Част от въпросите са повдигнати с официален сигнал до Върховния касационен съд (ВКС) от септември 2017 г., част от тях са и в предложението на Висшия адвокатски съвет от 14 юни 2019 г. за образуване на тълкувателно дело, но има още важни въпроси, на които ВКС е крайно време да отговори.

  1. От кой момент поражда действие извършеното извънсъдебно, респективно съдебно прихващане?

Решение № 103 от 1.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 61323/2016 г., IV г. о., докладчик Димитър Димитров

За това от кой момент поражда действие извършеното извънсъдебно, респективно съдебно прихващане, и за последиците на този момент по отношение на евентуалното акцесорно задължение за обезщетение за забава върху насрещното задължение за периода от изискуемостта на последното до момента на изявлението на длъжника за извършване на прихващането.

От изложеното следва, че направеното изявление за прихващане винаги има действие към предвидения в разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД момент. Действието на прихващането се изразява с това, че двете насрещни вземания се погасяват до размера на по-малкото. Обратното действие на прихващането води до това, че задължението на прихващащия се счита погасено към посочения момент. Това води до отпадане на отговорността на лицето за неизпълнение на задължението и за последиците от това неизпълнение. В случаите, когато отговорността е за забавено изпълнение, то прихващащият ще отговаря за забавата, ако същата е настъпила преди предвидения в разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД момент, от момента на забавата, до момента, в който прихващането е породило действие.

В обратен смисъл:

Решение № 148 от 29.10.2009 г. нс ВКС по т. д. № 79/2009 г., ІІ т. о., докладчик Емилия Василева

От кой момент поражда действие извършеното извънсъдебно, респективно съдебно прихващане

Правният ефект на материалноправното изявление за прихващане на две насрещни, изискуеми и ликвидни вземания (извънсъдебно прихващане) настъпва с факта на отправяне на изявлението за прихващане съгласно чл. 104, ал. 1, предл. първо ЗЗД, от който момент насрещните вземания се считат погасени. Възражението за прихващане, заявено в исковото производство като процесуален способ на защита, не изисква изискуемост и ликвидност на насрещното вземане.

Правният ефект на възражението за прихващане (съдебното прихващане) настъпва с влизане в сила на съдебното решение, с което се установява съществуването на насрещното вземане, неговата изискуемост и ликвидност. Дори насрещното вземане да не е ликвидно и изискуемо към момента на релевиране на възражението, съдът е длъжен да го разгледа и да се произнесе по него, като обсъди всички събрани доказателства, тъй като съгласно чл. 221, ал. 2 ГПК (отм.) решението влиза в сила и по отношение на вземанията, предявени с възражение за прихващане. С влизане в сила на решението спорното, неликвидно насрещно вземане става ликвидно.

В този смисъл: Решение № 35 от 25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3164/2015 г., I т. о.

Момент, от който настъпва погасителният ефект

В римското право

В първоначалния стадий на своето развитие римското право е познавало само договорната компенсация. А класическото право е задължавало само известни категории кредитори (argentarius, bonorum emptor) да изваждат от размера на вземанията си сумите, които те сами дължат на своите длъжници.

В първия случай банкер, който има текуща сметка със своя клиент, следва задължително, преди да предяви своето вземане към него, сам да приспадне насрещното вземане на своя клиент и ако не го направи, губи целия процес. В случая това задължение касае вземания за вещи от един и същи род и за дългове с настъпил падеж.

Във втория случай, ако едно лице изпадне в несъстоятелност, цялото му имущество се продава на едно лице – купувач,  който се наричал, bonorum emptor. Купувачът е бил длъжен да продаде имуществото на лицата, които са дали най-висока цена. Ако има вземания, които следва да се съберат и задължения към трети лица, то купувачът е бил длъжен да приспадне от вземането, които иска да събере задължението, което се дължи. Тук за разлика от първия случай има отхвърляне на иска не изцяло, а само до размера на вземането на трето лице.

Все пак следва да се посочи, че класическото римско право е приемало, че някои от последиците на компенсацията настъпват по силата на закона. При Север лихвата не е текла, щом между страните има насрещни вземания, тя е текла само от разликата на сумите. Улпиан дори провъзгласява следния най-общ принцип: „Ако при възможност за компенсация едната страна е платила на другата, имала е право да предяви condictio, като че ли е платила недължимо”. Приближава се до мисълта за легална компенсация, но не е обобщено и изведено общо правило.[1] По-скоро считам, че смисълът на тези разрешения е бил, че погасителното действие на прихващането по принцип има обратно действие, тоест настъпва винаги от момента, в който има две срещуположни вземания.

Съдебната компенсация е намирала широко приложение при actiones bonae fidei, в които ответникът сам е кредитор на ищеца, а последният, въпреки това, е предявил вземането си за пълния му размер. В случая обаче изискването все още е било вземанията да произтичат от едно и също основание. Това е израз на формираното разбиране, че е проява на недобросъвестност, ако кредиторът търси своето вземане, без да отчете, че дължи на своя длъжник определена сума.

Що се касае до искове stricti juris, то компенсация при тях не е била възможна, защото вземанията stricti juris винаги са били едностранни и независими от евентуални вземания на другата страна. Но Марк Аврелий (161–180 сл. Хр.) е установил компенсация и за искове stricti juris по такъв начин, че ако някой е имал вземане срещу кредитора си, е имал право да предяви exceptio doli. Аврелий пише: „Виновна недобросъвестност би проявил ищецът, ако той предяви иск за това, което веднага трябва да върне на длъжника”. Нямало смисъл ищецът да иска една сума, а сам да е длъжник и след това веднага да я плати на длъжника си. Прихващането може да стане пред съд, след като ответникът направи възражение. На съдията обаче е била предоставена свобода – liberum iudicium – да уважи или да отхвърли тази exceptio.

По времето на император Юстиниан е премахната тази свобода на съдията за случаите, в които двете задължения отговарят на условията да са насрещни и еднородни, като се изисква активното вземане да е изискуемо и ликвидно. В Юстиниановата компилация е било постановено, че прихващането става ipso iure. От тогава е въведено изрично и изискването вземането на ответника да е ликвидно. [2] Ликвидността е разбирана като възможност вземането на ответника лесно да бъде доказано по основание и размер. Идеята е при съдебната компенсация неоснователното възражение на ответника да не забави ненужно исковата защита на ищеца. Като ако ще се бави процеса, то в тези случаи компенсацията не се разглежда от съдията, тъй като се преценява, че вземането на ответника не е ликвидно, а последният може да предяви иск в отделен процес за защита на своето вземане. Изрично е посочено също, че не е нужно двете вземания да произтичат от едно и също основание. Смисълът на възприетото разрешение е да се балансира разширеното приложно поле на съдебната компенсация и да се остави определена свобода на съдията да преценява дали да уважи, или не едно възражение за прихващане в процеса, като се ръководи от принципите за бързина и ефективност на защита на правата на ищеца.

Основните спорове в тълкуването на тази уредба са се породили при изясняване на формулировката, че прихващането става по право. Следва да се сподели становището, че в римското право компенсацията е била само съдебна и този израз означава, че се дава такова универсално право на ответника да възрази, което би довело съответно до отхвърляне на иска до размера на вземането на ответника. В този смисъл правилен е възгледът, че прихващането вече е могло да се прави без да се използват предишните процесуални форми, а във всички случаи. [3]

В част от доктрината неправилно се е приемало, че изразът прихващане по право означава, че погасителното действие на прихващането настъпва автоматично, като се подчертавало, че това става даже без знанието на страните, което залегнало като изрична формулировка във Френския и Италианския граждански кодекс. Същата формула е възприета в чл. 191 ЗЗД (отм). Тази постановка води до непоследователни разрешения в самите законодателства, които я възприемат и тези несъвършенства създават практически затруднения при прилагане на института на прихващането в правораздаването [4]. Доктрината и съдебната практика в Италия и Франция е възприела едно коригиращо тълкувание, че съдът не може служебно да съобразява настъпило погасяване на дългове чрез прихващане без това да е въведено в процеса, тоест трябва да има възражение от страна на ответника. Следва да се посочи, че идеята за автоматичното погасяване на две насрещни вземания е непозната на римското право, тъй като дори при следкласическите разрешения прихващането си остава един чисто процесуален институт и е възможен само чрез възражение на ответника пред съда.

Френското право

При изработване на новите законодателства подходът е сменен и макар да се афишира следване на римската традиция, прихващането започва да се схваща като материалноправен институт, който, за да се приложи, не е задължително необходимо постановяване на съдено решение. Освен логически и теоретични грешки при тълкуване на римското право, това разрешение е възприето и поради очевидния стремеж на създателите на новите правни разрешения да отразят съвременното развитие на икономическия оборот. Това развитие налага да се разшири значително приложното поле на института на възражението за прихващане. Целта е била прихващането да се откъсне от съдебните процеси, като по този начин се разшири приложното му поле и се обслужи по добре нарастващият търговски оборот. По този начин се постига и още една цел, а именно прихващането да избягва съдебни процеси.

Във френския Граждански кодекс обаче схващането, че прихващането погасява вземанията по право в момента, в който това е възможно, е съчетано и с изискването активното вземане да е ликвидно. Така се поставя въпросът кое вземане е ликвидно, като се има предвид, че няма съд, който да преценява това, доколкото е предвидено прихващането да настъпва автоматично. В доктрината започва да се изяснява въпросът, че не всяко възражение на насрещната страна прави активното вземане неликвидно, а само противопоставянето на сериозните възражения[5]. В тези схващания правилно се отбелязва, че в противен случай на всеки кредитор, който е и длъжник, ще се даде пълна свобода да препятства действието на прихващането и то напълно необосновано. Именно защото ликвидността, като предпоставка на прихващането, е относима само за съдебната компенсация като процесуален институт, тя е неудачна като предпоставка на прихващането при разрешения, които приемат, че то е материалноправен институт и действа даже без воля на страните. Обяснението на френските юристи, макар голяма част от тях да подлагат на критика изискването активното вземане да е ликвидно, е, че така се постига баланс на интересите на страните, който е необходим, тъй като прихващането действа автоматично. Дава се типичен пример, при който се приема, че не е справедливо под предлог, че има причинени вреди от наемодателя, наемателят да отлага във времето плащане на наем и това да се разреши едва по-късно с решението на съда. [6] Тази легитимна цел обаче, на първо време, е неспособна да даде разумно обяснение на изискването активното вземане да е ликвидно. Първо, защото, както се изясни, понятието ликвидно е съвсем законово неопределено, което води до пълен дисбаланс и правна несигурност. Второ, защото не е нужно за наемателя да има такъв повод, за да не плаща, той винаги може да не стори това и без законен повод, като сочи неоснователен друг такъв. Тоест, въвеждането на ликвидност не може да ограничи недобросъвестния длъжник да изтъква съображения за неплащане, които са неоснователни. Даденият пример даже ни убеждава в това, тъй като става пределно ясно, че ако наемателят не иска да плаща съзнателно, винаги може да измисли повод за това.

Във всички случаи обаче длъжникът ще си понесе негативните правни последици от неизпълнението, ако се окаже, че неговите твърдения са неоснователни и останат недоказани. Тоест, ще изпадне в забава и наемодателят ще може да развали договора и да го осъди за наема заедно с лихвата или неустойката за забава. В този смисъл правото брани винаги страната, чиито твърдения отговарят на правната действителност.

