Име назаем или защо правната уредба на фамилното име след развода се нуждае от промяна
През последните години районните съдилища в България формират трайна практика, според която при развода по исков ред противопоставянето от страна на единия съпруг другият да носи фамилното му име, което е приел при сключване на брака, няма правно значение (в този см. напр. Решение № 5203 от 17.12.2018 г. по гр. д. № 4367/2018 г. на РС – Варна, Решение № 175296 от 18.07.2017 г. по гр. д. № 36767/2016 г. на Софийски районен съд, Решение № 1144 от 24.11.2010 г. по гр. д. № 2953/2010 г. на РС – Стара Загора и др.). При задълбочен анализ на тази практика обаче се установява, че тя не само е неправилна, тъй като противоречи на действащи норми от вътрешното право и на негови основни принципи, а би могла да доведе и до нови осъдителни решения срещу българската държава на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ в Страсбург.
Съгласно чл. 53 от Семейния кодекс /СК/ след развода съпругът може да възстанови фамилното си име преди този брак, като разпоредбата има диспозитивен характер, тъй като урежда една правна възможност, преценката относно която принадлежи на съда. Така в действащия към настоящия момент СК липсва изрична правна уредба на противопоставянето на другия съпруг срещу запазването на брачното фамилно име, макар и това възражение да е често срещано в практиката. В българското право обаче липсва и императивна норма, задължаваща съда да уважи направено искане от единия съпруг да запази брачното си фамилно име при изрично релевирана липса на съгласие на другия съпруг.
Според чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове, когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта, а ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България. Поради това, за да бъде изяснено правното значение на противопоставянето от страна на единия съпруг след развода другият да запази брачното си фамилно име, следва да бъде проследено историческото развитие на института на брачното фамилно име в българското право, както и относимата към него действаща нормативна уредба.
Първият български СК от 1968 г. въздига противопоставянето от страна на единия съпруг в пречка за това другият да запази брачната си фамилия – „след развода съпругът не може да носи фамилното име на другия съпруг, когато последният се противопостави“ (чл. 26, ал. 1), като допуска едно изключение от този принцип – „освен ако има важни причини за това“. В задължителната си практика по приложението на тази разпоредба Върховният съд /ВС/ не я тълкува разширително, като постановява че „Съпругът, който при сключване на брака е приел да носи бащиното или фамилното име на другия съпруг като свое фамилно име, може да запази същото и след развода, ако другият съпруг не се противопоставя“ (т. 24 от ППВС № 1/1957 г.) и че „Фамилното име на единия съпруг, което той е възприел от другия при сключване на брака, може да бъде променено само ако има искане по чл. 266 ГПК (отм. – б.а.) или противопоставяне по чл. 26 СК (отм – б.а.)“ (т. 7 от ППВС № 5/15.03.1978 г. по гр. д. № 77/1977 г.). В последното цитирано постановление ВС посочва още, макар и не изчерпателно, какви биха могли да бъдат важните причини по см. на чл. 26, ал. 1, при които съпругът може да запази брачното си фамилно име въпреки противопоставянето на другия съпруг: „утвърденото вече име на лекар, общественик, важни интереси на децата и др.“.
Следващият СК от 1985 г. запазва принципа за правното значение на противопоставянето – „След развода съдът може да постанови съпругът да носи името на другия съпруг, ако последният е съгласен“ (чл. 103, ал. 1), като отново допуска изключение от този принцип при преценка на съда, макар и старата по-широка формулировка „ако има важни причини“ да е значително по-стеснена и конкретизирана – „Ако единият съпруг е станал известен с името на другия, съдът може да реши той да продължи да носи същото име“ (чл. 103, ал. 2). Освен това в ал. 3 на чл. 103 законодателят придава още по-голямо значение на волята на съпруга, чието фамилно име е било прието при сключване на брака, като постановява, че дори и след развода при изменение на обстоятелствата бившият съпруг може да поиска другият съпруг да престане да носи неговото име, като упражняването на това особено потестативно право на титуляра на фамилното име не е ограничено с определен срок.
