г. по ч.гр. д. № 246/2015 г., ВКС, II т.о.

[33] Определение № 230 от 16.05.2017 г. по ч. т. д. № 897/2017 г., ВКС, I т.о.

[34] Решение № 212 от 14.02.2003 г. по гр. д. № 2078/2002 г., ВКС, V г. о.

[35] Виж Калайджиев, А. Търговско право обща част. Трето преработено и допълнено издание. София: ИК „Труд и право“ 2015 г., с. 54-56. Виж и Решение № 1490 от 31.01.2013 г. по адм. д. № 7454/2012, ВАС, VIII отделение; Решение № 6413 от 08.05.2012 г. по адм. д. № 13288/2011 г., ВАС, VIII отделение.

[36] Решение № 138 от 05.01.2015 г. по т. д. № 1727/2014 г., ВКС, II т.о.

[37] Виж Герджиков, О., Русчев, И., Марков, М., Стефанов, Г., Касабова, К., Голева, П., Градинарова, Т., Гигова, В., Недкова, К., Хорозов, Г., Стефанов, С. Обезпеченията в материалното и процесуалното право. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. София: ИК „Труд и право“, 2018 г., с. 314.

[38] Решение № 28 от 14.07.2011 г. по т. д. № 331/2010 г., ВКС, I т.о.; Относно възможноста за предявяване пред съд на чужди права виж и Решение № 213 от 25.02.2014 г. по гр. д. № 48/2013 г., ВКС, III т.о.; Относно процесуалното застъпничество, чл. 134 ЗЗД и чл. 510 ГПК виж Решение № 145 от 28.06.2018 г. по т. д. № 2180/2016 г., ВКС, II т.о.

[39] Решение № 570 от 27.10.2008 г. по т.д. № 294/2008 г., ВКС, I т.о.; Решение № 249 от 23.06.2011 г. по гр. д. № 946/2010 г., ВКС, IV г.о.

[40] Определение № 69 от 28.01.2015 г. по ч.гр. д. № 89/2015 г., ВКС, I т.о.

[41] Определение № 236 от 18.05.2018 г. по ч. т. д. № 1152/2018 г., ВКС, І т. о.; Определение № 207 от 05.06.2018 г. по т. д. № 1391/2018 г., ВКС, ІІ т. о.; Определение № 98 от 22.05.2019 г. по т. д. № 1114/2019 Г., ВКС, І т. о.; Определение № 391 от 17.11.2014 г. по т. д. № 3212/2014 г., ВКС, І т. о.

[42] Решение № 15 от 06.11.2018 г., по к.д. 10/2018 г., Обн. – ДВ, бр. 95 от 16.11.2018 г.

[43] Каквото представлява по своя характер направеното със ЗИДГПК, ДВ – бр. 100/2019 г., допълнение чл. 113 ГПК с второ изречение.

[44] Пунев, Б., Гачев, В., Хорозов, Г., Митева, Д., Танев, Д., Кръшкова, Е., Балевска, Е., Топалова, К., Влахов, К., Златарева, М., Обретенова, М., Бобатинов, М., Кюкчиев, С. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. Второ преработено и допълнено издание. София: ИК „Труд и право“, 2017 г., с. 198.

[45] Което не е неоспоримо.

[46] Калайджиев, А. Търгавски дружества. Персонални дружества. Дружество с ограничена отговорност. София: Сиби, 2014 г., с. 70.

[47] Бузева, Т. Увеличаване на капитала на акционерно дружество. София: Сиби, 2018 г., с. 36.

[48] Решение № 132 от 06.02.2019 г. по гр. д. № 5049/2017 г., ВКС, II г.о., възприетото в това решение становище, че главно встъпилото лице претендира за себе си спорното материално право е оспоримо, доколкото встъпващият твърди самостоятелни права върху обекта, предмет на спорното право, а не върху самото него. Виж Сталев, Ж. Мингова, А. Стамболиев, О. Попова, В. Иванова, Р. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. София: Сиела, 2012. с. 412.