В случаите, в които не са били налице основанията в закона за прихващането, то все пак е допускано, но само по съдебен ред. Така се стига и до идеята за съдебна компенсация, която прави възможно прихващането, ако активното вземане не е ликвидно[7]. При това се изисква предявяване на насрещен иск. Това становище се превръща и в преобладаваща съдебна практика на ВКС по чл. 191 ЗЗД (отм.), макар в законовият текст на българската разпоредба да е липсвало изискване за ликвидност.[8]

Лавината от проблеми обаче не свършва с разрешението, че щом вземането е оспорено, значи е неликвидно и може да се прихване само в рамките на съдебен процес. Това довежда и до най-важния практически въпрос, а именно дали съдебното решение има конститутивно или декларативно действие. В част от съдебните решения и доктрината се е приемало, че решението има конститутивно действие, тоест погасителното действие настъпва занапред с влизане в сила на съдебното решение, защото едва с влизане в сила на съдебното решение активното вземане на ответника, което е оспорено, става ликвидно. Това разбиране е неправилно и следва да се отрече, тъй като то води до следните несправедливи резултати:

1) Ищецът, който неоснователно отрича през цялото време едно съществуващо вземане на ответника, ще направи така, че вземането му ще се погаси едва с влизане в сила на решението на съда. Тоест, през цялото време на висящност на процеса за ищеца ще текат лихви за забава. Каква забава има, ако дължиш на насрещната страна пари и не ги плащаш, а тя ти възразява насреща и заявява колко ѝ дължиш и че иска да ги прихване. Какво значение има, че ищецът субективно не е наясно колко дължи и че спори дали дължи, като в крайна сметка съдът приема, че от доказателствата по делото е ясно колко дължи и от кой момент.

2) Ответникът ще понесе и разноските по делото, защото е дал повод за завеждане му, а погасяването на ищцовото вземане ще настъпи с влизане в сила на решението. Нищо, че например вземането на ответника е станало по-рано изискуемо и е в по-голям размер. Така на недобросъвестния кредитор се дава възможност да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение – резултат, който е недопустим за едно съвременно правно разрешение, почиващо на икономическата логика. Този резултат, в крайна сметка, противоречи изцяло и на историческите традиции на института.

По тези причини следва да се сподели за правилна тезата, която приема, че когато вземането на ответника, с което той извършва прихващане, е оспорвано от ищеца, то съдебното решение има само декларативно действие, поради което погасяването на вземанията става с обратна сила от момента, когато всички предпоставки са били налице. [9] С постановяването на решението се признава съществуването на вземането на ответника, като основание и размер, както и моментът, в който то е станало изискуемо и това е и моментът, в който настава погасителното действие, тоест прихващането има винаги обратно действие. Смисълът е, че когато длъжникът има изискуемо вземане срещу своя кредитор, негативните последици на забавата отпадат, ако направи изявление за прихващане, и то от момента на изискуемостта на активното вземане. От този момент може фигуративно да се приеме, че спира да тече и давността за активното вземане, тъй като дори да се погаси по давност активното вземане, ако в предходния момент е могло да стане прихващане, то изявлението за прихващане, направено и след давностния срок, ще породи обратно погасително действие.

Германското право

Институтът на прихващането е уреден и в германския Граждански законник, като вече е подчертано изцяло, че прихващането е институт на материалното право и е независим от съдебния процес. Прихващането е възприето като право на всяка страна чрез едностранно волеизявление да приспадне размера на свое насрещно и изискуемо вземане. Така логически се спазва принципът, че двете вземания не си пречат, но при воля на всяка една от страните, може да се прихванат. Може обаче и да се реализират по съдебен ред. Същественото е, че е създадена фикция, като се приема, че погасяването настъпва в момента, когато това е било възможно, тоест с обратно действие, а не от момента на волеизявлението. Ликвидността не се поставя като изискване за прихващането. [10] Затова независимо дали активното вземане е оспорвано, или не и дали се прави възражение за прихващане в хода, или извън хода, на висящ процес, то погасителното действие винаги действа с обратна сила, към момента, в който това е възможно. По тази причина, ако има извършено плащане, може да се иска връщане на даденото, ако след това се извърши прихващане и погасителният ефект настъпи с обратна сила, предхождаща плащането. Платеното е все едно без основание.

Към днешна дата в България

Според първата теза, която е преобладаваща в съдебната практика, за разлика от извънсъдебното прихващане, за което се изисква ликвидност на активното вземане, възражението за съдебно прихващане е допустимо и основателно даже когато активното вземане не е ликвидно. С влизане в сила на съдебното решение силата на пресъдено нещо се разпростира и относно вземането, предявено с възражението за прихващане – чл. 298, ал. 4 ГПК, поради което се прави изводът, че вземането, предявено с възражението за прихващане, става ликвидно занапред, даже преди това да е било спорно (неликвидно). Съдебното прихващане по чл. 104, ал. 1 ЗЗД погасява насрещните вземания занапред, а не от деня на извършване на възражението за прихващане, защото към този момент активното вземане не е ликвидно и не са били налице предпоставките за прихващане. Условията да се погасят дълговете с прихващане ще са налице едва с влизането в сила на съдебното решение, което в този случай има конститутивно действие. В тази връзка съдът е длъжен да разгледа възражението за прихващане, като обсъди всички факти и доказателства, отнасящи се до вземането на ответника, тъй като, ако се окаже, че вземането на ищеца съществува, при постановяване на решението съдът трябва да се произнесе относно съществуването и изискуемостта на насрещното вземане на ответника и в зависимост от това да отхвърли изцяло или отчасти предявения иск. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС.[11]

Според втората теза, застъпвана от проф. д-р Валентина Попова[12], възражението за прихващане – безусловно или направено под условие в хипотезата на чл. 104, ал. 1 ЗЗД, винаги има обратно действие. Това становище следва да бъде споделено, тъй като то съответства на целта на закона.

Съгласно разпоредбата на чл. 103, ал. 1 от ЗЗД прихващането е възможно, когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи. В този случай всяко едно от тях, ако неговото вземане е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. За това е необходимо това лице да направи изявление по чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗЗД в посочения смисъл, което да достигне до другата страна в правоотношението. Законът обаче не обвързва момента, в който прихващането поражда действие, с момента на извършването на изявлението по чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД прихващането има обратно действие, като двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши. Възможно е между страните да съществува спор за едно от двете или и за двете задължения. Спорът може да се отнася до съществуването на вземането, до неговата нищожност или унищожаемост, до изискуемостта му или до размера му. Затова по силата на чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД е възможно действието на прихващането да бъде поставено под условие, а именно спорът да бъде отнесен до съда и спорното вземане да бъде установено със съдебно решение. В тези случаи влизането в сила на съдебното решение, с което се установява вземането, има характера на сбъдването на отлагателното условие, под което е направено прихващането, и от този момент изявлението ще породи действие. Това действие обаче ще има обратна сила, което изрично е посочено в разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД, съгласно която двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши, т. е. прихващането винаги има обратно действие, независимо от това дали се касае до прихващане с безспорно вземане или за такова със спорно вземане, което е поставено под условие, съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД. Този извод следва както от граматическото, така и от систематическото тълкуване на разпоредбата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД. За да настъпят последиците от прихващането, вземането на прихващащия трябва да съществува както към момента, в който то може да се извърши, така и към момента на извършването на компенсаторното изявление, а когато последното е поставено под условие и към момента на сбъдването на условието.

В случаите, когато при предявен иск ответникът по него направи възражение за прихващане на претендираното от ищеца вземане със свое вземане към ищеца, съдът ще трябва да разгледа това възражение и да се произнесе по него. С това възражение ответникът твърди, че искът е неоснователен, тъй като вземането на ищеца, до размера на предявеното с възражението насрещно вземане, е погасено чрез извършено прихващане. При това, в ГПК, освен правилото на чл. 298, ал. 4 ГПК, не се съдържат специални правила по отношение на правото на прихващане и упражняването му, поради което приложение намират тези, установени с разпоредбите на чл. 103 – чл. 105   ЗЗД. От същите е видно, че решаващо за прихващането е изявлението на една от страните по реда на чл. 104, ал. 1 изр. 1 ЗЗД, което е насочено към насрещната страна в правоотношението. С направеното в исковото производство възражение за прихващане това изявление не се променя от такова, насочено към насрещната страна, в отправено до съда, с искане последният да извърши прихващане. С оглед на това, съдът извършва проверка за това дали са били налице предпоставките за прихващане, осъществили ли са се те и към кой момент. Като намери, че възражението е неоснователно, ще уважи иска, а ако го намери за основателно, ще отхвърли иска до размера на заявеното с възражението вземане. Затова произнасянето на съда се свежда до това дали е налице прихващане и до обявяване на последиците от същото. В този случай по силата на чл. 298, ал. 4 ГПК решението ще се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на разрешеното с него възражение за прихващане. Със сила на пресъдено нещо се установява както съществуването на твърдяното от ответника вземане, както към момента на възникване на възможността за извършване на прихващането, така и към момента на извършване на изявлението за това, така и последващото му несъществуване поради това, че същото е погасено предвид осъщественото прихващане. В случаите, когато възражението за прихващане е направено под условие, а именно, ако съдът приеме за неоснователни останалите възражения на ответника срещу иска, то силата на пресъдено нещо обхваща съществуването на вземането на ответника към момента на възникване на възможността за прихващане, така и към момента на сбъдването на условието по чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, а именно момента на приключване на устните състезания, но също така установява и несъществуването му поради обратното действие на прихващането.

В случаите, когато едно от двете вземания е спорно, трябва да се счита, че прихващането е предявено под предвиденото в разпоредбата на чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗЗД условие, при сбъдването на което настъпват предвидените в чл. 104, ал. 2 ЗЗД последици. Условието е относимо към самото изявление, а не е искане до съда да извърши прихващането. В този случай постановяването на съдебното решение е условие за настъпване на погасителните последици на прихващането, но не е техен източник. Сбъдването на условието настъпва от момента на влизането на решението в сила. Същото обаче не създава ликвидност на вземането (като установено по основание и размер), като предпоставка за прихващането, а само я установява. Силата на пресъдено нещо има само установително действие, в отношенията между страните, поради което от правилото на чл. 298, ал. 4 ГПК не може да бъде направен извод, че прихващането настъпва със съдебното решение. Освен това правилото се прилага еднакво както за спорните, така и за безспорните вземания.

По отношение на вторите компенсаторният ефект настъпва в момента по чл. 104, ал. 2 ЗЗД и при липса посочено в чл. 298, ал. 4 ГПК изключение не може да се приеме, че тази разпоредба предвижда друг момент за осъществяване на прихващането по отношение на спорните вземания. За да се счете, че при спорните вземания прихващането се извършва със съдебното решение, то на същото трябва да бъде придадено конститутивно действие. За такова действие е необходима изрична законова разпоредба, каквато в случая не е налице, а с оглед на горното същото не може да бъде изведено и по тълкувателен път от разпоредбите на чл. 298, ал. 4 ГПК и чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. От тълкуването на двете разпоредби не може да бъде направен извод както за това, че решението по възражението за прихващане има конститутивно действие, така и за това, че прихващането има действие от влизането на съдебното решение. Самото решение установява съществуването на вземането, не само към момента на приключване на устните състезания, а и с обратна сила към момента на възникването му, което означава, че и ликвидността на същото трябва да се счита установена към този момент. Вземането не може да придобие качеството ликвидност (като установено по основание и размер) въз основа на съдебното решение, тъй като то само установява вземането, но не е условие за това вземането за придобие определено правно качество. Последното означава да се придаде конститутивно действие на съдебното решение по възражението за прихващане, каквото законът не му е признал. Съдебното решение установява със сила на пресъдено нещо съществуването на вземането не само към момента на приключване на устните състезания, но и към момента, в който същото е възникнало. Затова съдебното решение не е предпоставка за възникване на предвидените в чл. 103, ал. 1 от ЗЗД предпоставки за извършване на прихващането, като от тази разпоредба не следва извод за това, че решението по възражението за прихващане има конститутивно действие или за това, че прихващането има действие от влизането на съдебното решение. С оглед на това във всички случаи прихващането поражда действие от предвидения в разпоредбата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД момент.

Действието на прихващането се изразява в това, че двете насрещни вземания се погасяват до размера на по-малкото. Обратното действие на прихващането води до това, че задължението на прихващащия се счита погасено към посочения момент. Това води до отпадане на отговорността на лицето за неизпълнение на задължението и за последиците от това неизпълнение. В случаите, когато отговорността е за забавено изпълнение, то прихващащият ще отговаря за забавата, ако същата е настъпила преди предвидения в разпоредбата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД момент, от момента на забавата, до този, в който прихващането е породило действие.[13]

От систематичното тълкуване на разпоредбите на института на прихващането може да се изведе същностната цел на закона. Ако едно лице има изискуемо парично вземане срещу лице, към което има и еднородно задължение, не е длъжно да изпълнява своето изискуемо задължение срещу кредитора си до размера на вземането си срещу него, като това неизпълнение не е противоправно. Целта е да няма реално изпълнение в тези случаи, тъй като двете страни си дължат взаимно еднородни престации, което се счита от закона за погасяващо обстоятелство и то при фиксиран момент. Погасяването  настъпва обаче в зависимост от волята на страните, като всяка една може да се позове на това погасително действие. Икономическият смисъл е да се рационализират оборотът и търговските отношения, като се избегне натрупване на междуфирмена задлъжнялост. Погасителното действие се отнася до размера, в който двете вземания съвпадат, а не за горницата, като за нея страната, която я дължи, ще дължи и лихви за забава и за нея ще тече давност. При спор, делото се пренася в съда, независимо коя от страните образува процеса, но това не може да доведе до промяна на законовия момент, в който ще настъпи погасителният ефект на вземанията. Съдът просто ще установи безспорно основанията и изискуемостта на насрещните вземания, като по този начин просто ще стабилизира правния ефект на прихващането. В подкрепа на този извод е и разпоредбата на чл. 25, ал. 2 ЗЗД, която предвижда, че сбъдването на условието има обратно действие. В случая съдебното решение с обратна сила установява, че насрещните вземания са били ликвидни и годни за прихващане и ефектът е настъпил още към момента, в който активното вземане е изискуемо, а пасивното поне изпълняемо, което решава и правния спор. В противен случай, ще се стигне до това, че по време на процеса, в който се установява и доказва, че ответникът има вземане срещу ищеца, ще се натрупват лихва за забава, която пък има за цел симулиране на реално изпълнение, което влиза с противоречие с основната цел на прихващането.

Подкрепям втората теза и с аргумента, че възприемането на първата би стеснило приложното поле на разпоредбата на чл. 103, ал. 2 ЗЗД, което влиза в противоречие с целта закона.

Пример за това е разрешението, дадено в Решение № 35/25.07.2017 г.  по  т. д. № 3164/2015 г. I т. о., ВКС, с което е даден отговор по реда на чл. 290 ГПК, че е възможно да се извърши съдебно прихващане на пасивното вземане с насрещно активно вземане, което е погасено по давност, ако преди изтичането на давностния срок за активното вземане са били налице предпоставките за извънсъдебното прихващане по чл. 103, ал. 1 ЗЗД. В хипотезата на съдебно прихващане с неликвидни насрещни вземания (или едно от тях), правният ефект на съдебното прихващане настъпва с влизане в сила на съдебното решение и занапред, което е отговор на поставения въпрос. В решението се достига до идеята, че ако към момента на погасяване по давност на активното вземане то не е било ликвидно, разпоредбата на чл. 103, ал. 2 ЗЗД не може да се приложи. Следователно тя е приложима само за извънсъдебното прихващане, което не следва от целта и буквата на закона и ограничава приложното поле на прихващането и полезната му функция да съкращава броя на плащанията. На практика само едно неоснователно оспорване на активното вземане ще доведе до промяна на момента на погасяване на вземанията и до невъзможност, ако се погаси по давност активното вземане, при предявено в процеса възражение същото да се уважи, както изрично предвижда чл.103, ал. 2 ЗЗД.

2.Уважаването на възражение за прихващане, когато активното вземане е по-голямо от пасивното, пречка ли е за остатъка да се предяви иск в нов процес?

Определение № 665 от 30.07.2015 на ВКС по т. д. № 2749/2014, I т. о., докладчик Дария Проданова

Становището, че за дължимостта на остатъка е създадена СПН и той не може да бъде пререшаван, не може да бъде споделено. Разбирането на съдебния състав е, че спорът се развива в съотношение главно-евентуално вземане (евентуално е това, което е заявено за прихващане). В случай, че първоначалното вземане е основателно, съдът пристъпва към преценка на евентуалното и при основателност и на насрещното вземане, постановява прихващане. Тази обусловеност на евентуалното вземане не е само по отношение основателността, а и по отношение размера на главното такова. Това е така, тъй като релевантен и оттук ликвиден е такъв размер на насрещното вземане, който е до размера на първоначалния. Дори насрещното вземане да е по-голямо от първоначалното, над неговия размер то няма самостоятелно съществуване в рамките на процеса, в който е предявено, тъй като то е единствено средство на защита срещу иска. Или – предявеното насрещно вземане е правно релевантно само до размера на първоначално заявеното. Липсва логика в становището, че предявеното насрещно вземане във всички случаи е цялото съществуващо вземане на ответника дори и то да надвишава по размер на първоначалното и за основателността на надвишаващата част също се създава сила на пресъдено нещо при условие, че тя не служи за защита срещу иска и липсва основание за създаване на ликвидност (установяване по основание и размер).

В този смисъл: Решение № 949 от 04.24.2017 г. на САС по гр. д. № 6292/2016 г.

В обратен смисъл:

Решение № 707 от 13.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1787/2009 г., ІІІ г. о., докладчик Надя Зяпкова

Когато е уважено с влязло в сила съдебно решение възражение за прихващане, вземането по което надхвърля размера на предявената искова претенция, формира ли се сила на пресъдено нещо върху частта от вземането, с която не е осъществено прихващане, и допустимо ли е тази част да бъде предявена чрез ново възражение за прихващане в друго съдебно производство?

От принципа, че само спорното право е предмет на силата на пресъдено нещо, чл. 221, ал. 2 ГПК (отм.) въвежда изключение по отношение на две насрещни права на ответника, предявени от него в процеса не чрез насрещен иск, а по възражение. Едното е вземането му за извършени от него подобрения, а другото е вземане, въз основа на което ответникът прави възражение за прихващане. За да се формира сила на пресъдено нещо относно насрещните права на ответника по чл. 221, ал. 2 ГПК (отм.), е необходимо съдът да се е произнесъл по тях. Със сила на пресъдено нещо се смята признато или отречено цялото насрещно вземане на ответника, предявено за прихващане, а не само тази негова част, която е равна на вземането, предявено срещу него с иска, и относно разликата нов процес е недопустим. Ако предявеното с възражение насрещно вземане е по-голямо от това на ищеца, сила на пресъдено нещо се формира за цялото предявено от ответника вземане, а не само до размер на исковата претенция. Ответникът сам се е съгласил по този начин да упражни своето вземане като защитно средство срещу предявен срещу него иск с по-малък размер.

В този смисъл: Определение № 112 от 23.02.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 3685/2014 г., II т. о.

Сила на пресъдено нещо на решението, в което се разглежда възражението за прихващане

В съдебната практика и правна доктрина са утвърдени следните постановки.

Първо, решението, с което съдът се е произнесъл по възражението за прихващане, формира СПН по отношение на вземането само ако съдът е установил неговото съществуване или несъществуване. Т.е. ако има „разрешение“ по него, според терминологията на закона – чл. 298, ал. 4 от ГПК.

Ако съдът не е разгледал възражението по същество (наличие на компенсационно правоотношение и валидно извършване на компенсационно волеизявление), приемайки, че компенсируемост липсва, то той не е дал „разрешение“ по него и СПН не е създадена.[14] Изложеното становище може да бъде споделено, въпреки че по-прецизно е да се приеме, че когато се отхвърли възражението за прихващане като неоснователно, тъй като вземането на ответника не е изискуемо, то СПН има, но тя обхваща периода до приключване на съдебното дирене пред въззивна инстанция. Настъпилият нов факт след това – изискуемостта на активното вземане, не се счита преклудиран от СПН на това решение и не е пречка ответникът да предяви вземането си в нов процес. Същото ще е, ако е предявено с иск вземане, което не е изискуемо и съдът отхвърли иска като неоснователен на това основание. СПН установява, че не съществува притезателно право, което е изискуемо.

Второ, от принципа, че само спорното право е предмет на силата на пресъдено нещо чл. 298, ал. 4 от ГПК въвежда изключение по отношение на две насрещни права на ответника, предявени от него в процеса не чрез насрещен иск, а с възражение. Едното е вземането му за извършени от него подобрения, а другото е вземане, въз основа на което ответникът прави възражение за прихващане. За да се формира сила на пресъдено нещо относно насрещните права на ответника по чл. 298, ал. 4 от ГПК, е необходимо съдът да се е произнесъл по тях.

Според първото схващане със сила на пресъдено нещо се смята признато или отречено цялото насрещно вземане на ответника, предявено за прихващане, а не само тази негова част, която е равна на вземането, предявено срещу него с иска, и е недопустим нов процес за разликата. Ако предявеното с възражение насрещно вземане е по-голямо от това на ищеца, сила на пресъдено нещо се формира за цялото предявено от ответника вземане, а не само до размера на исковата претенция. Ответникът сам се е съгласил по този начин да упражни своето вземане като защитно средство срещу предявен срещу него иск с по-малък размер.[15] Това разбиране e утвърдено в доктрината и съдебната практика, но то категорично следва да бъде преодоляно, тъй като застрашава сериозно интересите на гражданите и е твърде формалистично. Тази концепция влиза в пряко противоречие с диспозитивното начало на процеса, установено в чл. 6, ал. 2 ГПК, който гласи, че предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните.[16] С аргумента, че ответникът се е съгласил с този резултат, се стига до извеждане на нелогичната презумпция, че страната иска вземането и в останалата част да се счита установено със  СПН, но да не може да го осъществи по принудителен ред, което е недопустимо. Крайният резултат от тази концепция е абсурден – съдът установява в производство, че ответникът има вземане по-голямо по размер от това на ищеца, което се установява със сила на пресъдено нещо по основание и размер. Според тази концепция обаче това води само до погасяване на материално ликвидно право, което не е погасено от възражението. Чрез тълкуване на процесуален закон се стига автоматично до нов способ за погасяване на облигационното право на вземане. Вземането съществува, установено е със СПН, което е довело и до прекъсване на давността по аргумент от чл. 116, б. ”б” ЗЗД, но не може да се осъществи по принудителен ред, което е абсурд. Тази концепция е и в пряко противоречие с принципа за законност по чл. 5 ГПК.

По изложените съображения този възглед следва да бъде отречен, като абсурдността на ситуацията може да се илюстрира със следния пример. Предявен е осъдителен иск, а ответникът има вземане срещу ищеца, което е по-голямо по размер, поради което в отговора на исковата молба предявява насрещен иск със своето вземане и възражение за прихващане. В първото по делото заседание съдът с определение разделя производството и така по насрещния иск се образува отделно производство с аргумент, че разглеждане на насрещния иск ще затрудни разглеждането на настоящото производство. При това положение съдът, пред който е образувано производството по иска, ще спре производството до приключване на първия процес, в който е останало да се разглежда възражението за прихващане, за да може да се съобрази СПН, в който смисъл е задължителната практиката – Решение № 193 от 18.12.2009 г. по т. д. № 13/2009 г. на ІІ т. о. на ВКС. Първото производство приключва, установява се, че ответникът има по-голямо по размер вземане от това, предявено от ищеца, поради което на това основание искът на ищецът е изцяло отхвърлен. Решението влиза в законна сила. При възобновяване на исковото производство съдът следва да зачете СПН на това решение и ако се следва задължителната съдебна практика – Решение № 132/02.07.2010 г. по т. д. № 826/2009 г. на ІІ т.о. на ВКС, то, въпреки че ищецът си е предявил цялото вземане, тоест изрично е поискал осъдително решение за цялото си вземане, се оказва, че със СПН е установена част от вземането, но тя се е разпростряла върху цялото вземане, поради което вторият процес е недопустим. Така страната, поискала от съда защита на правата си, получава установено със СПН вземане за горницата, за което обаче не може да получи изпълнителна сила, тъй като осъдителният иск е недопустим. Резултатът е служебно погасено вземане, без за него да е изтекла давността, и последицата е още по-тежка, защото за СПН съдът следи служебно и не е нужно възражение, както е при давността. Видимо е налице противоречие между двете постановки на задължителната практика на ВКС, поради което по въпроса следва да се постанови тълкувателно решение, с което да се възприеме единен подход.

