Международни многостранни споразумения по опазване на околната среда при природни бедствия, производствени аварии и катастрофи (гражданска защита) с участието на Република България
Проф. д.ю.н. Георги Пенчев - Юридически факултет на Пловдивския университет "Паисий Хилендарски"
Увод
Междунородноправният режим на гражданската защита, разбирана като опазване на околната среда при природни бедствия, производствени аварии и катастрофи, е един от актуалните екологични проблеми на нашата съвременност особено в контекста на вредните последици от изменението на климата. С настоящото научно изследване се цели подпомагане на учени, практикуващи специалисти-еколози и обучавани лица в изучаването и анализа на международноправния режим на гражданската защита. Във връзка с това по-нататък ще бъдат разгледани накратко някои многостранни международни споразумения в тази област с оглед на правните мерки, предвидени в тях. По-голямо внимание ще бъде отделено на тези правни мерки в международните споразумения, които вменяват задължения за държавите-участнички в светлината на участието на Република България в тях.
От систематична гледна точка международното екологично право може да бъде обособено в 2 части – обща и специална. Общата му част включва тези международни споразумения, които имат по-цялостно значение за опазването на околната среда. Специалната му част е посветена на опазването на отделните природни ресурси или на дейности, оказващи значително въздействие върху околната среда, в случая – на гражданската защита. В контекста на тази систематика, настоящото научно изследване може да се окачестви като отделно подразделение на специалната част на международното екологично право.
За улеснение на учените, практикуващите специалисти и обучаваните лица е съставено приложение, съдържащо списък на международни многостранни споразумения по опазване на околната среда при природни бедствия, производствени аварии и катастрофи с участието на Република България. По-долу съответните международни споразумения ще бъдат разгледани в хронологична последователност.
I. Конвенция за трансграничните въздействия на промишлените аварии (Хелзинки, 17.03.1992 г.)
Тази конвенция е ратифицирана от Република България със закон от 16.03.1995 г. (ДВ, бр. 28 от 1995 г.). Тя е в сила за нашата страна от 19.04.2000 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 68 от 04.09.2015 г.
Предметният обхват на този международен договор включва предотвратяването, готовността за- и реагирането при промишлени аварии, които могат да причинят трансгранични въздействия, включително въздействията от такива аварии, причинени от природни бедствия (чл. 2, § 1). Тя не се прилага за: а) ядрени аварии или радиационни инциденти; б) аварии във военни съоръжения; в) неизправности в работата на язовири с изключение на въздействията от промишлени аварии, причинени от такива неизправности; г) аварии със сухопътен транспорт с изключение на: i) действията за реагиране при такива аварии; ii) транспортиране на мястото на дейността с опасни вещества; д) инцидентно изпускане на генетично модифицирани организми; е) аварии, причинени от дейности в морската среда, включително изследване и експлоатация на морското дъно; и ж) Разливи на масла или други опасни вещества в морето. (чл. 2, § 2). В чл. 1 са регламентирани дефиниции на редица правни понятия, сред които могат да бъдат споменати: „Промишлена авария“ означава събитие, възникнало в резултат на неконтролирано развитие при извършване на дейност с опасни вещества, както следва: i) в инсталация, например по време на производство, употреба, съхранение, третиране или обезвреждане; или ii) по време на транспортиране, доколкото то попада в обхвата на параграф 2, буква „г” на член 2.” (б. „а”); „Въздействия“ означава преки или непреки, незабавни или отложени неблагоприятни последствия, причинени от промишлена авария на inter alia: i) хората, флората и фауната; ii) почвите, водите, въздуха и ландшафта; iii) взаимодействието между фактори „i” и „ii”; iv) материалните активи и културното наследство, включително историческите паметници” (б. „в”); „Трансгранични въздействия“ означава сериозни въздействия в границите на юрисдикцията на дадена страна като резултат от промишлена авария, възникнала в границите на юрисдикцията на друга страна” (б. „г”).
Могат да бъдат посочени следните правни мерки за опазване на околната среда от вредното въздействие на промишлените аварии:
1) установяване на задължения за държавите-участнички с по-общо значение за опазването на околната среда от вредното въздействие на промишлените аварии (чл. 3).
