Имала ли е византийската държава „конституционни“ основи и какви са били те?
Настоящото изследване няма за цел да прави цялостен преглед на понятието за конституция и конституционализъм. На база съществуващи такива, изведени от рамките на правната теория, макар с различен обхват и съдържание според различни автори, но в общ план свързани с осъществяването на публичната власт в общество, се прави опит за съпоставка между тяхното съвременно съдържание и устройството на византийската държава.
Съвременните конституционни учения, намиращи израз в правната теория, имат едно сравнително общо и характерно понятие за конституционализъм, което е свързано с определен набор от ценности. Тези ценности, наследство на европейското Просвещение и завоеванията на Френската революция, служат като основа на дефиницията на правни принципи, които днес са не само част от всички демократични конституции, но и в най-голяма степен са се превърнали в стандарт за „правилност“ на едно управление и дали понятието за „конституционно“ може да бъде определено като характеристика на същото това управление. Сред тях са разделението на властите, народният суверенитет, политическият плурализъм, основните права, независимото правосъдие, съдебният конституционен контрол и др.[1] Въз основа на това може да се изведе заключението, че съдържанието на стандарта за конституционно управление е приравнено с принципа за върховенство на правото или правова държава, rule of law, Rechsstaat и т.н.
Една по-обща и абстрактна характеристика на понятието за конституционализъм би го определила като корелация между ценности, функции и структури, които намират защита в определена конфигурация на политическите институции за постигане на целите на държавата. В социален контекст конституционализмът представлява набор от ценности, принципи, норми, техники и процедури, чието зачитане и спазване осигурява мирното разрешаване на конфликтите и постигане на съгласие на различните интереси в обществото, интегрирани чрез конституция[2]. От което следва, че наличието на конституция е абсолютно необходима предпоставка за наличието на конституционализъм. Съгласно дефиницията за конституция на Емер дьо Вател, конституцията е „основният правилник, който определя вида и начина, по който трябва да се упражнява публичната власт. В конституцията се вижда: формата, под която народът действа като политическо тяло; как и чрез кого един народ трябва да управлява, какви са правата и задълженията на правителството. Конституцията всъщност не е нищо друго освен ред, по който един народ си определя да постигне, с общи усилия, задачите и благата на политическото общество“[3]. Аристотеловата „Политика“ съдържа идеята за фактическа конституция на държавата. Терминът „политея“ означава установената държавна уредба в древногръцките полиси[4]. В общ смисъл тя се използва за обозначаване на организацията и разпределението на властта между държавните институции. Разбира се, фактическото понятие за конституция е неразривно свързано с юридическото такова – основен закон, който определя публичноправното положение на дадена държава, а такъв закон са имали и имат всички държави. В материален смисъл конституциите имат значение на сбора от всички писани и обичайни правни норми, които се отнасят до устройството и действията на държавните органи; които правно-организират държавата. Нормите могат да бъдат писани или обичайни, гласувани от учредително събрание или обикновен парламент, или октроирани от монарх, стига само да имат действаща законна сила.[5]
Ако като отправна точка във формулирането на идеята за конституционните начала на византийската, приемем идеите на т.н. „историческа школа“ на Карл Фридрих фон Савини и взаимовръзката на правото с целия живот на народа, то правото първо се създава от нравите и вярванията, а след това от юриспруденцията – от вътрешни негласно действащи сили, а не по волята на законодател[6]. Савини обуславя органичната свързаност на правото с народа. То израства заедно с народа, формира се заедно с него и накрая отмира, когато народът изгуби своята самобитност. По този начин се създава една отличимост на правните системи, чийто крайъгълен камък са натрупаните традиции и мъдрост и силно характерният народен дух. Правото не може да съществува без да отчита тези особености. Нещо сходно постулира в своите тези Едмънд Бърк, според когото конституциите „не се създават; те израстват“[7]. Основополагащият характер на конституцията се извежда от съответствието между осветената от традициите фактическа конституция и писаната юридическа конституция. Фактическата конституция придобива смисъла на резултат и израз на националния дух (отново Савини). Не би могло да се пропусне и един завършващ тези абстрактни разсъждения извод за конституцията като общо понятие. Конституцията се определя в най-общ смисъл като върховен, основен закон и обществен договор, чрез който учредителната власт, изразявайки висока степен на съгласие в гражданското общество, разпределя властта между държавните органи и ограничава учредените институции, за да гарантира основните права на човека и гражданскaтa свободa[8].