В сега действащия СК /в сила от 01.10.2009 г./ съгласието на съпрузите относно фамилното име след брака е едно от задължителните обстоятелства, които трябва да съдържа споразумението по чл. 51, ал. 1 при развода по взаимно съгласие. Per argumentum a contrario, когато разводът е по исков ред и съпрузите не са постигнали съгласие относно фамилното име, преценката за запазването на брачното име принадлежи на съда, като липсва нормативно основание да се приеме, че в този случай съдът действа при обвързана компетентност и е задължен да игнорира противопоставянето от страна на съпруга, чието фамилно име другият съпруг е приел при сключване на брака. Напротив, съгласно чл. 14, ал. 2 от Закона за гражданската регистрация /ЗГР/ фамилното име се формира съгласно правилата на СК само при сключване на граждански брак, а при липса на брак (в т.ч. и поради развод) съгласно чл. 14, ал. 1 ЗГР фамилното име на всяко лице е фамилното или бащиното име на бащата с наставка -ов или -ев и окончание съобразно пола на лицето. Посочената разпоредба въвежда правно признатия произход от бащата като условие да бъде носено съответното фамилно име. ЗГР е основният нормативен акт, уреждащ имената на българските граждани, поради което водещ, включително и за съда при възникнал спор, следва да бъде принципът, че фамилното име на невстъпило в брак (в т.ч. разведено) лице трябва да е фамилното или бащиното име на бащата на лицето (а не на неговия бивш съпруг, ако има такъв), като желанието на единия съпруг при прекратяване на брака другият да престане да носи неговото фамилно име, респ. да възстанови предбрачната си фамилия, е в съответствие именно с този законоустановен принцип.
Правото на фамилно име е част от едно от основните човешки права – правото на неприкосновеност на личния живот, прогласено в чл. 32, ал. 1 от Конституцията на Република България и чл. 8, ал. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/ на Съвета на Европа. По см. на чл. 14, ал. 1 ЗГР правото на фамилно име е субективно, лично и неотчуждимо право, което възниква с установяването на произхода на лицето от бащата, било непосредствено с раждането, или вследствие на припознаване, установяване по съдебен ред или пълно осиновяване. Това право е абсолютно – може да бъде противопоставено на всички останали правни субекти, които са длъжни да го зачитат.
Съгласно чл. 12 СК при съставянето на акта за сключване на граждански брак всеки от встъпващите в брак заявява дали запазва своето фамилно име или приема фамилното име на своя съпруг, или добавя фамилното име на съпруга си към своето. Езиковото тълкуване на израза „приема фамилното име на своя съпруг“ разкрива специфичната правна същност на този акт – на приемащия съпруг е предоставена възможност по собствена воля, изразена изрично, да получи едно чуждо право, макар и поради неотчуждимостта на правото „отдаващият“ да не го губи. Това право обаче, тъй като не е придобито по произход ex lege, се получава под прекратително условие – до прекратяването на сключения брак, като може да остане у бившия съпруг само ако запазването бъде изрично постановено от съда (който съгласно чл. 326 ГПК във всяко бракоразводно решение е длъжен да се произнесе относно фамилното име след развода). Ето защо правото на фамилно име на приелия чуждата фамилия съпруг, макар и също да е субективно, лично и неотчуждимо, не е абсолютно – то може да бъде противопоставено на всички правни субекти с изключение на другия съпруг, който е неговият същински титуляр.
В допълнение към горното, за разлика от правото на собствено име, което обозначава конкретно лице, правото на фамилно име обозначава преди всичко връзка на лицето с определено семейство, поради което принадлежи на членовете на последното. По смисъла на българското право (§ 1, т. 3 от ДР на Закона за местните данъци и такси, § 1, т. 8 от ДР на Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“ и др.) семейство са съпрузите и техните ненавършили пълнолетие деца, които не са встъпили в брак. Навършилото пълнолетие лице, което не е сключило брак, е самостоятелно семейство. Ето защо, в случай че съпрузите нямат ненавършили пълнолетие деца, те са и единствените членове на своето семейство по смисъла на закона, поради което не е правно обусловено съпругът, който прекъсва връзката си с това семейство с развода, да запази брачното си фамилно име. Дори и съпрузите да имат ненавършили пълнолетие деца обаче, това обстоятелство само по себе си също не може да обоснове необходимост от запазване на брачното име от единия родител, тъй като навършването на пълнолетие, респ. „напускането“ на семейството по смисъла на закона от децата, е въпрос на време и не зависи от волята на родителя.
