Институционалното безсилие пред родителското отчуждение – историята на две деца
За развитието на едно общество можем да съдим по начина, по който съумява да се погрижи за децата. В света на малкото дете най-важно място заемат неговите родители. Те изпълват целия му свят.
Понякога мъжът и жената се разделят. Уважението и разбирателството между бившите партньори са изместени от желанието за отмъщение. В подобни случаи много често детето се явява удобно средство за постигане на тази цел.
На мястото на обичта на детето към родителя, който не го отглежда, идва отчуждението. То е явление с пагубни последици за детето, за което и които никой не говори.
Без значение е как законодателят ще дефинира онова поведение на родителя, насочено към отчуждаване на детето от другия родител, дали като „синдром”, или по друг начин и дали психолозите приемат или отричат това явление. По какъвто и начин да се определи това поведение, то е факт и няма място за отричането му.
Целта на настоящото изложение не е нито да поучава, нито да критикува институциите, една твърде лесна задача, а чрез разказа на две истории, да погледне обективно и да отговори на въпроса: разполагат ли те с ресурс да се справят с това явление и да запазят живота и психичното здраве на едно дете.
Историите на момичето и момчето
Две деца – момиче и момче, родени в една и съща година в един и същи месец, но в различни семейства.
Историята на момичето
Родителите на момичето се разделят, когато то е на почти четири години. До раздялата, наред с тях, в отглеждането му са участвали баба и дядо по бащина линия и баба по майчина линия.
Родителите постигат съгласие майката да упражнява родителските права, а бащата да вижда и взема дъщеря си в определени дни. Режимът на личен контакт е осъществяван един месец.
Месец след прекратяване на брака майката отказва да предаде детето на бащата. Сезира с жалби Дирекцията социално подпомагане (ДСП), без да излага конкретни оплаквания, но ясно и категорично заявява, че детето няма да общува с баща си. За известен период от време се укрива, което възпрепятства установяване на действителните ѝ съображения за прекъсване на контакта.
Девет месеца след прекратяването на брака майката оповестява публично, че бащата е блудствал с дъщеря си. В медиите разгласява факти от личната история на детето. В публичното пространство репликите на момиченцето са от рода на: „Лапам ч**ката на татко, като голяма близалка… Така правят всички….Не искам той да ми бъде баща”. Дори и без да бъде попитано, то повтаря думите там, където е необходимо – в детската градина или пред съседи. Изразите започват да се обогатяват с нови и неизречени преди това думи за насилие след посещения в кабинети на „експерти”. Уж случайно, се докосва по „интимните части”.
В продължение на почти четири години, бащата и неговите родители не успяват да осъществят контакт с момиченцето.
През тези четири години поведението на детето се променя. Вече в училищна възраст, през цялата учебна година момиченцето не е в състояние да се справи със задачите в училище, не спазва дисциплината, напуска класната стая, когато пожелае, не умее да общува с децата, а поведението ѝ по-скоро отблъсква връстниците ѝ, отколкото да ги привлича към себе си. Посещенията в кабинетите на експерти продължават. Именно те удостоверяват, за удобство на майката, че детето е жертва на сексуално насилие.
Това поведение не остава незабелязано от учителите. Следват поредица от сигнали в ДСП, а всички опити за комуникация с майката са безуспешни. Все пак, когато благоволи да откликне на молбите за диалог, тезата ѝ е, че негативната промяна в поведението на дъщеря ѝ се дължи на извършеното от бащата сексуално посегателство.
Детето е изведено от дома на майката. Спрямо него е предприета мярка за закрила по административен ред по Закона за закрила на детето (ЗЗакрДт) настаняване в семейството на неговите баба и дядо по бащина линия. Постановено е предварително изпълнение и детето е предадено веднага на баба си и дядо си по бащина линия непосредствено преди постъпване на искане за предприемане на мярка за закрила по съдебен ред.
В продължение на три месеца детето живее в дома на прародителите си. Подобрява успеха си, спазва дисциплината в клас, работи с професионалист – психолог в Център за обществена подкрепа (ЦОП), справя се с уроците и домашните, общува нормално с баща си и неговите роднини. Намира своето място сред връстниците си. Пред психолога то споделя: „След като мама ме е родила, трябва да казвам това, което тя иска”, както и, че баща ѝ е грижовен и внимателен.
Посещенията на майката в протективна среда, за да види детето си, са съпроводени със скандали, отправяне на заплахи и закани към работещите в ЦОП, винаги в присъствие на дъщеря ѝ.
