I. Исторически бележки

В Древен Вавилон, преди около три хилядолетия, се е развивала дейност, която може да се определи като предшестваща съвременната банкова система. Тежестта на златото, като разплащателен инструмент, е събудило прагматичността у вавилонското население създавайки стройна и работеща система, която да служи за съхранение на парите и уреждане на търговските и личните разплащания. Банката все още не съществувала, но е имало т. нар. „пазачи на злато“, при които се е съхранявало злато, което търговците оставяли, за да не им тежи по пътя. По-късно тази система се оказала успешна и започнали разплащания с наличното злато, като се изисквало документ, който да докаже, че именно това индивидуално определено злато принадлежи на носителя на документа (подобно на ценна книга на приносител), а самият документ също служил като разплащателно средство, подобно на много съвременни юридически средства за разплащане. Различни видове взаимоотношения, породени заради парите и възможностите за стопанския оборот, може да бъдат изследвани и във Древен Египет, Древен Рим и други развити за времената си общества.

Съвременният банков облик се заражда благодарение на фамилии от Северна Италия, които още през XIV в. осъзнават възможността, която частните банки предоставят. Те давали суми в заем на търговци, което обогатявало и развивало търговията на Апенинския полуостров. Акумулирането на парични средства ставало чрез влогове, които имали най-различен характер и разновидност. Точно в тези времена, редом с обикновения (правилен) влог, започнало да се използва и правната конструкция на неправилния (паричен) влог, което „освободило“ паричните средства от тежестта, която незаместимия им характер придавал. Кредитирането също станало основен поминък за разцветът на банковата дейност по това време, а начинът, по който са се кредитирали търговските структури и привличането на капитали към банките от страна на оборота, не се различава концептуално от сегашното състояние.

II. Встъпителни думи

Банката като акционерно дружество, извършващо търговски сделки по занятие, статистически упражнява най-често дейността си като набира парични суми чрез влогоприемане. Последната дейност се явява и задължение за банките, като постоянно действаща институция, която не може да откаже приемането на пари (с уговорката, че те трябва да са със законен произход). От друга страна влогодателите се освобождават от тежестта на парите, която отговорността за съхранението им създава, като придобиват и възможност да получат имуществена облага от факта, че банката си служи с техните парични средства (при неправилния влог). Тази взаимна връзка между клиентите и банката е рационална и логична като по този начин банката се издига като икономически и социално значим елемент в обществената организация на кредитните отношения[1], а потребителят от своя страна става социалното и имуществено основание за съществуването на банките.

Тази връзка между банката и потребителя има правно основание, когато е на плоскостта на взаимните права и задължения между страните. По настоящем се забелязва осезаема тенденция за разрив в двустранността на задълженията и привилегиите, като причината е в монополното положение на банките. Отрицателните лихви, както и зануляването на лихвения процент по влоговете на клиентите, разкъсват иначе стабилната и трайно установена практика за възмездност при договорите за банков влог- било във вида му на правилен или неправилен. Тези процеси водят до въпроси, дали не се е променила теоретико-практическата същност на договора за влог, в познатия му вид и дали не е нужно преосмисляне на съществуващото състояние, а може би и дали не е нужно връщане към познатия теоретичен модел, върху който са се изграждали тези двустранни отношения през годините.

III. Същност на банковият влог (депозит)

Основно място сред изключителните банкови сделки намира договорът за банков влог в неговите най-съществени разновидности – обикновеният, правилен влог (depositum regulare) и паричният, неправилен влог (depositum irregulare). В правната доктрина отдавна е установено, че няма съществена разлика между банковия влог и депозита, а последния е разновидност на влога, с някои особености[2].