Те се отнасят до: а) предприемането на мерки за предотвратяване на промишлени аварии, готовност и реагиране при настъпването им, както и за възстановяване на вредните последици от такива аварии (§ 1); б) разработване и прилагане на „политики и стратегии за ограничаване на рисковете от промишлени аварии чрез обмен на информация, консултации и други мерки за сътрудничество” (§ 2); в) задължението за оператора[1] на инсталацията или съоръжението „да предприеме всички мерки, необходими за безопасното извършване на дейностите с опасни вещества[2] и за предотвратяване на промишлените аварии” (§ 3); г)
Предприемане на „съответните законодателни, регулаторни, административни и финансови мерки с цел предотвратяване на-, готовност за- и реагиране при промишлени аварии” (§ 4);
2) установяване на специални правила, свързани с: а) идентифицирането на дейностите с опасни вещества, консултациите и становището на анкетната комисия по приложение II към конвенцията (чл. 4); б) доброволното разширяване на обхвата на дейностите с опасни вещества по Приложение I към конвенцията (чл. 5); в) предотвратяването на промишлените аварии (чл. 6); г) вземането на решение относно разполагането на дейности с опасни вещества (чл. 7); д) готовността за действие при аварийни ситуации (чл. 8); е) информирането и участието на обществеността[3] (чл. 9); ж) системите за информиране при промишлени аварии (чл. 10); з) реагирането при промишлена авария (чл. 11); и) взаимопомощта (чл. 12); й) отговорността и задълженията при промишлени аварии (чл. 13); к) научните изследвания и развитието (чл. 14); л) обмена на информация (чл. 15); м) обмена на технологии (чл. 16); н) компетентните органи и точките за контакт (чл. 17); о) Конференцията на държавите-участнички (чл. 18); п) правото на глас (чл. 19); р) Секретариата на конвенцията, чиято функция се изпълнява от Изпълнителният секретар на Икономическата комисия за Европа при ООН (чл. 20); с) уреждането на споровете (чл. 21); т) ограниченията относно предоставянето на информация (чл. 22); у) периодичното докладване от държавите-участнички за прилагането на конвенцията (чл. 23); ф) правната възможност за тези държави да сключват двустранни или многостранни международни споразумения с цел изпълнение на задълженията си по тази конвенция (чл. 24).
Към разглежданата конвенция фигурират 13 приложения, озаглавени както следва: Приложение І. Опасни вещества за целите на определянето на опасните видове дейност; Приложение ІІ. Процедура на Комисията по питанията съгласно членове 4 и 5; Приложение ІІІ. Процедури съгласно член 4; Приложение ІV. Мерки за предотвратяване на авариите, предприемани съгласно член 6; Приложение V. Анализ и оценка; Приложение VІ. Приемане на решения за разместване съгласно член 7; Приложение VІІ. Мерки за обезпечаване на готовността за извънредни ситуации съгласно член 8; Приложение VІІІ. Информация, предоставяна на обществеността съгласно член 9; Приложение ІХ. Системи за уведомяване за промишлени аварии съгласно член 10; Приложение Х. Взаимна помощ, предоставяна съгласно член 12; Приложение ХІ. Обмен на информация съгласно член 15; Приложение ХІІ. Задачи, отнасящи се до предоставянето на взаимна помощ, съгласно точка 4 на член 18; Приложение ХІІІ. Арбитраж.[4].
Извършено е следното изменение на конвенцията: Изменение на Приложение I, прието с Решение 2014/2 на 04.12.2014 г. на Осмата среща на Конференцията на страните, проведена на 3–5 декември 2014 г. в гр. Женева. То е в сила от 19.12.2015 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 75 от 27.09.2016 г.
II. Конвенция на ООН за борба с опустиняването в тези държави, които изпитват силна суша и/или опустиняване, особено в Африка (Париж, 17.06.1994 г.)
