1. Увод

Повод за написване на настоящата статия е искането на състав от Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд (ВКС) за образуване на тълкувателно дело по въпросите: (1) дали произнасянето на съдия по доказателства, представени по едно гражданско или търговско дело, или факти, които са били от решаващо значение по същото, е основание за отвод на този съдия, и (2) какъв е порокът на решение, постановено от съдебен състав, за членовете на който е било налице основание за отвод. Искането е отправено с Определение № 50189/24.11.2022 г. по гр. дело № 1228/2022 г., като все още няма произнасяне. Настоящата статия следва да направи бърз преглед на основанията за задаване на тези въпроси и възможните решения, като се основава и на международните стандарти за независимост и безпристрастност на съдиите и последиците от нарушения на тези принципи.

Статията не може да претендира за изчерпателност, като няма да се изследват подробно становищата на доктрината по поставените въпроси, но следва да очертае рамките, в които следва да бъдат разрешени горните два въпроса. Целта е предлаганото решение да е в съответствие със стандартите на международното право и Конституцията, но и да е икономично и разумно с оглед нуждите на процеса и интересите както на страните, така и на правосъдието. За целта следва да се установи какви проблеми е набелязал в определението си Върховният касационен съд и какви са възможните и допустимите решения на всеки един от тях.

2. Проблемът в българската съдебна практика 

В цитираното по-горе определение съставът на Върховния касационен съд разглежда казус по искане за отвод на член на съдебен състав по дело за унищожаване на завещание на едно лице поради липса на психически възможности да завещава (чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН), тъй като същият съдия вече е взел становище по иск за унищожаване на извършено от завещателя дарение поради невъзможност за разбиране или ръководене на постъпките (чл. 31 ЗