Адвокатурата заема особено място в обществения живот. Тя е призована да подпомага гражданите при защита на техните права и законни интереси, да бъде посредник между тях и държавата. На адвокатите се доверяват най-съкровените тайни, в зависимост от нуждите, те оказват разнообразно съдействие на членовете на гражданското общество в почти всеки елемент от социалното им битие и личен живот.

Държавата и обществото имат повишени очаквания към професионалното ниво и отговорност на адвокатите и техните морално-етични качества. Един от начините за реакция към тези повишени изисквания е в предвиждането на дисциплинарна отговорност за провинилите се членове на адвокатурата, чрез нейния дисциплиниращ, мотивиращ и превантивен ефект.

Дисциплинарната отговорност е един от видовете самостоятелна юридическа отговорност, която се налага, независимо от наказателната и имуществената, при виновно неизпълнение от страна на адвоката на задълженията му, произтичащи от нормативните актове, регламентиращи неговата дейност. Изразява се в понасяне на някакви неблагоприятни последици от провинилия се, за което в Закона за адвокатурата е изградена една стройна система, указваща различните дисциплинарни нарушения и наказанията, които се налагат при извършването им.

За да бъде реализирана тази отговорност, е необходимо създаване на нарочна, легална процедура, която наричаме „дисциплинарно производство“ (ДП). Тя трябва да отговаря на определени изисквания. На първо място, необходимо е да дава реална възможност за постигане целите на дисциплинарната отговорност, произтичащи от интереса на обществото, включително и на самите адвокати, с налагане на наказания на тези, които са нарушили законовите, морални и професионални изисквания при запазване на независимостта, свободата и самоуправлението на адвокатурата. Същевременно, в нея трябва да съществуват достатъчно гаранции за ефективно осъществяване правото на защита на обвинените.

Понастоящем дисциплинарното производството е уредено частично в Глава тринадесета, Раздел ІІ, чл. 138 до 146 от действащия Закон за адвокатурата (ЗА). За неуредените въпроси, по силата на бланкетната норма на чл. 139, ал. 5 от ЗА, се прилагат правилата на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК). Началото на процедурата се поставя при наличието на някакъв законен повод (чл. 137 ЗА) като Адвокатският съвет (АС) на колегията, към която се „числи“ обвиненият адвокат, извършва проверка за наличието на достатъчно данни  за извършено нарушение по специален ред. Ако се установят такива, се взема решение за образуване на дисциплинарно производство, изготвя се, внася се и се поддържа обвинение в съответния дисциплинарен съд (ДС). При положение, че обвиненият адвокат е сред ръководните, контролни или дисциплинарни органи, компетентността е възложена на Висшия адвокатски съвет (ВАдС), а делото се гледа от Висшия дисциплинарен съд (ВДС).  Производствата са „открити“ и с участието на „заинтересуваното лице“. Решението на ДС подлежи на въззивно обжалване пред ВДС, а това на ВДС като първа инстанция – пред ВКС.

Дори беглият прочит на нормативната уредба демонстрира множество добри законодателни решения. Например, чрез анонимен сигнал не може да се инициира ДП, като същевременно отказът за образуването му подлежи на оспорване от заинтересуваното лице. Производството по събиране на данни наподобява предварителна проверка и донякъде досъдебно производство. На адвоката са дадени възможности за защита от самото начало на процеса чрез даване на обяснения, ползване на защитник и пр.  Субектът на дисциплинарна власт – ДС, съответно ВДС е с максимална автономност и е различен (за разлика от процедурата по закони) от този, който образува производството, събира първоначалните доказателства и поддържа обвинението. Пред ДС/ВДС се допускат всички относими доказателства, предвидена е „многофазност“ на процеса, двуинстанционно производство и т.н.

Въпреки това, особено в последните години, в общественото пространство се повдига тезата, че ДП не е регламентирано добре и се нуждае от изменения. Вярно е, че няма съвършен закон и организацията на обществените отношения винаги може да се усъвършенства. Вярно е и друго, а именно, че обществените отношения не са нещо застинало, те се променят, което неизбежно предпоставя изменения в тяхната нормативна регламентация.

Затова тук ще представим някои от най-настоятелно и често правените предложения и ще изложим мнение, необходимо ли е и евентуално как да бъдат възприети.