Този казус следва да се разреши по следния разумен път. Следва да се приеме, че вторият процес е допустим само за горницата, тъй като по нея не се е формирала СПН, тъй като не е ставала предмет на първото дело, тоест положението е сходно като това при частичните искове. В този втори процес трябва да се зачете СПН, като се приеме, че съществува основанието (договорното правоотношение), от което произтича вземането, и са преклудирани всички възражения на ответника по този въпрос.[17] Ищецът трябва да докаже размера на своето вземане самостоятелно в рамките на този втори процес, от който размер трябва да се приспадне вече погасеното вземане в предходния процес и горницата следва да се присъди на ищеца.[18] В посочените съдебни решения се приема, че правопораждащият факт се установява със СПН, което е непрецизно и следва да се коригира в смисъл, че със СПН се установява правоотношението, от което произтича активното вземане при възражението за прихващане или вземането на ищеца по частичния иск. Това е така, защото със СПН може да се установяват факти само в предвидените от закона случаи по арг. от чл. 124, ал. 4 ГПК, но СПН обхваща правоотношенията, от които произтичат спорните права, предмет на процеса. Аргумент в тази поска може да се черпи и от чл. 212 ГПК, тъй  като при възражението за прихващане имаме установяване на оспорено правоотношение, от което зависи изходът на делото, тъй като от него произтича активното вземане на прихващащия. Следователно по това правоотношение, което е установено със съдебното решение и е посочено в диспозитива на съдебното решение, се формира СПН, но не върху цялото вземане, което произтича от него, а само по отношение на предявената част от вземането, тъй като паричните вземания са делими и няма проблем носителят им да определи само част от размера им като предмет на делото по арг. от чл. 6, ал. 2 ГПК.

Това предложено разрешение е свързано с второто схващане в литературата, което споделям, тъй като съответства на правната логика и общите принципи на закона, като в най-пълна степен защитава правата на гражданите.

Възражението за прихващане, направено в съдебния процес, има за максимален полезен ефект отхвърляне на иска на ищеца. То е самостоятелно отбранително средство срещу предявения иск, поради което волята на ответника, правещ възражението за прихващане, е предявеният иск да се отхвърли. Волята на ответника е да предяви не цялото си вземане, а само част от него, за да се погаси вземането на ищеца и да се отхвърлили искът, като по този начин именно следва да се приеме тезата, че ответникът е предявил част от вземането си в процеса, а останалата част не е станала предмет на делото и по нея не се формира сила на пресъдено нещо. Ответникът изрично е определил обема на търсената защита. По останалата част от вземането ответникът не иска произнасяне от съда. Ответникът, като титуляр на едно делимо материално право, има процесуалната възможност да направи този избор по арг. от чл. 6, ал. 2 ГПК, тъй като, ако волята на ответника е била да предяви цялото си вземане в процеса, той щеше да предяви насрещен иск. Това положение е сходно с възможността на ищеца да предяви частичен иск, като по този начин предмет на делото ще стане само част от размера на едно делимо вземане.[19]

Третото схващане се подържа от проф. Силяновски[20], което достига също до добър практически резултат като второто становище, поради което заслужава внимание. Приема се, че „ответникът може да предяви отделен осъдителен иск за горницата като може да се позове на влязлото в сила решение по съществуването на вземането. Положението е аналогично с това, когато притезанието е било предмет на установителен иск (понеже още не е бил открит пътят за предявяване на осъдителен иск) и сетне ищецът предявява осъдителен иск за присъждане на обекта на притезанието установен с установителното решение ”.  Следва да се сподели, че нов иск за горницата е допустим и че съдът по второто дело трябва да зачете СПН на първото решение, с което е установено, че вземането съществува. Проф. Силяновски обаче не изяснява въпроса за това, че ако със СПН се установи и целият размер на активното вземане, предявено с възражението за прихващане в първия процес, то вторият процес просто ще зачете тази СПН и ще присъди на ищеца горницата. Считам, че следва да се подкрепи второто разбиране като най-последователно и съответстващо на принципите на гражданския процес.

Четвърто схващане съответства в най-пълна степен на принципа на процесуалната икономия, като приема, че при възражение за прихващане в процеса със СПН се ползва цялото вземане на ответника, независимо от неговия размер, но с категоричната корекция, че ответникът може на основа на съдебното решение, в което със СПН е установен целият размер на неговото вземане и е установено, че този размер е по-голям от предявеното с иска вземане, да иска да му се издаде изпълнителен лист за горницата. [21] Това становище има множество предимства: първо, в най-пълна степен защитава интересите на гражданите; второ, избягва се възможността да се постановяват противоречиви решения; трето, цялостно разрешава спора между страните. Това становище обаче е в противоречие с диспозитивното начало в процеса и за да е приложимо следва да се предвиди изрично разпоредба, която в тези случаи да разпростира изпълнителната сила върху горница на активното вземане. Становището има и свой недостатък, тъй като ответникът винаги ще избира при това положение възражението за прихващане вместо насрещния иск, тъй като няма да дължи държавна такса. Възможна корекция е за горницата на вземането да се предвиди, че ответникът дължи държавна такса, която ще се определя като размер с постановяване на съдебното решение подобно на държавната такса при възраженията за подобрения. Това становище може да бъде въведено само със законодателна промяна.

При отхвърляне на възражението за прихващане, тъй като съдът констатира, че активното вземане на ответника не съществува или вече е било погасено, се формира сила на пресъдено нещо по отношение на целия размер на вземането, предявено с възражение. Понеже логиката е, че който няма по-малкото, не може да има по-голямото, в този случай втори процес относно същото вземане е недопустим, тъй като е установено със СПН, че предявеното от ответника вземане не съществува. В този случай СПН обхваща целия размер на вземането, независимо че може да се твърди в отговора на ответника, че то е по-голямо по размер от това на ищеца, тъй като със съдебното решение е отречено съществуването на правоотношението, от което произтича вземането.[22] При отхвърляне на възражението за прихващане, което е разгледано по същество, съдът следва да посочи извода си в диспозитива на съдебното решение, за да се установи със СПН, че активното вземане на ответника не съществува. Недопустим би бил процес и за горницата, ако ответникът твърди, че активното вземане е по-голямо от това на ищеца, но съдът установи точно обратното, поради което уважи частично възражението за прихващане. В този случай отново следва да се приложи принципът, че който няма по-малкото, не може да има по-голямото. В този случай СПН на съдебното решение ще установи целият размер на активното вземане[23],  който размер ще е равен на тази част, с която се отхвърля предявеният иск поради прихващането, с което се изчерпва целият размер на активното вземане и последващ процес относно него ще е недопустим.

Следва да се направи и едно уточнение на утвърдената концепция, че СПН обхваща вземането, предявено с възражение за прихващане, независимо дали прихващането е настъпило вън от процеса или се извършва от съда при съдебното прихващане.[24] Това е точно за случай на съдебно прихващане, но ако вземането на ответника е ликвидно и се прави материалноправно прихващане в процеса и активното вземане било вече установено със СПН, следва да се приеме, че в тази хипотеза съдебното решение няма да формира СПН по активното вземане, а само ще зачете вече формиралата се СПН по активното вземане по арг. от чл. 297 ГПК, тъй като СПН се основава на друго влязло в сила съдебно решение.

  1. Допустимо ли е да се извърши съдебно прихващане с погасено по давност вземане, ако прихващането е било възможно преди изтичането на давността и нужно ли е активното вземане да е било ликвидно към момента преди изтичане на давността

 Според първата теза е нужно всички предпоставки да са налице, включително активното вземане да е ликвидно към момента преди изтичане на давността. Тоест, активното вземане да е установено с влязло в сила решение, което да е влязло в сила преди изтичане на давността. Тоест, чл. 103, ал.2 ЗЗД е приложима само за материалното възражение за прихващане, но не и за процесуалното.

Решение № 113 от 9.07.2013 г. по гр.дело № 1274/2013 г. на ВКС

В решение № 113 от 9.07.2013 г. по гр.дело № 1274/2013 г. на ВКС, ГК, ІІ гр.д. са разграничени хипотезите на материалноправно прихващане по чл.103, ал.1 ЗЗД и на съдебното прихващане като насрещно възражение срещу вземането на ищеца по иска за погасяване на двете вземания до по-малкото от тях. При материалноправното прихващане, двете насрещни вземания трябва да са еднородни, ликвидни и изискуеми към момента на изявлението за компенсация, от който момент двете вземания се считат за погасени. Възражението за прихващане, заявено в хода на висящия исков процес, е допустимо и когато вземането не е ликвидно, нито изискуемо. В решението е прието, че в тази хипотеза на съдебно прихващане погасителният ефект настъпва, след като влезе в сила решението, тъй като от този момент вземането става ликвидно и безспорно. Тълкуването на разпоредбата на чл.103, ал.2 ЗЗД е, че съдебно прихващане се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичане на давността. По изключение, съгласно чл.103, ал.2 ЗЗД прихващането запазва своето погасително действие, макар и това действие да се проявява, след като насрещното вземане е покрито с давност. В каузалната част е извършена компенсация с вземането на ответника, установено с влязло в сила решение по уважен насрещен иск.

По въпроса за предпоставките за съдебна компенсация на насрещни вземания, съдебният състав е съобразил съдебна практика на ВКС обективирана в следните решения:

С решение №696 от 7.07.2004г. по гр.дело № 1911/2003г. на ВКС, ТК, постановено по отм. ГПК, е прието, че съдебното прихващане погасява насрещните вземания занапред, а не от деня на възражението за прихващане. Становището е аргументирано с чл.221, ал.2 ГПК (отм.), съгласно който силата на пресъдено нещо на съдебното решение се разпростира и върху вземания, предявени с възражението за прихващане. Вземането, предявено в процеса с възражение за прихващане, става ликвидно дори да е било спорно, тъй като за напред получава качеството на „присъдено нещо”.

Това становище е възприето в решение № 225 от 28.05.2011 г. по т. д. № 631/2010 г. ВКС, ІІ т. о., постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК. В решението са разгледани предпоставките за прихващане, като са разграничени хипотезите на прихващане в материалноправен аспект – чл.103, ал.1 ЗЗД, и на съдебна компенсация, като е изразено принципното становище, че във всички случаи за настъпване на ефекта на компенсацията (прихващането) – погасяване на насрещните вземания за пари или за еднородни и заместими вещи е до размер на по-малкото от тях. Прието е, че от гледна точка на процесуалното право евентуалното възражение за прихващане е процесуално действие за защита срещу иска, при което за разлика от материалноправното възражение, съдебната компенсация погасява насрещните вземания занапред. Поради това, без значение за допустимостта му е дали компенсационното правоотношение е настъпило преди или след предявяването на иска, тъй като ефектът на прихващането ще се прояви след установяване с влязло в сила решение на съществуването на насрещните вземания и на тяхната изискуемост – чл.298, ал.4 ГПК, аналогичен на чл.221 ГПК (отм.). Фактическият състав на правото да се извърши прихващане по чл.103, ал.1 ЗЗД включва: съществуването на две действителни вземания (задължения); вземанията да са насрещни; двете вземания да имат за предмет пари или еднородни и заместими вещи; вземането на страната, която прихваща (активното вземане) да е изискуемо и ликвидно. Ликвидно е вземането, по което няма спор между страните по материалното правоотношение, както и установеното с влязло в сила съдебно решение вземане.

