1. Исторически преглед

В началото на изграждането на Европейския съюз защитата на потребителите е била считана за „страничен продукт“ на общия пазар. Едва по време на конференцията на най-високо равнище, проведена в Париж на 19 и 20 октомври 1972 г., държавните и правителствени ръководители за първи път одобряват по принцип политика за защита и информиране на потребителите. Следват Резолюция на Съвета от 14 април 1975 г. и Резолюцията на Съвета от 19 май 1981 г. Пет години по-късно е приета и първата директива за потребителския кредит за защита на потребителите –  Директива 87/102/ЕИО на Съвета от 22 декември 1986 г. относно сближаването на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно потребителския кредит.

Официалното въвеждане на политиката за защита на потребителите придобива ранг на „общностна“ политика с въвеждането на член 129 ЕО през 1992 г. с Договора от Маастрихт, впоследствие член 153 ЕО, а понастоящем член 169 ДФЕС, който закрепва в първичното право специалната политика за защита на потребителите, като я официализира и ѝ придава самостоятелност.  В този смисъл от възникването ѝ водеща нишка в политиката за защита на потребителите е стремежът да се подобрят качествено условията на живот в Съюза. Почти 46 години по-късно целта остава непроменена: защита на икономическите интереси на потребителите. Така защитата на потребителите става един от основните раздели в правото на Съюза, който в двете си измерения – икономическо и социално – засяга ежедневието на потребителите в Съюза.

Стриктни правила гарантират защитата на интересите на потребителите в редица области, включително по отношение на неравноправните договорни клаузи. Тази част от защитата на потребителите показва, че благодарение на Директива 93/13 степента на защита, предоставена на потребителите в Съюза, се оказва относително висока и те поначало се ползват от по-справедлив достъп до кредити, и в частност до ипотечни кредити, тъй като тя им предоставя права, които националните съдилища трябва да защитават. При все това, не бива да се забравя един важен аспект от тази директива: хармонизацията на защитата на потребителите се счита за необходима за укрепването на вътрешния пазар, а следователно и за укрепването на обществено-икономическия живот. Поради това законодателят на Съюза е счел, че след като между законодателствата на държавите членки относно клаузите в договорите, сключвани между продавача на стоки или доставчика на услуги, от една страна, и потребителя, от друга, съществуват значителни различия, в резултат на които е възможно да се наруши свободната конкуренция между продавачите и доставчиците на услуги, по-специално при реализацията на пазара в други държави членки, приемането на законодателство в тази област е от съществено значение. По-специално, законодателят на Съюза приема, че законодателствата на държавите членки относно неравноправните клаузи в потребителските договори показват значителни различия и че „за да се улесни изграждането на вътрешния пазар и да се защити гражданинът в качеството му на потребител при придобиване на стоки или ползване на услуги по договори, уредени от законодателството на държавите членки, което е различно от законодателството в неговата страна“, е съществено важно да се отстранят неравноправните клаузи от тези договори. Той посочва, че с подобни действия се подпомагат продавачите на стоки и доставчиците на услуги в усилията им да продават стоки и предоставят услуги както на пазара в своята страна, така и на вътрешния пазар в Общността, и че по такъв начин се стимулира конкуренцията и се увеличават възможностите за избор на гражданите на Съюза като потребители (В този смисъл Заключение на генералния адвокат M. Szpunar от 13 септември 2018 г. по дело C70/17 и дело C179/17).

Въпреки изложеното, е видно, че проблемът със защита на потребителите е висящ, а целта не е изпълнена в рамките на съюза, като трудностите са видими от националните уредби и тълкуването им от практиката на националните съдилища и Съда на ЕС.

Целите са вярно поставени и диалектическата връзка между тях правилно е акцентирана от законодателя на ЕС. Големият проблем е как да се осъществят реално  тези цели – да се съчетае едновременно защита на потребителя и изграждането на единния пазар, а така също и бързи и ефективни средства за събиране на вземания, което опира до ефективни средства на защита и на двете страни в правоотношенията с потребителите и до правовия ред като цяло. За да се постигне пълна хармонизация, е необходимо да се обхванат не само материалните правила на защита – най-голямо предизвикателство е да се обхванат са процесуалните аспекти. Процесуалните аспекти  обаче не са изрично уредени като част от директивата от 1993 г., като тази сфера е в автономната преценка на държавите, макар в самата директива да са поставени най-общо целите на процесуалната уредба – чл. 6 и чл. 7, което е твърде общо и недостатъчно. Видно от анализа по-долу, това е и генезисът на проблема, защото без процесуална защита материалните права на потребителя остават на хартия и това се установява в практиката на националните съдилищата.

Процесуалните аспекти на защита на потребителите от неравноправни клаузи следва да се разделят поне на три нива в зависимост от вида на производството, в което се развиват – заповедно, исково и изпълнително. Във всяко производство уредбата има различно проявление и специфика, като следва да бъдат разгледани последователно, доколкото са част от единния процесуален аспект на защита на потребителите.

Видно е, че Съдът на ЕС, констатирайки описаните по-горе проблеми, се опитва със свои решения по отделните преюдициални запитвания да разработи общ модел за процесуални изисквания към националните законодателства в сферата на защитата на потребителите. В решенията на съда се открояват постоянна тенденция и еволюция.

Същественото на този етап от развитието на процесите в ЕС е, че критериите на процесуалния модел, въвеждани в практиката на СЕС, следва да се превърнат в нормативни разпоредби на директивата за защита от неравноправни клаузи, за да има значим напредък в тази област.

Отделните решения на СЕС, макар и многобройни и константни, към настоящия момент, не са довели до реален ефект във всички държави, защото във всяка действат специфични и разнообразни национални уредби. Макар да се извеждат общи критерии и абстрактни правила, които изграждат модела на процесуалната защита на правата на потребителя, то този модел не се възприема едностранно и безспорно във всички държави от националните юрисдикции. Тези критерии не се разбират и прилагат еднакво от различните юрисдикции, като се  използва основно аргументът – при нас уредбата е различна и дава гаранции за защита на правата на потребителя, съответен на директивата от 1993 г., и без модела, описан в практиката на СЕС.

Пример за противоречива национална практика и след решенията на СЕС е правораздаването в България във връзка със защита на потребителите в заповедното производството. Затова се наложи да се измени националният процесуален закон, така че процесуалните гаранции, изведени в практиката на СЕС, да са нормативно предвидени и всички съдилища да ги прилагат еднакво. Ефектът от това изменение е видим, макар да са минали около два месеца от влизане в сила на изменението на закона.

Ефектът е, че практиката се уеднаквява, има много по-голям брой отхвърлени заявления поради неравноправни клаузи и не само това –  част от масовите заявители спират да предявяват вземания, основани на неравноправни клаузи и избират да потърсят в заповедното производство само безспорните си вземания при кредита – главницата, възнаградителната лихва и мораторната лихва.

Стъпката се доказва като правилна, затова следва да се насърчи и на общоевропейско ниво, защото ако в рамките на една държава, при една уредба, имаше противоречие за смисъла, значението и приоритета на решенията на СЕС за процесуалните гаранции за защита на потребителя, какво остава за 27 различни държави с различни уредби, национални юрисдикции и практики.

2. Проблемът за процесуалните аспекти на защита на потребителите се поставяше на общоевропейско ниво най-остро и противоречиво в заповедното производство.

В заповедното производството, за разлика от исковото, се проявява една цел, която следва да се постигне, и тя в доста съществена степен влиза в противоречие с правото на служебна защита на потребителя. Тази цел е формулирана в доклад от 13 октомври 2015 г. на Комисията до Европейския парламент, Съвета и Европейския икономически и социален комитет относно прилагането на Регламент (ЕО) № 1896/2006 г., в който е посочено, че бързото и ефективно събиране на безспорни неизплатени задължения е от първостепенно значение за стопанските субекти в ЕС. Просрочените плащания са една от основните причини за изпадането в неплатежоспособност, особено при малките и средните предприятия, и водят до загуба на много работни места. Това е накарало редица държави членки да въведат опростени процедури за издаване на заповед за плащане. Производството по издаване на заповед за плащане има за цел да се осигури бързо и икономически ефективно средство за съдебна защита срещу длъжника, задължаващо го да заплати определена парична сума, с презумпцията, че вземането няма да бъде оспорено от длъжника.