  1. Едно от съществуващите мнения за промяна съществува в две разновидности. Според първата, е необходимо ДП да бъде уредено изцяло и само в ЗА. Втората е по-умерена, според нея вместо НПК, субсидиарно трябва да се прилагат правилата на някой друг от съществуващите процесуални кодекси. Мотивите, които се представят, са разнообразни, но твърде необосновани, нелогични и несъстоятелни, което прави излишно тяхното излагане тук. В самият ЗА добре са отчетени спецификите на адвокатската дейност, нейната обществена значимост и особеностите, свързани с конституционните правила и статут на адвокатурата. Относно неуредените от ЗА въпроси – фактът, че най-добрата защита на обвинения се предлага от процедурата на наказателния процес е очевиден. Той е общоизвестен и никой уважаващ себе си юрист не би твърдял обратното. Достатъчно е да споменем само основните принципи, въплътени в НПК, съществуващата там презумпция за невиновност, разпределението на доказателствената тежест, лежаща изцяло върху обвинението и пр. Това е единственият закон, според който не е допустимо осъдителният акт „да почива на предположения“ и такъв да може да бъде постановен само „когато обвинението е доказано по несъмнен (т. е. извън всякакво съмнение, по един наистина категоричен, безспорен, д. м.) начин“ ( чл. 303 от НПК).

От 2004 г. и особено след 2007 г. (влизането на България в ЕС), вътрешното ни законодателство се разви значително в областта на спазване и защита на човешките права. На нашата територия започна да действа като самостоятелен правопорядък, „приматен” спрямо „вътрешните” ни нормативни актове, правото на ЕС (ПЕС), където тази защита е част от първичното законодателство и е въздигната в негов основен принцип. Това положение придобива особена валидност с оглед съобразяване утвърждаването на Договора за Европейския съюз (ДЕС), в чл. 6 от който Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС) е възприета като част от първичното право на ЕС, „със същата правна сила, неделимо и наравно“ с учредителните договори. Вследствие на членството ни в ЕС и Съвета на Европа, в този смисъл започна промяна в положителна насока, както в съдебната практика, така и в дейността на администрацията. Защитата на правата на личността във всичките им аспекти е изнесена на първо място в правните системи на страните от ЕС. И след като установяваме, че в случая те се охраняват най-добре от процедурата по НПК,  можем да приемем, че производството по ЗА е израз на една добра и „икономична” законодателна практика. Затова идеите за промяна са, меко казано крайно неуместни и не следва да бъдат споделени.

  1. Вторият проблем, който се поставя, е свързан с участието в производството на „заинтересуваното лице”.

Съществува например мнение, че участието на „заинтересуваната страна” в процеса е желателно, защото подобрява „балансираността” на процеса, контролира го и така охранява по-добре интересите на гилдията и гражданите. Отпадането на участието му във фазата пред ДС на дисциплинарното производство било отстъпление от независимостта на адвокатурата.

2.1. Тезата не може да бъде споделена. Няма никаква връзка между „баланса“ в процеса и необоснованото участие на някакво лице в него. Мотивът за засягане на адвокатската автономност е напълно неразбираем. Безпричинното участие на някого в съдебната фаза никак не допринася за утвърждаване на самоуправлението, нито обратното – накърнява независимостта.

2.2. С оглед спазването на юридическата ни традиция, трябва да споделим, че такова „лице“ не е било участник в процеса пред дисциплинарните комисии по Указ 1812 за адвокатурата (отм.), нито в който и да е от по-старите закони. Институтът на заинтересуваното лице „се появи” едва в предходния ЗА от 1991 г. (отм.), в чл.104, ал.4. Там му бе дадена възможността да иска отвод на извършващия дисциплинарната проверка (с действащия ЗА тази възможност бе отнета). Липсваха каквито и да е други указания за естеството на тази правна фигура. В новия закон институтът на „заинтересуваното лице” остана прекалено неясен, неразвит. От закона не може да се изведе кой може да придобие това качество, от къде, какви са основания, придаващи „заинтересуваност”, как се представлява „лицето” и пр. Законът използва понятието „лице”, от което не може да се прецени, какви са неговите правомощия. Ако искаше да е „страна”, законодателят щеше да го определи като такава, с този термин. Същевременно, присъствието му затруднява защитата на обвинения. Не би следвало да му се дават по аналогия правата на „пострадал” по см. на НК, още по-малко в съдебната фаза, тези на граждански ищец или/и частен обвинител, нито на „заинтересувана страна”, предвид изричната забрана по чл. 46, ал. 3 от ЗНА. Тогава се поставя логичният въпрос защо изобщо е необходимо да участва в процеса, още повече, че обикновено това участие затормозява и забавя делата?

