Към настоящия момент в парламента е налице законопрооект за изменение и допълнение на Закона за задълженията и договорите (ЗИД на ЗЗД). Той е приет на първо четене в пленарна зала и предвижда приемане на нов чл. 112а ЗЗД със следното съдържание:

Чл. 112а (1). С изтичането на десетгодишна давност, се погасяват всички вземания срещу физически лица, независимо от прекъсването ѝ, освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено.

(2). Разпоредбата на ал. 1 не се прилага за:

  1. задължения на физически лица, упражняващи търговска дейност като еднолични търговци;
  2. задължения, произтичащи от непозволено увреждане и неоснователно обогатяване.

Спрямо текста на чл. 112а ЗЗД вече взеха становище проф. Поля Голева от БАН и проф. Ангел Калайджиев от ЮФ на СУ.[1] Без да навлизам в подробности относно техните аргументи, ще изразя несъгласие с общия извод, който дава отрицателна оценка на института на абсолютната давност.

За мен институтът може да бъде работещ инструмент, но това зависи от начина, по който е уреден. Това е въпрос на качествена законодателна техника и търсене на рационални и работещи решения в практиката. Така например абсолютната давност е действащо право от много години в няколко държави в Европейския съюз и нито една икономика не е претъпяла сътресения от съществуването на института. Ще изброя някои от тях с посочване на уредената абсолютна давност в тях: Дания – 30 години, Нидерландия – 20 години, Португалия – 20 години, Кипър – 10 години. В останалите държави от Европейския съюз е предвиден общ давностен срок в границите между 3 и 30 години, който обаче в повечето случаи може да бъде прекъсван и спиран.[2] Поради това не трябва да се слага равенство между абсолютна давност и общия давностен срок.

Не искам да коментирам в детайли дебата „за“ и „против“ абсолютната давност, а да насоча поглед към нереалистичните очаквания към института в България.

На пръв поглед новият чл. 112а ЗЗД като че ли има за цел да предостави незабавна защита на длъжника като му даде правото да се позове на изтеклия в негова полза 10-годишен срок и по този начин да осуети принудителното изпълнение спрямо своето имущество. Сякаш се дава заявка, че новите разпоредби ще послужат като панацея за длъжниците и те ще могат да се възползват веднага от новото си оръжие, което ще убие силно мразената фигура на „вечния длъжник“.

Според мен това няма как да се случи. Абсолютната давност не е универсално лекарство, предлагащо мигновенно лечение на болестта „вечен длъжник“. Причината за това са разпоредбите на чл. 14 от Закона за нормативните актове (ЗНА), които ще намерят приложение при прилагането на чл. 112а ЗЗД след приемането му.

Изключено е чл. 112а ЗЗД да се прилага с обратна сила (ex tunc) към вече осъществените юридически факти на изтеклото време от датата на настъпване на изискуемостта на вземането на кредитора (в случая 10 години), както и на спирането и прекъсването на давността. Причината за това е забраната на чл. 14, ал. 3 ЗНА, според която не може да се дава обратна сила на разпоредби, които предвиждат санкции, освен ако те са по-леки от отменените. Погасителната давност е санкция за бездействащия кредитор. Тя го лишава от възможността да търси принудително изпълнение на вземането си. Поради тази причина парламентът не може с обратна сила да преуреди горепосочените юридически факти и да предвиди по-неблагоприятни последици за кредиторите от тези, които са били налице до датата на влизане в сила на закона.

Ако парламентът в преходните и заключителни разпоредби на ЗИД на ЗЗД придаде обратно действие на закона, то той би бил противоконституционен като противоречащ на принципа на правовата държава по чл. 4, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ).

От гореизложеното може да се направи извод, че чл. 112а ЗЗД ще се прилага единствено занапред във времето (ex nunc). Той ще се прилага за вземания, чиято изискуемост е настъпила след влизането в сила на ЗИД на ЗЗД. Нормата ще се прилага и спрямо заварени правоотношения. Това са тези правоотношения, при които към датата на влизане в сила на ЗИД на ЗЗД 10-годишният срок е започнал да тече, но все още не е изтекъл. Ще се приложи общото правило, формулирано от проф. Мария Павлова и проф. Витали Таджер, че новият закон преурежда заварените юридически факти и правоотношения.[3] В този случай следва да се търси добро законодателно решение с оглед на чл. 34 от Указ № 883 от 24 април 1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове, според който с преходни разпоредби се продължава действието на правила, отменени с новия нормативен акт, или се урежда тяхното прилагане спрямо висящи правоотношения или спрямо юридически факти, които са започнали, но не са завършени при действието на отменения акт.