Самият банков влог, без значение от вида му, черпи своята природа от познатите договори за заем и за влог и техните разновидности, като поради наличието на специфики на банковата дейност се забелязват някои отклонения (напр. при задължителната възмездност на правилния банков влог за разлика от обикновения влог по чл. 250, ал.2 от Закона за задълженията и договорите, който по правило е с безвъзмезден характер; наличието на задължително олихвяване и възмездност при неправилния влог, за разлика от безвъзмездния характер на заема за консомация). Правилният влог, ражда правната конструкция на обикновения банков влог. При него вложителят като влага вещта за съхранение, респ. парите си в банка, срещу задължението да плати за тяхното съхранение, не губи собствеността върху тях, а напротив, има възможност да си върне притежанието на същите индивидуално определени  вещи или пари. Чрез друго взаимодействие на познати правни договори, се създава най-използвания в съвременната банкова дейност – договор за неправилен влог. Той е композиция от съчетанието на обикновения заем за консумация (pret de consommation) и неправилния влог, при което собствеността на заетата вещ се прехвърля върху заемателя и той ако употреби и изхаби вещта се освобождава от задължението си, като достави вещ от същото естество[3].  Тоест влагодателя губи собствеността върху конкретните индивидуални единици, но си оставя възможност да придобие собственост върху вещи на същата стойност, вид и род.

При обикновеният банков влог основната особеност, която чл. 420, ал. 1 от Търговския закон (ТЗ) създава е невъзможността банката да придобие собственост върху вложените при нея пари, ценни книги или други заместими вещи. Тя има единствено правото на възнаграждение за пазенето на тези индивидуално определени вещи, подлежащи на връщане. Този договор се определя като реален, двустранен, неформален[4]  и възмезден, като последната му характеристика е поради наличието на задължение за влогодателя да заплати възнаграждение за пазенето. Този договор съчетава както вещноправни, така и облигационноправни аспекти [5]. Според тези характеристики е видно, че договорът за правилен банков влог прилича съществено на обикновения влог по чл. 250 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Приликата е очевидна и приината се корени в реципирането на правилата за обикновения влог и подвеждането им под спецификата на банковата дейност. Все пак между двата договора има разлики: обикновеният влог по ЗЗД е по правило безвъзмезден (с изключението визирано в ал. 2 на чл. 250 ЗЗД)  и едностранен (задължения възникват само за влогоприемателя), докато правилният банков влог е възмезден и двустранен договор. Характерно и за двата типа договори е, че не се придобива собственост върху вложените вещи, а от това следва и забраната да се ползват същите индивидуално определни вещи.

Паричният влог като банкова сделка е уреден в чл. 421 ТЗ[6]. Той се нарича още неправилен влог. За него е характерно, че влогодателят внася сума в банката, като губи собствеността върху конкретните парични единици, но придобива качеството на заемател и има възможност да вземе същата валута в същия размер. Влогоприемателят пък, вместо да бъде длъжен да върне идентичната, съща вещ, която е получил, е задължен да даде вещи от същия вид, качество и количество[7]. Поради възможността банката на оперира с наличните суми по сметките си, тя дължи възнаградителна лихва, стига тя да е уговорена. Предвид това банката се намира в положение много близко на това на заемателя, понеже извършва дейността си с пари дадени и в заем, а за потребителя възниква право да получи имуществена облага от предоставяне на тези пари в чужда собственост. Тези характеристики определят договора за паричен влог като реален, възмезден, формален (арг. чл. 422, ал.2 ТЗ), едностранен, поради наличие на задължение по договора само за банката. Договорът за паричен влог възниква с реалното внасяне на парите в банката, а не с постигнатото съгласие между страните, което има единствено характеристиката на предварителен договор[8].  Близостта на договора за паричен влог до класическите договори за влог и заем кара някои автори да го определят и като влог -заем[9].  Легално определение за влогът има в §1, т.2 от ДР на Закона за кредитните институции (ЗКИ), но поради не дотам сполучливата редакция на тази разпоредба, ще се придържам към правилото, визирано в чл. 421, ал.1 ТЗ.

Важно правило се съдържа в чл. 57, ал.1 ЗКИ, което въздига в задължение на банката да сключва договори за влог при предварително определени условия[10], уеднаквени за всички клиенти, като там изрично трябва да бъде записани лихвените проценти и метода на формирането им, както и потенциалната промяна на този лихвен процент.
По арг. от разпоредбата на чл. 421, ал. 2 ТЗ може да се направи твърдение, което и теорията възприема, че за влогадателя няма императивно задължение да поддържа налична сума в банковата си сметка в задължителен период от време. Напротив, поради едностранния характер на договора той може да изтегли винаги паричната равностойност на вложената сума, но в зависимост от характера на влогът (срочен или безсрочен) има голяма вероятност да изгуби част или цялата сума натрупана от лихвата, която банката му дължи.

