Ако ответникът е починал преди предявяването на иска, делото се прекратява, тъй като е недопустимо. Това заявиха Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд (ВКС) в ново тълкувателно решение (пълния му текст виж тук).

В него те отговориха на два въпроса. Първият е свързан именно с това дали делото е допустимо, ако се окаже, че ответникът по него е починал преди предявяването на иска. По въпроса имаше противоречия между самите върховни съдии.

Част от тях застъпваха тезата, възприета днес от мнозинството в двете колегии, че смъртта (съответно – неправосубектността на юридическото лице) изключва валидното възникване на процесуално правоотношение. Липсва надлежна страна, тъй като срещу покойника не могат да се предприемат процесуални действия. Делото е недопустимо, а не е налице просто нередовност на исковата молба, която подлежи на отстраняване.

Според второто становище, ако по делото има данни за наследниците на починалия ответник, или когато съдът успее да ги издири, става дума просто за нередовна искова молба. Тогава съдът трябва да предприеме необходимите действия за отстраняване на недостатъците, така че по делото да бъдат конституирани надлежните ответници.

„За да породи задължение за съда да предприеме необходимите процесуални действия и да разреши конкретния гражданскоправен спор, правото на иск, като всяко субективно право, трябва да е възникнало, да съществува в полза на лицето, от чието име се предявява искът и да бъде надлежно упражнено. Възникването, съществуването и надлежното упражняване на правото на иск се обуславя едновременно от наличието на определени положителни условия (процесуални предпоставки) и от липсата на отрицателни (процесуални пречки), които са уредени в закона и за които съдът е длъжен да следи служебно както при предявяването на иска, така и в хода на производството до приключването му със съдебен акт“, припомня ВКС преди да даде отговора си.

И завява, че сред абсолютните процесуални предпоставки за възникването и упражняването на правото на иск, са надлежната процесуална легитимация на страните и процесуалната им правоспособност.

„Смъртта прекратява съществуването на физическото лице като правен субект и слага край на неговата правоспособност. Когато правоспособността по материалното право не е налице, заедно с това отпада и процесуалната правоспособност“, пишат Гражданската и Търговската колегии. И заключават, че предявяването на иск срещу ответник, който вече е починал, изключва изначално възникването на валидно процесуално правоотношение.

„Исковото производство е недопустимо и подлежи на прекратяване. В този случай не се касае до нередовност на исковата молба по смисъла на чл.127, ал.1 и чл.128 ГПК, която може да бъде поправена по реда на чл. 129 ГПК (респ. да породи и задължение за съда да даде указания за отстраняване на недостатъците), а до липса на първоначална процесуална легитимация на главна страна в процеса. Това обуславя и невъзможност процесът да продължи по реда на чл.227 ГПК в лицето на правоприемниците, тъй като процесуалното правоприемство предполага страната да е починала в хода на процеса, при наличието на вече учредено с нея валидно процесуално правоотношение. След като процесуално правоотношение не е възниквало, то не може и да бъде „продължено” при условията на чл. 227 ГПК“, гласи тезата на ВКС, застъпена в новото му тълкувателно решение.

В него се посочва, че това дали ищецът е знаел, че посочва покойник като ответник, е без правно значение.

И мнозинството в двете колегии заключава: „Процесуалната правоспособност е абсолютна процесуална предпоставка за възникването на правото на иск. Исково производство, при което посоченият в исковата молба ответник е починал преди предявяването на иска, е недопустимо и подлежи на прекратяване, поради начална липса на правоспособна страна, с която да се учреди валидно процесуално правоотношение“.

Съдия Веска Райчева обаче е подписала с особено мнение решението в тази му част. „Ищецът няма как със сигурност да знае, че посоченият от него ответник е починал, а дори да има съмнения, то фактът на смъртта се удостоверява официално в съответния акт за гражданско състояние, до който гражданите нямат свободен достъп, не могат да правят свободно справки в регистрите за гражданско състояние. Такива биха могли да направят едва по висящ процес, след издаване на надлежно удостоверение от съда“, изтъква тя. Като посочва, че ищецът ще бъде санкциониран с прекратяване на производството с всички последици от това – изгубване на вече платената държавна такса, евентуално настъпване на последиците на давността и пр., само защото не е знаел за смъртта на ответника, а на практика му е невъзможно да я установи.