[49] Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския проце. София: Държавно издателство „Наука и изкуство“, 1959 г., с. 150-151. В съдебната практика предметът на делото е определен като спорното материално субективно право, което се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. Предметът на делото предопределя защитата на ответника, тъй като обуславя неговите възражения (правоизключващи, правоунищожаващи, правоотлагащи и правопогасяващи) и допустимостта на евентуално предявени от него инцидентни установителни или насрещни искове, виж Решение № 202 от 27.02.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г., ВКС, II т.о.

[50] Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. Второ издание. София: Софи-Р, 2001 г., с. 16.

[51] Павлова, М. Гражданско право обща част. София: Софи-Р, 2002 г., с. 29.

[52] Василев, Л. Гражданско право обща част. Нова редакция. Варна: ИК „ТедИна“, 1993 г., с. 23.

[53] Относно тезата, че семейното право е самостоятелен частноправен отрасъл виж Ненова, Л. Семейно право на Народна Република България. София: Наука и изкуство, 1977 г., с. 25-29.

[54] Предметът на правно регулиране на тези клонове на гражданското право няма да бъде изследван. Относно тези въпроси препращам към утвърдената правна литература.

[55] Мръчков, В. Трудово право. Десето преработена и допълнено издание. София: Сиби, 2018 г., с. 48.

[56] Виж Калайджиев, А. Търговско право обща част. Трето преработено и допълнено издание. София: ИК „Труд и право“ 2015 г., с. 17.

[57] Калайджиев, А. Търговско право обща част. Трето преработено и допълнено издание. София: ИК „Труд и право“ 2015 г., с. 33-34.

[58] Пак там.

[59] Решение № 90 от 05.06.2013 г. по т. д. № 876/2012 г., ВКС, І т. о.

[60] Решение № 45 от 16.07.2012 г. по т. д. № 4/2011 г., ВКС, І т. о.

[61] Калайджиев, А. Търговско право обща част. Трето преработено и допълнено издание. София: ИК „Труд и право“ 2015 г., с. 29-30.

[62] Виж Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1 / 2009 г., ВКС, ОСТК.

[63] Определение № 415 от 03.12.2008 г. по ч.пр. д. № 305/2008 г., ВКС, II т.о.

[64] Тези искове са определени и в правната литература като искове за попълване на масата на несъстоятелността. Виж Попова, В. Избрани съчинения в три тома. Том втори. Несъстоятелност. Новите положения в търговското право. Несъстоятелност. София: „Сиела“ 2014 г., с. 439.

[65] Определение № 362 от 31.07.2018 г. по ч. т. д. № 1711/2018 г., ВКС, I т.о.

[66] Относно правната характеристика на видовете заранени споразумения и в частност – картелите виж Стойнев, И. Правен режим за защита на конкуренцията. Том I. Антикартелно право. София: „Сиела“, 2018 г., с. 145-147.

[67]  Виж Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ВКС, ОСГК.

[68] Пак там.

[69] Пак там. Считам, че въпреки настъпилите изменения в чл. 280 ГПК през 2017 г., цитираното тълкувателно решение остава актуално в коментираната му част.

[70]Относно изчерпателността на изброяването виж Определение № 425 от 14.10.2016 г. по ч. т. д. № 1894/2016 г., ВКС, I т.о.; Определение № 352 от 21.05.2013 г. по ч.гр. д. № 1920/2013 г., ВКС, I т.о.

[71] Определение № 167 от 01.07.2016 г. по т. д. № 1375 / 2016 г., ВКС, I т.о; Определение № 69 от 28.01.2015 г. по ч.т. д. № 89/2015 г., ВКС, I т.о.; Определение № 87 от 20.03.2015 г. по т. д. № 583/2015 г., ВКС, I т.о., макар и тези определения да са постановени преди изменението на ГПК от 2017 г., разрешенията в тях запазват своята актуалност и след това.

[72] Определение № 55 от 16.02.2015 г. по т. д. № 390/2015 г., ВКС, I т.о.

[73] Определение № 55 от 16.02.2015 г. по т. д. № 390/2015 г., ВКС, I т.о.

[74]Решение № 143 от 16.10.2015 г. по т. д. № 937/2015 г., ВКС, I т.о.

[75] Определение № 249 от 14.04.2014 г. по ч.пр. д. № 547/2014 г., ВКС, II т.о.