Накратко, правилният банков влог, макар и в днешно време да е по-рядко срещан, е двустранен и възмезден. Последната характеристика идва от задължението на влогодателя да плати за стопанисването на парите. При този тип отношения правото на собственост не се размества, няма и размяна на индивидуално определените парични знаци. Дадените пари, се връщат в идентичен вид. Неправилният банков влог е основна двигателна сила за генерирането на банкови постъпления  (статистически около 70-80% по данни от 2018 г.). При този вид дейност влогодателят губи вещната собственост върху конкретните индивидуално определени парични знаци, но получава облигационното правомощие да бъде заемател на банката, която му дължи лихва за използването на паричните му средства. Влогодателят може да получи вложената сума от същия вид, качество и количество (макар  и пари без идентичен сериен номер), както и натрупаното възнаграждение за ползването на тези пари – под формата на лихвена добавка към сумата.

 IV. Проблематика в банковата дейност

Така очертаните основни характеристики на договора за банков влог, в неговата основна разновидност на правилен и неправилен, идва да покаже, че той е несъотносим с моментното практическо състояние. Това е така, понеже новата тенденция в банковата дейност свързана с влоговете, било то във вида им на срочни или безсрочни, е да не се начислява лихва или да има отрицателна такава[11]. Поради тази причина се размива двустранния и възмезден характер на този тип договори. От една страна банката притежава собствеността върху парите по влоговете (защото най-често осъществяваните влогове са паричните) и може да оперира с тях, извършвайки цялостната си банкова дейност по чл. 2, ал. 2 ЗКИ. От другата страна обаче, стои клиентът, който е лишен от възможността да получава дивиденти и начисленията по лихви, заради заемът, който предоставя на банката, а в добавка на това заплаща и различен тип такси за поддръжката на тези сметки. Тоест потребителят губи от парите си, когато ги държи на съхранение в банка, което повече доближава съвременния паричен банков влог до обикновения, правилен банков влог.  Именно в тази несъщностна за паричния влог тенденция се поставят двете страни в правоотношението, като едностранността на сделката се обръща не в задължение на банката, а в двояко задължение на клиента – 1) да търпи „застиналостта“ на парите си поради икономическата нецелесъобразност от държането им без олихвяване и 2) да заплаща такса за техния престой в банката.

В следващите редове, ще бъде направен опит да се направи осъвременен прочит на традиционния неправен влог, подведен под някаква друга позната правна форма, която да се опита да обясни новия му несвойствен характер. По тази причина целта на следващата част от изложението е да се опита на рамкира новото течение, което банките изповядват в практикуването на паричния влог.