Тази конвенция е ратифицирана от Република България със закон от 12.01.2001 г. (ДВ, бр. 7 от 2001 г.). Тя е в сила за нашата страна от 22.05.2001 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 56 от 7.06.2002 г.
Основната цел на този международен договор е борба с опустиняването и смекчаване на последствията от сушата в държавите, които изпитват сериозна суша и/или опустиняване, особено в Африка чрез провеждането на „ефективни” мерки в тази насока (по арг. от чл. 2). В чл. 1 са регламентирани дефиниции на редица правни понятия, сред които могат да бъдат отбелязани: „опустиняване” означава деградация на земята в сухите, полусухите и малко влажните зони в резултат на въздействието на различни фактори, включително изменението на климата и дейността на чонека” (б. „а”); „борба с опустиняването” включва дейности, които са част от интегрираното развитие на земите в сухите, полусухите и малко влажните зони в интерес на устойчивото развитие и имат за цел: i) предотвратяване и/или съкращаване на мащабите на ерозията на земите; ii) възстановяване на частично ерозиралите земи; и iii) възстановяване на пострадалите от опустиняване земи” (б. „b”); „суша” означава естествено явление, възникващо, когато количеството на валежите е значително по-ниско от нормалните измервани нива, което предизвиква сериозно нарушаване на хидрологическия баланс, отразяващо се неблагоприятно върху продуктивността на земните ресурси” (б. „с”); „смекчаване на последствията от сушата” означава дейности, свързани с прогнозиране на сушата и които имат за цел намаляване на уязвимостта на обществото и природните системи от сушата, доколкото това влиза в рамките на процеса борба с опустиняването” (б. “d”).
Могат да бъдат отбелязани следните правни мерки за опазване на околната среда при силна суша и/или опустиняване по конвенцията:
1) изброяване на принципите, от които да се ръководят държавите в борбата им с опустиняването (чл. 3).
Обобщено те се отнасят до: а) участието на обществеността в процедурата по разработване и приемане на програми за борба с опустиняването и смекчаване на последствията от сушата; б) сътрудничеството между държавите-участнички в тази област; в) партньорство между държавни и общински органи и неправителствени организации в разглежданата област; г) отчитане на потребностите и „обстоятелствата” на засегнатите развиващи се държави;
2) установяване на специални правила, свързани с: а) по-общите задължения на държавите-участнички (чл. 4); б) задълженията на засегнатите държави-участнички (чл. 5); в) задълженията на развитите държави-участнички (чл. 6); г) отдаването на приоритет на Африка (чл. 7); д) връзката с други конвенции (чл. 8);
3) установяване на специални правила относно програмите за действие, научно-техническото сътрудничество и подкрепата в разработването и прилагането на програми за действие (чл. 9-15).
Те се отнасят до: а) основния подход (чл. 9); б) националните програми за действие (чл. 10); в) подрегионалните и регионалните програми за действие (чл. 11); г) международното сътрудничество (чл. 12); д) подкрепата в разработването и прилагането на програмите за действие (чл. 13); е) координацията при разработването и прилагането на програмите за действие (чл. 14); ж) анексите за прилагане на тези програми на регионално равнище (чл. 15);
4) установяване на специални правила, свързани с научно-техническото сътрудничество (чл. 16-18).
Те се отнасят до: а) събирането, анализа и обмена на информация (чл. 16); б) изследванията и разработките (чл. 17); в) трансфера, придобиването, адаптирането и разработването на технологии за борба с опустиняването и смекчаване на последствията от сушата (чл. 18);
5) установяване на специални правила относно мерките за подкрепа (чл. 19-21).
Те се отнасят до: а) изграждането на капацитет, образованието и информирането на обществеността (чл. 19); б) финансовите ресурси (чл. 20); в) финансовите механизми (чл. 21);
6) установяване на специални правила, свързани със създаването на институции на конвенцията (чл. 22).