В хода на разглеждането на молбата по ЗЗакрДт, предварителното изпълнение на административния акт на директора на ДСП, послужило за извеждането му, са отменени от административния съд и детето е върнато на майката. В последния месец от учебната година детето не се е явявало с подготвени домашни за училище. Работата с психолог в ЦОП е преустановена. На последната рисунка в училище момиченцето изобразява затвор с червени и черни решетки, зад които стои самото то. Споделила е, че често сънува, че се намира в затвор и вика, за да я изведат.
Молбата на ДСП е уважена, а момиченцето е настанено в семейството на своите баба и дядо по бащина линия за година и половина. На родителите е определен режим на личен контакт. Майката има право да вижда детето си в защитена среда в присъствие на психолог за целия срок на действие на мярката.
Историята на момчето
Родителите на момченцето се развеждат, когато то е на почти тригодишна възраст.
Родителските права са предоставени на майката, а на бащата е определен режим на личен контакт, изпълняван стриктно за период от една година.
Единствената приемлива за майката форма на общуване с бащата е писмената. Писмено тя го уведомява за състоянието на детето.
Шест месеца след прекратяване на брака, бащата е уведомен, че синът му е лекуван от вирусна инфекция. Според лекаря, поставил диагнозата, то най-вероятно се е заразило с нея в детската градина.
Една година след прекратяване на брака в медиите се появяват и първите обвинения от страна на майката за извършени от страна бащата и неговата приятелка блудствени действия със сина ѝ, по време на които детето е заразено с вирусната инфекция.
За период от една година и три месеца, контактът между бащата и неговия син е преустановен, поради действие на заповед за незабавна защита в производство по ЗЗДН.
След отхвърляне молбата за защита от домашно насилие бащата вижда сина си – вече петгодишен – само веднъж в протектирана среда. Връзката помежду им в този момент е жива и емоционална – детето държи баща си за ръка, играе, смее се, рисува и разговаря с него.
По време на тази единствена среща реакцията на майката е изразена по следния начин: „Не говори……ще настинеш”. Заявила е многократно, че социалните работници са възпрепятствали сина ѝ да разкаже за блудствените действия.
Първият документ, „удостоверяващ”, т.нар. „сексуално насилие” е съставен от „експерт”, непосредствено преди отпадане на действието на заповедта за незабавна защита. Следват поредица извънсъдебни „експертни мнения”, подкрепящи тезата на майката.
От третата до почти десетата си година момченцето обяснява пред своите близки извършеното блудство с думи от рода на: „Татко ми ме кара да му лапам ч**ката. Лапах гърдите на приятелката му”. През посочения период от време се заявяват и нови твърдения за физическо и сексуално насилие. При всяко посещение при специалист, дори и без да бъде попитано, детето декларативно повтаря заучените думи, така както трябва и се очаква от него.
От петата до почти десетата година на детето бащата не общува със сина си под никаква форма. Всеки опит за осъществяване на контакт е успешно саботиран от майката и бабата на детето.
Приликите
Най-съществената прилика в двата случая беше идентичният начин, по който двете деца свидетелстваха за „сексуалното насилие” – чрез декларативно изречени твърдения, свързани с полови органи на родителя, без никаква емоция, напомнящи рецитиране на стихотворение, започнало при момченцето, уж, на тригодишна възраст, продължаващо, уж, до десетата му година, а при момиченцето, уж, на четиригодишна възраст и продължаващо до осемгодишната му възраст, обогатявано през годините с нови твърдения за насилие.
Рецитирането на различни действия със сексуално съдържание без никаква емоция, не е признак на преживяно насилие. Отправените от децата обвинения са изказани със същите думи, с които говори всяка една от майките.
И в двата случая, използваните похвати от родителите бяха едни и същи – сезиране на всички институции: социални служби, полиция, прокуратура, съд, омбудсман. Сред инструментите за постигане на поставената цел бяха производства по ЗЗДН, по чл. 149 НК (блудство), жалби срещу административни актове, издадени от Директорите на съответните ДСП, производства за клевета срещу социални работници, жалби срещу учители в РИО, жалби в прокуратурата срещу вещи лица за престъпления от общ характер, жалби в Инспектората към Висшия съдебен съвет срещу прокурор и съдия и последващи искания за отвод, изпратени до председателя на Върховния касационен съд и председателите на други съдилища в страната, както и жалби във Върховната касационна прокуратура.