С решение № 148 от 29.10.2009г., по т.дело № 79/2009г. на ВКС, ІІ т.о. в тълкувателната част на мотивите е прието, че правният ефект при съдебното прихващане настъпва с влизане в сила на съдебното решение, с което се установява съществуването на насрещно вземане, неговата изискуемост и ликвидност. С влизане в сила на решението спорното, неликвидно насрещно вземане става ликвидно.

Настоящият съдебен състав споделя цитираната съдебна практика за предпоставките за съдебно прихващане на две насрещни вземания. Предвид разясненията в съдебната практика, ВКС, ТК, състав на първо отделение приема, че е възможно да се извърши съдебно прихващане на пасивното вземане с насрещно активно вземане, което е погасено по давност, ако преди изтичането на давностния срок за активното вземане са били налице предпоставките за извънсъдебното прихващане по чл.103, ал.1 ЗЗД. В хипотезата на съдебно прихващане с неликвидни насрещни вземания (или едно от тях), правният ефект на съдебното прихващане настъпва с влизане в сила на съдебното решение и занапред, което е отговор на поставения въпрос.

С оглед на даденото тълкуване за предпоставките за съдебно прихващане на две насрещни вземания, от които активното вземане не е ликвидно към момента на въвеждането му в процеса за прихващане и моментът, в който спорното вземане става ликвидно, обжалваното решение е правилно и ще следва да бъде оставено в сила. Настоящият състав на ВКС взе предвид, че извършената съдебна компенсация по решение №113, постановено по гр.дело №1274/2013г. на ВКС, ГК, ІІ гр.д. е с вземане, установено по основание и размер с влязло в сила съдебно решение по уважен насрещен иск.

 Според втората теза не е нужно активното вземане да е ликвидно преди изтичане на давността, а само да може да настъпи прихващане преди да е изтекла давността – да е било изискуемо активното вземане тогава, като ликвидността може да се установи с решение в последствие. Тоест, разпоредбата на чл. 103, ал.2 ЗЗД е приложима и за материалното и за процесуалното възражение за прихващане.

Решение № 135 от 7.06.2019 г. по гр.д.№ 4273 / 2018 г. IV г.о., ВКС, докладчик Велислав Павков

Относно наличие на предпоставки за уважаване на възражение за съдебно прихващане с погасено по давност вземане.

При материалноправното прихващане, двете насрещни вземания трябва да са еднородни, ликвидни и изискуеми към момента на изявлението за компенсация, от който момент двете вземания се считат за погасени. Възражението за прихващане, заявено в хода на висящия исков процес, е допустимо и когато вземането не е ликвидно, нито изискуемо, като в тази хипотеза на съдебно прихващане погасителния ефект настъпва, след като влезе в сила решението, тъй като от този момент вземането става ликвидно и безспорно. Тълкуването на разпоредбата на чл.103, ал.2 ЗЗД е, че съдебно прихващане се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичане на давността, като по изключение, съгласно чл.103, ал.2 ЗЗД прихващането запазва своето погасително действие, макар и това действие да се проявява, след като насрещното вземане е покрито с давност. В този смисъл е налице съдебна практика – решение № 113/09.07.2013 г. по гр.д.№ 1274/2013 г. на ВКС, ІІ гр.отд. и решение №35/25.07.2017 г. по т.д.№ 3164/2015 г. на ВКС, І т.отд., която се споделя от настоящия състав на ВКС.

От събраните по делото доказателства по несъмнен начин се установява, че ответникът е извършил претендираните в имота подобрения през 2008 г., като този извод се установява както от представения договор за изработка, така и от показанията на разпитаните по делото свидетели, като основно от показанията на единия от посочените и разпитани свидетели се установяват по пера всяко едно от претендираните подобрения, които са били извършени в един по-продължителен период. От заключението на съдебно техническата експертиза се установява, че стойността на подобренията, с която се е увеличила стойността на недвижимия имот е по-голяма от тази, която на основание чл.59 ЗЗД ответникът дължи на ищеца, като обезщетение за ползуването на имота. Предвид отговора на правния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване, възражението за прихващане, направено съдебно от страна на ответника е основателно и не е погасено по давност.

Предвид изложеното, решението на САС следва да се отмени, като се постанови ново, с което се отхвърли предявения иск, предвид направеното възражение за прихващане на ответника. В полза на касатора следва да се присъдят всички направени по делото съдебни и деловодни разноски, общо в размер на 6115,42 лева (пред СГС – 1885 лева, пред САС – 1500 лева и пред ВКС – 2730,42 лева).

Решението цитира предходната практика и я споделя, но приема резултат в обратна посока, като допуска приложение на чл. 103, ал. 2 ЗЗД и за съдебното прихващане. Тоест, макар вземането за подобрения да не е било ликвидно преди да изтече давността, то вземането е установено от съда и прихващането е основателно.

Става ясно, че в това решение вземането за подобрения не е ликвидно към момента, когато е изтекла давността, то се определя като размер едва с това решение, тоест не е ликвидно, но е изискуемо преди давността, въпреки това съдебното възражение за прихващане е намерено за основателно и искът е отхвърлен, а разноските са изцяло за ответника.

Това второ становище следва да се подкрепи и то следва от приемането на отговора по първия въпрос, че и при възражението за процесуално прихващане погасителният ефект е от момента, когато това е възможно, а не от влизане в сила на решенето. Този втори момент е измислен от съдебната практика и е в пряко противоречие на закона, който нито дефинира ликвидността, нито предвижда различен момент за настъпване на прихващането. От изложеното следва, че направеното изявление за прихващане винаги има действие към предвидения в разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД момент. Действието на прихващането се изразява в това, че двете насрещни вземания се погасяват до размера на по-малкото. Обратното действие на прихващането води до това, че задължението на прихващащия се счита погасено към посочения момент. Това води до отпадане на отговорността на лицето за неизпълнение на задължението и за последиците от това неизпълнение. В този смисъл – Решение № 103 от 01.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 61323/2016 г., IV г. о.

  1. Приложима ли е разпоредбата на чл. 371 ГПК в общия исков процес

Съгласно т. 6 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС възражението за прихващане може да се заяви за пръв път пред въззивната инстанция, ако представлява материалноправно изявление за прихващане на две насрещни, изискуеми и ликвидни вземания съгласно чл. 103 вр. с чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. С това възражение се твърди, че са настъпили последиците на прихващането, като насрещните вземания са се погасили до размера на по-малкото от деня, в който са били налице условията на чл. 103 ЗЗД. Ако обаче насрещното вземане, с което се прихваща, е спорно, т. е. неликвидно, чрез възражението за прихващане ще се установи компенсируемостта на насрещните вземания след установяване на тяхното съществуване (изискуемост и ликвидност) и ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила на решението. Поради това, че възражението за съдебно прихващане е аналогично по своята характеристика на насрещния иск, макар и да не се предявява с искова молба, с оглед на това, че негов предмет е едно спорно право, по което се формира сила на пресъдено нещо, не може да бъде заявено за пръв път пред въззивната инстанция. Подчинена на тази правна логика е приетата разпоредба на чл. 371 ГПК, съгласно която възражението за прихващане може да се направи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, когато за доказването му не се налага събирането на нови доказателства, или до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, когато съществуването или неоспорването му са установени с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение. Това правило не е въведено в общия исков процес, което създава съществени проблеми в практиката.

Считам, че постановката на т. 6 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по отношение за възражението за прихващане запазва действието си и при действието на новия ГПК.[25] Правните съображения да приема тази теза са следните:

Първо, правото на прихващане е материално право, което не може да се преклудира с процесуална разпоредба. Щом са налице всички предпоставки по чл. 103 ЗЗД, едно лице винаги може да отправи едностранно изявление за прихващане до насрещната страна и с получаването на това изявление от насрещната страна ще настъпят правните последици по чл. 104, ал. 2 ЗЗД, а именно – двете вземания ще се погасят до размера на по-малкото. Тази материалноправна последица следва да се вземе предвид от съда.

На второ място, следва да се посочи, че правото на прихващане не поражда действие по силата на закона. Следователно, преди изявлението за прихващане за ответника не се е породило възражението за прихващане в процеса, а възражение, което не съществува към момента на подаване на отговора на исковата молба, не може да се преклудира. В този смисъл считам, че на основание на чл. 147, т. 2 и чл. 266, т. 2 ГПК материалното възражение за прихващане може да бъде въведено в процеса, стига извънсъдебното изявление за прихващане да бъде направено в предвидените в посочените разпоредби моменти. Най-късният момент е до приключване на съдебното дирене във въззивна инстанция. Изявлението за прихващане и достигането му до насрещната страна е нововъзникнало обстоятелство, което безспорно е от значение за делото, тъй като води до погасяване на предявеното с исковата молба вземане.

На трето място, като аргумент следва да се посочи, че ако в хода на производството са настъпили факти и обстоятелства от значение за спорното право, съдът следва да ги съобрази на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.[26]

На четвърто място, следва да се посочи, че процесуалната икономия изисква зачитане на действието на извънсъдебното прихващане, тъй като по този начин се спестява нов процес на страните и спорът между тях се разрешава цялостно.

На пето място, следва да се посочи, че с аргумент за по-силното основание от чл. 371 от ГПК[27], който се подкрепя с аргумента за целта на закона и принципа на равно третиране на страните в процеса. Предвиденото правило в разпоредбата на чл. 371 ГПК е приложимо при търговските спорове, правилата за които би следвало да са по-стриктни от общия исков процес, а се получава точно обратното. Получава се така, че професионалистът търговец има по-голям срок да предяви в процеса извършеното прихващане, а гражданите в общия исков процес ще бъдат притискани от по-кратки срокове за същото процесуално действие. По този начин се стига до нарушаване на принципа на равенство в гражданския процес, закрепен в чл. 9 ГПК, тъй като в идентични ситуации, в зависимост от качеството на субекта и на спора, страните ще упражняват при различни условия процесуалните си права. Видимо в това няма логика, поради което следва да се приеме, че се касае за законодателен пропуск, който следва да бъде отстранен чрез законодателна промяна. До приемането на такава съществува и тълкувателен механизъм на поправително тълкуване, който се основава на недопустимата за някои, но абсолютно наложителна и разумна в случая аналогия на закона, тъй като това съответства на целта, разума и принципите на закона.

В доктрината се възприе следната постановка,[28] която също споделям като логично правно разрешение. Ако в хода на процеса, по време на въззивното производство ответникът придобие насрещно изискуемо вземане към ищеца, което е и компенсируемо с предявеното от ищеца вземане, възражението за прихващане трябва да се допусне във въззивното производство, защото компенсационното право е нововъзникнало и ответникът не е могъл да го упражни по време на първоинстанционното  производство по арг. от чл. 266, т. 2 от ГПК. Същото е положението и когато насрещното вземане на ответника е съществувало по време на първоинстанционното производство, но към онзи момент не е било изискуемо или не е било компенсируемо с предявеното от ищеца вземане. В този случай насрещното му вземане е съществувало по време на първоинстанцинното производство, но компенсационното му право е възникнало едва след това.  Тезата може да се допълни и с хипотеза, когато ответникът придобие вземане срещу ищеца след отговора на исковата молба, но ако същото не е ликвидно, поради което е допустима само съдебната компенсация. В тази хипотеза съдебната компенсация може да се заяви като възражение до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, тъй като възражението възниква като ново обстоятелство по чл. 147, т. 2 ГПК.

Поради това, че възражението за съдебно прихващане е аналогично по своята характеристика на насрещния иск, макар и да не се предявява с искова молба, с оглед на това, че негов предмет е едно спорно право, по което се формира сила на пресъдено нещо, не може да бъде заявено за пръв път пред въззивната инстанция.