Те се отнасят до: а) създаването на Конференция на държавите-участнички (чл. 22); б) създаването на Постоянен секретариат (чл. 23); в) създаването на Комитет по наука и технологии (чл. 24); г) създаването на мрежа от институции, агенции и органи (чл. 25);
7) установяване на специални правила относно: а) предоставянето от държавите-участнички на информация за прилагането на конвенцията чрез Постоянния секретарият до Конференцията на държавите-участнички (чл. 26); б) мерките за решаване на въпроси по прилагането на конвенцията, предприемани от Конференцията на държавите-участнички (чл. 27); в) решаването на споровете (чл. 28); г) правото на глас (чл. 32).
Към разглежданата конвенция фигурират 4 приложения (анекси), озаглавени както следва: Анекс І. Анекс за прилагане на конвенцията на регионално равнище в Африка; Анекс ІІ. Анекс за прилагане на конвенцията на регионално равнище в Азия; Анекс ІІІ. Анекс за прилагане на конвенцията на регионално равнище в Латинска Америка и Карибския басейн; Анекс ІV. Анекс за прилагане на конвенцията на регионално равнище за Северното Средиземноморие[5].
III. Споразумение между правителствата на страните – участнички в Черноморското икономическо сътрудничество (ЧИС), за сътрудничество при оказване на помощ и действия при извънредни ситуации вследствие на природни и технологични бедствия (Сочи, 15.04.1998 г.)
Това споразумение е ратифицирано от Република България със закон от 31.07.2002 г. (ДВ, бр. 77 от 2002 г.). То е в сила за нашата страна от 11.03.2003 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 104 от 28.11.2003 г. Основната му цел обобщено може да се изтъкне като установяване на координирани действия на държавите-участнички в случай на природни или технологични бедствия, които не могат да бъдат ликвидирани със собствени сили на тези държави (чл. 1). В чл. 2 фигурират редица дефиниции на правни понятия, след които могат да бъдат споменати: „Бедствие“ – събитие, възникнало в определен район в резултат от инциденти, опасни природни явления, природни или технологични катастрофи, което може или вече е причинило значителни физически, социални, икономически и културни увреждания на човешкия живот и околната среда”; „Извънредна ситуация“ – ситуация, често рискова, която възниква неочаквано и изисква спешни действия”; „Зона на извънредна ситуация“ – зоната, където е възникнала извънредна ситуация”; „Аварийно-спасителни дейности“ – дейности, насочени към спасяване на хората и защита на материалните и културните ценности и околната среда в зоната на извънредна ситуация, както са определени от компетентните международни органи”.
Могат да бъдат изтъкнати следните правни мерки за опазване на околната среда при природни или технологични бедствия и катастрофи по споразумението:
1) изчерпателно изброяване на принципите, от които трябва да се ръководят държавите-участнички в дейността си по гражданска защита (чл. 3).
Обобщено те се свеждат до: а) извършване на сътрудничество в предоставянето на информация и оказването на помощ при природни или технологични бедствия (§ 1); б) отправяне на молба от държавата, където е възникнало природно или технологично бедствие за оказване на помощ от друга държава-участничка (§ 2); в) оказване на взаимна помощ от държавите-участнички в случай на природно или технологично бедствие без заплащане, освен ако страните не са се споразумели по друг начин (§ 3); г) осигуряване на безпрепятствено получаване и разпределяне на стоките от държавата-участничка, поискала помощ без дискриминация (§ 4);
2) установяване на специални правила, свързани с: а) искането за предоставяне на помощ и размяната на информация (чл. 4); б) транзитното преминаване (чл. 5); в) компетентните органи и координационните центрове (чл. 6); г) работната група (комисията) по извънредните ситуации (чл. 7); д) координацията и управлението на помощта при извънредни ситуации (чл. 8); е) процедурата по пресичане на границите и правилата, регулиращи престоя на екипа за оказване на помощ (чл. 9); ж) вноса, износа и транзитния превоз на оборудване и стоки, включени в помощта (чл. 10); з) въздушния превоз (чл. 11); и) доставянето на помощта (чл. 12); й) възстановяването на разходите за предоставената помощ, осигурена на базата на компенсиране (чл. 13); к) възстановяването на щетите (чл. 14); л) предаването на персонални данни (чл. 15); м) сътрудничеството с международни и национални организации/институции (чл. 16); н) уреждането на споровете (чл. 23).