Медиите бяха използвани за разпространяване на факти от живота на децата и подробно описание на „сексуалното посегателство” и за оказване на натиск върху институциите и получаване на обществена подкрепа. Проявена беше липса на сътрудничество, дължимо на институциите за установяване на истината, като промяна на местоживеенето на децата; укриване на детето от другия родител още в хода на разглеждане на делата, възможно благодарение на една и съща клика от хора, взели правосъдието в свои ръце; използване на недопустими по ГПК доказателствени средства, удобно „създадени” за целите на процеса, състоящи се в писмено изразени мнения на „експерти”, „потвърждаващи” съмненията на родителя за извършено сексуално насилие; включване на заела страната на отчуждаващия родител неправителствена организация, настойчиво желаеща да участва в процеса под някаква форма; стремеж към осъществяване на пълен контрол върху действията на всички участници в процеса за оказване на натиск.
Установените по делата психично заболяване и „психична слятост” са рефлектирали пагубно върху родителския капацитет и на двамата родители, чрез внушаване на преживявания, накърнили половата неприкосновеност на децата, които не са се състояли в живота им и не са извършени нито от другия родител, нито от негови близки, което може да бъде квалифицирано единствено като поведение, сочещо родителско отчуждение.
Адекватното разбиране на психичните заболявания обясни по категоричен начин защо поведението на двете майки беше в разрез с интереса на собствените им деца. Психично страдащият родител често е образован, интелигентен и добре вграден в социума.
Родителят с психично страдание не може да бъде оставен сам. За да не бъде заплаха за детето си и за да осъществи родителската си функция, той трябва да бъде подкрепян през целия си живот от специалисти, а не от свои роднини, каквито често липсват, а в случай, че има такива, то те или остават безразлични, или безсилни, а проявената лоялност е пагубна за всички. Държавна политика за подкрепа на хората с психично страдание липсва.
Посочените прийоми и в двете истории бяха използвани успешно за отчуждението на всяко едно от децата от другия родител. Със същия успех те се използват и днес.
А най-големият „съюзник” на отчуждаващия родител е времето. Минават дни, месеци и години, през които детето не осъществява срещи с родителя, който не упражнява родителските права, благодарение на посочените средства.
Разликите
В първия случай, в нито едно от инициираните производства (чл. 132 СК, чл. 59, ал. 9 СК), проточили се с години, родителят нито веднъж не беше оказал нужното съдействие на съда, като осигури собственото си и това на детето присъствие за изготвяне на допуснатите експертизи. Единствената експертиза е била изготвена за целите на досъдебното производство, образувано за престъпление по чл. 149 НК (блудство), под страх от принудително довеждане.
И в производството по ЗЗакрДт майката отказа да се яви пред експертите, заедно с детето си на определеното място, ден и час, което доведе до решаване на делото без изготвяне на заключение по допуснатата комплексна съдебно-психиатрична и психологическа експертиза, а само въз основа на свидетелски показания и на дванадесеттомна административна преписка, „разказваща” цялата история на момиченцето.
Пред въззивната инстанция е била изготвена експертиза. Експертът – психиатър е бил категоричен, че родителят страда от психично заболяване, а клиничният психолог – че той не разполага с родителски капацитет да отглежда детето си.
Укриването на родителя и детето продължи и след влизането в сила на решението. Момиченцето беше предадено на бабата и дядото по бащина линия три месеца след влизането в сила на съдебното решение, благодарение упоритостта на близките му.
Появите в медиите продължиха и след изпълнението на съдебното решение. Негативът не беше насочен към съда, а към социалните работници, които следваше да подпомагат осъществяването на режима на личен контакт между детето и отчуждаващия родител в протективна среда за период от година и половина.
Във втория случай, негативното отношение се „изля” единствено върху съда и в частност върху действията на съдията.
Основната разлика между двете дела се състоеше в различната връзка между всеки един от родителите и детето, връзка и в двата случая нездрава, което и предопредели невъзможността във втория случай момченцето да бъде предадено, дори и година след постановяване на решението, обективиращо произнасяне по привременни мерки, с които местоживеенето му беше определено при бабата и дядото по бащина линия.
В първия случай, майката неглижираше детето, изискваше от него да се справя само с уроци, хигиена, хранене и т.н., което за дете на 7-годишна възраст беше непосилна задача. За нея детето беше по-скоро бреме. В случая беше налице несъответствие между декларираното желание за отглеждане на детето и възможностите и действията на родителя. Целта на обвиненията в сексуално насилие – да накаже бащата.
Във втория случай, детето беше обсебено от „лудостта на двама”, с които то е живяло и живее. Да вземеш детето от властта на тази майка, означаваше да ѝ вземеш сърцето.
Вторият родител оказа пълно съдействие на експертите за изготвяне на заключенията. На поставения за първи път въпрос за психичното здраве на родителите и детето в периода на множеството дела между страните (от 2009 г. до 2016 г.), отговорът беше: Майката е с психично заболяване, живееща в пълна психична слятост със своята майка, а бащата и детето – психично здрави. Майката – родител с нисък родителски капацитет, а бащата и неговите родители – с добър капацитет да отглеждат и възпитават детето. Бяха готови да поемат грижите за внука си.
Детето не беше жертва на сексуално насилие. Насилието, което в случая е емоционално, беше извършено от майката, чрез внушения за преживявания, които не са се състояли в живота му. Недоказаните твърдения, които бяха и опровергани от всички доказателства, вкл. и приетите заключения, водят до категоричния извод за отчуждение.
Благодарение на експертите – психолози и психиатри, се установи и причината за тези обвинения: появата на друга жена в живота на бащата, приета от майката като застрашаваща личността на детето и страхът, че мястото ѝ ще бъде заето от друга, беше превърнало свръхценните мисли (мисли на които се придава по-голямо значение, отколкото е необходимо, каквито има всеки човек) в налудни идеи, характерни за психичното заболяване. Появата на нов партньор в живота на другия родител съвпадаше с времето на публичното оповестяване на твърденията за блудство.
В двете истории, майките бяха отчуждаващите родители. Също толкова успешни отчуждители могат да бъдат и бащите.
Възможности и инструменти за въздействие
Възможностите на социалните работници
Законът (СК и ЗЗакрДт) е отредил важна роля на социалните работници преди, по време и след приключване на един процес, но не им е осигурил никакви ефективни инструменти.
Правомощията на социалните работници могат да бъдат обобщени по следния начин: изготвяне на протоколи, удостоверяващи кой се е явил и кой не, какво е казал, извършил или не; изготвяне на планове за действие, които никой не изпълнява; отправяне на писмени покани до родители за провеждане на срещи, на които никой не се явява или ако все пак някой се яви, той се държи арогантно и проявява неуважително отношение и отправя заплахи; посещение на адреси на домове, в които би следвало да се намират децата, а те отдавна са напуснали.
В работата си социалните работници остават незащитени. Дават обяснение при всяка проверка в Държавната агенция за закрила на детето, инициирана по сигнал на всеки родител, бил той основателен или не. Атакувани са от виновния родител, чрез жалби в полицията и в прокуратурата без да бъдат защитени от институцията, която представляват. Изправят се пред съда по дела за клевета, когато изразят становище. Принудени са да поемат и организират защитата си сами по образуваните срещу тях дела.
Всичко описано тук е намерило своето място и в двете административни преписки по двата случая.
Присъствието на юрисконсулт в дирекциите е по-скоро изключение, а не правило.
Полезни за делото се оказват единствено социалните доклади, които носят информация за битовите условия, с които родителите разполагат, за подкрепящата ги среда и евентуално данни за взаимоотношенията между партньорите.
Когато един спор не е познат на социалните работници, какъвто е и за съда в самото начало, обективно становище по всяко дело не би могло да бъде дадено. Ако все пак бъде дадено, на толкова ранен етап то би следвало да се приеме с резерви.
Често социалните работници са обвинявани, че заемат страна в процеса. Независимо дали това е така или не, то ДСП изразява становище, така както правят и страните в процеса, което съдът не е длъжен да съобрази и възприеме.
Т.нар. „инструмент за въздействие” върху поведението на един родител, което е във вреда на детето, се явява заповедта на Директора на съответната Дирекция „Социално подпомагане”, с която родителят бива задължен да ползва социална услуга, напр. „психологически консултации” за срок от една година, с цел преодоляване на вече настъпило отчуждение между единия родител и детето. Заповедта се издава след като родителят е отказал да съдейства доброволно.
От една страна, неизпълнението на заповедта влече единствено санкция – глоба или имуществена санкция (чл. 45, ал. 9 ЗЗакрДт).От друга страна, заповедта на директора представлява административен акт, подлежащ на обжалване пред административния съд и Върховния административен съд.