Преклузията по чл. 133 ГПК обхваща само процесуалната възможност съдът да бъде сезиран с условното прихващане, когато активно вземане не е ликвидно. Преклузията просто създава пречка да се разшири предметът на делото и с активното вземане, но тя не засяга материалноправното положение, тоест не влияе по никакъв начин на съществуването на вземането, което има ответникът. Изводът е, че преклузивният срок се отнася до възражението за съдебно прихващане в хипотеза, че още по време на отговора на исковата молба ответникът е имал насрещно вземане срещу ищеца и това вземане не е ликвидно, тоест е спорно. При тази хипотеза по-късно (след срока за отговор на исковата молба) направеното възражение за съдебно прихващане в процеса ще е недопустимо, тъй като е настъпила преклузията за това процесуално средство. В този смисъл е т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че възражението за прихващане може да се заяви за първи път пред въззивния съд, ако се изразява в материалноправно изявление за компенсиране на две насрещни изискуеми и ликвидни вземания, при което те се погасяват до размера на по-малкото от деня, в който са били налице условията за компенсируемостта им. Ако насрещното вземане е спорно, възражението за прихващане не може да бъде заявено за първи път пред въззивната инстанция. В тази им част постановките на т. 6 и т. 12 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС са актуални и при действието на ГПК (в сила от 1.03.2008 г.).

От това правило има изключение, което е предвидено в разпоредбата на чл. 371 ГПК, която общо предвижда, че възражението за прихващане може да се направи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, когато за доказването му не се налага събирането на нови доказателства. Общата повеля обхваща както материалното, така и процесуалното възражение за прихващане. Този извод следва от тълкуването на самата разпоредба, която в следващата си част разграничава прихващане с ликвидно активно вземане и предвижда за него да може да става до приключване на съдебното дирене във въззивна инстанция, но това се отнася очевидно само до прихващане с активно вземане. По аргумент от противното, когато законът не разграничава материалното от процесуалното възражение и дали вземането е ликвидно, или не, значи има предвид и двете хипотези.

Следва с оглед принципа на равното третиране на страните в процеса да се постави въпросът дали предвиденото изключение по чл. 371, пр. 1 ГПК ще се прилага и в общия граждански процес, както се прилага очевидно пр. 2. на същата разпоредба. Считам, че с оглед последователността и предвидимостта в правното мислене, отговорът следва да е положителен, а този извод се налага и от всички принципни съображения изложени по-горе, свързани с процесуалната икономия и равно третиране на страните в процеса.

В мотивите към т. 4 на ТР е посочено, че формален аргумент в подкрепа на тезата, че възражението за прихващане с ликвидно активно вземане може да се предяви до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция и в общия исков процес, е и разпоредбата на чл. 371 ГПК, която независимо от систематичното ѝ място в Глава 32 „Производство по търговски спорове“ следва да намери приложение изобщо и в обшия исков процес. Когато обаче насрещното вземане, с което се прихваща, е спорно (неликвидно), т. е. негов предмет е едно спорно право, за което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо (чл. 298, ал. 4 ГПК), при което ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила на съдебното решение, на общо основание (чл. 131, ал. 2, т. 5 и чл. 133 ГПК) същото може да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба и заявяването му по-късно, включително пред въззивния съд, е недопустимо.

Посочените съображения на ВКС следва да се споделят, но те оставят нерешен поставения от мен въпрос, защото касаят само безспорния такъв, а именно може ли да се прави материално възражение за прихващане и във въззивно производство. Въз основа на мотивите на ТР може да се направят следните изводи: Разпоредбата на чл. 371 ГПК се прилага в общия исков процес и то в цялост, защото едва ли може да се приема, че пр. 2 се прилага в общия исков процес, а пр. 1 на същата разпоредба не се прилага в общия исков процес. Съзнавам, че въпросът пред ВКС е бил поставен само в частта може ли да се прави възражение за прихващане пред въззивен съд, на което вероятно се дължи и пропускът да се обсъди повдигнатия от мен въпрос. В тази връзка следва да се посочи, че преклузия по чл. 131 ГПК настъпва наистина за процесуалното възражение за прихващане, което не е направено в срока за отговор на исковата молба. По изключение, ако до края на съдебното дирене в първа инстанция е направено процесуално възражение за прихващане с активно вземане, което е спорно, но за доказването на което възражение не е необходимо събирането на нови доказателства, то това процесуално възражение за прихващане, макар и направено след изтичане на срока за подаване на исковата молба, ще е допустимо по силата на чл. 371, пр. 1 ГПК, която намира приложение и в общия граждански процес. С оглед принципа на равното третиране на страните в процеса считам, че въз основа на ТР следва да се приеме, че чл. 371 ГПК намира изцяло приложение в общия граждански процес.

  1. Как се определят разноските при уважено възражение за прихващане

Според първата теза разноските се дължат изцяло от ответника при отхвърлен иск поради уважено възражение за прихващане, тоест приложима е чл. 78, ал.1 ГПК

Определение № 150 от 4.06.2015 по ч. гр. д. № 2349/2015 г., ВКС, ГК, II г. о, докладчик Веселка Марева

При уважаване на възражение за прихващане съдът установява, че претендираната сума се дължи, но тя се прихваща (погасява до размера на по-малкото) с друго насрещно задължение между страните. Затова, тъй като в хода на производството е установена основателност на ищцовата претенция, но тя е отхвърлена поради уважаване на правопогасяващото възражение за прихващане, то отговорността за разноски следва да се понесе от страната, която е предизвикала правния спор, а това са ответниците. Видно е, че отхвърлянето на предявения иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот, е обусловено от уважаването на предявено от ответната страна възражение за прихващане с насрещно вземане за подобрения. В мотивите на решението съдът е признал, че вземането съществува и е намерил иска за основателен, но е постановил отхвърлителен диспозитив поради извършеното прихващане с насрещно вземане на ответниците. В тази ситуация е очевидно, че правният спор е предизвикан от поведението на ответниците – те са оспорили иска изцяло, поддържали са, че вземането не съществува и като евентуално са предявили възражение за прихващане. Доколкото вземането е признато от съда, но искът е отхвърлен единствено поради извършената компенсация по чл. 104, ал. 1 ЗЗД, то следва да се приеме, че правното твърдение на претендиращия разноски е потвърдено от съда и затова насрещната страна, предизвикала правния спор, носи отговорност за разноските.

Това становище не може да се сподели. То е формалистично и не държи сметка, че се стимулира да се завеждат искови претенции и да се оспорват неоснователно насрещни вземания, като това поведение се възнаграждава и с присъждане на разноски, като по този начин не се понася рискът от неоснователно оспорване на насрещното вземане. При това становище не се отчита, че вземането на ответниците е ликвидно още преди предявяване на исковата молба и при извършеното извънсъдебно прихващане двете вземания се погасяват с обратна сила, тоест налице е погасяването на вземането на ищеца, което е настъпило преди процеса. В тази връзка аргументът, че ответниците се бранят с евентуално възражение за прихващане, не може да се използва, за да се влоши положението им, тъй като такова условие е допустимо и изрично, като е предвидено в закона.

Според друго становище, ако вземането на ответника е ликвидно още преди процеса и искът на ищеца бъде изцяло отхвърлен поради направено извънсъдебно възражение за прихващане, независимо дали то е направено едновременно с отговора на исковата молба, или още преди процеса, то разноските следва да се присъдят в полза на ответника.

В тази част това становище следва да бъде споделено. Прихващането има значение на плащане и ако то е настъпило преди процеса, няма основание за водене на дело и присъждане на разноски в полза на ищеца. Следва да се посочи важно отрицателно условие, че ответникът с изричен акт преди процеса не е оспорил вземането на ищеца. Приема се обаче, че при съдебна компенсация, когато активното вземане на ответника не е ликвидно преди процеса, то разноските се присъждат в полза на ищеца, дори искът да бъде отхвърлен поради уважаване на възражението за съдебно прихващане, тъй като погасително действие ще настъпи с влизане в сила на решението, тоест ответникът е дал повод за делото, като не е платил своето задължение преди процеса.

Считам, че ако ответникът има насрещно вземане, което е станало изискуемо преди подаване на исковата молба, дори това вземане да не е ликвидно, при отхвърляне на иска поради уважаване на съдебната компенсация, разноските ще следва да се възложат в полза на ответника. Трябва да е налице и отрицателното условие, че ответникът с изричен акт преди процеса не е оспорил вземането на ищеца. Това следва пряко и от възприемането на тезата, че и при съдебното прихващане погасителното действие настъпва с обратна сила, тъй като съдебното решение само констатира ликвидността на активното вземане и то към момента на изискуемостта, а не занапред. В този смисъл р. № 225 от 28.05.2011 г. по т. д. № 631/2010 г., ВКС, II т. о, което отива още по-далеч и присъжда разноски на ответника, който се брани успешно с възражение за съдебно прихващане, основано на вземане, което не е ликвидно и не е изискуемо преди процеса, а става изискуемо в хода на процеса. С това решение вече не мога да се съглася, щом активното вземане е станало изискуемо в хода на процеса, то погасителният ефект настъпва след подаване на исковата молба и следователно ответникът е дал повод за завеждане на делото и следва да понесе отговорността за разноски. Аналогично е разрешението в съдебната практика при плащане в хода на процеса. Вж. опр. № 270 от 5.10.2016 г. по д. № 3846/2016 г., ВКС, ГК, I г. о.

Целта на възприеманото от мен становище е да се избегнат съдебни спорове и неоснователно оспорване на насрещни вземания. Рискът от водене на дело в случая справедливо следва да се понесе от ищеца, който въпреки че има изискуемо задължение, предявява своето в процеса без преди това да потърси извънсъдебно разрешаване на спора. Неплащането в случая на вземането на ищеца се дължи на наличие на изискуемо задължение към ответника, поради което конклудентно действие на ответника при тази хипотеза не може да се отнесе еднозначно към оспорване на вземане и даване повод за завеждане на делото.

Според втората теза разноските се дължат изцяло от ищеца при отхвърлен иск поради уважено възражение за прихващане, тоест приложима е чл. 78, ал.3 ГПК

Определение № 27 от 10.01.2019 г. на ВКС-по ч. т. д. № 1469/2018 г., II т. о., докладчик Боян Балевски

Дължат ли се разноски на ответника при отхвърлен иск поради уважено съдебно възражение за прихващане.

Съдът се е позовал на това, че при отхвърляне на иска изцяло, поради съдебно прихващане с насрещно вземане на ответника срещу ищеца, право на разноски има ответникът – чл.78 ал.3 ГПК. Настоящата инстанция напълно споделя изразеното становище, доколкото същото следва от разпоредбата на чл.78 ал.3 ГПК, изрично уреждаща правото на разноски в полза на ответника при отхвърляне на иска. Без значение е фактът, че вземането, предмет на първоначалния иск, е прието за съществуващо, при положение, че по възражение на ответника за прихващане, същото е погасено чрез съдебно такова, с постановяване на решението на съда, в последствие влязло в сила. Във всички случаи, ответникът не е станал причина за предявяване на иска, а в преценката на ищеца е било, дали да предяви иск, при насрещно негово задължение към ответника и наличие на правна възможност за възражение за прихващане от страна на последния, водеща до отхвърлянето на този иск като неоснователен, което води до отговорността за разноски спрямо ответника, в хипотезата на чл.78 ал.3 ГПК.

В този смисъл Определение № 44 от 28.01.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1/2019 г., III г. о., Майя Русева

Все пак прецизността изиска да се посочат следните правила:  

Ако активното вземане е станало изискуемо преди процеса и то преди да настъпи изискуемостта на пасивното вземане или при едновременно настъпване на изискуемостта на активното и пасивното вземане, но преди процеса – разноските са за ответника.

Ако изискуемостта на пасивното вземане е настъпила преди изискуемостта на активното вземане, като и двете изискуемости са настъпили преди процеса, но ответникът е оспорил съществуването на вземането на ищеца, то разноските са за ищеца.