Към споразумението фигурира едно приложение с наименование “Размяна на персонални данни”.
Страните-участнички в ЧИС са посочени в Устава на Организацията за Черноморско икономическо сътрудничество (Ялта, 05.06.1998 г.)[6], който е ратифициран от Република България със закон от 28.10.1998 г. (ДВ, бр. 129 от 1998 г.). Той е в сила за нашата страна от 1.05.1999 г. и е обнародван в ДВ, бр. 69 от 3.08.1999 г.
III.1. Допълнителен протокол към Споразумението между правителствата на страните – участнички в Черноморското икономическо сътрудничество (ЧИС), за сътрудничество при оказване на помощ и действия при извънредни ситуации вследствие на природни и технологични бедствия (20.10.2005 г.)
Този допълнителен протокол е ратифициран от Република България със закон от 5.07.2007 г. (ДВ, бр. 58 от 2007 г.) и е необнародван в ДВ. Той само ще бъде споменат и няма да бъде разгледан.
IV. Конвенция от Тампере за предоставяне на телекомуникационни ресурси за ограничаване на последствията от бедствия и за възстановителни операции (Тампере-Финландия, 18.06.1998 г.)
Тази конвенция е ратифицирана от Република България със закон от 17.05.2000 г. (ДВ, бр. 44 от 2000 г.). Тя е в сила за нашата страна от 8.01.2005 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 55 от 7.07.2006 г. В чл. 1 от конвенцията фигурират дефиниции на редица правни понятия, сред които могат да бъдат отбелязани: “Бедствие” означава сериозен разрив във функционирането на обществото, който представлява сериозна широко разпространена заплаха за човешкия живот, здраве, имущество или околна среда, без значение, дали е причинен от злополука, природна или човешка дейност, и без значение, дали е възникнал внезапно или в резултат от комплексни, дългосрочни процеси” (т. 6); “Ограничаване на бедствията” означава мерките, предназначени за предотвратяване, предсказване, подготовка, откликване, проследяване и/или ограничаване на последствията от бедствия ” (т. 7); “Природна опасност” означава такова събитие или процес, като земетресение, пожар, наводнение, буря, свличане на земни маси, снежна лавина, циклон, цунами, масово нахлуване на насекоми, засушаване или вулканично изригване, което потенциално може да предизвика бедствие” (т. 9); “Телекомуникационни ресурси” означава персонала, съоръженията, материалите, информацията, обучението, радиочестотния спектър, мрежовия или преносния капацитет или други ресурси, необходими за телекомуникациите” (т. 14); “Телекомуникации” означава всяко пренасяне, излъчване или приемане на знаци, сигнали, писмени документи, изображения, звуци или информация от всякакво естество посредством проводник, радио, влакнесто-оптична или друга електромагнитна система” (т. 15).
Могат да бъдат посочени следните правни мерки за опазване на околната среда при природни или технологични бедствия и катастрофи по конвенцията:
1) определяне на координатора за спешна помощ при ООН за оперативен координатор по конвенцията (чл. 2);
2) установяване на специални правила относно: а) сътрудничеството между държавите-участнички и с недържавни ведомства и междуправителствени организации за улесняване на използването на телекомуникационни ресурси за ограничаване на бедствията и за възстановителни дейности” (чл. 3); б) предоставянето на телекомуникационно съдействие[7] (чл. 4); в) привилегиите, имунитетите и помощните средства (чл. 5); г) прекратяването на съдействието (чл. 6); д) плащането и възстановяването на разходи или такси (чл. 7); е) съдържанието на информацията за телекомуникационно съдействие (чл. 8); ж) ограничаването и премахването на регулаторните бариери за използването на телекомуникационни ресурси за ограничаване на бедствия и за възстановяване, включително и за предоставянето на телекомуникационно съдействие (чл. 9); з) връзката с други международни споразумения (чл. 10); и) уреждането на споровете (чл. 11)[8]
V. Споразумение за създаване на Съвет за гражданско-военно аварийно планиране на държавите от Югоизточна Европа (София, 3.04.2001 г.)
