В днешни времена правото на мирно събиране на групи от хора, желаещи да манифестират своята позиция (била тя политическа, социална, духовна и др.), е трайно „закотвена“ в съзнанието на всеки демократично мислещ човек. Социално-политическата посока към която страната ни е тръгнала в края на XX в.  изисква закрепването на принципа за допустимост на груповите събирания, в рамките на законоустановените граници.

Темата не е разглеждана сериозно в доктрината и по нея почти липсва съдебна практика на местно ниво. Прави впечатление обаче, че в периода от 2001 г. на 2018 г. срещу страната ни има над 8 осъдителни присъди от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург за нарушаване на чл. 11 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, от което са последвали заплащане на обезщетения с публични средства на жалбоподателите. Това показва, че все пак има смисъл в изследването на материята, особено припомняйки си важността на демократичните принципи, защитавани чрез правото на свободно сдружаване.

Едно от най-значимите достижения на Конституцията на РБ от 1991 г. е закрепването, на най-високо ниво,  на правото на свободно и мирно сдружаване на гражданите в манифестации и събрания (чл. 43,ал.1 от КРБГражданите имат право да се събират мирно и без оръжие на събрания и манифестации.). Тази посока е доразвита и в чл. 44, ал.1 от КРБ затвърждаваща правото на гражданите, свободно да се сдружават. С тези разпоредби страната ни събужда застиналата от години назад, повсеместна възможност за участие в сговорно събрание с идеологическа, политическа или социална цел (въобще такава, която законът третира като законосъоразна).

Още преди влизането в сила на върховния закон, е приет и обнародван Закон за събранията, митингите и манифестациите (ЗСММ) през 1990 г. Този закон има за цел да рамкира организирането и провеждането на тези групови мероприятия. Със своите едва четиринадесет разпоредби той по-скоро създава една недостатъчно регламентирана материя, която обаче има нужда от особено норматизиране, с цел да се избегнат ненужни конфликти, смесване на компетенции и разрив между право на свободно сдружаване и свободия в изразяването на позиция. Тук оставам с надежда, че бъдещите законотворци ще доизградят този така потребен закон, за да може той наистина да бъде крайъгълният камък при защитата на правото на гражданите да изразяват позицията си, а и за държавните институции, които умело ще боравят със своята юрисдикция.

Интересна, нова разпоредба влиза в сила и в НК през 1990 г. Това е текстът на чл. 174а от НК (ал.1 гласи: „който с насилие, измама, заплашване или по друг незаконен начин разтури или попречи да се проведе събрание, митинг или манифестация, допустими по Закона за събранията, митингите и манифестациите, се наказва с лишаване от свобода до две години.). Чрез нея се криминализира посегателството на това защитавано от върховния закон право. Това законово изменение доразвива и закрепва започнатия процес на затвърждаване на правото на свободно сдружаване като иманентно за всеки гражданин.

Фундаментално място в нормативната материя намира и европейското законодателство, което често се оказва важен стожер, който закрепва демократичния принцип на свобода на мирните събрания. Основен акт на европейско равнище е Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Съдържанието на чл.11 от ЕКЧП гарантира пълното право на свободно гражданско сдружаване, стига то да не нарушава демократичните достижения, правовия ред в страната и общественото спокойствие. Всички ограничения надхвърлящи забраните посочени в разпоредбата, са неоснователни и подлежат на санкциониране. В този смисъл има сравнително богата практика на СЕС и ЕСПЧ, които доразвиват и „бетонират“ правото на свободно сдружаване на принцип на Стария континент. Показателно е делото ОБЕДИНЕНА МАКЕДОНСКА ОРГАНИЗАЦИЯ “ИЛИНДЕН” И ИВАНОВ С/У БЪЛГАРИЯ, в което страната ни е осъдена за заплати неимуществени вреди заради ограничаване на правото на свободно сдружаване, гарантирано от правото на ЕС.[1]

Видимо, материята, не е юридически прецизно разработена от нормативна  гледна точка. Това е така, защото  не са предложени лесни и достъпни механизми за превъзмогването или поне подпомагането на правоприлагащите органи при създала се по-сложна фактическа обстановка. Многообразието на сюжетите, които могат да се разиграят на едно шествено действие трябва да предразположат законодателя към действия с цел да се създаде по-структурирана материалноправна база.