  1. Ако приемем, че банката отказва да дава лихвен процент за ползването на сумите по нейните сметки, то отричаме изцяло възмездния характер на този тип сделки. Следователно отричаме неправилния влог като използваема правна форма. При такава хипотеза по-скоро се стига до един обикновен заем (mutuum) по чл.240 ЗЗД, който по правило е безвъзмездна сделка[12]. Каква е обаче юридическата и икономическата целесъобразност за таксуването на този безлихвен заем? Трудно може да се отговори логично на този въпрос. Все пак чл. 421, ал.1 ТЗ във вр. с чл. 240, ал.2, предл. второ от ЗЗД, говори за задължение от страна на банката да върне паричната сума, ведно с уговорената лихва, а за банките не се прилага правилото, че лихва се дължи само ако е уговорена[13]. Тоест a contrario лихва от банката се дължи винаги. Иначе казано, да се определи неправилния влог или поне сегашното му третиране от банките като обикновен заем, е невъзможно.
  2. Заемът за послужване също не може да бъде използван като удачен пример за банковото тълкуване на неправилния влог, защото по дефиниция този тип договор се сключва за индивидуално определени вещи, които не преминават в собственост на влогоприемателя. Този тип договор не може да бъде подведен дори под вида му на правилен банков влог. Невъзможност идва и от това, че при заемът за послужване се дължат обикновените разноски от страна на заемателя, а в нашата хипотеза клиентът плаща за заетите пари, а не заемателя. Поради тази причина опитът да си помогнем чрез този тип договор също остава безуспешен.
  3. Може ли влогът (depositum regulare) по ЗЗД да бъде отправна точка в намирането на правилно решение? Трудно. Понеже и този тип договор е безвъзмезден, влогоприемателя се задължава да пази вещите, респ. парите, с грижата на добрия стопанин (в случая на банките с грижата на добрия търговец), и да ги върне както ги е приел и в същия вид. Разпоредба на влогът по чл. 250 ЗЗД е ядрото на друга разпоредба, която регламентира правилния влог по  чл. 420 ТЗ. Това показва, че влогът по ЗЗД вече е създал своя версия, която да обслужва банковия сектор, като тази версия намира отражение в обикновения влог, при който не може да се придобива собственост върху вложеното, а влогодателя дължи възнаграждение за пазенето на банката. Тук се намира част от решението на някои въпроси, които съвременната банкова практика създава. Може би от тук е редно да се търси юридическо основание за таксите, които влогодателят плаща на банката за пазенето на парите му. Не трябва да се забравя обаче, че обикновения залог намира проявление при индивидуално определени вещи, а не при родово определени такива. Следователно е трудно да се приеме, че е настъпила някаква мълчалива трансформация на правилния влог в неправилен, без клиентите да получават същите пари, на същия носител, които оставят в банката.
  4. Възможно ли е сегашното състояние да се обвърже с чистата форма на неправилния влог (depositum irregilare) уреден в чл. 257 ЗЗД? Отговорът е и да, и не. Може, доколкото на базата на тази разпоредба и правилата за заема е създадена разпоредба на чл. 421 ТЗ, уреждаща същите отношения, но подведени през гледището на търговската дейност на банките. Това обаче трябва да бъде разглеждано само като отправна точка, с която се изяснява смисъла на по-новия закон какъвто е Търговския закон. Не може пък, защото ал. 3 от чл. 257 от ЗЗД изрично запретява използването на уредбата за неправилния влог по ЗЗД, за банките (и това е така, защото ТЗ и ЗКИ има изрична уредба по върпоса). След като имаме изрична забрана за позлването на правилата на един закон, то отгорът на поставения въпрос следва да бъде, че не може да се възприема неправилния банков влог като неправилен влог по ЗЗД.
  5. А има ли хибридна форма, която стои между правилния и неправилния влог? Ако има може ли тя да обясни създадения „феномен“? Възможно е да се мисли и в тази насока. Както посочих по-горе банките не предоставят лихви, а събират такси за държането на паричните суми. Следователно имаме на първо място паричен банков влог, при който банката като влагоприемател, взима парите на влагодателя, придобива собственост върху тази сума и поема единственото задължение да върне сума от същия вид, качество и равностойност (частичен неправилен влог[14]). На следващо място, за влогодателя се създава задължение да плаща за престоя на парите в банката, но придобива правото да получи същата сума върху друг материален носител – други пари, а не тези които е дал. Всичко това прави договорът двустранен (частичен правилен влог[15]). Реалната картинка изглежда така, но е трудно обяснима както юридически, така и житейски. Между сложната правна конструкция, която банките налагат, се скрива справедливостта, добросъвестността, еквивалентността, както и равнопоставеността между правните субекти. В подкрепа на това твърдение е и възможността едностранно да се променят лихвените проценти, с които потребителят се е съгласил, но и които не се променят така лесно с индивидуални уговорки, каквато възможност законите предоставят.
  6. От практическо гледище, рационално решение се оказва наемането на сейф, ако единствената цел на наемащия е да използва банката като убежище на спестяванията си. Трудно обаче може да се направи структурирано сравнение на неправилния влог и наемът на сейф, поради концептуалните различия между основанието за извършването на двете сделки[16]. Все пак наемът на сейф изключително се доближава до обикновения влог. На тази плоскост може да се мисли дали съвременната банка не е просто трезор за спестяванията на гражданите, които са надживели традиционното скривалище на матрака в спалнята.