2.3. Споделеното по-горе относно повишаването на нивото на защита на правата на личността и изменението на качеството на съдебното и административно производство, е валидно в пълна степен и относно охраната правата на такова лице. Затова, засегнатият от действия (бездействия) на адвокат разполага с множество правни инструменти за охрана на своите права и законни интереси, т. е. не е необходимо да ги реализира (подпомага, подсигурява защитата им) в процеса по дирене на дисциплинарна отговорност на адвокат пред дисциплинарния съд. За него все пак би следвало да се запази възможността по чл.137, ал.6 ЗА – да обжалва отказа за образуване на дисциплинарно производство, което е по-близко до реда по НПК, който допуска „вътрешно” оспорване на постановлението на съответния прокурор, с което се отказва образуване на досъдебно производство пред горестоящата прокуратура и с постановките на ПЕС, касаещи правото на подаване на жалби;

2.4. Смисълът на дисциплинарното производство се изчерпва с неговата задача – подобряване дейността на адвокатурата, по-доброто изпълнение на възложената ѝ от Конституцията и законите роля. С дисциплинарните простъпки тази дейност се засяга отвътре, те, сами по себе си нямат някакво „външно” проявление, освен ако осъществяват едновременно състав на някакво друго правонарушение (гражданско, административно или по НК). „Засегнатите” от въпросното „външно” проявление на „адвокатското“ нарушение разполагат с възможности и могат да защитят правата си пред компетентната институция (административен орган, граждански или наказателен съд).

2.5. Като съобразим изложеното в предходната точка, установяваме, че дисциплинарното нарушение засяга конкретни обществени отношения, свързани с правилното отправление на адвокатската дейност. Следователно, от нормативна гледна точка никакви трети лица обективно не биха могли да имат качеството на пострадал. (Заб. Да вземем за пример престъплението набедяване (чл. 286 от НК). Набеденият „страда” от него в житейски смисъл, но юридически, от наказателноправна (съответно дисциплинарна) гледна точка, засегнати се явяват отношенията, свързани с правосъдието, поради това не е допустимо конституирането му в процеса като граждански ищец и/или частен обвинител).

2.6. Участие на „заинтересувано лице” не се предвижда в дисциплинарните производства по ЗСВ, ЗННД, ЗЧСИ и другите закони, регламентиращи професиите, упражнявани изключително от лица с юридическа правоспособност. Следователно се създава една неравнопоставеност в ущърб на адвокатурата между правните професии, която е предпоставка за обявяване на текстовете за дискриминационни. Действително, според Конституцията, адвокатурата е „независима и самоуправляваща се”, но липсва каква да е връзка между това и участието на „заинтересуваното лице” в съдебната фаза по реализиране на дисциплинарна отговорност.

2.7. Такова участие има в някои от страните в бившия СССР, но не и сред всички наши европейски партньори.

От споделеното можем да направим извода, че е необходима промяна в ЗА, насочена към отпадане участието на „заинтересуваното лице” в съдебната фаза на дисциплинарното производство.

  1. Друг повдиган въпрос е този за откритостта на съдебните заседания на ДС.

Безспорно е, че публичността на съдебното производство създава усещане за „държавност” у гражданите. Същевременно тя е една от гаранциите за неговите качества и по-точно за обективното, справедливо и безпристрастно разглеждане на делата. Дали обаче тези постановки са валидни в пълнота относно дисциплинарния процес, воден срещу адвокати?