В това изложение ще пресъздам някои  възможни или действащи житейски ситуации, с които правото е длъжно да се справи, защото вече е регулирало материята, а и понеже не може да абдикира от защитната и социалната си функция.

  • Ако, например, е организирана някаква форма на групово недоволство, което в продължение на десетки дни изразява своето политическо недоволство и за постигане на целите предприема блокиране на възлови кръстовища в града, как трябва да се процедирa? Могат ли органите на МВР да вдигнат направените „барикади“ и да освободят движението за преминаване на автомобилни превозни средства? Житейската реалност показа, че това е напълно възможно. Юридическата гледна точка обаче трябва да е по-детайлна и аргументирана и още повече в никакъв случай да бъде политизирана. Според разпоредбата на чл.12, ал.1 от ЗСММ („когато времето и мястото на събранието, на митинга или пътят на движението на манифестацията създават условия за нарушаване на обществения ред или безопасността на движението, кметът на общината предлага промяната им“), кметът на общината, като административна единица с правомощия, ако счете за наложително, с оглед безопасността на гражданите, общественото спокойствие и безопасното движение по пътищата, може да предложи преместването на препятствията. Иначе казано при легитимно организиран протест кметът на общината ако сметне за необходимо може да направи предложение за промяна на съответното действие от страна на митингуващите. При незаконосъобразно събиране на група от хора чл.13, ал.1 от ЗСММ („кметът на общината прекратява събранието, митинга или манифестацията, когато не са организирани или не се провеждат при условията и по реда, установени с този закон“) дава право на кметът да се разпореди за прекравяването на събранието, като за това може да си послужи с органите на МВР, ако събралото се мнозинство не се разотиде, каквото задължение му поставя ал.2 на чл. 13 от ЗСММ. В заключение на тази хипотеза, компетенстността на кметът, при легитимно упражняване на правото на сдружаване, се изчерпва до направата на предложение да се премести шествието с цел да не се стига до ескалиране на опасността. Ако масовото мероприятие е незаконносъобразно свикано или протичащо кметът, има право да иска премахване на своеобразни блокади и разпръскане на събралите се хора. Той може да иска това и в хипотезите на чл.12,ал.2, т.1 до т.4 от ЗСММ (ако действията на гражданите: „са насочени към насилствено изменение на конституционно установения ред или срещу териториалната цялост на страната; застрашават обществения ред в съответното населено място; застрашават народното здраве при предварително обявена епидемична обстановка; нарушават правата и свободите на другите граждани“), като трябва да е направено с мотивирана писмена заповед 24 часа преди мероприятието, т.е последното трябва да е организирано по реда посочен в ЗСММ. Във всеки от визираните варианти обаче е нужен разпоредителен акт на кмет за да може органите на МВР, общинска полиция или др. Да извършат един правно-валиден акт.
  • В случай на законосъобразно организирано гражданско сдружаване около сградите на Министерски съвет и Президентството на Република България, се стигне до напрежение между граждани и полицейски служители, допустимо ли е използване на сила от страна на служителите на реда и изтласкване на участниците в протестното шествие от въпросната локация? Според чл. 7 от ЗСММ, организираното гражданско събрание трябва да бъде на не по-малко от пет метра от визиеаните по- горе сгради, символизиращи властта в държавата. Когато този периметър бъде нарушен от страна протестиращи, т. нар „обозначена зона“ може да бъде „отвоювана“ от полицейските служители. Това е така, защото законът изрично поставя тази граница с цел превенция.