Проблемът е, че простото неоспорване на вземането при потребителските договори невинаги значи, че всички вземания по договора са защитими субективни прави. Ако бъде възприето това предположение, би се заобиколила изцяло служебната проверка на императивната уредба на защитата на потребителите и би се лишила тя от полезен ефект, което става към настоящия момент в много страни членки.

В тази връзка следва да се направи анализ на практиката на СЕС по повод на правото на защита на потребителя в заповедното производство и гаранциите, които съдът е длъжен да осигури в него, както и как тези гаранции са съвместими с целта за бързо и ефективно събиране на безспорни вземания. Това е ключово, защото постигането на разумния баланс и ефективната регулация на отношенията би удовлетворило и третата цел – развитие на вътрешния пазар.

С  решение от 14 юни 2012 г. по дело C-618/10  се приема, чеДиректива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка като разглежданата в главното производство, която не дава възможност на съда в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно in limine litis или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на клауза за мораторни лихви в договор между продавач или доставчик и потребител, ако последният не подаде възражение.

Това е първото решение на СЕС във връзка с правомощието на съда в първата фаза на издаване на заповедта за изпълнение. Уеднаквява ли то практиката във всички национални юрисдикции? Отговорът ще дойде близо 4 години по-късно със следващото испанско дело и той ще е отрицателен (решение от 18 февруари 2016 г., Finanmadrid EFC, C‑49/14, EU:C:2016:98, т. 52.).

Макар да има принципно огромно значение, защото се извежда ново задължение за съда, то не е възприето еднозначно и бързо от националните юрисдикции от страните в ЕС. Защо е така? Защото макар в решението да са изложени принципни съображения, съдът, за да достигне до тях, използва анализа на конкретна уредба, който служи за аргументиране на крайните изводи, но уредбите в страните членки са различни. Най-важно е, че в мотивите на решението се поставят условия, които са абстрактно формулирани и реферират към преценка от националната юрисдикция.

Какви бяха аргументите на част от съдебната практика в България, за да не се прилагат постановките в решение по дело C-618/10?

Първо, у нас няма изискване за представяне на доказателства в заповедното производство, следователно във фазата на издаването на заповед за изпълнение съдът не разполага с всички фактически и правни обстоятелства, за да може да преценява има ли неравноправни клаузи. Това е формален довод, но той черпи основанието си от диспозитива и мотивите на решенето на СЕС. Второ, дори да са установени тези обстоятелства, съдът не може да изземе изцяло ролята на защита при напълно пасивна позиция на потребителя, тъй като потребителят има право да се откаже от защита си по директивата от 1993 г. Трето, в българското право, за разлика от испанското, възражението е по бланка, т.е. не е нужно да е мотивирано. Бланката се връчва със заповедта на длъжника, а той е изцяло улеснен да подаде просто бланково оспорване, за което не дължи държавна такса, което е напълно достатъчно, за да защити правата му. При подадено възражение ще се образува исково производство по искане на заявителя, а там българският съд в състезателното производство вече ще разгледа служебно неравноправните клаузи. Заповедното производство е едностранно и съдът не може да обсъди със страните вероятната неравноправност на дадени клаузи, като ако съдът извърши такава преценка без становище на страните, би нарушил принципите за състезателното начало и равенството на страните.

В друга част от съдебната практика в България се приема правилно, че понеже директивата е специална императивна норма, процесуалният аспект е неделим от материалния, решенето е принципно и задължително за всички, затова при съмнение за неравноправност, съдът дава указание за иск и отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Винаги, когато има възможност вземането да е в противоречие със закона, съдът следва да изключи приложението на заповедното производство, защото това винаги поставя под съмнение дали едно вземане е безспорно. Това съмнение е решително, независимо дали вземането е оспорено от длъжника, защото самият закон може да не го признава.