[76] Определение № 632 от 20.12.2013 г. по ч.гр. д. № 5812/2013 г., ВКС, I г.о.

[77] Решение № 334 от 03.11.2014 г. по гр. д. № 570/2014 г., ВКС, IV г.о.

[78] Решение № 133 от 22.11.2011 г. по т. д. № 17/2011 г., ВКС, I т.о.

[79] Пак там.

[80] Пак там.

[81] Пак там. В сходен смисъл, виж и Решение № 83 от 18.07.2011 г. по т. д. № 747/2010 г., ВКС, І т. о., в което се приема, че установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предявен от лице, което не е страна по атакуваната сделка, но е едноличен собственик на капитала на единия от съдоговорителите е допустим, стига то да обоснове наличието на правен интерес, вкл. и произтичащ от нарушаване на членствените му права.

[82] Калайджиев, А. Акционерно дружество. София: „Сиби“, 2019 г., с. 108.

[83] Относно възможността правото на собственост върху недвижим имот да се прехвърли по цена, по-ниска от данъчната оценка, виж Решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г., ВКС, IV г.о. и Решение № 277 от 26.01.2015 г. по гр. д. № 1962/2014 г., ВКС, III г.о.

[84] Венедиков, П. Ново вещно право. Второ издане. София: ИК „Проф. Петко Венедиков“, 1999 г., с. 133.

[85] Василев, Л. Българско вещно право. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1995 г., с. 515.

[86] Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ВКС, ОСГТК; в същия смисъл виж и Постановление № 1 от 29.03.1965 г. по гр. д. № 7/64 г., Пленум на ВС.

[87] Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ВКС, ОСГТК

[88] Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г., ВКС, ОСГТК.

[89] Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Седмо преработено и допълнено издание. София: „Сиби“, 2016 г., с. 629.

[90] Решение № 149 от 12.11.2013 г. по т. д. № 422/2012 г., ВКС, I т.о.

[91] Решение № 149 от 12.11.2013 г. по т. д. № 422/2012 г., ВКС, I т.о.

[92] Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ВКС, ОСГТК.

[93] Тълкувателно решение № 4 от 29.04.2015 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ВКС, ОСГТК.

[94] Решение № 4 от 11.03.2014 г. по к.д. № 12/2013 г. на КС.

Александър Николов

адвокат, член на Софийска Адвокатска Колегия

Адвокат АЛЕКСАНДЪР НИКОЛОВ завършва Право в Юридическия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ с отличен успех. По време на следването си специализира и задълбочава знанията си в областта на гражданскоправните науки. Участвал е в редица състезания за решаване на казуси в областта на гражданското и търговското право (в София, Благоевград, Бургас, Варна), както и по Право на Европейския съюз („EUROPAEUS”). Адвокат Николов е петкратен лауреат от тези състезания. Изявеният през следването интерес в областта на гражданскоправните науки се проявява и в работата му в Кръжока по гражданско и търговско право, чийто председател е в периода 2015-2016 г. През 2015 г. е удостоен и с наградата „Герджиков”, давана за отлично представяне в гражданскоправните науки от професор д-р Огнян Герджиков. В периода 2014-2015 г. адвокат Николов е стажант към Софийския районен съд и Софийски градски съд по програма, финансирана от Фондация „Фулбрайт”. По време на стажа, в тясно сътрудничество със съдии от съответните съдилища, той натрупва изключително голям практически опит както в областта на материалното право, така и в тази на гражданския процес. Адвокат Александър Николов е член на сдружение „Праводач”, имащо за основна цел повишаване на правната култура на учениците в средните училища. От началото на 2018 г. е адвокат към Софийската адвокатска колегия. От началото на 2019 г. е редовен докторант в катедра „Международно право и международни отношения“ към Юридическия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ с тема на дисертационния труд: „Влияние на Правото на Европейския съюз върху уредбата на капиталовите търговски дружества в Република България“. Член на екипа на адвокатска къща „Стойнев и партньори “. Владее английски език. Областите на компетентност на адвокат Николов са: вещно право, облигационно право, търговско право, семейно и наследствено право, гражданско процесуално право.

Вижте всички публикации на Александър Николов