Oпределянето на основните параметри на понятието за „конституция“ и „конституционализъм“ по абстрактен начин ни дават възможност, излизайки извън идеологически заредените идеи за същината на основния закон, да го приложим спрямо различни форми на държавно устройство и изведем едно сравнително общо, често пъти изцяло фактическо конституционно начало във форми на държавност, които са изключително далеч от съвремието. Дори ако използваме само три от чертите на понятието за „конституция“ – основен закон, продукт на учредителна власт, който правно-организира държавата – можем да намерим свидетелства за това дори в Библията: „И Самуил изложи на народа правата на царството, написа ги в книга, и сложи пред Господа. И разпусна целия народ, всекиго у дома му. “( I Царе, 10:25)[9]. Този библейски текст, който в определени негови версии може да се срещне заедно с понятието „устава на царството“, ни говори за основен закон, който след прогласяването на първия еврейски цар Саул, е обявен от първосъдията Самуил [10]. Какво е съдържал този „устав на царството“, имал ли е устройствен характер и т.н. са въпроси, които следва да са предмет на самостоятелно изследване, но по пътя на тълкуването могат да се изведат общи концептуални сходства между библейския текст и една представа за основен закон, който е приет от учредителна власт, и определя формата на държавно устройство и държавно управление. Това е само един от примерите, които могат да се дадат, и да послужат като повод за размисъл. Други биха могли да включват „lex fundamentalis” и „leges fundamentales” по смисъла на „основни закони“ в редица средновековни западноевропейски държави.
Връщайки се на основния въпрос, отнасящ се до византийското държавно устройство, трябва да посочим отправната точка, от която бихме могли да го разглеждаме самостоятелно, както и да обосновем една определена приемственост, необходима ни за по-късния анализ на въпроса. Основната причина за това е, че византийската държава е толкова християнска, колкото и римска. Римското държавно устройство, елинистичната култура и християнската вяра са основни източници на византийското развитие; ако отделим само един от тези елементи, византийската същност би била немислима. Едва синтезът на елинистичната култура и християнската религия с римската държавна форма прави възможно възникването на онова историческо образование, което сме свикнали да наричаме Византийска империя[11]. Определението „византийски“ е израз, роден в по-късни времена, който така наречените византийци не са познавали. Себе си те наричат римляни, а своите владетели гледат като римски такива[12]. Две събития – победата на християнството и окончателното пренасяне на държавния център на изток, олицетворяват началото на тази нова ера в развитието на римската държава.
Падането на Западната римска империя през 476 г. сл. Хр. не прекъсва „пъпната връв“ на римската държава, а просто премества нейния център от Рим в Константинопол. Това, което историческата наука в по-късен период започва да нарича „Византия“, всъщност е държавата на Деоклециан, Константин и Теодосий, с приемственост от времето на Август, Траян и Марк Аврелий. В самото начало и въпреки военните победи на готския вожд Одоакър, който сваля последния римски император Ромул Августул, Византия продължава да признава като западен император оттеглилия се в Далмация Непот. След свалянето на Ромул Августул Одоакър принуждава римския сенат да се представи в Константинопол и да помоли император Зенон да направи готския вожд първи magister militium и да му даде дворцовия сан „патриций“, което ще му позволи да управлява Италия без да има западен император, тоест от името на Зенон с признаване на върховенството на Константинопол. След убийството на Непот, Зенон признава провъзгласените от Одоакър консули и на практика желаните от готите претенции[13]. През 497 г. император Анастатий I изпраща при готите владетелски отличителни знаци, което отново свидетелства на приемствеността на Константинопол спрямо Рим в неговите върховни имперски функции.
През хилядолетието, в което съществува Византийската империя, тя претърпява множество териториални трансформации. От огромна средиземноморска държава по времето на Юстиниан Велики, в средата на XV век тя е притисната до стената на няколко големи твърдини – Константинопол и околностите му, черноморските градове Месемврия и Анхиало, остров Лемнос, няколко града по крайбрежието на Мраморно море (Силиврия и Парентус), деспотството Морея в Пелопонес с крепостта Мистра и пристанищата Монемвасия, Кларенца и Патрас. Василевсите отдавна нямат своята древна сила, но през 1400 г., когато император Мануил II Палеолог заминава на своята обиколка по западноевропейските кралски дворове в търсене на съюзници, той все още е виждан като властелин на всички ромеи и наследник на древния Рим. И докато императорът продължавал да живее в своя дворец край Босфора, а камбаните на „Света София“ да бият, то всеки негов поданик, независимо свободен или роб, можел да чувства с гордост, че принадлежи към истинското и автентично християнско и римско общество[14].