„Съдбата” на многобройните административни актове в двете административни преписки, беше предмет на двуинстанционно обжалване и и те бяха отменени в производства, продължили около две години.
Ползването на една социална услуга е поставено в зависимост от волята на родителя. И в двата разглеждани случая нито една заповед, не беше изпълнена.
В крайна сметка ползата от този „инструмент” е нулева. Услугата не е ползвана, интересът на детето не е защитен.
Възможностите на съда
Съдът е единствената институция, която разполага с възможността да стигне до обективната истина и действителните съображения на родителите за едно или друго действие. Гаранция за това е силното служебно начало. В правомощията на съда е да дисциплинира страните и да обезпечи разглеждане на делото в разумен срок.
Най-значимият за съдията „инструмент“ се явява експертизата. Вещите лица задължително следва да бъдат компетентни, с нужния опит и смели, готови да кажат истината, такава каквато е. Всички експерти, изготвили заключенията по второто дело, отговаряха на тези изисквания.
Съдебният акт е призван да сложи край на правния спор и да задължи страните да съобразяват поведението си с установеното от съда. Това на практика обаче не се случва. Решението по първия спор и привременните мерки по втория не бяха изпълнени доброволно.
Възможностите на съдебните изпълнители
Едно съдебно решение се постановява, за да бъде изпълнено. В това се състои неговата ценност. Колкото и добър да е един съдебен акт, ако няма кой и как да го изпълни, той е лишен от смисъл, а изпълнителният лист се превръща в един ненужен документ.
Единствената възможност за принудително изпълнение на задължение за предаване на дете и режим на личен контакт е уредена в чл. 528 ГПК. Този изпълнителен способ не гарантира предаване на детето по следните съображения:
той изисква редовно уведомяване на задължения родител, по възможност две седмици, но не по-късно от една седмица преди определеното време, каквото не може да има, ако местонахождението му и това на детето са неизвестни. Дори и връчването да се осъществи редовно и да последва неизпълнение, съдебният изпълнител може, но не е задължен, да наложи глоба;
налагането на глоба не стимулира задължения родител към изпълнение;
съществуването на обективни пречки за своевременно изпълнение на задължението, се явява поредното оправдание за неизпълнение на задължението за предаване на дете;
По изпълнително производство, образувано за предаване на дете за осъществяване режим на личен контакт, майката укрива сина си за период от една година. За посоченото време съдебният изпълнител е изпращал покани и е налагал глоби. След една година задълженият родител получава лично поканата. В деня и часа за предаване на детето, то заявява, че не желае да види баща си. Съдебният изпълнител отказва да предаде детето.
Решението по първия спор и привременните мерки по втория не бяха изпълнени принудително.
Възможностите на прокуратурата
Неизпълнението или осуетяване изпълнението на съдебно решение за упражняване на родителски права или за лични контакти с дете, е престъпление по чл. 182, ал. 2 НК, наказуемо с пробация или глоба от 100 до 300 лева, а в особено тежки случаи – с лишаване от свобода до шест месеца или с глоба до 3000 лева.
Образуваните наказателни производства, малко на брой, приключват с решение по чл. 78а НК, с което родителят е освободен от наказателна отговорност и глобен.
За неизпълнение на съдебно решение в частта за режима на личен контакт, продължило 2 години и 11 месеца, през което време детето винаги е било болно, наложената глоба е 1000 лв.
Дори наказание да е наложено, то няма никакъв възпиращ ефект върху виновния родител. Годините са минали, режимът не е изпълняван, отчуждението е факт. Решението не може да върне пропуснатото време, да възстанови изгубената връзка, а отчуждаващият родител се счита неосъждан. Режимът на личен контакт продължава да не се изпълнява.
И „този инструмент” се оказва лишен от смисъл.
Възможностите на полицията
Възможностите на органите на МВР са да обявят дете за общодържавно издирване, когато неговото местонахождение не е известно.
Полицейската закрила по чл. 37 ЗЗакрДт и Наредба I – 51 от 12.03.2001 г. за условията за реда за предоставяне на полицейска закрила на детето е друга възможност за издирване на изчезнало дете, когато съществува пряка и непосредствена опасност за живота и здравето му.
Когато местонахождението на едно дете е неизвестно, е налице пряка и непосредствена опасност, както за живота, така и за психичното му здраве.
По отправено до компетентните органи искане за предоставяне на закрила, полученият отговор е: след като местонахождението на детето не може да бъде установено, не би могло да има полицейска закрила.