В случай, че пасивното вземане – това на ищеца е възникнало и е станало изискуемо преди процеса и преди изискуемостта на активното вземане, тогава разноските са за ищеца, в случай че изискуемостта на вземането на ответника настъпи след подаване на исковата молба.

Решение № 1660 от 5.07.1963 г. по гр. д. № 1092/1963 г., I г. о. ВС.

Върховният съд намира предложението за неоснователно. Установено по делото е, че ответникът е имал ликвидно и изискуемо вземане срещу ищеца по изпълнително дело № 248/1962 г. Установено е също, че той е подал молба до съдебния изпълнител, в която заявява това негово вземане да се компенсира със задължението му по наема, който той дължи на ищеца. Това заявление е подадено но 3.04.1962 г., а препис от исковата молба, с която се иска разваляне на наемния договор поради неплащане на наема, е връчен на ищеца на 8.04.1962 г. Следователно по това време ответникът не е дължал нищо на ищеца, тъй като двете насрещни ликвидни и изискуеми вземания са били погасени по компенсация. Но даже и да не беше подавано такова заявление, погасяване на двете насрещни ликвидни и изискуеми задължения до размера на по-малкото настъпва по право, независимо от желанието на страните. Разпореждането на чл. 104 ЗЗД в смисъл, че прихващането се извършва чрез изявлението на едната страна, отправено до другата, означава, че компенсацията може да стане и извън съдебния процес само чрез едно изявление на коя и да е от страните. Да се приеме обратното, т. е. да се даде на изявлението по чл. 104 ЗЗД конститутивна, а не декларативна сила, означава да се осуети възможността за приложение на чл. 103, ал. 2 ЗЗД. Член 103, ал. 2 ЗЗД дава възможност за компенсиране на две насрещни, ликвидни и изискуеми задължения и след изтичане на давностния срок, стига прихващането да е било възможно преди изтичането на този срок.

Следователно, макар и изявлението да се прави в един по-късен момент, счита се, че прихващането е станало преди това, в момента, в който двете насрещни задължения са станали ликвидни и изискуеми, а това показва, че изявлението на страните няма конститутивно, а декларативно значение – то има за задача не да извърши прихващането, а да обяви станалото по право прихващане. В случая ищецът е знаел много добре, че дължи на ответника определена сума, следователно е знаел, че това негово задължение следва да се компенсира с насрещното му вземане на наем. Въпреки това, той е предявил иск за разваляне на договора за наем поради неплащане на наема. Следователно ответникът, незаплащайки дължимия наем, защото го компенсира с насрещното си вземане, за което е уведомил и съдебния изпълнител да не привежда изпълнителния лист в изпълнение, не е станал причина за завеждане на делото.

[1] В този смисъл Базанов, И. Курс по римско право. Том I. Част I. Кратък преглед на историята на римското право; Част II. Система на римското гражданско право. С.: Университетска печатница, 1940, с. 406. Коментар на тези фрагменти се прави и от Жирар, П. История и система на Римското право. Прев. д-р Симеон Ангелов. Ч. II. Облигационно право. С., изд. СУ, 1915, 1018–1019, който категорично обяснява тези разрешения с правилата на справедливостта при ликвидиране на дълга.
[2] Codex of Justinian: Liber IV, 4.31.0. De compensationibus.
[3] В този смисъл е и преобладаващата съвременна доктрина вж. Колен, Амброаз, Анри Капитан. Елементарен курс по френско гражданско право. Т. II. Превел от четвъртото изд. Г. Гълъбов. Под ред. на д-р Д. Минков. Кн. II. За източниците на задълженията. С.: печ. на Армейския военно-изд. фонд, 1929, 149–150, както и Жирар, П. История и система на Римското право. Прев. д-р Симеон Ангелов. Ч. II. Облигационно право. С.: изд. СУ, 1915, с. 1021.
[4] В този смисъл тези несъвършенства са критикувани от Колен, Амброаз, Анри Капитан. Елементарен курс по френско гражданско право. Т. II. Превел от четвъртото изд. Г. Гълъбов. Под ред. на д-р Д. Минков. Кн. II. За източниците на задълженията. С.: печ. на Армейския военно-изд. фонд, 1929, 157–159, и от Диков, Л. Курс по българско гражданско право. Т. III. Облигационно право. Обща част. 3. изд. С.: Университетска печатница, 1943, 522–523.
[5] В този смисъл вж. Бодри-Лакантинери. Кратък курс по гражданско право. Обща теория на задълженията и договорите. С.: Държавна печатница, 1920, с. 230, който правилно сочи, че оспорването трябва да е сериозно, което е суверенно право на съдията да прецени, като в противен случай прихващането ще остане на фантазията на длъжника. Иска се дългът да е определен, доколкото се отнася до неговото съществуване, а не да е признат от длъжника и това е преценка на съдията. В този смисъл следва да добавя само, че не сериозно и несериозно оспорване, а основателно и неоснователно оспорване има значение за тава дали едно вземане е ликвидно или не. В този смисъл вж. и Ричи, Ф. Закон за задълженията и договорите (обща част). Прев. Ангел Стойков. Стара Загора: печ. и книговезница “Светлина”, 1928, 559–561, който цитира практиката на италианския съд, че дългът не ликвиден ако срещу него има основателни възражения. Правилно е становището и на съдът, че ако дълъг е безспорно по основание, но неясен по размер, който лесно да се установи това е достатъчно, за да се приеме, че вземането е ликвидно.
[6] В този смисъл вж. Колен, Амброаз, Анри Капитан. Елементарен курс по френско гражданско право. Т. II. Превел от четвъртото изд. Г. Гълъбов. Под ред. на д-р Д. Минков. Кн. II. За източниците на задълженията. С.: печ. на Армейския военно-изд. фонд, 1929, 150–152, вж. и Диков, Л. Курс по българско гражданско право. Т. III. Облигационно право. Обща част. 3. изд. С.: Университетска печатница, 1943, 517–518, изискването вземането да е ликвидно е несъвместимо с идеята, че прихващането настъпва по право.
[7] Вж. Бодри-Лакантинери. Кратък курс по гражданско право. Обща теория на задълженията и договорите. С.: Държавна печатница, 1920, 240–241, Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Обща теория на задълженията и договорите. Прев. Т. Наследников. С предговор от д-р Й. Фаденхехт. С.: печ. Балкани, 1919, с. 193, вж. и становищата при Zacharia-Crome. Ръководство по гражданско право. Т. III. Привилегии и ипотеки. Задължения (обща част). Прев. д-р С. Ангелов. С.: печ. “Право”, 1926, 344–355 и цитираната от него практика на Касационния съд на Франция.
[8] Виж коментар на еволюцията на съдебната практика на ВКС при действието на ЗЗД (отм.)  при Кожухаров, А. Закон за задълженията и договорите (чл. чл. 1–216). Систематичен синтез на юриспруденцията. С.: изд. “Общ фонд за подпомагане студентите от висшите учебни заведения в България”, 1948. 703–707. В смисъл, че ликвидността не е условие за прихващането изрично при ЗЗД отм. се подържа от Тончев. Д. Коментар върху Закона за задълженията и договорите. Том. VII. С., 1930, 111–119.
[9] В този смисъл Zacharia-Crome. Ръководство по гражданско право. Т. III. Привилегии и ипотеки. Задължения (обща част). Прев. д-р С. Ангелов. С.: печ. “Право”, 1926, 344–355 и цитираната от него практика на Касационния съд на Франция, в която се посочва, че решението с което се извършва съдебно прихващане с неликвидно вземане има декларативно действие, поради което и погасяването настъпва с обратно действие от момента, когато това е възможно, но това не влиза в противоречие с изискванията за ликвидност.
[10] В този смисъл изрично за уредбата на прихващането в немското право – Тице, Х. Облигационно право. С., 1932, с. 111. Законодателното разрешение, че прихващането настъпва с едностранно извънсъдебно изявление е заимствано точно от немския граждански кодекс. В отклонение от уредбата в BGB е само изискването за ликвидност, като предпоставка за извършване на прихващането,
[11] Така Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право. Осмо допълнено и преработено издание. С.: Сиела, 2004, с. 442. В този смисъл е задължителната практика на ВКС: Решение № 250 от 28.08.2012 г. по т. д. № 895/2010 г. на  ІІ т.о. на ВКС, Решение № 113 от 09.07.2013 г. по гр. д. №1274/2013 на ІІ г.о. на ВКС., както и т. 6 на Тълкувателно решение № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. В този смисъл е и трайната съдебна практика Решение № 1229/1970 на І ГО на ВС, съгласно което „чрез предявено възражение за прихващане вземането на ответника се установява със силата на присъдено нещо. Че това е така, се вижда от разпоредбите на чл. 221, ал. 2 ГПК /отм./, съгласно който решението влиза в сила и по отношение разрешените с него искания и възражения за подобрения и прихващания. А щом като решението разпростира силата си на присъдено нещо и по отношение на възражението за прихващане, законът счита, че вземането, предявено с възражение за прихващане, става ликвидно даже преди това да е било неликвидно (спорно), тъй като занапред получава качеството на присъдено нещо. А получи ли това качество на ликвидност, то става годно за прихващане, както вземането, предявено с насрещен иск. Касае се следователно за съдебно прихващане, което по нашето право е допустимо, когато е направено възражение за такова прихващане, и в случаите, когато насрещните вземания или едното от тях са неликвидни. Особеността при съдебното прихващане е, че то настъпва, след като влезе в сила решението, с което се установява съществуването на насрещните вземания и тяхната изискуемост, така че им се придава занапред качеството на ликвидност”. Според Решение № 3289/1978 на І ГО на ВС „на нашето право е познато освен прихващането чрез едностранното изявление на един от двамата насрещни длъжници, уредено с чл. 103 и 104 33Д, и тъй нареченото съдебно прихващане на неликвидни вземания… Възможността да се предяви възражение за прихващане, без да се предявява насрещен иск, следва от разпоредбата на чл. 221, ал. 2 ГПК… До това прихващане ответникът прибягва, когато оспорва вземането, предявено от ищеца с исковата молба, на основания, различни от прихващането (понеже е платил вземането на ищеца или то е опростено, или е погасено по давност). Предявява го като евентуално и иска да бъде разгледано в случай, че предявеното с исковата молба вземане на ищеца било уважено, а другите, различни от прихващането възражения на ответника не бъдат уважени. Затова съдът пристъпва към разглеждане на възражението на ответника за прихващане само ако намери, че вземането на ищеца съществува, че е изискуемо, а другите, различни от прихващането възражения на ответника са неоснователни и не се уважават…Особеното при него е, че то настъпва, след като влезе в сила решението, с което се установява съществуването на насрещните вземания и тяхната изискуемост и с решението им се придаде качеството на ликвидност. Съдебното прихващане погасява насрещните вземания занапред, а не от деня, когато е направено възражението за прихващане”. Съгласно Решение № 834/1999 на І ГО на ВКС, „за разлика от материалноправното, съдебното прихващане погасява двете насрещни задължения занапред, от влизане в сила на решението”.
[12] Така и изложението на В. Попова в Сталев, Ж и др.  Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012, с. 442-443.
[13] В този смисъл е Решение  № 103  от  01.08.2017 г. по т. д. № 61323/2016 г., IV г. о., ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 ГПК. При това положение е налице основание за образуване на тълкувателно дело, което да разреши генералния въпрос еднозначно.
[14] Така Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право. Осмо допълнено и преработено издание. С.: Сиела, 2004, с. 366. Така също и Решение № 45 от 22.04.2009 г. по т. д. № 483/2008 на І т.о на ВКС.
[15] Пак там. Така също и Решение 707 от 13.07.2011 г. по гр. дело № 1787/2009 г. на ІІІ г. о. на ВКС; Решение № 132 от  02.07.2010 г. по т.д. № 826/2009 г.на ІІ т.о на ВКС и Решение №3/27.04.2016 по дело №3999/2015 на ВКС, ГК, II г.о., с което в обобщение може да се приеме , че ако възражението за прихващане е уважено, то страната избрала този път на защита да реализира вземането си няма възможността да го заяви отново, дори само за разликата , до пълния размер на вземането си. Ако възражението не е уважено по съображения изложени в мотивите на съдебния акт , за да се приеме , че вземането не може да се предяви отново, то в диспозитива следва изрично да е посочено , че възражението относно конкретното вземане се отхвърля.
[16] В този смисъл законосъобразно е становището в Определение № 665 от 30.07.2015 по т. д. № 2749/2014 на ВКС, ТК, I т.о., докладчик Дария Проданова, с което се приема правилно, че становището, че за дължимостта на остатъка е създадена СПН и той не може да бъде пререшаван, не може да бъде споделено. Разбирането на съдебния състав е, че спорът се развива в съотношение главно-евентуално вземане (евентуално е това, което е заявено за прихващане). В случай че първоначалното вземане е основателно, съдът пристъпва към преценка на евентуалното и при основателност и на насрещното вземане, постановява прихващане. Тази обусловеност на евентуалното вземане не е само по отношение основателността, а и по отношение размера на главното такова. Това е така, тъй като релевантен и оттук ликвиден е такъв размер на насрещното вземане, който е до размера на първоначалния иск. Дори насрещното вземане да е по-голямо от първоначалното, над неговия размер то няма самостоятелно съществуване в рамките на процеса в който е предявено, тъй като то е единствено средство на защита срещу иска. Или, предявеното насрещно вземане, е правно релевантно само до размера на първоначално заявеното. Липсва логика в становището, че предявеното насрещно вземане във всички случаи е цялото съществуващо вземане на ответника дори и то да надвишава по размер на първоначалното и за основателността на надвишаващата част също се създава сила на присъдено нещо при условие, че тя не служи за защита срещу иска и липсва основание за създаване на ликвидност (установяване по основание и размер). В този смисъл е Решение № 949/04.24.2017 г.  по  гр. д. № 6292/2016 г. на САС.
[17] Така за частичният иск – Решение № 89/11.07.2011 по т. д. №716 /2010 на І т. о. на ВКС., в което е посочено следното: 1) Формираната сила на пресъдено нещо с предходното решение по частичния иск не се разпростира и върху останалия размер на вземането, предмет на настоящето производство; 2) Предмет на силата на пресъдено нещо не е само субективното материално право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира. В основанието на иска се включват всички факти, очертани от хипотезиса на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право. В конкретния казус това са фактите относно сключения договор между страните, извършване от ищеца на дейностите, съдържащи се в договора, и приемането им от възложителя ответник. Следователно установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право се ползват със сила на пресъдено нещо. 3) Формираната сила на пресъдено нещо по частичния иск не преклудира възраженията на ответника срещу съществуването на спорното право. В случая, обаче, той е направил възражения срещу правопораждащте му факти, относими към възникването му, които възражения правилно съдът е приел, че са преклудирани. В този смисъл и Решение № 104/13.03.2012 по гр. д. № 1745/2010 на ІV г. о. на ВКС., в което е посочено следното: С влязлото в сила решение от 06.03.2001 г. по гр. д. №10468/2000 г. на СРС (приложено в цялост по настоящото дело), ответникът-касатор е осъден да заплати на ищеца сумата 2 000 лв. – по частичен иск с правно основание чл. 240, ал. 1, предл. 2, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, представляваща невърната сума по процесния и по настоящото дело договор за заем, както и сумата 6 800 лв. – по частичен иск за договорна неустойка, поради неизпълнение на заемния договор, за периода 04.05.1999 г. – 17.10.2000 г. Обвързващата страните и съда по настоящото дело, сила на пресъдено нещо на това решение, се разпростира само, но върху цялото основание на уважените с него частични искове за главницата и за неустойката за забава, а именно – както по отношение на размерите на присъдените суми и периода на неустойката (предходен спрямо процесния период по настоящото дело), така и по отношение на това, че те се дължат по силата на процесния и по настоящото дело договор за заем. След като със силата на пресъдено нещо между страните вече е признато, че процесният договор е породил действие (присъщите му правни последици) – от него са възникнали задължения за ответника-касатор за заплащане, както на главница, така и на неустойка за забава за предходен период от време, то въпросът за валидността на процесния договор за заем, респ. за валидността на неустоечната клауза в него, е недопустимо да бъде пререшаван в настоящото исково производство, съгласно разпоредбите на чл. 297, чл. 298, ал. 1 и чл. 299, ал. 1 от ГПК, респ. съгласно разпоредбите на чл. 220, ал. 1, чл. 221, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.; по реда на който процесуален закон се е развило въззивното производство). Ответникът е следвало още по това първо заведено срещу него исково производство по гр.д. № 10468/2000 г. на СРС, да изчерпи всичките си правоизключващи и правоунищожаващи възражения, включително тези за нищожност на процесния договор за заем и на неустоечната клауза от него, но той не е направил това. Поради това, тези негови възражения са преклудирани и е недопустимо да се разглеждат по настоящото дело. В този смисъл е и  Определение № 91/20.02.2014 г. по т. д. № 2627/2013 г. На ВКС. ІІ т. о.
Обр. Решение № 33/25.03.2013 по т. д. № 140/ 2012 на І т. о. на ВКС, в което е посочено, че неправилно е разбирането, че при уважен частичен иск съдът в последващ процес за останалата част от вземането ще решава само за размера на иска, но не и за основанието, защото за него имало вече влязло в законна сила решение. Това е неправилно, защото фактическите констатации на съда не влизат в законна сила, а в законна сила влиза заключението, което съдът извежда от субсумирания под правната норма фактически състав и което намира израз в диспозитива на решението, но не и предпоставките, от които се извежда това заключение. Решението по частичния иск изобщо не може да произвежда действието на законна сила в следващия процес за останалата част от вземането.
При наличието на това противоречие беше наложително приемане  на Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г., постановено по Тълкувателно дело № 3/2016 г., ОСГТК, с което се прие, че Решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Аналогично е разрешението и  при възражение за прихващане с активно вземане, което е по- голямо от пасивното, като за горницата нов иск е допустими в новия  процес трябва да се зачете СПН на предходното решение относно съществуването на спорното правоотношение, наричано от вкс непрецизно правопораждащите факти на спорното субективно материално право.
[18] Така Цолова, К. Частичният иск. С.: Сиби, 2012, с. 202-203.
[19] Така изложението на В. Попова в Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2012, с. 539-540. Също и Влахов, К. Гражданско процесуално право. Практическо помагало. С.: НИП, 2007, с. 80. Така и Цолова, К. Цит. съч, с. 136. В този смисъл изрично е немското разрешение, дадено в § 322 от ZPO.
[20] Силяновски, Д., Ж. Сталев. Граждански процес. Том І. С. 1958, с. 442-443.
[21] Така Сталев, Ж. Силата на пресъдено нещо в гражданския процес, С. 1959, с. 254. Обратно Силяновски, Д., Ж. Сталев Граждански процес. Том І. С. 1958, с. 442 и Попова, В. Проблемът за изпълнителната сила на решението, постановено по възражение за прихващане. // “Съвременно право”, 2000, кн. 4.
[22] Така Цолова, К. Цит. съч., с. 156.
[23] Пак там.
[24] Така Сталев, Ж. Силата на пресъдено нещо в гражданския процес, С.1959, с.253.
[25] Така Влахов, К. Актуални проблеми на новия Граждански процесуален кодекс. С.: , 2012, с. 168, с. 192. Така също Пунев, Б., В. Гачев и др. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. С.: ИК „Труд и право“, 2012, с. 816, с. 564-565, с. 816.
[26]  Така Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012, с. 326-327. Също и Решение № 178 от 13.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 984/2010 г., III г. о., в което правилно е прието, че  решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на устните състезания. Това задължава съдът да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват – ищецът придобива спорното право след предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска. Преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на устните състезания (а не в деня на предявяване на иска), което може да стане, ако съдът вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. В тази връзка следва да се коригира тезата на ВКС само относно момента, към който трябва да се съобрази решението и това не е края на устните състезания, а приключване на съдебното дирене пред съответната инстанция.
[27] Обр. Решение № 509 от 18.06.2010 по гр. д. 1538/2009 на ІІІ г. О. на ВКС. Нормата на чл. 371 ГПК урежда изключение за производство по търговски спорове и не намира приложение в общия исков процес. В този смисъл е и изложението на Ружа Иванова в Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012, с. 218-219. С аргумент от  противното в този случай специално се стига до недопустим тълкувателен извод, тъй като същият противоречи на разума на закона и е в нарушение на основните му принципи, поради което намирам разрешението на въпроса, дадено с решението на ВКС, за неправилно. Поставеният въпрос е предмет на т. 4 от т.д. № 1/2013 на ОСГТК на ВКС.
[28] Така Попова, В. Въззивното обжалване и новия ГПК. // Електронно правно издание „Сиела Норма”,. Също и изложението на А. Мингова в Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012, с. 545-546.