Това споразумение е ратифицирано от Република България със закон от 6.12.2001 г. (ДВ, бр. 109 от 2001 г.). То е в сила за нашата страна от 26.02.2005 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 19 от 1.03.2005 г. Срокът му на действие е 10 години с възможност за автоматичното му продължаване за следващи 10-годишни периоди (чл. ХІІІ) и за денонсирането му с писмено предизвестие до депозитаря в рамките на 1-месечен период, като споразумението продължава да бъде в сила спрямо останалите страни по него (чл. ХІV). Основната цел на разглежданото споразумение е създаване на „правна рамка”, необходима за незабавно и ефективно планиране и координация на наличните ресурси, съобразно решението на всяка държава-участничка за намеса и помощ при бедствия (чл. I, изр. първо). В чл. II фигурират дефиниции на редица правни понятия, сред които могат да бъдат споменати: “Институции за гражданска отбрана” или “Институции за гражданска защита” означава националните власти или органи по управление на извънредни ситуации, които предприемат превантивни мерки и действия в случай на бедствие, наричани по-долу “институциите”; “Бедствие” означава природно или технологично събитие, което предизвиква или заплашва с унищожаване или увреждане живот или имущество до степен, която сериозно да застраши здравето, сигурността и благосъстоянието на населението. Природните или технологичните бедствия включват: земетресения, вулканични изригвания, свлачища, наводнения, суша, замърсявания на околната среда, нашествия на насекоми вредители, горски пожари, аварии на язовири, епидемии, аварии в атомни електроцентрали, химически и промишлени аварии, катастрофи на самолети, железопътни аварии и аварии с кораби”; “Помощ при бедствие” означава всяко действие, предприето за спасяване на живот, опазване на имущество и възвръщане към нормален начин на живот възможно най-бързо.”
Могат да бъдат отбелязани следните правни мерки за опазване на околната среда при природни или технологични бедствия и катастрофи по споразумението:
1) учредяване на Съвет за гражданско-военно аварийно планиране на държавите от Югоизточна Европа (по-долу за краткост „Съветът”) (чл. I, изр. второ);
2) установяване на специални правила, свързани с: а) ролята на Съвета (чл. III); б) областите на сътрудничество и дейностите на Съвета (чл. IV); в) структурата на Съвета (чл V); г) вземането на решения на Съвета (чл. VI); д) финансирането на участието на държавите-страни по споразумението в заседанието и дейностите на Съвета (чл. VII); е) външните отношения и другите международни задължения (чл. VIII); ж) начина на уреждане на споровете (чл. XI).
Заключение
Накрая, в резултат на разгледаната международноправна уредба могат да бъдат направени някои по-общи изводи.
Първо, ефективното прилагане на българското законодателство в областта на гражданската защита ще допринесе за спазването на поетите задължения по международните споразумения в тази област, към които се е присъединила Република България.
Второ, в чл. 3 от Конвенцията на ООН за борба с опустиняването в тези държави, които изпитват силна суша и/или опустиняване, особено в Африка изрично прокламираните принципи са редактирани незадоволително и по-специално като обикновени правни норми, вменяващи задължения на държавите-участнички, вместо като правни норми-принципи. Освен това, в Конвенцията за трансграничните въздействия на промишлените аварии, Конвенцията от Тампере за предоставяне на телекомуникационни ресурси за ограничаване на последствията от бедствия и за възстановителни операции и Споразумението за създаване на Съвет за гражданско-военно аварийно планиране на държавите от Югоизточна Европа липсват разпоредби, в които изрично да бъдат изброени принципите, от които да се ръководят държавите-участнички в дейността си по опазване на околната среда при природни или технологични бедствия и катастрофи, поради което е уместно те да бъдат изменени и допълнени de lege ferenda в тази насока.
Трето, спазването на разгледаната международноправна уредба вероятно ще изисква немалки финансови средства, поради което е необходимо да се използват различните възможности за финансиране на дейности по опазване на околната среда при природни бедствия, производствени аварии и катастрофи у нас, както от национални, така и от външни източници на двустранно, европейско и универсално международно равнище.
