Пристрастен съм към темата за неимуществените вреди. Предпочитам обаче да ги наричам „морални“, защото моралът, разбиран в частност като самочувствие и респект към правата на другите, зависи и от способността на държавата да зачита и брани тези ценности. Затова ме заинтригува публикацията в Lex.bg Презумпцията за неимуществени вреди на проф. д-р Поля Голева.

Критиката ми към публикацията предполага припомняне на основните тези на автора. Затова ще цитирам увода на проф. Голева:

„ … Пиша тази статия един ден след бягството на двамата  рецидивисти от Софийския централен затвор, което се случи на 3 април 2018 г. Парадоксът се състои в това, че преди една година със Закона за изменение и допълнение на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража[1] се въведе презумпцията за неимуществени вреди в новата част седма „Отговорност за дейност на специализираните органи за изпълнение на наказанията” и с това държавата ни показа огромната си загриженост към здравето и доброто самочувствие на лицата, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода”, както и тези, които са задържани под стража. Поради това малко необяснимо е желанието на някои осъдени да бягат от затвора, при това въоръжени …“

Освен желанието на автора да документира датата, на която е писал статията, цитатът не се отличава с яснота на посланието. Не се разбира защо, според проф. Голева, презумпцията за неимуществени вреди в ЗИНЗС показва „огромната загриженост“ на държавата към „здравето и доброто самочувствие на лишените от свобода“, нито връзката ú с бягството на двамата рецидивисти, „при това въоръжени“. След дезориентиращото начало, авторът рутинно преразказва съдържанието на измененията в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) от 2017 г. и съдебната практика по прилагането му. Критиката на проф. Голева е фокусирана върху чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, според която:

Чл.284  (1) Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3.

(5) В случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.“

Оценката на автора към цитираната разпоредба е изразена в заключителния пасаж от статията:

„ … В обобщение следва да се подчертае, че българското право отбелязва принос в теорията за обезщетяването на неимуществените, моралните вреди. Засега тази привилегия в правното положение на увреденото лице е установена само по отношение на затворници и тези, за които е наложена мярка „задържане под стража”. Интересен феномен, като се има предвид, че има увредени лица при пътнотранспортни произшествия или медицински грешки, които не изтърпяват наказание за извършено престъпление, но които са лишени от горепосочената привилегия и трябва да се справят с плащането на държавна такса пропорционална на размера на претенцията, а не такса от 10 лв., както е по ЗИНЗС, и да доказват всички елементи на непозволеното увреждане – деяние, противоправност, вреда, причинна връзка, размер на обезщетението. Законът обърква нещо представите ни за справедливост, която точно в сферата на непозволеното увреждане трябва да бъде най-силно застъпена …“

Еклектичното маркиране на теми с различна правна природа, без предистория и нормативен контекст, в който ескалира проблемът с нечовешкото третиране на задържаните в следствени арести и затвори, размива основанията за различния законодателен подход към лишените от свобода и към жертвите на ПТП и медицински грешки.

Дали с презумпцията за неимуществени вреди по чл.284, ал.5 от ЗИНЗС „българското право отбелязва принос в теорията за обезщетяването на моралните вреди“?

Макар такава презумпция да не е експлицитно формулирана в закона, тя de facto съществува и се извежда логически чрез тълкуване на чл.155 от ГПК и чл.52 от ЗЗД, според които:

Чл.155 от ГПК: Не подлежат на доказване общоизвестните и служебно известните на съда факти, за които съдът е длъжен да съобщи на страните“.

Чл.52 от ЗЗД: Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.

Общоизвестен е фактът, че нормалният човек търпи морални вреди от всяко непозволено увреждане, засягащо правната му сфера. Следователно, за да бъде ангажирана деликтна отговорност за такива вреди, е достатъчно да бъде доказан противоправният характер на деянието и че то пряко засяга защитимо право на ищеца. По силата на чл.155 от ГПК, общоизвестният факт, че деликтът е причинил морални вреди не се нуждае от доказване. На основание чл.52 от ЗЗД съдът е длъжен, „по справедливост“ да присъди обезщетение. Само ако претендираното обезщетение е различно от обичайно приеманото за справедливо в подобни случаи, трябва да бъдат доказани специфични обстоятелства – най-често свързани с вида, интензитета и продължителността на претърпените негативни въздействия. Ето защо презумпция за неимуществени вреди de facto съществува в българското право. Друг е въпросът, че прилагането ѝ от националните съдилища е твърде предпазливо.