7
Коментирайте

avatar
Картинки
 
 
 
Аудио и видео
 
 
 
Документи и архиви
 
 
 
нови хронологично най-добре оценени
Браво
Браво
16 юли 2019 16:01
Гост

Добре, че го има Лекс, та да публикуват съдиите квази тълкувателни актове. Че ако остане само на ВКС, има да се точат важните ТР с години.

много си зле, саше или каквото си там
много си зле, саше или каквото си там
16 юли 2019 0:35
Гост

Започнах да чета, но бозата е пълна. Стигнах до изключително глупавия пример, как като предявял ответникът насрещен иск и възражение за прихващане, щели да му отделят иска, тъй като се затруднявало производството, и да се произнесат по възражението, след което другото дело, което щяло да е спряно и да чака, да бъде прекратено. Ами, Сашко, нещо си се объркал. Значи гледа си се насрещният иск, съдът се произнася по двата иска и с отделен диспозитив прави прихващането, бе, философче… И това прихващане не е възражение за прихващане по смисъла на чл.298, ал.4 от ГПК, а „чрез това процесуално изявление за… Покажи целия коментар »

Веселин
Веселин
15 юли 2019 15:26
Гост

Много труд е положил колегата. Тълкувателно е необходимо, защото дори на ниво ВКС се отрича обратното действие на прихващането, когато вземането, с което се прихваща, е спорно. Това е пълна глупост. Дали вземането е безспорно или неоснователно отричано (установено с влязло в сила съдебно решение) е напълно едно и също. Ако с едно неоснователно възражение може да се отложи погасяването на вземане чрез прихващане до произнасяне на съд (3-4 години), този способ е напълно безсмислен. Все едно ако някой възрази, че не съм развалил договор, развалянето да настъпи с решението на съда. Процесуалистите пак оплескаха нещата.

жана
жана
15 юли 2019 13:33
Гост

Кашата е пълна. Тълкувателно решение е задължително! Най-рано наесен и после чакай година- година и половина… Поздравления за колегата. Това е сериозен труд!

Анонимен
Анонимен
15 юли 2019 12:12
Гост

Мисля, че при отхвърлен иск разноските трябва да се дължат изцяло от ищеца.

кастор
кастор
15 юли 2019 7:28
Гост

Впечатляваща е лекотата, с която някои състави на ВКС бастисват права на страните и не говоря само за казуса със СПН и невъзможността, представете си да заведеш нов иск за остатъка от вземането си след възражение за прихващане, а и за възможността да се прихваща и с вземане, което не е ликвидно, и за базисни въпроси, че прихващането се счита за извършено с обратна сила

Анонимен
Анонимен
15 юли 2019 7:33
Гост

по отношение на давността, решението на съдия Павков е интересна новост, явно ще се оправят нещата http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/vCourtActsByCase/BFF45DA08661CB13C22584120028EC32