3.1. В „откритостта” на съдебните заседания на дисциплинарните състави и допускане присъствието там на някакви „външни” за адвокатурата лица няма никаква житейска и правна логика. Причините за гледане на дисциплинарните дела при закрити врати съвпадат в голяма степен с тези за отпадане на заинтересуваното лице от съдебната фаза на процеса. Може да се добавят и няколко допълнителни аргумента: На първо място, в самото производство се коментират и стават известни факти и обстоятелства за трети лица и по този начин се нарушава задължението за опазване на адвокатската тайна. На второ място, изнасят се данни за работата на обвинения адвокат, като в оценката им, поне от страна на обвинителя, се съдържа укор, а те все още са само твърдения. Това действа негативно върху гражданите, особено настоящи или потенциални бъдещи клиенти на обвинения. На трето място, присъствието на трети лица създава неудобства за обвинения, представителя на АС и дисциплинарния състав, както морално-етични, така и чисто организационни.

3.2. Идеята за премахване на откритостта на заседанията за граждани и запазването ѝ само за адвокати не е нова и добре отговаря на традицията. Такива са били разрешенията в ЗА от 1925 г.(отм.), 1947 г. (отм.) и чл. 108, ал. 3 от ЗА от 1991 г. (отм.).

3. 3. Сравнителното изследване също не дава основания за запазване на сегашното положение. Например в Русия (с която, както ще видим по-долу имаме множество сходни регулации относно адвокатската работа), тези производства са закрити по силата на чл. 23.10 от Кодекса за професионалната етика на адвоката (КПЕА), вземат се мерки за неразпространяване на лични данни и други факти от личния живот (чл. 19.4.), а участниците изрично се предупреждават за неразгласяването им (чл. 23.1.);

3.4. „Вътрешноведомствената“ процедура по налагане наказания на магистрати, нотариуси, ЧСИ и др. не е открита.

Следователно и тук е необходима промяна, която може да съставлява една компилация на техните разпоредби. И един допълнителен аргумент – такова „закриване” ще предотврати грозните сцени, на които нееднократно бяхме свидетели и опитите на обвинени да въздействат неправомерно върху вътрешното убеждение на дисциплинарните състави чрез „масовки” от платени клакьори, наемането на охранители за опазване на реда и пр. Дори от организационна гледна точка, е необходимо да предвидим, че всъщност повечето колегии изобщо не разполагат с подходяща зала, в която да се поберат повече от десетина човека. Същевременно, възможността, на делото да присъстват адвокати, ще защити прозрачността и обективността на процеса.

  1. Може би най-често и най-настоятелно се поставя проблемът с оспорване на решенията на ДС пред съд (възможността за т.н. „външно” обжалване). Правилното му решаване е от изключителна важност. Това е така, защото в момента съществуват насадени в адвокатурата съмнения за т.н. „поръчкови процеси”, които са изключително вредни за нормалното ѝ функциониране, те директно подравят нейните устоите, а това като резултат пряко ощетява и самите граждани, ползващи юридически услуги. Чрез създаване на подходящо законодателство ще се повиши „прозрачността” и ще се възстанови доверието в управителните, контролни и съдебни органи, с което ще се подобри атмосферата на работа и взаимодействието между членовете на гилдията и нейните институции, което ще допринесе значителни ползи за обществото.

Логическото тълкуване на идеята на конституционните разпоредби в нашата Конституция, е за възможност за оспорване пред съд на почти всички актове, освен изрично изключените, които засягат някакви права и законни интереси на гражданите. Санкциите по ЗА безспорно се явяват такива. Същевременно, именно в Конституцията е обявена свободата, независимостта и самоуправлението на адвокатурата, а също е безспорно, че реализирането на дисциплинарната отговорност е част от управлението на определено формирование или дейност.  Във върховния ни закон липсва ясна позитивна уредба, а практиката на Конституционния съд все още не дала категоричен отговор кое от двете се ползва с по-голяма тежест. Затова обосноваването на правото на оспорване на решенията на ДС на конституционна плоскост засега е твърде сложна, трудна задача, с неясен и лесен за оспорване резултат, какъвто и да е той. По тези съображения, ще се опитаме да обосновем необходимостта от някои частични промени, поне когато е наложено най-тежкото наказание – лишаването от право да се упражнява адвокатска професия по аргументи, несвързани с повелите на нашата Конституция:

4. 1. Лишаването от право да се упражнява адвокатска професия засяга конституционно защитеното право на труд. То е твърде тежко наказание и преценено според утвърдените критерии по делото „Енгел” („Енгел и др. против Нидерландия“- Р на ЕСПЧ по Жалби №№ 5100/71, 5101/71, 5102/71, 5354/72, вж. също Курдови и Иванов с-у Б-я, Ж №16137/04, Р. от 31. 08. 11, Камбуров с-у Б-я, Ж№ 31001/02) съставлява „наказателно производство” по см. на ЕКПЧ (съответно и ХОПЕС), което изисква една по-висока степен на контрол от някакъв „външен” орган.