    По-сложно стои въпросът при нагнетено и отприщило се напрежение между граждани и полицесйки служители. Ако полицаи на „първи ред“ получат законосъобразна заповед, от съответната компетентна единица на йерархично по-горно ниво, да използват агресивни действия с цел потушаване на размириците, то те действат легитимно ако самата заповед не предтсвлява явно престъпление. Този принцип е установен в чл.16 от НК („не е виновно извършено деянието, което е осъществено в изпълнение на неправомерна служебна заповед, дадена по установения ред, ако тя не налага очевидно за дееца престъпление“). Заповедта ще е неправомерна, когато противоречи на закона, но е издадена от лице, което е в обстановка на събординация спрямо лицата, които изпълняват заповедта. Последните обаче явно трябва да съзнават, че не извършват очевидно престъпление. Сами може да се убедите, че границата е тънка, особено когато говорим за лица, които защитават реда и се сражават с престъпността. Именно те би трябвало да са особено запознати с това кое е престъпно и кое не е. В тази връзка при телесно увреждане на много от протестиращите, на много от служителите на реда и при други извършени и установени престъпления е изключено да се прави обща констатация за извършените деяние. Тоест не може да се говори, от юридическа гледна точка, за потвърдена вина на едната или другата страна (участващи в размириците). Предтавете си само как правото би се върнало в един тъмен за своята история период, в който на наказание или публично порицание били подлагани цели групи и кръгове от хора. Не, това не е пътят. Ако наистина са установени много случаи на единоборство между полицаи и граждани, с последвалите от тях наранявания, за всеки отделен случай трябва да се започне производство, защото точно така ще има наказание, което ще може да се наложи на определен човек за определено деяние, както изисква и чл.35 от НК („наказателната отговорност е лична“).
    Как обаче би изглеждало обвинението,ако полицейски служител се е подчинил на незаконосъобразна заповед, но несъзнавайки престъпния и характер и с това е нанесъл напр. средна телесна повреда на лице? Тъй като  самият служител изпълняващ заповедта е в обективна невъзможност да знае престъпния и характер, той ще се освободи от наказание, чрез възможността предоставена от чл.16 от НК. Издалият, незаконосъобразната заповед, следва да бъде подведен под отговорност като подбудител към извършване на телесна повреда. Ако служителят причинил телесната повреда е съзнавал неправомерността на заповедта и е съзнавал престъпния и характер то той следва да бъде подведен под отговорност като причинител на телесна повреда. Последната хипотеза е, когато гражданин нансесе телесна повреда на орган на реда. При такава ситуация квалифицирания състав на чл.131, ал.1 от НК („за причиняване телесна повреда…на длъжностно лице…“), намира почва да покаже строгостта си срещу причиняване на телесна повреда срещу лице защитаващо обществения ред.
    Вариантите за индивидуализиране на наказанието, за подвеждането под даден състав и тн. са безброй, колкото могат да бъдат и случаите при размирици, но това само идва да покаже, че общия знаменат и наказателното право са нещо несъвместимо.
  • Какви наказания могат да се налагат на граждани и длъжностни лица надхвърлили законоустановения праг на допустимост при изявяване на правото на сдружаване? ЗСММ, в своя чл. 14 дава отговор на този върпос („граждани и длъжностни лица, които нарушават установения ред и гаранциите за организиране и провеждане на събрания, митинги или манифестации, се наказват с глоба от 50 до 300 лв., ако не подлежат на по-тежко наказание.“). Определено е административно наказание глоба в посоченият в разпоредбата размер и наложена с наказателно постановление по ЗАНН, но само ако деянието на извършителят не представлява престъпления. Ако то е такова евентуалната присъда ще погълне администратино-наказателната санкция.