Възпиращ ефект в България имат най-вече незнанието на правата на потребителя и краткият срок за възражение в кумулативно съчетание. По-високите разноски също са проблем и имат въздържащо действие. В исковото производство съдът ще обсъди съмненията си за неравноправност. Заповедното производство е само за безспорни вземания, за които няма никакво съмнение, че са съответни на закона. Затова съдът отхвърля заявлението и още на фазата на издавеното проверява кои клаузи са неравноправни. При това положение съдът дава възможност на кредитора да предяви отделен иск, ако иска да защити спорните си вземания, с което се гарантира и правото му на защита и справедлив процес. В този смисъл се утвърди и практиката на СЕС. Заключение на генералния адвокат E. Sharpston от 31 октомври 2019 г. съединени дела C‑453/18 и C‑494/18:

Националният съд, разглеждащ молба за издаване на европейска заповед за плащане по договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, е оправомощен да извършва служебен контрол относно евентуално неравноправния характер на предвидените в съответния договор клаузи, така както изискват членове 6 и 7 от Директива 93/13 във връзка с член 38 от Хартата и с член 6, параграф 1 ДЕС. На това основание сезираният съд може да изисква от заявителя по член 9, параграф 1 от Регламент № 1896/2006 във връзка с член 7, параграф 2, букви г) и д) от този регламент да възпроизведе посочения в подкрепа на вземането договор единствено с цел да бъде упражнен посоченият по-горе контрол. Становището е изцяло потвърдено с решението на СЕС от 19 декември 2019 г.

Тълкуването и разбирането на смисъла на практиката на СЕС по въпроса за служебното правомощие на съда да следи за неравноправни клаузи в заповедното производно обаче видимо не е еднозначно не само в България.

От една страна, заповедното производство се разглежда като свързано с исковото, тоест  взима се предвид това, че потребителят може ли лесно да възрази и така да накара съда да гледа служебно неравноправните клаузи в исковото, но от друга –  остават неясни обемът и средствата, които съдът има право да предприеме, за да извърши служебната си преценка в заповедното.

На първо място, част от аргументите на българските съдилища са споделяни през годините и обосновани подробно и задълбочено от следните генерални адвокати:

Заключение на генералния адвокат V. Trstenjak, представено на 14 февруари 2012 г., дело C-618/10, в което се приема, че:

Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори следва да се тълкува в смисъл, че не задължава националния съд да се произнесе в заповедното производство служебно ab limine litis относно нищожността на клауза за мораторни лихви в договор за потребителски кредит, ако съгласно националното процесуално право проверката за евентуална неравноправност на тази клауза е оставена за състезателното производство, което може да започне при евентуално възражение от страна на длъжника и в чиито рамки националният съд получава възможност да установи необходимите данни от фактическа и правна страна, за да извърши проверката.

Становището е изцяло отречено с решението на съда, но мнението на Trstenjak се споделя от други генерални адвокати в последващите им становища. Самите аргументи намират различно проявление и приложение и в други решения. Нещо повече, самото решение се тълкува и разбира по различен начин от генералните адвокати.

Заключение на генералния адвокат J. Kokott, представено на 26 април 2018 г. по дело C176/17 

Относно значението на възражението срещу заповедта за изпълнение

Възражението на потребителя срещу заповедта за изпълнение има централно значение за практическата ефективност на защитата на потребителите съгласно Директивата относно неравноправните клаузи. От потребителя може да се очаква да направи тази стъпка, за да предяви своите права. Действително по съдебни спорове между продавач или доставчик и потребител Директивата относно неравноправните клаузи изисква положителна и външна по отношение на самите страни по договора намеса от страна на компетентната да разглежда такива дела националната юрисдикция. Все пак, както Съдът многократно е посочвал, спазването на принципа на ефективност не може да доведе до цялостно заместване на пълната пасивност в процеса на съответния потребител. Поради това няма проблем, че потребителят трябва да подаде възражение срещу заповедта за изпълнение, за да започне втората фаза на производството, в която националната юрисдикция разглежда служебно неравноправния характер на клаузата

Все пак срок от две седмици не е прекалено кратък, доколкото въобще потребителят трябва да предприеме действия в рамките на този срок. Следователно полската правна уредба, съгласно която потребителят трябва да подаде възражението в рамките на две седмици от връчването на заповедта за изпълнение, е съвместима с принципа на ефективност само ако потребителят не трябва в рамките на този срок да представи фактическите обстоятелства и доказателствата, които са основата за разглеждане на неравноправния характер на клаузите на договора за кредит.