Гореизложеното поставя въпроса дали институтът на абсолютната давност е уреден по най-ефективния начин. Този въпрос е дискусионен и може би зависи от възприятието на човек, което сякаш се концентрира или в посока на даване на превес на защита на кредиторите, или в търсене на решения в полза на длъжниците. Моето мнение е, че винаги следва да се търси баланс.

Поради това моята оценка е, че формулировката на института в предложения вариант в чл. 112а ЗЗД не е най-удачната. Може би причината е в бързането да се приеме ЗИД на ЗЗД, но според мен има и още една скрита причина. Тя е стремежът на законодателя по всякакъв начин общественото внимание да бъде отклонено от темата за частния фалит на физически лица. Този институт безспорно би дал възможност на стотици хиляди физически лица да се освободят от своите дългове по обективни причини – напр. липсата на секвестируемо имущество, което да бъде осребрено. По този начин би се осигурила възможност физическите лица да се освободят от робството на феномена „вечен длъжник“ и да дадат ново начало на своя живот. Така биха се спестили и милиони левове от водене на безрезултатни изпълнителни дела, чиято цел в крайна сметка се оказва безсмислено поглъщане на такси и разноски от съдебните изпълнители. Това са пари, които в крайна сметка могат да се инвестират в бизнеса на кредитора, а не да се изливат като в черна дупка по изпълнителни дела, когато е безспорно ясно, че длъжникът няма как да се разплати с кредитора си.

В заключение искам да посоча, че целта на статията е да насочи фокуса на внимание към обстоятелството, че към настоящия момент в обществото институтът на абсолютната давност е рекламиран като ефективен инструмент, който ще сложи веднъж завинаги край на фигурата на „вечния длъжник“. Това обаче няма да стане и такива очаквания са наивни и нереалистични.

Предлаганата редакция на чл. 112а ЗЗД е диверсия, която има за цел да прикрие намерението инициативата за уреждане на частния фалит на физически лица да бъде забравена или поне отложена възможно най-дълго във времето. Искрено се надявам това да не се случи и юридическата общност да продължи да настоява частният фалит да бъде уреден на законодателно ниво. Поради това личното ми мнение е, че дебатът около несъвършенството на чл. 112а ЗЗД трябва да се използва не за противопоставяне относно „за“ и „против“ абсолютната давност в частното право, а като катализатор за темата относно частния фалит на физическите лице в България.

[1] Вж. Голева, П. Относно абсолютната погасителна давност в частното право. – В: Юридически сайт за дружествено право, достъпна на https://companylawreview.com/, ISSN 2683-121X, и Калайджиев, А. За абсолютната давност. – В: Lex.bg, достъпна на https://news.lex.bg/, ISSN 2682-9606.
[2] Вж. законодателното проучване от м. март 2018 г. по този въпрос – http://students.parliament.bg/205-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%B2-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BE%D1%82-%D0%B5%D1%81-%D0%BF%D0%BE-%D0%BE%D1%82%D0%BD%D0%BE%D1%88%D0%B5%D0%BD%D0%B8/
[3] Вж. Павлова, М. Гражданско право – обща част. С.: Софи-Р, 2002, с. 103.

Ивайло Василев

Адвокатска кантора "Ивайло Василев & партньори" (www.ivp.bg)

Адвокат д-р Ивайло Василев е управляващ мениджър в Адвокатска кантора "Ивайло Василев & партньори" (https://ivp.bg/). Той е доктор по гражданско и семейно право, преподавател в Юридическия факултет на ПУ "Паисий Хилендарски", Председател на Сдружение „Национален семинарен център „Темида“ и Главен секретар на дружеството на „Съюза на юристите в България“ в гр. Пловдив. Почетен член на Българска асоциация на съдиите по вписванията.

Вижте всички публикации на Ивайло Василев