Използвана литература
Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието. София: Институт за държавата и правото-БАН, 2015. 235 с.
Анастасов, А. Актуални регулаторни въпроси на биологичната безопасност. – Научни трудове на Института за държавата и правото. Т. ХX. Актуални правни проблеми. София: Институт за държавата и правото-БАН, 2021, с. 76-169.
Божанов, С. Международноправни актове в областта на околната среда. Русе: Печатна база при Русенския университет „Ангел Кънчев, 2004. 455 с.
Akhtar-Schustera, M., F. Amiraslanib, C.F. Diaz Morejonc, R. Escadafald, E. Fulajtare, A. Graingerf, K. Kellnerg, S. Khanh, O. Perez Pardoi, U. Sauchankaj, L. Stringerk, F. Redal, R. Thomas. Designing a new science-policy communication mechanism for the UN Convention to Combat Desertification. – Environmental Science and Policy. Amsterdam, 2016, Vol. 63, September, p. 122-131.
Burns, W. The International Convention to Combat Desertification: Drawing a Line in the Sand? – Michigan Journal of International Law. Lansing (MICH), 1995, Vol. 16, Issue 3, p. 831-882.
Rahrig, A. Love Thy Neighbor: The Tampere Convention as Global Legislation. – Indiana Journal of Global Legal Studies. Indianapolis (IN), 2010, Vol. 16, № 2, Summer, p. 273-288.
Stringer, L. Can the UN Convention to Combat Desertification guide sustainable use of the world’s soils? – Frontiers in Ecology and the Environment. Washington, DC, 2008, Vol. 6, Issue 3, April, p. 138-144.
ПРИЛОЖЕНИЕ
НЯКОИ МЕЖДУНАРОДНИ МНОГОСТРАННИ СПОРАЗУМЕНИЯ ПО ОПАЗВАНЕ НА ОКОЛНАТА СРЕДА ПРИ ПРИРОДНИ БЕДСТВИЯ, ПРОИЗВОДСТВЕНИ АВАРИИ И КАТАСТРОФИ (ГРАЖДАНСКА ЗАЩИТА) С УЧАСТИЕТО НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
1. Конвенция за трансграничните въздействия на промишлените аварии (Хелзинки, 17.03.1992 г.)
Ратифицирана е от Република България със закон от 16.03.1995 г. (обн., ДВ, бр. 28 от 1995 г.). Тя е в сила за нашата страна от 19.04.2000 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 68 от 04.09.2015 г.
Изменения и допълнения:
1) Изменение на Приложение I, прието с Решение 2014/2 на 04.12.2014 г. на Осмата среща на Конференцията на страните, проведена на 3 – 5 декември 2014 г. в гр. Женева. То е в сила от 19.12.2015 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 75 от 27.09.2016 г.
2. Конвенция на ООН за борба с опустиняването в тези държави, които изпитват силна суша и/или опустиняване, особено в Африка (Париж, 17.06.1994 г.)
Ратифицирана е от Република България със закон от 12.01.2001 г. (обн., ДВ, бр. 7 от 2001 г.). Тя е в сила за нашата страна от 22.05.2001 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 56 от 7.06.2002 г.
3. Споразумение между правителствата на страните – участнички в Черноморското икономическо сътрудничество (ЧИС), за сътрудничество при оказване на помощ и действия при извънредни ситуации вследствие на природни и технологични бедствия (Сочи, 15.04.1998 г.)
Ратифицирано е от Република България със закон от 31.07.2002 г. (обн., ДВ, бр. 77 от 2002 г.). То е в сила за нашата страна от 11.03.2003 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 104 от 28.11.2003 г.
3.1. Допълнителен протокол към Споразумението между правителствата на страните – участнички в Черноморското икономическо сътрудничество (ЧИС), за сътрудничество при оказване на помощ и действия при извънредни ситуации вследствие на природни и технологични бедствия (20.10.2005 г.)
Ратифициран е от Република България със закон от 5.07.2007 г. (обн., ДВ, бр. 58 от 2007 г.).