Заключение на генералния адвокат N. Wahl, представено на 21 ноември 2013 г. по дело C482/12 

Опасявам се, че от едно изискване за задължителен съдебен контрол ex ante, каквото изглежда Комисията подкрепя, не би имало действителна полза. Още повече че оценката за това, дали една клауза е с неравноправен характер, изисква индивидуална преценка на всички релевантни обстоятелства. Въпреки че в Решение по дело Banco Español de Crédito първоинстанционният съд е бил в състояние да вземе решение, без да му бъде предоставена информация от потребителя, обикновено това не е така. Напротив, освен ако такъв съд не разполага с всички необходими правни и фактически обстоятелства, той няма да бъде в състояние, нито ще бъде длъжен, да действа независимо от потребителя.

След това заключение има още поне 10 решения и определения на съда по сходни въпроси, които са повдигнати от различни юрисдикции на различни държави членки. Т.е. въпросът при различните факти и национални уредби остава неизяснен и нееднозначно решен.

В заповедното производство нещата се усложняват, защото във всички решения се повтаря едно условие, което вече явно оставя преценката на националните юрисдикции, а именно:

Съгласно решение от 13.09.2018 г. по дело C176/17 на СЕС, за да се определи дали производство като главното е в нарушение на изискванията, свързани с правото на ефективни правни средства за защита, запитващата юрисдикция трябва да определи, както следва от практиката на Съда, дали правилата на производството по възражение, предвидени в националното право, не пораждат немалък риск съответният потребител да не подаде изискваното възражение (вж. в този смисъл решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C618/10, EU:C:2012:349, т. 54, от 14 март 2013 г., Aziz, C415/11, EU:C:2013:164, т. 58 и от 18 февруари 2016 г., Finanmadrid EFC, C49/14, EU:C:2016:98, т. 52). Действително, при липса на ефективен контрол върху потенциалната неравноправност на клаузите от съответния договор не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 права (решение от 7 декември 2017 г., Banco Santander, C598/15, EU:C:2017:945, т. 46 и цитираната съдебна практика). Сред подходящите и ефективни мерки, които трябва да гарантират на потребителите правото на ефективни правни средства за защита, трябва да бъде възможността за обжалване или подаване на възражение при разумни процесуални условия, така че упражняването на техните права да не бъде обусловено по-специално от срокове или разноски, които да ограничават упражняването на правата, гарантирани от Директива 93/13 (вж. в този смисъл решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C377/14, EU:C:2016:283, т. 46 и цитираната съдебна практика).

Тази условност създава цялата противоречива практика на националните юрисдикции и правителства, защото им оставя прекалено голяма свобода да разсъждават по темата кога са разумни процесуалните условия за дадено възражение.  Може пък съответната национална уредба на възражението да е насърчителна и така да не е нужно заповедният съд още на първата фаза на издаването на заповедта да е длъжен да проверява за неравноправни клаузи.

Риск от неподаване на възражение от потребителя ще съществува и той няма да е малозначителен при всяка уредба.

Защо – защото обикновено гражданите не знаят в детайли правата си, те оцеляват, не четат юридически книги и решения на СЕС. Нещо повече, и да четат, невинаги имат воля за знание и средства да организират защита си. Нещо по-важно, понеже правилата са от обществен ред, съдът сам следва да ги приложи още тук, при съмнение, защото това производство касае безспорни вземания, които със сигурност се основават на закона. Не може да проверяваме спорно ли е едно вземане, ако то е незаконно. Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от 7 август 2018 г. по съединени дела C 96/16 и C 94/17 на голямото отделение съда на ЕС.

