За конституцията, Великото Народно събрание и избирателните закони
В първобитния строй хората помнели единствено майките си, а бащата оставал неизвестен. Причината била, че живеели на стада и семейството не съществувало. Така и днес, в нашата все още първобитна демокрация почти никой не си спомня, че бащата на сегашната конституция беше Стоян Ганев. Именно той предложи на кръглата маса да се избере Велико Народно събрание, с една основна цел – да се приеме конституция и да се разпусне. Майката на конституцията сигурно е бил председателят на ВНС – Николай Тодоров, а Гиньо Ганев пък беше човекът, който най-продължително ѝ бабуваше, за да може да се роди успешно. Впоследствие, мандатът на Седмото Велико народно събрание се оказа не шест, а цели шестнайсет месеца и това беше главната причина и Стоян Ганев да попадне сред депутатите, които не подписаха конституцията, а в деня на приемането ѝ над сградата на Софийския университет се появи написан с огромни букви лозунгът:
СОЦИАЛИСТИЧЕСКА КОНСТИТУЦИЯ
– ДЕПУТАТСКА ПРОСТИТУЦИЯ!
Нейното преждевременно и бързо приемане се оказа най-важната причина за повечето несполуки на прехода, а депутатите от десницата не взеха участие в обсъждането ѝ, защото непрекъснато искаха да напомнят на останалите, че ВНС не е с мандат за четири години.
Сега стоим изправени пред следната клопка. Съгласно чл.158 нова конституция или промени в държавното устройство могат да се приемат само от Велико Народно събрание. От друга страна, народът трудно може да изтърпи едно правителство за повече от четири години, като с удоволствие би го сменил и в средата на мандата му, ако имаше кой да предизвика предсрочни избори. Затова нито едно управляващо мнозинство не е готово по собствена инициатива да се лиши от политическата си власт, без да е изкарало целия си мандат докрай. Случаите в които управляващите сами са предизвиквали предсрочни избори, с цел да се представят още по-добре, са изключително редки и в националната, и в световната история. Спомням си единствено за Александър Стамболийски през 1922 г. и за Маргарет Тачър – през 1981 г.
Но за да не искат повечето партии избори за Велико Народно събрание, дори когато същите не са предсрочни, има още една важна причина. На следващото Велико Народно събрание единствената му задача ще бъде да отмени чл.158 от сегашната конституция и веднага след това да се саморазпусне. След което всички следващи обикновени Народни събрания ще могат да приемат нова конституция или да променят старата. Но никой не иска да губи време за подобни избори и затова депутатите от всеки отиващ си парламент са склонни непрекъснато да ги отлагат.
При така създалата се ситуация намирам, че е необходим обществен консенсус по два въпроса – че следващото Народно събрание ще е велико и че също ще е за четири години. Само така ще могат да се тушират противоречията на толкова много партии, отстояващи най-различни интереси. Отидем ли на варианта за парламент, който пак ще приема нова конституция, това ще означава повтаряне на старата грешка и влизане в нов омагьосан кръг. Сега обаче главният спор е докога да просъществува това Народно събрание и темата за промените в държавното устройство е с още по-малки шансове да стане актуална.
В същото време, за да има по-стабилни мнозинства, или респективно правителства, е нужна не мажоритарна система, а е достатъчно да се премахне четирипроцентовата бариера. Тогава вероятността гласовете да бъдат 120 на 120 ще бъде минимална.
Всичко това е осъществимо, стига да имаме поне малко мъдрост и воля. Но на нашите народни избранници точно тия качества никога не са им достигали.
Стефан Атанасов – „Вестник 21“ брой 274