4. Конвенция от Тампере за предоставяне на телекомуникационни ресурси за ограничаване на последствията от бедствия и за възстановителни операции (Тампере-Финландия, 18.06.1998 г.)
Ратифицирана е от Република България със закон от 17.05.2000 г. (обн., ДВ, бр. 44 от 2000 г.). Тя е в сила за нашата страна от 8.01.2005 г. и е обнародвана в ДВ, бр. 55 от 7.07.2006 г.
5. Споразумение за създаване на Съвет за гражданско-военно аварийно планиране на държавите от Югоизточна Европа (София, 3.04.2001 г.)
Ратифицирано е от Република България със закон от 6.12.2001 г. (обн., ДВ, бр. 109 от 2001 г.). То е в сила за нашата страна от 26.02.2005 г. и е обнародвано в ДВ, бр. 19 от 1.03.2005 г. Срокът му на действие е 10 години с възможност за автоматичното му продължаване за следващи 10-годишни периоди (чл. ХІІІ) и за денонсирането му с писмено предизвестие до депозитаря в рамките на 1-месечен период, като споразумението продължава да бъде в сила спрямо останалите страни по него (чл. ХІV).
Бележки
[1] Съгласно чл. 1, б. „д” от конвенцията: „Оператор“ означава физическо или юридическо лице, включително публични органи, отговорни за дадена дейност, например надзор, планиране на извършване или извършване на дейността”.
[2] Съгласно чл. 1, б. “б” от конвенцията: „Дейност с опасни вещества“ означава всяка дейност, при която са налични или е възможно да са налични едно или повече опасни вещества в количества, на прага или над граничните количества, посочени в Приложение I към тази конвенция, и които могат да доведат до възникване на трансгранични въздействия”.
[3] Съгласно чл. 1, б. „к” от конвенцията: „Общественост“ означава едно или повече физически или юридически лица.”
[4] Вж. за повече подробности относно тази конвенция, напр. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието. София: Институт за държавата и правото-БАН, 2015, с. 88; Божанов, С. Международноправни актове в областта на околната среда. Русе: Печатна база при Русенския университет „Ангел Кънчев, 2004, с. 261-264.
[5] Вж. за повече подробности относно тази конвенция, напр. Анастасов, А. Международноправен режим на биоразнообразието, с. 74-76; от него. Актуални регулаторни въпроси на биологичната безопасност. – Научни трудове на Института за държавата и правото. Т. ХX. Актуални правни проблеми. София: Институт за държавата и правото-БАН, 2021, с. 92-93; Akhtar-Schustera, M., F. Amiraslanib, C.F. Diaz Morejonc, R. Escadafald, E. Fulajtare, A. Graingerf, K. Kellnerg, S. Khanh, O. Perez Pardoi, U. Sauchankaj, L. Stringerk, F. Redal, R. Thomas. Designing a new science-policy communication mechanism for the UN Convention to Combat Desertification. – Environmental Science and Policy. Amsterdam, 2016, Vol. 63, September, p. 122-131; Burns, W. The International Convention to Combat Desertification: Drawing a Line in the Sand? – Michigan Journal of International Law. Lansing (MICH), 1995, Vol. 16, Issue 3, p. 831-882; Stringer, L. Can the UN Convention to Combat Desertification guide sustainable use of the world’s soils? – Frontiers in Ecology and the Environment. Washington, DC, 2008, Vol. 6, Issue 3, April, p. 138-144.
[6] Те са Албания, Армения, Азербайджан, България, Грузия, Гърция, Молдова, Румъния, Русия, Турция и Украйна.
[7] Съгласно чл. 1, т. 13 от конвенцията: “Телекомуникационно съдействие” означава предоставянето на телекомуникационни или други ресурси или помощ, предназначени да улеснят използването на телекомуникационни ресурси.”
[8] Вж. относно тази конвенция, напр. Rahrig, A. Love Thy Neighbor: The Tampere Convention as Global Legislation. – Indiana Journal of Global Legal Studies. Indianapolis (IN), 2010, Vol. 16, № 2, Summer, p. 273-288.