Задължение на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в заповедното производство произтича пряко от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес, което следва от новата изричната разпоредба на чл. 7, ал. 3 ГПК.

Ясен и конкретен принцип следва безусловно да се въведе и на ниво директива, като се предвиди задължение, съдилищата във всички национални юрисдикции да следят служебно от първата фаза на заповедното производство за неравноправни клаузи, като при разумно съмнение, че е налице неравноправност, да се отхвърля заявлението в съответната част. Аналогични правила следва да се въведат и в регламентите за безспорни малки вземания и за европейска заповед за плащане, каквото е предложението и на генералния адвокат M. Szpunar от 11 ноември 2015 г. по дело C49/14.

Само така ефективно ще се осигури съдебно хармонизирана защита. А това е нужно, за да има единен и сигурен пазар на потребителски продукти и услуги, каквато е целта от най-високото равнище, закрепена в конституционните договори на самия ЕС и посочена в редица стратегически документи, като вадеща приоритетна тема на ЕС, включително и от новата ЕК.

22
Коментирайте

avatar
нови хронологично най-добре оценени
>e.e
>e.e
27 октомври 2020 12:11
Гост

Колега Кунчев , възмутени сме от начина , по който си пишете решенията в СРС . Влагайте същите усилия и ВНИМАНИЕ и в тази си основна дейност , за която получавате заплата . Предварително благодарим .

От трудовия колектив на Въззивно отделение на СГС .

Нетрудов адвокат
Нетрудов адвокат
27 октомври 2020 18:10
Гост

Когато се пишат анонимни коментари, изразяващи индивидуално мнение, нещата са що-годе ок. Но когато се пишаш анонимни коментари, претендиращи да изразяват мнението на (ВНИМАНИЕ) цял „ТРУДОВ колектив“ от СЪДИИ (!!!), направо мед ми капе на сърце 🙂

>e.e
>e.e
27 октомври 2020 18:45
Гост

По принцип си прав , но мнението наистина е такова . Постоянни грешки , объркани мотиви , ръкописно дращене за поправки на поправката . Момчето има акъл и чете , но това няма смисъл ако не желаеш да работиш като съдия ….

Декамерон
Декамерон
27 октомври 2020 12:05
Гост

Мерките срещу неравноправните клаузи трябва да се вземат и от ДЪРЖАВАТА . Има много влезли в сила решения за неравноправни клаузи , включително и по колективни искове , и какво …..банките и кредитните компании пак са „на далавера“. Стотици хиляди са ощетени , дреме им за няколко загубени дела . Трябва да има ОГРОМНИ САНКЦИИ в такива случаи , отнемане на лицензи и пр. Иначе просто си променят общите условия , измислят други клаузи и се почва отначало !

Тошков
Тошков
27 октомври 2020 9:17
Гост

Крединтите институции, а и някой банки са крайно неетични, а аз призовавам хората да НЕ теглят кредити колкото е възможно! Ако ти се строши нещо и трябва да го замениш, да. Но за глезотии, по-добре си събирайте пари и тогава си го купете!

Боби Босов
Боби Босов
27 октомври 2020 9:12
Гост

На всеки е ясно, че кредитните фирми и банките се възползват от тежкото икономическо, социално или физическо състояние на човек. Дори да си си направил сметката и да не се налага да теглиш кредит, в един момент може да се наложи, защото има странични и лични фактори, които влияят на човека и икономическото му състояние. Така той подписва за кредит, като в договора се казва, че или плащаш 300 лв на куп други месец, или всеки месец внасяш по 60 лв, обаче с тия 60 лв ти не закриваш въпросните 300 лв след 5 месеца, а само си ги даваш… Покажи целия коментар »

Анонимен
Анонимен
27 октомври 2020 9:15
Гост

Това е по-нагло и престъпно и от на Божков схемите. И във всяка реклама се представят за твой приятели от Нет, Кеш, Изи, Инфо, Трендафил, и не знам си какви си тъпи кредити. Обаче аз ще ти дам дето викате 500 лв и ако не можеш да ми ги върнеш другия месец, няма проблем! Ще ми даваш всеки месец по 100 лв. и така като събереш някой месец всички 500 ще ми ги дадеш. ( С малки букви – тия по 100, по 100 не закриват главницата от 500 лв. Тях може да ми ги даваш и докато ми преведеш… Покажи целия коментар »