Как се стигна до измененията в ЗИНЗС от началото на 2017 г. и до презумпцията по чл.284, ал.5 от същия закон?

Генезисът на правозащитния проблем и опитите за решаването му по съдебен ред са свързани с приемането на Конституцията от 1991 г. и на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенцията), ратифицирана през 1992 г. Чл. 29, ал.1 от основния закон и чл.3 от Конвенцията прогласяват абсолютна императивна забрана на нечовешкото и унизително отнасяне и на изтезанието. Правото по чл.3 е в основата на ценностната пирамида на Конвенцията, непосредствено след правото на живот (чл. 2). От друга страна, в системата на КЗПЧОС само свободата на мисълта и забраната по чл.3 са „абсолютни“. Те не подлежат на дерогации, нито на ограничения при никакви обстоятелства. Дори при военни действия и извънредно положение, когато правото на живот по чл.2 от Конвенцията може да бъде ограничавано, забраната на изтезанието, на нечовешкото и унизително третиране е в сила. Огромното ценностно значение на правото по чл.3 от КЗПЧОС обуславя изключителния интензитет на защитата, която държавата трябва да му осигури, особено срещу нарушения от страна на властите. Тя включва, както негативно задължение за въздържане от действия, нарушаващи материалния аспект на забраната за нечовешко отнасяне, така и позитивно задължение – за ефикасно наказателноправно разследване, целящо разкриване и наказване на отговорните длъжностни лица. Тази специфика на правото на чл.3 от КЗПЧОС обуславя качествената разлика в задълженията на държавата спрямо лишените от свобода, чиито условия за живот  изцяло зависят от същата държава и към пострадалите от ПТП и медицински грешки, чиито вреди са причинени от частноправни субекти. На тях държавата дължи само т.нар. „хоризонтална защита“, изразяваща се в гаранция за справедлив съдебен процес в разумен срок по смисъла на чл.6 §1 от Конвенцията.

Според практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съда) задържането на лишени от свобода в твърде тежки битови условия за продължителни времеви периоди може да достигне „прага на суровост“, поставящ казуса в материалния обхват на чл.3. За пръв път условията в българските следствени арести бяха определени от Съда в Страсбург като „нечовешки и унизителни“ в Решението от 18 януари 2005 г., по делото Иван Кехайов срещу България (жалба № 41035/98). Както беше посочено, абсолютният характер на забраната по чл.3 от КЗПЧОС и фактът, че в случая тя е нарушена от публични институции, налага висок стандарт за ефективността на вътрешноправното средство за защита срещу това нарушение, по смисъла на чл.13 от Конвенцията. Затова, паралелно с жалбите в Страсбург, бяха правени и процесуални опити за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за „неправомерни актове, действия и бездействия“ на администрацията, обусловили нечовешките условия в местата за лишаване от свобода. Тези опити често катастрофираха в консервативна съдебна практика, изискваща, inter alia, „пълно и главно доказване“ на претърпените вреди, въпреки чл.155 от ГПК и въпреки очевидната трудност да бъдат доказани психически състояния като гняв, възмущение, фрустрация, срив на доверието в законността и в държавата, които лишените от свобода рядко има с кого да споделят. Лошият „вътрешен“ опит с такива искове доказа неефективността на чл.1 от ЗОДОВ като вътрешноправно средство за защита. Затова, както обикновено се случва у нас, рационализирането на съдебната практика, включително и относно нуждата от доказване на морални вреди, дойде в резултат от решения на ЕСПЧ.