В трайната си практика ЕСПЧ изрично признава, че защитата на правото на фамилно име се обхваща от чл. 8, ал. 1 КЗПЧОС, като посочва, че фамилното име обозначава връзка с определено семейство, която, макар и да е част от личния живот на лицето, трябва обективно да съществува пред обществото. Тази практика е обективирана напр. в т. 55 от Решение № 77/07 от 07.01.2014 г. по дело Cusan и Fazzo с/у Италия: „Съдът припомня, че член 8 от Конвенцията не съдържа изрична разпоредба, отнасяща се до фамилното име, но бидейки решаващо средство за лична идентификация (дела Johansson с/у Финландия, № 10163/02, точка 37, 6 септември 2007 г. и Daróczy с/у Унгария, № 44378/05, точка 26, 1 юли 2008 г.) и за връзка с определено семейство, фамилното име на дадено лице не може да не се отнася до неговия личен и семеен живот. Това, че държавата и обществото са заинтересовани от регламентиране на употребата му, не е достатъчно, за да се изключи въпросът за фамилното име на лицата от обсега на личния и семейния живот, схващан в известна степен и като право за индивида да установява връзки със себеподобните си“. В същия смисъл могат да се посочат и Решение № 16213/90 от 22.02.1994 г. по дело Burghartz с/у Швейцария, Решение № 18131/91 от 25.11.1994 г. по дело Stjerna с/у Финландия, Решение № 29865/96 от 16.11.2004 г. по дело Ünal Tekeli с/у Турция, Решение № 664/06 от 09.11.2010 г. по дело Losonci Rose и Rose с/у Швейцария, Решение № 20390/07 от 16.05.2013 г. по дело Garnaga с/у Украйна.
Практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл. 53 СК е противоречива. В Определение № 638 от 30.05.2012 г. по гр. д. № 1664/2011 г., IV г.о., касационната инстанция отчита диспозитивния характер на разпоредбата и приема, че „във всеки отделен случай следва да се извърши преценка за това може ли да се запази брачното име“. В Определение № 344 от 31.03.2015 г. по гр. д. № 6656/2014 г., III г.о., съдът обаче тълкува нормата стеснително, като посочва: „Но чл. 53 СК дава право само на съпруга, приел името на другия съпруг, да заяви желание за възстановяване на предбрачното име. Разпоредбата не отдава правно значение на волята на съпруга, чието фамилно име е прието при сключването на брака“. Това противоречие обуславя необходимостта от постановяване на тълкувателно решение, което да изясни въпроса „В производството по развод по исков ред има ли правно значение противопоставянето от страна на единия съпруг другият съпруг да запази фамилното му име, което е приел при сключване на брака?“.
Уважаването от съда на искане след развода брачното фамилно име да бъде запазено от съпруга, който преди брака не го е носил, при изрично релевирана липса на съгласие от другия съпруг поставя три основни проблема.
Първият проблем е, че така се нарушава принципът на чл. 14, ал. 1 ЗГР, съгласно който фамилното име на лице, което не е в брак, е белег за неговия произход.
Вторият проблем е, че запазването на брачното фамилно име създава привидна правна връзка между двамата бивши съпрузи. У обществото може да се създаде особено голямо заблуждение, ако запазеното фамилно име е по-рядко разпространено. Така например ако мъж, чиято бивша съпруга е запазила неговото фамилно име след развода, сключи последващ брак и новата му съпруга също приеме неговата фамилия, пред обществото ще се създаде привидното положение, че мъжът има две съпруги, което е в разрез с моралните, религиозните, а и правните норми в страната. Нещо повече, в случай че бившата му съпруга сключи последващ брак, съгласно чл. 12 СК новият ѝ съпруг би могъл да приеме нейната настояща фамилия, т.е. фамилията на бившия ѝ съпруг, което също е в противоречие с морала и добрите нрави в обществото.
Третият основен проблем е, че уважавайки искането на приелия чуждото фамилно име съпруг, съдът засяга неблагоприятно основното човешко право на неприкосновеност на личния живот на другия съпруг, съдържащо в себе си и правото на фамилно име, чийто същински титуляр е именно противопоставилият се съпруг. В случай че последният изчерпи всички вътрешноправни средства за защита на това свое право, той би могъл да сезира ЕСПЧ, което в крайна сметка да доведе до осъдително решение срещу България.
В заключение считам, че de lege ferenda разпоредбата на чл. 53 СК следва да бъде изменена, като с оглед изложените съображения новата редакция на нормата би могла да бъде идентична с цитираната по-горе разпоредба на чл. 103 от отменения СК от 1985 г., която не само изрично признава правното значение на противопоставянето от страна на единия съпруг след развода другият да носи фамилното му име, което е приел при сключване на брака, а и дава максимална защита на правото на фамилно име на неговия същински титуляр.
