На 20 ноември 2018 година Европейският съд за правата на човека публикува решението си по делото Огневенко срещу Русия, в което намира нарушение на чл.11 от Конвенцията за правата на човека.

По-специално, Съдът в Страсбург стига до заключението, че уволнението на работник след участието му в стачка, основано на юридическата забрана за участие в стачки на определена категория работници и служители, е непропорционално ограничаване на правото на свободно сдружаване.

Фактите

Жалбоподателят е работил като машинист на електрически влак в Московската област.  След неуспешни преговори с работодателя, синдикалната организация в предприятието е организирала стачка. Законосъобразността на стачката не е оспорена от работодателя, който обаче на по-късен момент уволнява жалбоподателя, тъй като, поради участието си в стачката, е отказал да изпълнява служебните си задължения.  Съдът потвърждава законосъобразността на уволнението, позовавайки се на Федералният закон за железопътният транспорт на Руската федерация, който забранява участието в стачка на работници, които изпълняват важни за обществото дейности.  Съдът отбелязва, че тези огранчиения са насочени към гарантиране на безопасността на жп транспорта, от което следва, че преследват легитимната цел защита на правата и законните интереси на останалите гражданите, както и благосъстоянието на страната.  Решението е потвърдено и от Московският градски съд.

В производството пред ЕСПЧ, руското правителство се позовава на чл.11 от Конвенцията за правата на човека, съгласно който правото на стачка не е абсолютно право и може да бъде ограничавано в интерес на националната сигурност и за защита правата и свободите на другите.

Руското правителство твърди още, че правото на стачка е признато в Конституцията на Руската федерация, както и в националното трудово законодателство. По-специално, съгласно чл.26 от Закона за железопътния транспорт работниците, чиято дейност е свързана с движението на влаковете, нямат право да организират и участват в стачки, тъй като жп транспорта , бидейки неразделна част от транспортната система на страната, осигурява задоволяване на нуждите на населението и икономическото развитие на страната.  В доклад на транспортната прокуратура се отбелязва, че действията на жалбоподателя са довели до редица проблеми в транспорта, което е основание за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание – уволнение.

Правителството твърди, че националните съдилища са проучили всички факти и обстоятелства по случая, включително и пропорционалността на на уволнението, като няма никакво съмнение, че допуснатото дисциплинарно нарушение е достатъчно тежко, за да оправдае уволнението.   Работодателя е спазил и всички изисквания на националното трудово законодателство –   служителят е знаел, че съгласно вътрешните правила в предприятието  следва да изпълнява своите ангажименти, произтичащи от неговият трудов договор.

От своя страна, жалбоподателят твърди, че уволнението му след участие в стачка противоречи на чл.11 от Конвенцията за правата на човека, тъй като националното законодателство на Руската феерация не осигурява ефективното упражняване на правото на стачка, каквото изискване следва от константната практика на ЕСПЧ по чл.11 , както и от редица актове на МОТ.

Съгласно параграф 2 на чл11 намесата в правото на свободата на сдружаване трябва да бъде законна, пропорционална и необходима в едно демократично общество.

Спазването на вътрешното законодателство не е достатъчно, за да бъде прието, че едно вмешателство е „предвидено от закона”. Законът следва да е достатъчно достъпен – гражданите трябва да са в състояние да получат адекватни указания с оглед на конкретните обстоятелства за съдържанието на правните норми, приложими в дадения случай.  Освен това, една норма не може да се смята за „закон”, ако не е формулирана с достатъчна точност, която да позволява на гражданиан да регулира своето поведение (принципи, изведени от делото Сънди Таймс срещу Великобритания)

В настоящия случай, няма никакво съмнение, че руското законодателство е достатъчно ясно : жалбоподателят не е имал право да организира и да участва в стачни действия. Това ограничение произтича от закона и, съгласно решение на руския Конституционен съд, е в съответствие с Конституцията на Руската федерация.

За да провери дали мярката е пропорционална и необходима в едно демократично общество, ЕСПЧ трябва да определи дали тя е в съответствие с остра обществена и социална нужда.  Държавите имат ограничена свобода на преценка, когато оценяват съществуването на такава нужда.  Съдът в Страсбург отбелязва, че мерките, предприети спрямо жалбоподателя, са резултат от законодателна забрана за участие в стачки на определена категория работници.  Принципната позиция на ЕСПЧ е, че колкото по-убедително е обоснована определена мярка, толкова по-малко значение придава на Съда влиянието си върху конкретния случай.  В този смисъл, Съдът отбелязва, че съществува ясен международен консенсус, че правото на стачка на членове на въоръжените сили, полицията и държавната администрация, които предоставят жизненоважни услуги на населението, може да бъде ограничена.  Въпреки това, нито МОТ, нито Съвета на Европа, разглеждат транспорта като жизненоважен отрасъл и в редица свои доклади критикуват руското законодателство, ограничаващо правото на стачка.

Дори да се приеме, че жп транспорта е от жизненоважно значение, налагането на толкова сериозно ограничение следва да бъде достатъчно обосновано за всеки конкретен случай.   Без съмнение, всяка стачка води до икономически загуби, което обаче не е основание за нейната забрана.

Съдът счита, че руските власти не са предоставили доказателства за вредите, произтичащи от стачните действия на работниците в предприятието.  Накрая, ЕСПЧ изследва и качеството на руското законодателство, ограничаващо правото на стачка, като изтъква, че руската държава не е предоставила убедителни доказателства, че посочените ограничения преследват легитимна цел.

По тази причина държавата е нарушила чл.11 от Конвенцията за правата на човека.