Условията за връщане на полученото в заем по договор за потребителски кредит трябва да бъдат ясно и недвусмислено определени към момента на възникване на облигационното отношение между банката и кредитополучателя, имащ качеството на потребител. Това е моментът на подписване на договора за потребителски кредит. В клаузите на договора трябва да бъде записано ясно и на разбираем език всички възможности, при които банката може едностранно да измени размера на договорената възнаградителна лихва по договора за потребителски кредит, респ. от това изменение да се повиши и размерът на дължимите вноски съобразно договорения погасителен план. Трябва да бъдат ясно посочени и всички обективни критерии, от които зависи упражняване на правото на банката.

В много случаи обаче тези клаузи в договорите за потребителски кредит не са прецизно формулирани. В тях са посочени абстрактни и субективни критерии, които подчиняват възможността за увеличаване на размера на лихвите по кредита единствено на волята на банката. Поради това, когато банката прецени, че трябва да увеличи лихвите с цел постигане повече печалби или покриване на загуби, кредитополучателят често мълчаливо приема да понесе тежестта от това увеличение и не предприема действия по защита на правата си. Може би една от най-съществените причини за това е, че двете страни по сключения договор са икономически неравнопоставени и кредитополучателят изпитва опасение, че тази неравнопоставеност ще окаже съществено негативно влияние при опита му да се защити. В резултат на това бездействие на кредитополучателя той връща значително по-голяма сума на банката в сравнение с тази, с която първоначално се е съгласил при подписване на договора.

В настоящата статия имаме за цел да предложим решение на гореописания проблем за кредитополучателя. То е основано на становището ни, че клаузи в договори за потребителски кредит, с които се предоставя възможност на банката по своя субективна преценка да повишава едностранно първоначално договорения размер на лихвите по кредита, са неравноправни по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Като неравноправни, то тези клаузи са нищожни и изначално не пораждат правно действие в отношенията между банката и кредитополучателя. Поради това платеното в повече от кредитополучателя след едностранното изменение на размера на лихвата от банката е платено без правно основание. От това следва, че кредитополучателят може да иска от съда да прогласи клаузата в договора за нищожна и да иска осъждане на банката да върне сумата, представляваща надвзетите плащания по повишения размер на лихвата.

Тук искаме да подчертаем, че тази правна логика е възприета в практиката на Върховния касационен съд (ВКС). Пример е Решение № 15 от 18.04.2018 г. по търг. д. № 2439/2016 г., I т. о. на ВКС. В съдебния акт, обобщавайки част от съдебната практика, ВКС дава приоритет на правата на кредитополучателя, имащ качеството на потребител. Нека разгледаме малко по-подробно аргументите в посоченото решение.

ВКС приема, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможността на банката за едностранна промяна в договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна по смисъла на общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП – вж. Решение № 51 от 04.04.2016 г. по търг. д. № 504/2015 г., III г. о. на ВКС; Решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г., ІІІ г. о. на ВКС; Решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г., ІV г. о. на ВКС.

С Решение № 95 от 13.09.2016 г. по търг. д. № 240/2015г., ІІ т. о. на ВКС, е съобразена практиката цитирана по-горе, като е прието още, че методът на изчисление на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и индикатори. От това е изведено, че съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя – т.е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Достигнато е до извод, че когато потребителят не е получил достатъчно информация как кредитодателят може да промени едностранно цената на доставената му финансова услуга, за да може и той да извърши необходимите действия в своя защита, като методологията, създадена от банката – кредитор под формата на нейни вътрешни правила не съставлява част от сключения договор, кредитодателят не може да бъде считан за добросъвестен по смисъла на чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3 т. 1 ЗЗП.

ВКС приема, че от общата дефиниция на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и от чл. 9, ал. 3 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), се извежда, че кредитополучателите по договор за банков кредит – физически лица, които не придобиват средствата, предмет на договорите за осъществяване на търговска дейност, се включват в кръга лица – потребители на банкова услуга. Така се обосновава приложимост на транспонираната Директива № 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, чрез детайлната уредба на материята в ЗЗП. Възмездността на договора за банков потребителски кредит – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК, се изразява във възможността, кредитодателя да получава граждански плодове – възнаградителни лихви, такси, комисионни. Тази възможност се осъществява чрез бланковите договори за потребителски кредит, като тя може да е и част от предметното съдържание на общите условия на банката. От разпоредбата на чл. 10 ЗПК се установява, че кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси и комисионни или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в него.

