Г-жо Алгафари, професиите на адвоката и на психотерапевта на пръв поглед нямат нищо общо, но в основата им стои целта да се помогне на човек в затруднение. Психотерапевтът обаче разполага със специфичните познания за работа с хора, които липсват на адвоката. Немалко адвокати осъзнават, че тези умения са много важни за професията им и посещават лекциите Ви в академията „За това, което не пише в учебниците по право“. За какво Ви питат?

Двете професии действително са много близки като енергия. Терапевтът е нещо като адвокат на вътрешния свят, а адвокатът помага на клиента във външния. И двамата се явяват нещо като ерзац родител в конкретен контекст – клиентът има дефицит в някакво отношение и му е необходим някой, който да има компетентност и да го води в съответната посока.

С адвокатите говорим много за моделите на поведение, за типовете характери, за невербалното поведение, как да бъде четен езикът на тялото. За всички, които работят с хора, това е полезно знание.

Обсъждаме темите за огромната отговорност, за бърнаута, докъде можем да стигнем в това да сме спасители и помагачи при условие, че сме избрали професия с такава мисия. Това са неща, които не се преподават никъде – нито в училище, нито в университета. Разбира се, в рамките на този тип малки семинари няма как да се преподаде едно знание, което психолозите и лекарите придобиват за четири години, за да могат да станат психотерапевти. Но те дават една, макар и не най-дълбока, обща култура и добри познания за това как да се взаимодейства с другите.

Кой е най-основополагащият съвет, който давате на адвокатите?

Терапевтите не дават съвети, защото отговорите са винаги в самия човек. Терапевтът е този, който умее да задава добре адекватни и умни въпроси, за да може човек сам да стигне до отговорите.

Едно от нещата, на които ги уча, е да слушат тялото си. Защото умът е много основен инструмент в тази професия, обаче ако не сме в контакт със собственото си ирационално, със собствените си тела, много неща биха ни убягнали в комуникацията.

Давам ви пример – когато говоря с даден човек, усещам, че ставам много напрегната, тревожна, коремът ми се свива. Това са сигнали на тялото. Ако нямах тяло и слушах само просто думи, има опасност да не схвана например, че тези думи са лъжовни. Докато ако слушам собственото си тяло – все пак имаме огледални неврони, които ни позволяват да сме емпатийни, ще улавям това, което другият преживява.

В тази връзка с адвокатите говорим за поведенческите модели – кога човек съблазнява, кога се подчинява, кога се самоотстоява, кога слага граница.

Споменахте поставянето на граници. Има много клиенти, които например звънят по телефона по всякакво време, не се съобразяват с ангажираността и личното време на адвоката. Това е много сериозен проблем за тази професия.

Не само за тази професия. Това е планетарен проблем, защото в момента повече от половината човечество е с т. нар. бордър лайн симптоми и това е типичното за този тип хора – те нямат чувство за граници. За съжаление, те стават все повече, защото бебета са отделяни от майките след раждането. Да срещнеш обикновен невротик днес е лукс, направо празник.

Повечето хора за съжаление са точно от този тип, който звъни по нощите и когато си адвокат, и не си психотерапевт, не си учил какво е това бордър лайн, си казваш „Този човек е невъзпитан“. А истината е, че той не е невъзпитан. Той не може иначе. Това е типично за неговата характерова същност.

Как се постъпва с такъв човек?

С такива хора не се процедира с директно отхвърляне, защото обикновено, когато си с тях те са много добронамерени, но когато ги настъпиш малко, стават супер враждебни. Затова с тях се  работи на принципа „качество, а не количество“. Казва им се, примерно „От 5 до 6 ч. съм изцяло на твое разположение. Няма да вдигам телефона на друг. Внимавам в теб през цялото време, слушам те. Тук съм изцяло за теб и давам каквото имам – знания, умения. Но от 5 до 6 ч., през другото време, за съжаление, не мога да отговарям на твоите обаждания“.

Това по някакъв начин започва леко да ги структурира. Тревожността малко спада, защото виждат, че наистина има посветено внимание в определен ден и час.

Немалко адвокати се оплакват и от друго – клиенти, които не плащат. И като че ли не е рядко срещано затруднението как да се постави условието за заплащането на труда.

Ще ви кажа каква е световната практика при психотерапевтите. Дори и да не дойде на записан час за терапия, клиентът трябва да го плати, защото е ангажирал времето на специалиста, който през това време е можел да бъде полезен на някой друг, но не го е направил, защото е стоял да го чака. Ако клиентът успее да предупреди 24 часа по-рано, че не може да дойде, разбира се, не плаща.