Връщайки се на въпроса за византийския конституционализъм, следва да се отбележи, че ние не бихме могли да говорим за византийска конституция от гледна точка на съвременния смисъл на думата. Както посочва Ханс-Георг Бек византийската конституция не може да бъде наречена дори „къс хартия“, защото тя не е била записана дори и на пергамент[15]. В същото време, по думите на К. Хесе, независимо от политическите фактори, във Византия действа една „дори и да е ограничена, но все пак самостоятелна, мотивираща, уреждаща държавния живот сила“[16]. За византийската държава е характерно наличието на установен ред, обвързан с писани и обичайни правни норми, който се базира на необходимата защита от произвол, действа легитимиращо по отношение на бъдещето, съдържа норми, които се базират на опита на миналото, и гарантира държавното единство.
Съгласно идеята на Х. Крюгер за съществуването на държавния механизъм следва да се търси концентрирана воля на овластена група, която е стъпила върху адекватен консенсус и се е насочила към формулиране на нормативна реалност. Във византийския свят, продължение на римския Принципат, съществува схващането, че всяка власт се намира в зависимост от communis consensus (общото одобрение)[17]. Докато е налице този консенсус, византийският император разполага с почти неограничено пространство за действие в рамките на предоставено му интеграционно поле. В този контекст следва да се отбележат и думите на Теодор Момзен: народната воля издига принцепса, но също така може да го свали. Римският принципат е една автократична система, юридически контролирана чрез механизма на постоянната революция[18].
Произходът на Принципата, както и communis consensus, който го е създал и го поддържа като форма на държавно устройство, съдържат черти, за които би могло да се направи аналогично сравнение и да се търсят общи принципи с идеята за учредителната власт. Според сър К. Уиър върховенството на конституцията е пряка последица от това, че тя е създадена от учредителна власт[19]. Създадените от учредителна власт конституции легитимират правната система и установяват конфигурацията на политическите институции. Според Едмънд Бърк, лорд Болингброук и Жозеф дьо Местр идеята за учредителна власт е несъстоятелна[20]. Те не приемат конституирането на писаните конституции чрез политически консенсус на създателите, а за тях конституцията израства от историческата традиция на всеки народ. Учредителната власт също така има характер на воля – правотворна и политическа, която суверенно установява формата и управлението на една държава. Доколкото обаче учредителната власт има по-скоро инцидентен характер, тоест тя възниква еднократно в рамките на историческия процес, то в теорията могат да се открият и онези становища, които обосновават възникването на конституционен модел чрез „израстване“, което също има учредителен характер. Трудно може да се определи в кой точно момент изкристализират основите и характерните черни на византийския модел, но участието на communis consensus, една легитимираща и поддържаща статуквото воля е налице още от самото начало. В противен случай „общото одобрение“ просто би преучредило основите на властта. В този смисъл византийският модел израства от традицията, а не чрез прищявките на случаен владетел.
Отличителен белег на съвременните конституционни системи е принципът на разделение на властите. Структурното въплъщение на този принцип се изразява в обособяването на три независими и автономни носители на властта в лицето на учредените от основния закон органи на законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Във функционален аспект това включва три самостоятелни специализирани функции на държавно управление, които се поверяват на отделни държавни органи[21]. Иманентно присъщ белег на този принцип е равнопоставеността на властите и несъвместимостта на длъжности в различни власти, упражнявани от едни и същи лица. Основоположникът на тази идея Монтескьо е познавал добре „Владетелят“ на Макиавели. Управленският прагматизъм, въплътен в духа на политическата интрига и машинация, корумпира властта. Монтескьо разбирал добре това и нямал вяра нито в непогрешимостта на властимащите, нито в тяхната гражданска добродетел. Затова и предлага система, която да направи злоупотребата с власт практически невъзможна. Така се появява разграничена компетентност на три групи от органи, чрез което една власт възпира от незаконни увлечения другите власти[22].
Във византийската държавна действителност не може да става въпрос за такова разграничение, продукт на възникналата столетия по-късно модерност. Властта е предимно една – тази на императора, с функции, които са разпределени между различни властови органи, но с концентрирани законодателни, изпълнителни и съдебни правомощия в един или друг орган. За разграничена компетентност на автономни и независими носители на власт просто не може да се говори. Но властта във Византия със сигурност не е неограничена. Нейните граници не са по смисъла на взаимен контрол на една група органи спрямо друга с цел да се предотврати монопола на властта, а представлява своеобразна отговорност на няколко нива. Така например императорската власт е отговорна едновременно на нравствено и на правно ниво. Границите ѝ биват нравствени и юридически.