„Няма процесуална пречка по имуществени спорове правоприемниците на починалия преди предявяването на иска ответник да бъдат конституирани по същия ред, по който те се конституират, когато смъртта е настъпила в хода на процеса“, твърди тя. И посочва, че наследниците ще станат страна в процеса, когато им бъде връчен препис от исковата молба.

Доста повече противоречия сред върховните съдии обаче е предизвикал другият въпрос, по който днес се произнесоха с тълкувателно решение – дали въззивно решение, което е произнесено, въпреки че делото е трябва да бъде спряно и да се изчака преюдициален спор, е недопустимо или неправилно. Мнозинството прие, че е недопустимо, но 16 върховни съдии – Веска Райчева, Емануела Балевска, Здравка Първанова, Златка Русева, Жива Декова, Веселка Марева, Геновева Николаева, Петя Хорозова, Татяна Върбанова, Вероника Николова, Снежанка Николова, Емилия Донкова, Гергана Никова, Пламен Стоев, Дария Проданова и Радостина Караколева, подписаха решението с особено мнение.

По закон (чл.229, ал.1, т.4 ГПК) съдът трябва да спре делото, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора.

Противоречията в практиката възникват, когато въззивният съд не го е направил и се е произнесъл. Тогава казусът стига до ВКС и на пръв поглед резултатът от неговото решение, когато установи, че делото е трябвало да изчака произнасянето по преюдициален спор би било едно и също, без значение дали ще се приеме, че въззивното решение е недопустимо, или че е неправилно. В първия случай решението на втората инстанция се обезсилва и делото се връща за ново разглеждане от друг въззивен състав с указания за спиране. Във втория случай въззивното решение се отменя и ВКС отново връща делото с указания.

Голямата разлика обаче е в това дали делото въобще ще бъде допуснато до касация. Ако се приеме, че нарушението на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, води до недопустимост на въззивното решение, ВКС ще трябва да допусне служебно касационен контрол – защото е задължен да следи за спазването на процесуалните норми, обезпечаващи валидността и допустимостта на съдебните решения. Ако обаче се приеме, че неспазването на чл.229, ал.1, т.4 ГПК води до неправилност на въззивното решение, за да бъде допуснато делото до касация, ще трябва в жалбата да има формулиран конкретен правен въпрос при наличието на предпоставките по чл.280 ГПК.

„Основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по делото се разглежда в правната теория (в преобладаващата част) като абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване правото на иск. По същността си спирането на производството представлява временна недопустимост на развитието и завършването на висящия процес, забрана през известен период от време да се извършват процесуални действия от съда и страните по делото, насочени към решаване на спора по същество“, изтъква мнозинството във ВКС. И посочва, че връзката между делата, която има предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е „обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела“.

“Съдът (по обусловеното дело – бел. ред.) е длъжен да спре делото, при това независимо дали страните са поискали, или са се противопоставили на спирането. Поради това, наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му (гражданско, административно, наказателно дело) и кога е образувано (преди или след обусловеното дело), актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед разпоредбите на чл.297 – чл.298, чл.300, чл.302 ГПК, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело“, заявяват върховните съдии.

И разясняват, че самите те няма как да спрат делото, за да изчака то влизането в сила на решение по преюдициалния спор.

„Следва да се приеме, че при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК (независимо кога са възникнали предпоставките за това  – пред първоинстанционния или пред въззивния съд), въззивното решение ще е недопустимо и подлежащо на обезсилване като постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното дело – висящ преюдициален спор, от значение за правилното решаване на обусловения спор. При обжалване пред ВКС, в изпълнение на задължението си във всяко положение на делото да следи за валидността и допустимостта на съдебните актове, ВКС ще е длъжен служебно да селектира жалбата в хипотезата на чл.280, ал.2, предл. 2-ро ГПК – поради „вероятна недопустимост” на въззивното решение, а преценката за допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба“, заключава мнозинството в Гражданската и Търговската колегии.