Макар да не познавам логиката на заплащането на адвокатите, знам, че при тях често има еднократно консултиране, когато не си сигурен дали ще видиш повече този човек. Хората често си казват: „Има много адвокати, като не ида при този, следващият път ще ида при някой друг“. В тези случаи опираме до категоричността, до тази топла сила и спокойна категоричност, с която самият адвокат в момента, в който е срещата, трябва да изиска и заплащане.

Тук става въпрос за умението на самия адвокат да бъде убедителен и категоричен, когато говори по темата за заплащането на труда му. Който и да си, дори да продаваш краставици на пазара, ако мънкаш и казваш: „Ами, струва 80 ст., но всъщност е 70 ст.“, накрая ще ти вземат краставицата без пари. Говорим за увереността на специалиста и ако той е сигурен в компетентностите си, ще я има, когато поставя въпроса за заплащането на труда си.

Може да си много добър юрист и да изпитваш затруднения в личния контакт.

Така е. Затова например, когато някой иска да стане терапевт, четирите години обучение са съпроводени с 4 години лична терапия. Защото трябва първо да преработиш себе си, за да можеш да помагаш адекватно на друг.

Всички, които работят с хора – това важи не само адвокатите, но и за учителите, лекарите и за много други професии, трябва да имат този тип знания. Затова много искаме да въведем в средното образование един предмет „Себепознание“, защото не всеки ще трябва да помни до края на живота си Менделеевата таблица, но за всеки би било добре да знае как се иска прошка, как се води спор, как се сваля гадже, как се възпитава дете.

Говорите са отстояване на себе си, за поставяне на граници, но не е ли особено трудно да казваш „не“ на клиента, когато като адвокат професията ти е да му помагаш?

Трудното казване на „не“ е изначално присъщо на националния ни характер. Много често ние сме или мазохистични, или садистични, т.е. или стискаме и търпим, понеже сме жертви, или се заяждаме, хапем, жилим и ставаме злонамерени. Тук идва необходимостта да се работи със здравия агресивен модел. Здравата агресия е спокойна сила и топла категоричност. Но тя изисква човек да е отработил самооценката си, да е стабилен вътре в себе си.

Друга голяма тема, която повдигат адвокатите, е неумението адекватно да се почива, да се зарежда батерията. Тук всеки трябва да намери своя начин – един си копае доматите, друг гали котката, някой лежи и гледа облаците, свири и пее, каквото носи зареждане или пълен релакс, но да е свързано с позитивни преживявания.

Въпросът с умението адекватно да се почива е свързан с този за бърнаута. При адвокатите като че ли рискът от прегряване е много силен?

Свободната професия е най-несвободната професия. Ако си чиновник, макар и да имаш лимитирано заплащане, имаш точно работно време и знаеш, че след 6 ч. си си вкъщи и си пиеш бирата с някого, отпуската ти е регламентирана. Когато упражняваш свободна професия, започваш да приемаш клиенти и в събота, и в неделя, работното време изведнъж не съществува. Освен това нямаш гарантирана заплата в края на месеца и винаги съществува страхът, който те кара да си казваш „Сега ще го взема и този клиент, защото не знам какво ще е след две седмици или другия месец“. Всичко това води до голямо пренатоварване. Ако си бизнесмен или инвеститор, можеш да делегираш отговорности, задачи, а представителите на свободните професии нямат тази възможност.

Да поговорим за българския клиент. Какъв е той?

Безспорно има нещо, което се казва национален характер. В нашата професия казваме, че първо работим с конкретния човек, после с културалния му бекграунд и чак след това симптоматиката.

Както вече стана дума – ние или сме хапливички, или влачим като каторжници и търпим. Трудно ни е в здравия агресивен модел и от там и в подчинителния модел. Защото когато един човек не може да усети силата си да се отстои, той не иска да отстъпва, тъй като съвсем би се занулил и тогава трудно прави компромис, трудно казва „извинявай“, „предавам се“.

Ако направим сравнение с други етнически и религиозни общности, а познанията за тях са много важни в този век на емигрантски течения, ще видим характерни разлики. Да вземем нещо най-елементарно като закъсняването. Когато съм имала клиенти чужденци, съм се чувствала неудобно, ако не съм пристигнала 5 или 10 минути по-рано, защото те са тук и чакат, или заковават на секундата.