Това стана за пръв път на 2 февруари 2006 г. с решението по делото „Георги Йовчев срещу България”. Ищецът опитал да осъди Министерството на правосъдието за тежките битови условия в пловдивския следствен арест, където бил задържан близо шест месеца. Пловдивският районен съд прие, че условията в ареста са „нечовешки и унизителни”, но отхвърля иска, с мотива, че г-н Йовчев не е доказал дали, как и колко е страдал. Решението е оставено в сила от висшестоящите инстанции. ЕСПЧ критикува този самоцелно формалистичен подход, посочвайки очевидното – че на базата на същите факти, които установяват нечовешкото третиране, на основание чл.52 от ЗЗД, националният съд е трябвало „по справедливост“ да присъди обезщетение за морални вреди. Като не е направил това, той е нарушил правото на жалбоподателя на справедлив съдебен процес по смисъла на чл.6 §1 от Конвенцията.

Друг аспект, свързан с доказателствения стандарт за установяване на моралните вреди от условията в арести и затвори, е визиран в Решението от 10 февруари 2011 г. по жалба №4473/02 – „Илиев и други срещу България”. В него ЕСПЧ критикува практиката на националните съдилища, задължаваща ищците да „раздробят“ претенцията си за обезщетение, посочвайки „цената” на всяко вредоносно въздействие. С оставяне на исковите молби без движение, на ищците ултимативно беше указвано да уточнят как и колко са страдали от лошата храна и хигиена, от незадоволителното медицинско обслужване, от недостига на чист въздух, от липсата на разходки на открито, от кофата с фекалиите и урината, която беше задължителен атрибут на всяка арестантска килия. Ако свидетелите на ищеца и експертите не съумяваха „при условията на пълно и главно доказване“ да парцелират точно болките и страданията, в зависимост от източника им, исковете биваха отхвърляни с непосилна лекота, и зле прикривано задоволство. Когато лишените от свобода не успяваха да пресметнат, според указанията на съда, от какво точно колко са страдали и колко струва това парче от страданието им, делата им биваха масово прекратявани. Според ЕСПЧ, този ирационален и фрагментарен подход пречи на обективното и цялостно оценяване на подлежащите на репарация вреди и е несъвместим с принципите на справедливия съдебен процес. Той не отчита общоизвестния факт, че емоциите – болките, страданията и униженията, не се изживяват на парчета и не светят в различни цветове в зависимост от причината им.

Изобретателността на нашите съдилища при намиране на „основания“ за отхвърляне на такива претенции наистина беше впечатляваща. Нерядко исковете по ЗОДОВ служебно бяха преквалифицирани по чл.49 от ЗЗД, за да бъдат отказани ищците от правото им да съдят държавата, застрашени от дължимите по общия ред пропорционални държавни такси и разноски. Много искове за морални вреди бяха отхвърлени, въпреки че съдилищата признаваха за доказани нечовешките и унизителни условия, само защото не били доказани нарушения на императивни задължения от конкретни длъжностни лица.

Пилотното решение на ЕСПЧ от 27 януари 2015 г. по делото „Нешков и други срещу България“

Както беше посочено, първото решение на ЕСПЧ, с което условията в български следствен арест бяха приети за нечовешки, е от 2005 г. Решението „Георги Йовчев срещу България“, в което Съдът в Страсбург критикува изискването на националните съдилища за „пълно и главно доказване“ на моралните вреди от тези условия, е от 2 февруари 2006 г. Последва поредица осъдителни решения на ЕСПЧ, констатиращи еднотипни, повтарящи се правозащитни проблеми. Те бяха свързани главно със съдебния формализъм при преценката за доказаност на неимуществените вреди и с неадекватния размер на присъжданите за тях обезщетения. Въпреки това, в продължение на близо 10 години, законодателят и съдилищата ни не предприеха дължимите генерални мерки, изискващи адекватни промени в закони и практики. Така логично се стигна до пилотното решение от 27 февруари 2015 г. по делото „Нешков и други срещу България“. В него е посочено, че въпреки осъдителните решения на ЕСПЧ, условията в местата за лишаване от свобода не са съществено подобрени, нито е осигурена адекватна процесуална защита на хората, държани при такива условия, в нарушение на чл.3 от Конвенцията. В резултат на това в началото на 2015 г. пред Съда в Страсбург „висяха“ 40 жалби срещу България с еднотипни оплаквания за нарушение на чл.3. ЕСПЧ дефинира условията на местата за лишаване от свобода в България и липсата на ефикасни средства за защита срещу деградиращото им въздействие като системен правозащитен проблем и очерта дължимите от държавата „подходящи мерки“ за преодоляването му. Сред тях са както организационно-технически действия за подобряване на условията в арести и затвори, така и нормативни промени, целящи оптимизиране на процесуалната защита срещу нарушенията на чл.3. В изпълнение на пилотното решение, с измененията в ЗИНЗС от началото на 2017 г., на лишените от свобода бе предоставена не само критикуваната от проф. Голева презумпция за неимуществени вреди, но и нещо много по-съществено. Това е правото да искат от съд преустановяване на унизителното им третиране (чл.276 и следващите от ЗИНЗС) чрез подобряване на условията или чрез преместване на ищеца в друго място за лишаване от свобода, съобразено със стандартите на чл.3 от Конвенцията.