4. 2. Това наказание засяга в значителна степен не само наказания адвокат, но и „външни” на адвокатурата отношения и лица – семейството на адвоката, неговите клиенти и др., както и техни лични права и законни интереси, т. е. не може да се приеме единствено като акт, свързан с администриране на нашата професия. От това отново следва, че би трябвало да подлежи и на външен контрол.

4. 3. Отказът за приемането на адвокат (чл. 7, ал. 5 от ЗА) и решението на АС за отписване на адвокат (чл. 22, ал. 3 от ЗА) подлежат на оспорване пред ВКС. Следователно, може да се приеме, че ЗА, възприеман в неговата цялост и единство, предполага съдебен контрол върху възможността за упражняване на адвокатска дейност.

4.4. Такова разрешение отговаря по-добре на българската законодателна традиция. Подобна е била процедурата по чл. 113 от ЗА от 1991 г. (отм.), според който, когато е определено наказание „лишаване от права“, потвърдителното решение на ВДС, е подлежало на обжалване пред ВКС. При действието на Указ 1812 за адвокатурата от 1976 г. (отм.) не се е предвиждало „външно“ обжалване, но този Указ е действал съобразно постановките на отм. Конституция от 1971 г., при съвсем различна обществено-икономическа обстановка, в духа на своето време. Освен това, по него е бил предвиден специален ред на конституиране на дисциплинарните комисии, изключващ всякакви съмнения за необективност на някой от техните членове, а на заседанието винаги е участвал прокурор от тогавашната Главна прокуратура (ГП), който е имал право на протест. Втората инстанция е била пред Бюрото на Централния съвет на адвокатурата и там също е участвал прокурор от ГП. Според чл. 47, ал. 2 от този указ, министърът на правосъдието е можел да отменя неправилните и незаконосъобразни решения по дисциплинарни дела (т. е. отново е имало някакъв елемент на „външен“ контрол). Указът за адвокатурата от 1952 г. (отм.) предвиждаше оспорването на решенията на дисциплинарните комисии пред министъра на правосъдието (външен контрол). Според Закона за адвокатите от 1947 г. (отм.), във всички дисциплинарни състави са участвали по трима щатни съдии, а обвинението се е поддържало от прокурор. На обжалване пред ВДС е подлежало само решението „лишаване от право на адвокатство”. Първият истински Закон за адвокатите от 1925 г. (отм.), също е предвиждал касационно обжалване пред стария ВКС на решения на дисциплинарните състави за „изключване от професията“(чл. 105). При действието на Закона за адвокатите от 1888 г. (отм.) дисциплинарният надзор е бил поверен основно на окръжните съдилища. В обобщение, определено можем да твърдим, че в цялата история на адвокатурата лишаването от адвокатски права, по един или друг начин, е подлежало на контрол от орган, който не е част от нея.

4.5. Сходни изводи бихме могли да направим и при изследване на чуждите законодателни практики. От множество публикации е известно, че в САЩ окончателните решения в случаите на лишаване на адвокати от права принадлежат на съответния Върховен съд. В Германия дисциплинарните дела са възложени на съответния колегиален „съд на честта” (подобни институти имаше в нашите въоръжени сили, сходни с този на съществувалия „другарски съд”, от които се отказахме прекалено лесно и напълно необосновано, те както се вижда имат своята роля и в истински, утвърдено демократичните общества). Въззивът е пред палата, заседаваща в смесен състав от действащи съдии и адвокати. Върховният надзор е предоставен на нарочно създаден към германския Върховен федерален съд Сенат по адвокатските дела, който има правомощията да преразглежда изцяло всички решения, постановени от предходните инстанции. При сравнителното изследване се констатира, че нашите правила са доста близки до тези в Русия (а достиженията на руската правна школа са общоизвестни и признати, достатъчно е да си спомним за проф. Таганцев, чийто проект е сред първоизточниците на нашия пръв Наказателен закон).  Законът има съвсем същото наименование. Там дисциплинарното производство е уредено по-подробно в техния Етичен кодекс – споменатия КПЕА (който също като нашия е вътрешен, създаден от техния Всерусийски съюз на адвокатите), и там има нещо като досъдебно производство, което се осъществява от специална квалификационна комисия, налице са и още значителни на брой сходства. Разглеждането на същинското производство и решаването на въпросите, свързани с отговорността е предоставено на Съвета на съответната адвокатска палата. Но по силата на чл. 25.2, неговото решение за прекратяване на адвокатските права на обвинения, подлежи на обжалване пред съд на процесуални основания.