Има нации, които са малко по-отговорни. Един западно мислещ тип е много по-наясно с личната си отговорност, докато един по-източен тип човек е свикнал в групата, за него „ние“ е по-важно и той малко трудно поема лична отговорност. Той все ще намери друг да му е виновен – кметът, царят, попът, пъдарят…

За българския клиент е типично едно малко претенциозно поведение – длъжен си ми, ти трябва да ми дадеш, трябва да го направиш. Това малко детско очакване – „Поправи ме ти!“. Когато отидеш при доктор, трябва незабавно да се излекуваш, без нищо да правиш. А човек трябва да поема личната си отговорност, да прави някакви стъпки, защото не може другият да ти решава проблема. Другият може да ти подсказва как ти да решиш твоя проблем, но той не живее твоя живот.

Какво може да направи адвокатът, когато клиенти проявяват тази детска свръхпретенция?

При нас терапевтите е малко по-лесно, защото при терапията е естествено да се говори за тези неща и да кажеш на клиента „В момента имам усещането, че се държиш по детски“. При адвокатите е по-трудно да кажат и затова е много важно самият адвокат да умее да разпознава типове хора. Да му е ясно към кого как трябва да подходи – към кого с повече рационална аргументация, към кого с повече поощрителни реакции, за да може другият човек да се отвори. Всеки тип характер си има вход, има врата и трябва да знаеш какъв му е ключът. Адвокатът трябва да знае типовете ключалки.

А може ли адвокатстването да бъде разглеждано като диагноза? Има ли диагноза „Адвокат“?

Това е свързано с т. нар. архетип на спасителя. Това са хора, които имат нужда да помагат. Те се чувстват значими, ценни и осмислени, когато помагат. И лекарската професия е подобна, и терапевтичната, тук сме в един кюп.

В детството на такива хора е имало моменти, когато са се чувствали изоставени или неподкрепени. Имали са някакъв дефицит на внимание, на грижа, на любов, понякога даже невидими на пръв поглед. По този начин някакво вътрешно сираче в нас търси след това да се превърне в спасител, защото най-голямото доказателство, че съществува спасение, е ти самият да го прилагаш. Така през хората, които обгрижваш, на които помагаш и спасяваш, ти се себеспасяваш. Такъв тип човек по този начин трупа т. нар. принадена стойност в самооценката си – ето аз съм значим, помогнах, ето този човек е доволен от мен, виждам полезността си.

Спасителите стават адвокати, а кои психологически типажи естествено се насочват към прокурорската и съдийската професия?

Там също има профилиране според типовете характери. Прокурор избира да стане този, който има по-малък проблем да е критичен, по-малко го е страх да обвини, може директно от упор да прави забележки и в живия си живот. Съдиите са обикновено тип, който ние наричаме ригиден. Това е човекът на правилата, за него коловозът „правилно-неправилно“, „редно- нередно“, „позволено-непозволено“, е много важен. Това в чисто човешки план е типично за светогледа му и го прави подходящ за такъв тип професия.

6
Коментирайте

avatar
Картинки
 
 
 
Аудио и видео
 
 
 
Документи и архиви
 
 
 
нови хронологично най-добре оценени
Павлов
Павлов
15 февруари 2019 12:52
Гост

Невероятно интервю! Най-после някой да попита и някой да отговори за истински важните неща в правната професия. Почувствах се горд и щастлив, че съм юрист, извинете за лиричното отклонение.

Несвободен
Несвободен
15 февруари 2019 10:39
Гост

Бордърлайн му викат, значи. Тоест, като ме види на улицата и започне да ми говори, все едно денонощно мисля за него, какво бил казал един свидетел преди два месеца, го отрязвам. Че те 90% са такива и като им кажеш, че сега не им е ред, утре няма да ги има.

Анонимен
Анонимен
15 февруари 2019 10:37
Гост

Все по-рядко се опитваме да разучим типовете ключалки към околните. Ако го направим обаче комуникацията ни с другите ще е много по- лесна и дори приятна.

Анонимен
Анонимен
15 февруари 2019 10:32
Гост

Благодаря на Лекс за това интересно и поучително интервю.

Анонимен
Анонимен
15 февруари 2019 10:31
Гост

Kолко е права само, че за да помагаш на другите, трябва първо да промениш себе си.

Анонимен
Анонимен
15 февруари 2019 10:28
Гост

Харесва ми, че тя дава познания на хората за това как да се взаимодейства с другите.