Изключението от това правило е залегнало в разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗПК и е свързано с възможността за едностранна промяна от страна на кредитора на лихвения процент. Приложимостта на това изключение винаги се свързва с равноправност на едностранно променяната клауза. Този извод се налага от законовия бланкет на чл. 24 ЗПК към чл. 143 ЗЗП, с който е дефинирана общо неравноправността в договорите сключвани с потребител, а именно – всяка индивидуално определена уговорка, която не отговоря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

С Решение по търг. д. № 1777/2015г., І т. о. на ВКС, е прието, че чл.146, ал.2 ЗЗП дефинира клаузите, които не са индивидуално определени – такива, които са предварително изготвени от търговеца и върху съдържанието им потребителят не е могъл да влияе. Следователно, наличието на общи условия и типово сключени договори като предварително изготвени от търговеца, изключват индивидуално уговорения характер на клаузите. Добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общността. Добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по смисъла на чл.143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността следва да бъде разгледана, с оглед правните й последици – постигане на значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя. От тези законови изисквания се извежда и задължението при уговаряне на конкретни условия, свързани с едностранно присвоени права, независимо дали в общите условия или в подписания бланков договор за кредит, да са осигурени ясни и разбираеми за обикновения потребител условия (чл. 147, ал. 1 ЗЗП), с оглед на които същият информирано да поеме задълженията си. Чл. 58, ал. 2 ЗКИ указва, че разходите по кредита следва да бъдат определени изрично и изчерпателно. Чл. 144, ал. 2 ЗЗП от своя страна изисква промяната на лихвения процент, дължим от потребителя, да може да бъде осъществена едностранно, само ако е налице основателна причина, а на потребителя е обезпечено правото за изразено несъгласие, чрез едностранно прекратяване на договорната връзка.

От изложеното следва, задължението при разглежданата възможност за кредитодателя, в договора, респективно в общите условия по един ясен, недвусмислен и разбираем начин да бъдат установени всички обективно съществуващи обстоятелства, т.е. такива които са извън контрола на търговеца, които обуславят приложение на установената едностранна възможност за промяна на разходите по кредита, в това число и възнаградителната лихва. Или както са приели и други състави на ВКС в разгледаната по-горе съдебна практика, следва да бъде договорно очертана методиката за определяне на лихвения процент, с която да бъде конкретизиран видът, количествените изражения и относителна тежест на отделните компоненти (в този смисъл и чл. 33а, ал. 2 ЗПК), съответно всеки едни от тях следва да бъде обвързан с обективни критерии, чието настъпване е онзи юридически факт, който предполага добросъвестност при упражняване правото на кредитодателя за едностранна промяна на лихвения процент.

В обобщение на всичко гореизложено могат да бъдат направени няколко извода с оглед на стъпките, които кредитополучателят трябва да предприеме с цел защита на своите права. Те са следните:

  • дали една клауза в договора за потребителски кредит е неравноправна зависи от тълкуването на договора. Ако клаузата не отговаря на изискванията в ЗЗП, ЗПК и ЗКИ, то тя е нищожна и от нея не възниква право на банката да променя едностранно договорения размер на възнаградителната лихва по сключения договор за потребителски кредит;
  • нищожността на неравноправната клауза трябва да бъде установена по съдебен ред чрез предявяване на иск от кредитополучателя срещу банката;
  • в рамките на съдебния процес, в който кредитополучателят иска установяване на нищожността на клаузата, може да бъде поискано от съда и осъждане на банката да върне всички получени суми, представляващи недължимо платено вследствие на незакаконосъобразното повишаване на размера на лихвите.

* Анализът е изготвен от адв. д-р Ивайло Василев и адв. Маргарита Балабанова, докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП на БАН

Ивайло Василев

Адвокат, доктор по гражданско и семейно право

Адв. д-р Ивайло Василев е част от екипа на Адвокатска кантора "Балабанова и Василев" (http://www.balabanova-vasilev.com/). Той е доктор по гражданско и семейно право, преподавател в Юридическия факултет на ПУ "Паисий Хилендарски". През 2014 г. е избран за Главен секретар на УС на дружеството на Съюза на юристите в България в гр. Пловдив, а от 2017 г. е избран за председател на УС на Сдружение „Национален семинарен център „Темида“, които длъжности заема и до сега. От 2017 г. е ръководител на Кръжока по гражданско и търговско право към ЮФ на ПУ. Автор е на монографията "Действие на вписването по българското вещно право" и на научни публикации в периодичните правни издания сп. "Правна мисъл", сп. "Норма", сп. "Общество и право", сп. "Собственост и право", сп. "Търговско и облигационно право", сп. "Studia Iuris" и др. За контакти: i.s.vasilev1@abv.bg, тел.: 0896/ 733 134.

Вижте всички публикации на Ивайло Василев