Нравствените граници на т.н. „двойна природа“ на императорската власт могат да бъдат дефинирани само с разбиране за самата същност на властта и нейната природа. Византийският император е определен като временен наместник на Бога на земята до деня на завръщането на Небесния цар[23]. Това разбиране битува със схващането от времето на принципата, според което императорът е избраник на народа и на „въоръжения народ“, тоест на войската. Според Франц Дьолгер, следвайки стария римски закон, прогласяването на император става с подкрепата на трите главни опори на държавния строй – войска, сенат и народ, които гарантират божественото потвърждение на избора[24]. Император Анастастий I подчертава: „избирането ми от преславния Синклит (византийския Сенат) и съгласието на войската и народа да поема задълженията на император на ромеите, но преди всички по снизхождението на светата Троица“[25]. Констанций, когато пожелал да провъзгласи Юлиан за кесар, потърсил одобрението на това действие от страна на войската[26]. Йоан Кантакузин отбелязва, че в избора на василевса са участвали „всички, имащи чин и власт, и войската – не само тях, но и поелия кормилото на църквата, а също тъй и целия град (Константинопол – бел. авт) съвкупно…“[27].
Ограниченията на императорската власт в нравствен план зависят от гореописаната нейна природа. На първо място идва обручението спрямо Бога. „Царстваш, служейки Нему и служиш Нему царствайки“, пише папа Лъв I на император Маркиан[28]. Императорът следва непрекъснато да се замисля какво би било угодно на Бога, който му е дарил властта: „приел скиптъра на властта от Бога, замисляй се как се проявява пред обдарилия те с власт“[29]. Властта на императора е ограничена и от неговата отговорност спрямо народа. Василевсът не трябва да бъде своеволен в управлението си, а преди всичко да служи на държавата и на своя народ. Така пише и епископът на Дорелиум Евсевий: „да се грижи за всеки един от поданиците си и да простира ръка над всички онеправдани“[30]. Според Амиан Марцелин висши на императора трябва да бъдат спокойствието, сигурността и спасението на поданиците му. Значението на тази макар и неписана форма на отговорност може да се проследи във вижданията на императорите Анастасий I, Юстин I и Юстиниан Велики. Отговорността пред народа се превръща исторически в едно от най-съществените ограничения на властта, чийто център не един или двама василевси се опитват да изменят – в новелите си Юстиниан Велики многократно акцентира върху Божествения произход на властта си, което довежда до първите деспотични оттенъци във византийската властова структура. Тук няма как да се пропусне теоритичния принос на Свети Йоан Златоуст, който казва, че Бог е разрешил императорската власт като необходимо зло, заместващо изгубеното от хората естествено право. В църковната трактовка императорската власт е разграничена по институционален начин от конкретния носител. „Властта“ се ползва a priori с Божие благоволение, докато конкретните императори – не винаги. Свети Йоан Златоуст не пропуска да отбележи, че императорът е „раб Божий“, досущ както и поданиците му[31].
Границите на императорската власт имат и юридически характер. На първо място стои зависимостта от законите. Избирането от народа и от Божия промисъл налагат и определена правна рамка, която ограничава хоризонта на действие. Разбира се, следва да се направи и уточнение във връзка с присъстващия в Дигестите текст, че „владетелят не е зависим от законите“[32]. Тези думи следва да се тълкуват изключително за присъщия на византийската действителност контекст. Темистий пише: „подобава на съдника да следва законите, а на императора – да поправи закона и да бъде пример за неговата неумолимост и суровост“[33]. Императорът е длъжен да живее според законите, които е издал. Така в Юстиниановия кодекс четем – „слово достойно за императора е общественото признание, че той сам се подчинява на законите“. Властта на императора не представлява възможност за своеволия, а само сгода да поучи поданиците си как да бъдат поддръжници на справедливостта и то чрез личния пример на владетеля: „за да научим людете на оковите на правосъдието… царувайки по собствените си закони и над тези под теб царствайки законно“[34]. Волята на императора се ограничава от правната традиция и от „свещените закони“ – следователно законодателната му дейност се свързва много тясно с доказване на законността на собствената му власт. Според Приск законите трябва да важат за всички – дори за императора. Този възглед е възприет и проповядван от самите василевси: „и ако сме свободни от законите… все пак живеем в тях“ (Институции); „законът направлява живота на императора, докато тиранът се направлява от прищевките си“ (Синезий).