Заключение

Горната ретроспекция, без претенция за изчерпателност, маркира правния и фактически контекст, обусловил нуждата от експлицитно формулиране на презумпцията за морални вреди в чл.284, ал.5 от ЗИНЗС. Той ми дава основание да твърдя, че тази презумпция, по силата на чл.155 от ГПК, de facto съществува и преди измененията в ЗИНЗС. Точно незачитането ѝ в значителна степен мотивира извода на ЕСПЧ за липса на ефикасни вътрешноправни вреди за защита срещу нечовешките условия в местата за лишаване от свобода и провокира пилотното му решение и промените в ЗИНЗС.

Има и друг правен аргумент, че презумпцията по чл.284, ал.5 от ЗИНС не е новост и „принос в теорията за обезщетяването на моралните вреди“. В предходно пилотно решение от 11 май 2011 г. по делото „Фингер срещу България“, ЕСПЧ също предложи въвеждане на „силна, но оборима презумпция“ за морални вреди, при нарушение на изискването за разумен срок по чл.6 §1 от Конвенцията (виж §130 от решението). С новата Глава III „а“ от Закона за съдебната власт (ЗСВ) в сила от 1 октомври 2012 г., законодателят фактически изпълни тази препоръка. В административната процедура за обезщетяване на вредите от бавно правосъдие, развиваща се пред министъра на правосъдието, няма изискване за доказване на претърпените морални вреди. Техният размер трябва да бъде съобразен с обичайно присъжданите от ЕСПЧ обезщетения в подобни случаи. Нещо повече, за пръв път, в резултат от същото пилотно решение, юридическите лица получиха право на обезщетение за моралните вреди от „неразумен“ срок на съдебен процес както по ЗСВ, така и по чл.2б от ЗОДОВ. Това вече е „новост“ в националното право, за разлика от старата истина, че в него добрите и разумни решения обикновено идват по трудния начин, след като някой отвън ни припомни, че топлата вода и колелото отдавна са открити.

[1] Държавен вестник бр. 13 от 2017 г., в сила от 7.02.2017 г.

 

7
Коментирайте

avatar
Картинки
 
 
 
Аудио и видео
 
 
 
Документи и архиви
 
 
 
нови хронологично най-добре оценени
Петя
Петя
21 май 2018 8:24
Гост

За да са осъдени, значи са нанесли вреди. Ние защо трябва да ги щадим в такъв случай?

Анонимен
Анонимен
21 май 2018 18:25
Гост

защото наказанието не значи изтезание, но щом трябва да се обясняваме за това, значи дискусията просто няма смисъл

5-ко
5-ко
21 май 2018 8:20
Гост

В затворите наистина битовите условия са твърде тежки.

Anonimen
Anonimen
21 май 2018 8:22
Гост

Държавата няма средства за много други неща, които не търпят отлагане. Това ли е най-важното сега: да осигурим подходящи условия за затворниците?

Анонимен
Анонимен
23 май 2018 14:35
Гост

Затова се нарича затвор. За по-добри битови условия може да ги изпращат на хотел (или санаториум)?

Anonimen
Anonimen
21 май 2018 8:14
Гост

Загрижеността за здравето и доброто самочувствие на лишените от свобода е много хуманна проява.

таня с.
таня с.
21 май 2018 7:24
Гост

Тезата на Екимджиев за 155 ГПК и съществуващата дефакто презумция ми се ще да я прочетат повече съдии, които ни карат да доказваме, че слънцето изгрява от изток…