  • Има ли от какво да се безпокоят стачкуващите от Закона за събранията, митингите и манифестациите? Стачката е правно-легитимно средство на участващи в трудово правоотношение лица, да изразят своята позиция и своите искания. Тя също е част от правото на свободно сдружаване, но за разлига от събранията, митингите и манифестациите, тя няма политически, идеологически или друг такъв аспект. Целта на стачката е издействане на определени блага за престиращите труда си от техният работодател. Това иманенентно право не е закрепено и не се защитава от ЗСММ, а от Закона за уреждане на колективните трудови спорове (ЗУКТС). Това заграниччение е важно, както от лингвистична гледна точка (стачката, често се смесва с митинга, сдръжаването и т. нар. „протест“), така и от юридеска страна. Правата описани в Конституцията и ЗСММ са граждански права, защитаващи интереси и позиции често наджвърлящи ежедневието, отиващи по-далеч в исканията си. Исканията на сдружаващите се по ЗСММ могат да бъдат и политически, което е изричзно забравено за стачката (чл.16, т.7 от ЗУКТС „не се допуска стачка… с която се предявяват политически искания“). Стачката предвидена за уреждане на трудовоправни спорове е „последната инстанция“ в опита на трудещите се да успеят да постигнат своите искания по легитимен път.
  • Наказуемо ли е посегателството срещу свободното осъществяване на събрание, митинг или манифестация, допустими по Закона за събранията, митингите и манифестациите? Положителния отговор на този въпрос може да бъде изведен от разпоредната на чл. 174а, ал.1 от НК, която гласи: „който с насилие, измама, заплашване или по друг незаконен начин разтури или попречи да се проведе събрание, митинг или манифестация, допустими по Закона за събранията, митингите и манифестациите, се наказва с лишаване от свобода до две години“. Всяко посегателство срещу разрешено и организирано по законосъобразен начин гражданско единение по ЗСММ е престъпно посегателство. Това е така, защото НК брани издигнатата в субективно право възможност, от Коституцията на РБ, на всеки гражданин, да участва в свободно сдружаване. Проявено насилие или възпрепядстване на граждани да упражняват закрепените в най-висшия правен акт свои права е въздигнато като престъпление, за което е възможно изтърпяване на наказание- лишаване от свобода до две години.
  • Възможно ли е служителите на реда ( накратко: полицаи) да носят отговорност за действията си по служебен ред? Възможно е при нарушаване на дисциплинарните норми установени в ЗМВР, служител на реда, превишил правомощията си, накърнил честта на професията, не изпълнил законоустановена заповед или действал без правно легитимираща заповед, да бъде дисциплинарно наказан по реда установен в разпоредбите на чл.191-207 от ЗМВР. В по-структуриран план, при наличие на предпоставки, продиктувани от поведението на полицай, на него може да му бъде наложено, по служебен ред, дисциплинарно наказание. Последното не премахва и съществуваща възможност на служителя да бъде наложена и имуществена санкция. В изброените хипотези на чл.203, ал.1, т.  7,8,9,12,13 от ЗМВР служител на институцията може да бъде уволнен за превишаване пределите на своята власт, за грубо отношение и посегателство върху телесната неприкосновеност на лице и др. хипотези.  Трябва да се отбележи, че налагането на дисциплинарно наказание не означава, че се парира възможността да се носи наказателна отговорност, защото едната отговорност не поглъща другата.

В заключение, смятам, че темата има благодатна почва за развитие, защото контитуционно закрепеното право на гражданите да се сдружават е един от сигурните пътища, по които едно общество може да защитава или отрича легитимността на основните процеси в държавата. Това от само себе си подсказва, че всяка стъпка в усъвършенстването в тази насока е стъпка и във всеобщото развитие. Всяко посегателство пък, връща процесът обратно назад. Стремежът към защита на това право трябва да е непрестанен, а поругаването му трябва да бъде назидавано. И само така така, чрез правото, чрез законността процесите и решенията, които диктуват развитието на страната ни ще имат своя първоизточник.

 

Калоян Георгиев

Студент в ЮФ на СУ “Св. Климент Охридски”

Роден в гр. София. Редовен студент по право в Юридическия факултет на Софийски университет “Св. Климент Охридски” от 2016г. Участвал в програмата “Еразъм +” свързана с обмен на информация и ценности между лица от цяла Европа. С особени интереси в наказателното и търговското право. Автор на материали свързани с концепцията на правовата държава и наказателноправния аспект при осъществяване на политически престъпления.

Вижте всички публикации на Калоян Георгиев