Авторитетът на законността съставлява незаобиколима предпоставка за авторитета на императорската власт. В Юстиниановия кодекс е записано, че „от авторитета на закона зависи собствения ни авторитет. И наистина по-висше от властта на владетелите е да се съобразяват със законите“[35]. Риторът Лавиний заявява, че „нито за теб всичко е позволено, царя! Защото именно това е царската власт – да не е позволено всичко на онези, които я притежават“[36]. Сходни са и думите на Йоан Лидийски, който определя като свойствена черта на императора избягването на всяко извращение на законите и вместването на властта в рамките на справедливото царствен, за да бъде избегнато всяко беззаконие, произтичащо от правомощията на самия император. Теодор Никейски през X век потвърждава тази теза: „император… но справедлив и незлоупотребяващ със законите, а управляващ законосъобразно“. Управлението на държавата следва да се осъществява чрез справедливи, но безлични закони, еднакво важащи за всички. Дори за императора – „законите следва да са насочени към всеки един, така че да им се подчинява и императорът“ (Приск)[37].
През хилядолетието, в което съществува Византия, императорът неизменно остава извор и център на властта – „целият свят се намира в твоите ръце“ се казва в един текст от XII век. В различните периоди на империята съществуват системи от органи на държавно управление, които независимо някои разлики помежду си, продължават да възпроизвеждат правното наследство от ранните години на Източната римска империя. В края на IX и началото на X век императорите Василий и Лъв Философ започват преработката на Юстиниановия кодекс, за да улеснят неговото прилагане на практика. Двата сборника, наречени базилики, които са продукт на юридическата дейност на тези двама василевси, остават в сила до падането на Константинопол през 1453 г.[38] Върху тях работят и византийските юристи в разработването на своите научни трудове. В този смисъл може да се каже, че правната мисъл във Византия, както и по отношение на устройството на държавата, следва една единна линия, която е заложена още в зората на империята със съответното наследство от времето на принципата. Но властта на императора не е неограничена, нито пък представлява „теокрация“. Всъщност т.н. „теократично“ начало във Византия може да се обясни с конкретната имперска идеология, възникнала и развита от самите владетели, опираща се на силата на християнството. Въпреки това Източната римска империя разполага със система от органи, които, макар че нямат характера на съвременната идея за конституция и конституционализъм, имат съвпадащи отличителни черти.
За да се обясни възникването и развитието на своеобразния „конституционен модел“ на Византия, основа може да даде представената в това изложение „историческа школа“ в правото. Критерият за възникване на правото е правното съзнание на народа. В стремежа си за гарантиране на стабилност и предвидимост, римският народ приема принципата, а в стремежа си да запази статуквото – той го превръща в основа за византийската държава. Позитивното право във византийската действителност се оформя от онези писани и неписани правила, които са в сила преди всичко в правното съзнание на народа. Една част от тях дори не представляват писмени правила за поведение. Непрекъснатото запазване на правото във Византия се постига чрез традицията, която се обуславя и обосновава не от внезапната, а от съвсем постепенната смяна на поколенията – налице е много силна приемственост. Тази независимост на правото от живота на настоящите членове на народа е в основата на неговото постепенно развитие.
Отговорът на въпроса за „конституционните основи“ на византийската държава има своеобразна „тройна“ природа – правна, историческа и философска. Подобно на триадата, която стои като крайъгълен камък на Източната римска империя (римско държавно устройство, елинистична философия и християнство), няма как да се избегне нито един от тези три аспекта, за да се разбере и представи византийският модел. Той няма строго нормативният характер на съвременните конституционни системи, нито е обект на единен писмен акт, приет от инцидентна учредителна власт по смисъла на събрание. За сметка на това той е изключително богат от гледна точка на теоритичното наследство, което може да бъде предмет на изучаване, и има едно, може би незаобиколимо качество – може да функционира. И функционира в една обща рамка над хиляда години.