Всеки опит за субсумиране на съвременните влогови тенденции под някаква позната юридическа форма, която да се опита да обясни този правен феномен остава безуспешна или поне бълва още повече въпроси отколкото отговори. Допустими са сравнения и с други съществуващи договори или правни форми уредени в закона, но не съм убеден, че и от тях е възможно да бъде изведена логична и последователна структура, която да обясни сегашната метаморфоза на банковия паричен влог. Трудно може да се отговори на въпроса защо е такава същността на днешния банков влог, при положение, че на въпросът дали банката може да бъде длъжници на клиентите си, отговорът е положителен[17].

V. Възможни решения на проблема

На първо място дейността на банките е под надзора за Българската народна банка (БНБ). Под такъв надзор са и самите влогове във връзка с Закона за гарантиране на влоговете. В ЗКИ няма богато съдържание на норми, които конкретизират задължие на търговските банки във връзка със спазването на духа и смисъла на закона, но в никакъв случай един такъв законодателен пропуск не трябва да бъде остава нерешен от практиката на самата Централна банка. Редно е, надзорът на БНБ  над банките да надхвърли основната си задача- да  регулира икономическото и платежно състояние на банките. Това е важно, защото вложенията на потребителите-влогодатели са основната част от средствата, с които банките боравят и запознат ли да губят от тези средства, поради несъотносими със справедливостта положения, неминуемо ще се усети разклащане на целия банков сектор. Въобще всяка част от веригата на бановата дейност трябва да бъде добре смазана, за да не настъпят нежелани последствия, след които надзорът би бил закъсняла мярка.

На второ място е възможна по-твърда реакция от Комисията за защита на потребителите (КЗП), която е призвана да защитава такъв значим обществен интерес, ако сметне, че има нарушена търговска практика, нагърбваща гражданите с цялата материална тежест на дадена дейност (арг. чл. 1, ал. 2, т. 3 Закона за за защита на потребителите). Стига дадена практика на търговец да се приеме за недобросъвестна, КЗП може да проведе съответните проверки, да сезира съответните органии тн.
Министъра на иконоиката пък разполага с възможността да внася предложения за промяна в закона; да разпорежда извършването на проверки и др.  Всичко това показва, че органи, които да извършват нужните действия съществуват. На законодателно равнище също има достатъчно норми, които да съблюдават поведението на монополистите или просто на търговци извършващи порочни действия. Единственото липсващо звено е осъществявания контрол, който ако не запозне да се прилага целесъобразно, няма да прояви иначе благородната си амбиция.

На следващо място е възможна по-голяма активност от страна на Омбудсмана на Република България при осъществяването на функциите му в подкрепа на благосъстоянието на обществото и нормалното развитие на обществените процеси.

На последно място, но не поради изчерпване на възможностите, е силата, която колективните искове дава. Ако има повече и по-силни граждански и синдикални организации, както и юридически кантори, коити да се заемат с подобни казуси ефектът може да е много значим. В това отношение силен пример може да бъде практиката на Съединените американски шати[18]. Разпоредбите на чл. 379-388 от Гражданско-процесуалния кодекс (ГПК) дават удобна и сравнително достъпна защита при наръшен колективен интерес.

VI. Заключение

Поради динамичния характер на правото, често е нужно установени правни принципи, правила и форми да се преразглеждат. Това прави тази наука жива. Ако дадени обществени отношения налагат някаква измяна на установени през годините принципни положения, то те трябва да намерят своето законодателно отражение, а не да бъдат проявление на развиващите се капиталови интереси и монополно положение. Всяка юридическа промяна налагаща нов подход, следва да бъде подведена под водещия принцип заложен още от Цицерон- „Salus populi suprema lex esto“[19]. Тоест благосъстоянието на обществото трябва да е крайъгълния камък на дадена практика (била тя мълчалива или законодателно установена).