16-имата върховни съдии на особено мнение обаче застъпват тезата, че наличието на пречката на чл. 229, ал. 1 , т. 4 ГПК не прави процеса недопустим. „Връзката на преюдициалност (обусловеност) между две висящи искови производства не може да се счита за процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на иск и то само на едно от делата. Т.е. да се поставя пред ищеца, търсещ защита по т.н. „обусловен иск“, като изискване да установи отрицателния факт, а именно липсата на друг висящ правен спор, имащ връзка със заявения“, пишат те.

И сочат, че дали има друго дело, което е от значение за висящото, е факт, който подлежи на доказване по реда на ГПК. „Неговата преценка не може да бъде направена извън преценката по основателността на спорното право, затова евентуалният отказ да се спре обусловеното дело до приключване на спора по обуславящия исков процес, съставлява допуснато процесуално нарушение“, изтъкват те в особеното си мнение.

8
Коментирайте

avatar
Картинки
 
 
 
Аудио и видео
 
 
 
Документи и архиви
 
 
 
нови хронологично най-добре оценени
Естествено
Естествено
15 юли 2019 16:35
Гост

Въпросът с наследяването на задължения е щекотлив. Да не говорим, че може законово да наследиш лице, което не си виждал от години. Така че е логично правото на иск срещу някого да се преклудира с неговата смърт, а не служебн съдът да го пренасочва срещу наследници.

Бай Иван
Бай Иван
09 юли 2019 22:28
Гост

Като си помисля, май това ТР ползва само ВКС и няма никаква юридическа стойност: т.1. от ТР – сега се приема „недопустимост“ при незачетена преюдициалност – т.е. ВКС установява това, и веднага връща делото без повече да се занимава с него; ако обаче беше приел „неоснователност“, то няма как да го върне,а трябва да се произнесе по същество,още повече че сега има възможност за касация и при „очевидна неправилност“ – напр. при незачетена преюдициалност….накратко – ВКС си облекчава живота,за сметка на разтакаване на делото; по т.2 от ТР – тя има смисъл, ако Ищеца може да проверява дали Ответника е… Покажи целия коментар »

Бай Иван
Бай Иван
09 юли 2019 21:17
Гост

Слушайте и си записвайте кво ще каже умния човек, т.е. аз – ако реш. по обуславящото дело е несъвеместимо с това по обусловеното/при липса на спиране на второто/, то второто е неправилно, понеже не са отчетени установените с него права,но защо да е недопустимо? Формата на неправилност – Съществено процесуално нарушение,а в зависимост от конкретиката може да е и (по-рядко) необосновано, и като че ли още по-рядко – материално неправилно.Ако двете решения не са несъвместими – налице е несъществено процесуално нарушение, без да се отрази на крайната правилност на акта. Така че,няма необходимост от толкова пресилена конструкция, просто ВКС да… Покажи целия коментар »

Анонимен
Анонимен
09 юли 2019 17:38
Гост

Поздравления за 16-те върховни съдии, подписали решението с особено мнение.

Анонимен
Анонимен
09 юли 2019 17:36
Гост

очевидно е, че недопустимостта е избрана, за да може ВКС да следи служебно за спирането. това е добро разрешение. а масово плюха срещу вероятната недопустимост на въззивното решение, като я въведоха в ГПК…

на практика
на практика
09 юли 2019 17:24
Гост

аргументите на Веска Райчева, макар и чисто практични, са доста логични. може и въобще да не разбереш, че ответникът по иска ти е покойник. и не само това, няма откъде да разбереш! а при прекратяването ще изгориш с ДТ

Бай Иван
Бай Иван
09 юли 2019 21:13
Гост

Младши,слушай са бай си Иван – в ТР става въпрос за недопустимост,когато Ищеца е починал – тогава ВКС казва че иска не е допустим. Кака Веска обаче пише за Ответника – ама ВКС не казва че смъртта на Ответника е проблем за допустимостта,а само ако Ищеца не е бил жив…чаткаш ли?

Бай Иван
Бай Иван
09 юли 2019 21:43
Гост

всъщност, младши, било е за Ответника, прав си – ми да, глупаво е,ама такава повече дела,повече такси, повече бонуси – такива са причините