Бележки:
[1] Танчев Е., Белов, М. Сравнително конституционно право. С.:, Сиби, 2009 г., с. 162
[2] Пак там, стр. 162
[3] de Vattel, Е., The Law of Nations or Principles of the Law of Nature, Applied to the Conducts and Affairs of Nations and Sovereigns, Philadelphia, T. & J. W. Johnson, Law Booksellers, 1844, p. 8
[4] Танчев, Е., Белов, М., Сравнително конституционно право. С.:, Сиби, 2009 г., стр. 242
[5] Пак там, стр. 88
[6] фон Савини, Карл Фридрих. Основни идеи на историческата школа в правото. С.:Лик, 1995 г., стр. 20
[7] Burke, E. Selections. London, 1914, p. 263
[8] Танчев, Е., Белов, М. Сравнително конституционно право. С.: Сиби, 2009 г., с. 142
[9] Библия, издание на Светия синод на Българската православна църква, https://bg-patriarshia.bg/bible-old-testament-9#10
[10] Цариградски превод на Библията, под ръководството на Петко Рачов Славейков; използват се думите „устав на царството“ : „и каза Самуил на людете устава на царството, и написа го в книга, и положи го пред Господа. И отпусна Самуил всичките люде, всекиго в дома му.“ https://biblia.bg/index.php?k=9&g=10&tr2=1; King James Bible – “Then Samuel told the people the manner of the kingdom, and wrote it in a book, and laid it up before the LORD. And Samuel sent all the people away, every man to his house.”, https://www.kingjamesbibleonline.org/1-Samuel-Chapter-10/#25
[11] Острогорски, Г. История на византийската държава. С.: Прозорец, 2013 г., стр. 66
[12] Пак там, стр. 67
[13] Бек, Х.-Г. Византийското хилядолетие. С.: Прозорец, 2013 г., стр. 89
[14]. Рънсиман, С. Падането на Константинопол. С.: Отечествен фронт, 1971 г., стр. 10-11
[15] Бек, Х.-Г. Византийското хилядолетие. С.: Прозорец, 2013 г, стр. 36
[16] Пак там, стр. 36
[17] Пак там, стр. 37
[18] Mommsen, T., Römisches Staatsrecht, III, 2; 2. Aufl. Leipzig, 1888, p. 1132-1133
[19] Wheare, K.C. Op. Cit. 56-57;. . Танчев, Е., Белов, М. Сравнително конституционно право, . София, Сиби, 2009 г., с. 185
[20] Танчев, Е., Белов, М. Сравнително конституционно право. С.: Сиби, 2009 г., с. 188
[21] Танчев, Е., Белов, М. Сравнително конституционно право. С.: Сиби, 2009 г., с. 240
[22] Владикин, Л. Организация на демократичната държава. С.: Национален програмен и проектен фонд, 1992 г., стр. 9
[23] Dölger, F. Byzanz und die europäische Staatenwelt; Ausgewählte Vorträge und Aufsätze, Darmstadt, WBG, 1964, p. 93
[24], Dölger, F. Die dynastische Familienpolitik des Kaisers Michael VIII. Palaiologos, . PARASPORA. Ettal, 1961, p. 181
[25] Demougeot, E. De L’Unité à la Division de L’Empire Romain. Paris: Librairie d’Amérique et d’Orient. 1951, p. 5
[26] Ammianus Marcellinus, Rerum Gestarum XV. 8. http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A2007.01.0082%3Abook%3D15%3Achapter%3D8%3Asection%3D1
[27] Йоан Кантакузин, I. 196. 14 сл., „всички предводители и войската, и начелника на църквата и всички граждани“
[28] Караянопулос, Й. Е. Политическа теория на византийците. С.: Университетско издателство „Климент Охридски“, 1992 г., стр. 36
[29] Пак там, стр. 36
[30] Пак там, стр. 36
[31] Караянопулос, Й. Е. Политическа теория на византийците. С.: Университетско издателство „Климент Охридски“, 1992 г., стр. 39
[32] Пак там, стр. 40
[33] Пак там, стр. 40
[34] Treitinger, O. Die oströmische Kaiser-und Reichsidee nach ihrer Gestaltung im höfischen Zeremoniell, Darmstadt, 1956, p. 231
[35] “Adeo de auctoritate iuris nostra pendet auctoritas. Et re vera maius imperio est submittere legibus principatum.”, Cod. 1.14(17).4 Digna vox,, http://legalhistorysources.com/Law508/DignaVox.htm
[36] Караянопулос, Й. Е. Политическа теория на византийците. С.: Университетско издателство „Климент Охридски“, 1992 г., стр. 41
[37] Enßlin, W. “Gott-Kaiser und Kaiser von Gottes Gnaden“, München, Verlag der Bayerischen Akademie der Wissenschaften, 1943, p. 51-52.
[38] Торбов, Ц. История и теория на правото. С.: Издателство на БАН, 1992 г., стр. 50