Проблемите свързани с мълчаливата промяна на неправилния влог са пример за скъсана връзка между институциите, държавата и гражданите. Тя може да бъде възстановена или чрез връщане към установената практика, която е в интерес и на двете страни, или чрез промяна на познатия правен ред в областта, отново в полза на страните

[1] Вж. подр. Радков, Р., Михайлов, Е., Вачков, С., Асенова М., Вътев Ж. Банково дело. Въведение. 1994г., стр. 68-70
[2] Бобатинов, М. Банково право, С.:Юриспрес, 2000 г., стр. 79-80; Проф. д-р Герджиков, О. Търговски сделки, С.: ИК „Труд и право“, 2015 г., стр. 290
[3] Вж. Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право, С.: Напред,  1919 г., стр. 285- 298
[4] Вж. обратното мнение с оглед наличието на правилото в чл. 293, ал.1 ТЗ, което обаче дава свобода на формата при сключване на търговски сделки ако не е посочена изрично такава в конкретна закононова разпоредба:  Бобатинов, М., Цит. Съч., с. 79
[5] От вещноправно гледище за банката се поражда правото да владее и държи вещите, но не възниква право да се разпорежда с тях, защото не придобива собственост. Тоест вещното право не става собственост на банката, защото макар и владелец, банката няма намерение да упражнява фактическата власт над парите като свои. Това я превръща в държател на тези вещи.
На плоскостта на облигационното право между страните възниква двустранен договор, което означава, че за всички страни по него има съответни права и задължения.
[6] Чл. 421. (1) При паричен влог банката дължи паричната сума на влогодателя в същата валута и размер, както и уговорената лихва.
(2) При предсрочно изтегляне на суми от срочен паричен влог се дължи лихва както при безсрочен влог, освен ако е уговорено друго.
[7] Вж. Планиол, М., Цит. Съч., с. 348
[8] Бобатинов, М., Цит. Съч., с. 75
[9] Проф. д-р Герджиков , О., Цит. Съч. стр. 293
[10] Обикновено в практиката си банките определят лихвените проценти по влоговете, като за целта използват общи условия. Тези общи условия трябва да отговарят както на разпоредбите на чл. 16 ЗЗД, чл. 298 ТЗ, така и на чл. 57 ЗКИ.
[11] Към 21.05.2021 г. три от най-големите банки в страна премахнаха изцяло възможността да се създават нови срочни депозити, а  съществуващите се трансформират в разплащателни или спестовни сметки, по които обаче няма лихви, а се начисляват само такси за поддръжка на сметките. Тук е много спорен въпросът дали въобще една банка, която е публичен паричен набирател и  има императивно задължение да приема влогове може да отказва да бъдат създавани такъв тип сметки (арг. чл.2, ал.1 ЗКИ).
Друга тенденция, започнала преди пандемията от разпространението на Covid-19, но трайно закрепила се по нейно време, е да не се олихвяват депозитите и влоговете, а ставката на лихвата да е нулева.
[12] При обикновения заем по ЗЗД лихва се дължи само ако бъде изрично уговорена- чл. 240, ал.2 ЗЗД.
[13] В конкретната разпоредба на чл. 240, ал.2 ЗЗД се казва, че лихва се дължи при обикновения залог, само ако тя е уговорена писмено. Изр. второ на същата алинея разграничава банките от това правило.
[14] Тук приемам тези характеристики на неправилния влог, без да споменавам задължението на банката да изплаща възнаграждение (лихва), с цел да се онагледи примера.
[15] Отново с цел онагледяване на примера тук се приема, че влогодателя може да придобие други, а не идивидуално определемите вещи.
[16]  За интересни аспекти от договора за сейф, вж.: Проф. д-р Герджиков , О., Цит. Съч. стр. 342-346
[17] Вж. . Радков, Р., Михайлов, Е., Вачков, С., Асенова М., Вътев Ж., Цит. Съч., с. 114
[18] Възприемайки всички принципни разлики в законодателствата между страната ни и САЩ.
[19] Благото на народа трябва да е върховен закон. (Цицерон)

Калоян Георгиев

Студент в ЮФ на СУ “Св. Климент Охридски”

Роден в гр. София. Редовен студент по право в Юридическия факултет на Софийски университет “Св. Климент Охридски” от 2016г.

Вижте всички публикации на Калоян Георгиев