4.6. Наше задължение като страна-членка на ЕС е да се съобразяваме на първо място с постановките, произтичащи от неговото право. Европейската регламентация е въплътена в Директива 98/5 на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 1998 г. (ОВ L 077/36), която е създадена за улесняване практикуването в държава-членка, различна от тази, в която е придобит първоначално адвокатският статут. Чрез нея се създава един минимум от правила, вкл. в дисциплинарното производство относно адвокати, които практикуват в чужди държави от ЕС. Съвсем логично е, че техните права и задължения не могат да се различават съществено, включително в качеството им на обвинени, от тези на „местните” адвокати, за да не бъдат третирани по-неблагоприятно и обратно, да не се поставят в някакво привилегировано положение.  В Директивата, въпросите с дисциплинарното производство са уредени в чл. 7, чийто първи параграф постановява, че обжалването на наказанията се осъществява по правилата на приемащата държава. Но в чл. 9 е указано изрично, че решенията за отказ за вписване като адвокат, заличаването на такова вписване, както и тези за налагане на дисциплинарни наказания следва да бъдат мотивирани и да „подлежат на обжалване пред съда в съответствие с разпоредбите на вътрешното право”. Следователно, по силата на примата на ПЕС, ние сме длъжни да създадем правни рамки, даващи възможност за такова оспорване.

4.7. Лишаването от права в различните му форми подлежи на оспорване пред съд в съответствие с устройствените закони, регламентиращи всички останали юридически професии. Затова са приложими мотивите в полза на търсеното изменение на ЗА, изложени по-горе в т. 2.6. относно отпадане участието на „заинтересуваното лице” в съдебната фаза пред ДС /ВДС.

В обобщение, очевидно е, че е наложително изменение на ЗА в тази насока и съобразяването му със съвременните изисквания.

Малко по-различно стои въпросът, когато е наложено някое от по-леките наказания. Тук правото на обжалване пред съд не е така лесно защитимо.  Това е така, защото макар и чрез тях също да се накърнява някакво „защитимо право”, е необходима много внимателна преценка какъв е неговият характер и степента на това засягане, а също и че то остава почти само „вътре” в адвокатурата. След което да се съпостави със стойността на едно касационно производство, колко ще ни струва тази защита и доколко е наложително да бъде предоставена (готови ли сме да платим цената). Освен това трябва да се намери балансът между обществения интерес от самоуправлението и независимостта на адвокатурата от една страна и пререшаемостта на едни по естеството си управленски, вътрешни за нея решения. Римският принцип, че „съдът не се занимава с дреболии” също е трудно преодолим, още повече, че иде реч за върховната ни инстанция. Биха могли да се развият и някои допълнителни съображения, например:

А. Когато решението е с оправдателен диспозитив или наложеното наказание не е „лишаване от права“, се засягат, съответно регулират само „вътрешни“ на професията интереси.

Б. Степента и интензитетът на засягане на права и законни интереси при другите наказания не са толкова високи.

В. Производството пред ВДС има по-скоро въззивен характер, предметът на изследване там е много по-обемен, пълен, включващ и неоспорените пороци, съответно нивото на предоставяна защита за обвинения адвокат е по-високо.

Г. Избягва се необоснованото натоварване на ВКС.

Д. С което се създава и възможност, измененията да бъдат възприети по-лесно от НС и се предотвратява съпротивата на магистратите.