На този етап ефектът от приложението на наредбата в посочената хипотеза е нулев.
Ако днес един родител попита по какъв начин може да упражни родителските си права, респ. да вижда и взема детето си за осъществяване режим на личен контакт, когато другият родител отказва доброволно да го предаде, отговорът би бил: по никакъв начин.
В заключение
Посоченото по-горе поведение на родителите спрямо собствените им деца съставлява издевателство, проява на насилие към друго човешко същество. Никой няма право да издевателства върху друг човек, бил той и собственото му дете.
Родител, който отчуждава детето от другия родител, като го манипулира и внушава негативно отношение към него, е родител с нисък родителски капацитет, неспособен да упражнява родителските права. Това поведение не следва нито да се извинявани, нито да се оправдава, без значение в коя фаза на синдрома се намира детето.
Разбирането, че във всички случаи е по-добре детето да се отглежда от своята майка, макар и тя да го отчуждава от бащата, е погрешно, защото страданието му би било в пъти по-голямо при отчуждаващия родител, отколкото това, породено от промяната, която би настъпила в живота му.
Не само, че почти седем от общо десетте години от живота на момченцето бяха преминали без присъствието на бащината фигура, но и създаденият в съзнанието му образ беше и все още е, че собственият му баща е враг, лош човек, преминал границата и посегнал на неприкосновеността на тялото му.
Без значение от пола, капацитетният родител, не е този, който не греши, а този, който е готов да коригира поведението си, когато е сгрешил.
Единственото спасение за двете деца, попаднали под влияние на синдрома на родителско отчуждение, е да бъдат взети от отчуждаващия родител и предадени на отчуждения родител, респ. на баби и дядовци, ако това е подходящо, стига те да разполагат с капацитет. Това е единственото спасение за тях, защото всяка форма на интервенция (намеса) за възстановяване на една унищожена връзка след една пределна възраст е обречена на пълен крах.
Отчужденото дете се превръща в осакатен човек, неспособно да изгради нормални и здрави отношения с друго човешко същество. Остава осакатено завинаги. В зрелите си години би възприело ролята на „насилник” или на „жертва” в своето семейство, ако е способно да създаде такова и тогава историята ще започне отначало, ще се повтори със същия пагубен резултат, но с други участници в нея.
Рано или късно жертвата ще се противопостави на насилника. Това противопоставяне може да се осъществи с насилие спрямо отчуждителя. Насилието може да бъде насочено и към други жени или мъже, които отчужденото дете ще срещне в живота си, за да отмъсти за причиненото му страдание. Това би превърнало отчужденото дете в психопат.
Отчужденият родител бива лишен от правото си да осъществи майчинството или бащинството, да вземе активно участие в порастването на своето дете, такава, каквато е ролята на всеки родител.
Вглъбен в доказване на тезата си, за да постигне „справедливост”, отчуждаващият родител не би бил в състояние да осъществи адекватно нито майчината, нито бащината функция.
Детето не е вещ, която можем да заключим в килер и отваряйки го след 3 или 5 години, когато едно или няколко производства между родителите вече са приключили, да очакваме, че ще го заварим на същата възраст и в същото състояние. То расте и се променя. Ако не му се помогне навреме, тук и сега, и насилието не бъде прекратено веднага по категоричен начин, няма смисъл да говорим за „интереса на детето”, едно лишено от съдържание понятие, към което държавата е останала безразлична.
Ако в началото на всяка една от историите родителят е представлявал снежинка, която не може да намокри или нарани никого, то в края, след толкова много години, всеки един от тях се беше превърнал в лавина, която безпощадно е преминала през децата си и през всички, застанали на пътя им, защото е нямало кой и как да ги спре, а липсата на ефективни правомощия е поставила институциите на колене.
*Геновева Илиева е съдия в Районен съд – Варна. Статията е плод на опита ѝ по дела с участието на деца. А двата случая са от нейната практика. Съдия Илиева не само разказва историите на две деца, пострадали от поведението на собствените си родители, но и поставя важни въпроси за възможностите на немалкото институции с правомощия в подобни ситуации, наистина да им помогнат.