Тошков
Тошков
27 октомври 2020 9:16
Гост

Е това е на FiBank ‘Бялата карта“, дето искаха да ми я подновят, аз им казах да си гледат работата и я срязах на две и в кофата! Та тук говорим дори за банкова институция, действаща, като Кредитна компания

Анонимен
Анонимен
27 октомври 2020 9:10
Гост

Категорично мисля, че е време да се вземат нещата в ръце с тия кредитни компании. Ограбиха народа

Анонимен
Анонимен
27 октомври 2020 9:09
Гост

Ама чакай бе. Значи не може в Германия да е лихвата 3 % при взет кредит, а тук да е 7%. Да няма как да се защитиш от кредитна агенция. Ти си си изплатил всичко на тях, ама видиш ли нещо си не са закрили и почват да търсят след 10 години наследниците да си искат 300 лева ма с лихвите вече са 3000. Абе бягай от тука!

Анонимен
Анонимен
27 октомври 2020 9:08
Гост

Добро проучване. Играл си е някой да се занимава. В същото време трябва да се защитават интересите на кредитополучателите

Анонимен
Анонимен
27 октомври 2020 9:07
Гост

Като го видя това чукче и ми става едно такова…благо

Анонимен
Анонимен
27 октомври 2020 9:00
Гост

Благодарност за проучването! Пише го препатил от практиката във Велико Търново. Няма да си излагам казусите тук, но оставам с надежда, че научна статия ще хване повече от ИМ

Пешев
Пешев
27 октомври 2020 8:54
Гост

Защо никой не отчита алчността и простортията на потребителите – кредитополучатели? Това са основните фактори.

Хаджийски
Хаджийски
27 октомври 2020 8:57
Гост

Докато като граждани сме неграмотни, неориентирани, наистина алчни, нетърпеливи и мързеливи, всички ще ни шибат и това не е проблем на правото.

кьорчо
кьорчо
27 октомври 2020 9:03
Гост

ЕС точно тях опитва да опази, че алчността и простотията вървят ръка за ръка. Тук е работата на съда да не разсъждава, че кьорав карти не играе, а че потребителят е особена кьорава категория с особена зашита

въпрос
въпрос
27 октомври 2020 8:54
Гост

Големият проблем е със записите на заповед. Допустимо ли е вземане срещу потребител въобще да се обвързва със ЗЗ. Какво мисли съдията по този въпрос?

Анонимен
Анонимен
27 октомври 2020 8:51
Гост

Нали уж тази справедливост и защита на потребителя щеше да ни донесе влизането в ЕС, а то накрая пак се получи крива краставица.

Киро
Киро
27 октомври 2020 8:52
Гост

Защото проблемите не са решени и в самия ЕС, как искаш в България да са? Корпоративните интереси винаги побеждават, точка.

дядо ви адвокат
дядо ви адвокат
27 октомври 2020 8:48
Гост

Когато говорим за заповедното проблемът идва от това, че в масовия случай, да ме поправи, който знае повече, но моята практика показва това, ч съдът не желае да се занимава с неравноправни клаузи и с това си нежелание тласка заявителите към искови производства, а това само по себе си е алогично. Да не искаш да отправиш проблема в зародиш, за да си отвориш после работа в тежък процес, Както и да е, ще чакам продължението

св. августин
св. августин
27 октомври 2020 8:42
Гост

Положението в националните юрисдикции е, както казваше един съдия, днес адвокат „въртите си члена както си искате“. Явно регулациите на ниво ЕС не трябва да оставят подобна свобода на местния съдия, че ето какво става когато СЕС е по-уклончив. Благодарности на колегата!

Коко-Роко
Коко-Роко
27 октомври 2020 8:39
Гост

За съдия Кунчев темата е много позната! Браво за труда и най-вече, че младите магистрати се занимават с развитие на правната наука!