Е. Дори изричната разпоредба на чл. 9. 2 от разглежданата Директива 98/5 сякаш не може да се приеме за „самодостатъчен” мотив за допускане оспорването на всички видове наказания. Това е така по няколко причини. От нейния чл. 7. 1. и от самия чл. 9 се вижда, че обжалването е в съответствие с вътрешното законодателство (т. е. не е абсолютно задължително да се оспорва винаги и всичко, а това, което е решила приемащата държава). Систематично, текстът за съдебното оспорване се разглежда заедно с обстоятелствата, които по някакъв начин преграждат възможностите за упражняване на адвокатската професия. А това би могло да се тълкува като „подсказка”, че обжалването пред съд е задължително само когато  наказанието има за последица лишаването от права. Практиката на СЕС по чл. 9 от Директивата, както и по нормативите, регламентиращи свободното упражняване на други дейности в чужда държава-членка на ЕС показва, че допуснатите и разгледани дела по такива текстове на ПЕС винаги са свързани с някакво оплакване за преграждане на възможността да се упражнява такава дейност, като не е релевантно дали това е вследствие дисциплинарно наказание или други, административни причини. Въпроси за по-леки наказания засега не са разглеждани (не са известни на автора).

В тази си част темата е твърде пространна, може да се изложат още множество аргументи и в двете посоки. Затова дебатът трябва да остане открит и да намери своя окончателен отговор в хода на законодателния процес.

Вместо заключение ще представим нашите предложения за изменения в Глава тринадесета, Раздел ІІ от ЗА, като се надяваме да послужат за една добра отправна точка по пътя към нужните промени:

І. 1. В чл. 139, ал. 1, изр. първо от ЗА, след думата „обвинителя” се заличава пунктуационният знак „запетайка” и вместо нея се поставя съюзът „и”. В същото изречение, след думата „съюз”, преди точката, думите „и заинтересуваното лице”, се заличават;

Нов текст на чл. 139, ал. 1: „Дисциплинарният съд разглежда делото с участието на обвинителя И дисциплинарно обвинения адвокат или адвокат от Европейския съюз. Неявяването на дисциплинарно обвинения адвокат или адвокат от Европейския съюз не е пречка за разглеждане на делото“.

  1. В чл. 139, ал. 2, последното изречение се заличавал

Нов текст на чл. 139, ал. 2: „Ако дисциплинарно обвиненият адвокат или адвокат от Европейския съюз не е уведомил адвокатския съвет за промяна на своя адрес, обявлението за образуване на дисциплинарно производство и за неговото насрочване се поставя в адвокатския съвет, като призоваването му се смята за редовно“.

  1. В чл. 139 се създава нова ал. 6 „Заседанието на дисциплинарния съд се провежда при закрити врати, но се допускат да присъстват адвокати.” Сегашната ал. 6 става ал. 7.

ІІ. В чл.  141, ал. 1 се създава ново второ изречение „Решението на дисциплинарния съд, с което е наложено наказание по чл. 133, ал. 1, т. 4 и 5 от ЗА, подлежи на обжалване чрез дисциплинарния съд до Върховния касационен съд в 14-дневен срок от постановяването му по реда на чл. 7, ал. 7.”

Нов текст на чл.  141, ал. 1: „Решението на дисциплинарния съд може да се обжалва от страните в 14-дневен срок от обявяването му чрез дисциплинарния съд до Висшия дисциплинарен съд. Решението на дисциплинарния съд, с което е наложено наказание по чл. 133, ал. 1, т. 4 и 5 от ЗА, подлежи на обжалване чрез дисциплинарния съд до Върховния касационен съд в 14-дневен срок от постановяването му по реда на чл. 7, ал. 7.“

 Освен предложените изменения, спешно се нуждаем от допълнения в закона, свързани със защитата на личните данни и поверителната, лична  информация на участниците в процеса и засегнатите трети лица. Те могат да бъдат възприети от достиженията, например, на руското законодателство, като се съобразят националните ни особености и действащите в тази област норми на ПЕС.

Желателно е също, да се проведе дебат по въпроса нуждаем ли се от изменения в системата на дисциплинарните нарушения и наказания, насочена към диференциране на нарушенията, за които би могло да се наложи наказание „лишаване от право да се упражнява адвокатска дейност”.

 

Герман Германов

адвокат

Висше образование-специалност "ПРАВО" в ЮФ на СУ "Св. Климент Охридски". Работи като адвокат във Варна от м. Януари 1998 г. Доктор по наказателно право.. Специализирал "Право на Европейския Съюз" в ЮФ на СУ "Св. Климент Охридски". За контакти: german66@lex.bg

Вижте всички публикации на Герман Германов