27
Коментирайте
Аз – с малко по различно мнение. Ще говоря като потърпевш от домашно насилие и вече като родител. Няма да влизам в подробности, защото все още ми е трудно да говоря за насилието и блудството, което преживях, а в момента съм свидетел на подобен казус в друго „семейство“. Ясно е, че преживях травма за цял живот, и благодаря на майка ми, че ми повярва и взе необходимите мерки да изведе този човек от живота ми. Тогава никой друг не ми повярва, всички мислеха че лъжа, че си измислям. Този човек толкова добре манипулираше обществото, че ще кажеш, че е “… Покажи целия коментар »
анонимен -Поздравления за съдия Илиева- това е може би най-изчерпателна статия по тази тема в България изобщо .Подкрепям всичко написано и повярвайте всичко е така , както е написано .Изпитано е и проверено .Адмирации още веднъж.
Законът за домашното насилие не решава липсата на корекционен механизъм чрез реално упражняване на законна власт от социалните служби. Докато броят на инспекторите, проверяващи социалните работници, е неадекватно и подозрително голям и очевидно приоритет на управляващите, докато е на лице липсата на законов механизъм за защита на социалните работници и на сериозни изисквания за специализирана квалификация на същите, докато те са най-ниско платените в държавната администрация – по-ниско от чистачка и шофьор в изпълнителна агенция, докато родителите не усетят, че има власт и компетентност в тези социални работници и държавата защитава служителите си, ангажирани с бъдещето на децата в риск,… Покажи целия коментар »
Г-жо съдия, с тази публикация по-долу бих искала да ви покажа ,че този Синдром е от международен мащаб. Потърпевшите за съжаление са все татковците….но те вече не могат и не желаят да търпят …..Те се организират и показват своето недоволство ,искат промяна на законите…. Както ще видите по-долу в статията ,тя е актуална от 30.11.2018,мястото на демонстрацията е Белгия ,а организацията се нарича „SOS PAPA“….. НЕКА ДА ПОДКРЕПИМ И ТАТКОВЦИТЕ В БЪЛГАРИЯ! Un papa pour la Saint-Nicolas En Belgique, le droit familial privilégie progressivement la garde alternée des enfants lors d’une séparation. En théorie en tout cas, la réalité est… Покажи целия коментар »
Днес бе дадено началото на гражданска инициатива „Право на семеен живот“, която предлага спешни законодателни промени в тази насока. https://www.dnes.bg/obshtestvo/2018/12/26/deniat-na-bashtata-za-po-spravedlivo-zakonodatelstvo.397569
Браво!Борете се за правата си!!!
С такъв казус се сблъсках в практиката си и останах изненадана от „изобретателността“ на майката и в последствие на бащата. Присъстваха обвинения от развратница до вещица и от манипулатор до насилник. Този тип поведение на родителите говори за болната им психика, а толкова болна, че да увреди психически собственото си дете психика, се нуждае от лечение. Както зависимите и всякакви други болни. Необходима е законодателна промяна и при констатиране на синдромите, въпросните родители да бъдат задължени да посещават психотерапевт за дълго време и да си плащат за това. Санкцията за тях ще контакт с детето в защитена среда. Адв. Русева
За несъгласния ще кажа, че по точна и всеобхватна разработка относно проблема едва ли ще намери на друго място. Тук са посочени и законните мерки, които могат да се предприемат от различните институти на правото. Все пак, мисля че ще останат неефективни, когато не се променя мисленето на родителите.
При обсъждане с колеги адвокати забелязах, че някои са настроени отрицателно към такава промяна в законодателството, защото се страхуват че това ще „отнеме“ част от работата им. Съпоставено и погледнато в цялост, считам че е по-важно да „излекуваме“ обществото си.
Браво! Чудесна статия!
Ето, на това се казва Съдия! Поздравления, Съдия Илиева! Жалко, че повечето Ви „колежки“ са слепи за чумата на века – Синдром на Родителското Отчуждение (PAS) и не го признават за насилие над дете…и мястото на тези Ваши колежки е на пейката – пред блока.
Изключително обективна и полезна статия. Това е самата истина. Поздравления за съдия Илиева. В допълнение на предходни коментари, смятам че статията, не само е проява на смелост от съдията, но е и израз на активна гражданска позиция от човек, който е на първа линия на съдебния фронт. На болното ни общество са нужни такива опитни хора, които да посочат проблемите и да предизвикат дискусия за тяхното решение. Не бива да си мълчим и да подминаваме със спокойствие. Институционалното безсилие е плод на нашето безразличие и „нищонеправене“. А то ражда душевно осакатени хора. Това ни казва и анализът на г-жа Илиева.… Покажи целия коментар »
Как решихте г-н Атанас Атанасов, че това е „изключително обективна и полезна статия“? Как решихте, че „Това е самата истина“??????? Не сте видяли нито едно доказателство и документ по двата случая, не познавате никой от близките. Аз обаче познавам лично и двете деца, описани в статията, и повечето от психолозите им и ще ви кажа, че написаното от съдия Илиева е ПЪЛНА ЛЪЖА И МАНИПУЛАЦИЯ. Да не споменавам, че актовете на съдия Илиева и по двете дела или са отменени от горен съд като неправилни или анулизани поради прекратено дело.
За да си истински родител трябва да се бориш за щастието и благополучието на детето си. Това е невъзможно без комуникацията му с двамата родители. Не бива да използваме децата си като оръжие за отмъщение.
Много майки в стремежа си да отмъстят на бившияси съпруг нараняват децата си, което за съжаление оставя трайни психически проблеми върху всичките.
В повече от случаите децата се предоставят на майката. Има бащи, които биха се грижили по-добре за децата си. Докога ще страдат съвестните и отговорни бащи, затова, че майката ги разиграва и ги прави на маймуна. Една жена, която непрекъснато е някъде и не полага грижи за децата си според мен не е майка.
Колко от хората в тази държава биха искали да знаят истината и колко от тях ще повярват на лъжите, тиражирани от сайтове с тревожни, вкопчени в ролята си на майки, жени и търсещи евтина популярност адвокати и журналисти? Във всеки конфликт има две страни, поне. Насилникът не може без жертвата и обратното. Те са еднакво виновни. Важно е да има кой разсече змийското кълбо, когато страдат децата.
a be bunaci
koi e nai loshia chovek v balgarskia ezik ?
toz det si e ebal maikata – hliadoletna istina
osvirapiali ot bednotia – otnemate na decata maikite – shtoto niamate pari
Поздравления за смислената статия!
ologofrErn – osvidetelstvai se za jalta karta – koloniata na US narechena Germania – she ti dava pari 🙂
EVTINIIKA
Българите обичаме да обобщаваме, да оплюваме и да си стоим със заровена глава в пясъка. Скоро даже имаше платен репортаж по национална телевизия (колко е национална е друг въпрос), в който си позволиха да хейтват службите за защита на децата в западни развити държави. Но в същите тези държави защитават децата си и непдопускат подобни слычаи, а хора, като автора на статията биват подкрепяни на държавно ниво. Нашето поведение в България е подобно на силно ориенталска държава, в коята главен и неоспорим авторитет си остава дори и един изперкал родител.
Обикновения човек въобще не се замисля по тези въпроси, докато не го сполети. Като баща минаващ през този ад в момента съм в пълен потрес как е възможно държавата до такава степен да нехае за благосъстоянието на децата. Да, държавата сме ние, да има съвестни съдии и служители в институциите, но защо законодателя по никакъв начин не взима мерки и продължава да легитимира издеватествата над децата?
AMI KAV BASHTA SI ?
sperm donor e kam $200-300 ednokratno
imash li 1000 lv/mesec za naem
imash li 1000 lv/mesec za chistachka
imash li 1000 lv/mesec za ptostituka
imash li 1000 lv/mesec za JENA ?
e – ako namerish roshavo kolche – znaesh de da si go zavresh
izdevatelstvoto nad decata si ti – det ne mojesh da se pogrijish za sebe si kamo li dete
Статията е много навременна и би била полезна за депутатите, които готвят промени в НК за домашното насилие. Темата за родителското отчуждение бе поставена от бащи в хода на дискусията по промените при първо четене на проекта на НК в правна комисия. Мисля си, че трябва комплекс от мерки за защита на децата, за да не страдат и да растат в здрава среда.
Преди години, като начинаещ адвокат, родителските изстъпления ме отказаха от дела за родителски права. Някои изпадад направо във временна невменяемост и не мислят за детето. Иска се голяма смелост съдия да еазкаже за това. Поздравления!
Адв. xxx, не поздравявайте. Съдията тук е казала пълни лъжи, а актовете й са отменени.
Да благодарим на Бога, че все още има такива доблестни хора и професионалисти като съдия Илиева! Бъдете жива и здрава съдия Илиева! Имаме крещяща нужда от такива хора и съдии като Вас. Мястото Ви не е само във Варна, а много по-нагоре. Човекът във Вас не е постъпил само като добър професионалист, а е показал майчин инстинкт. Благодаря, че Ви има! Успех и здраве!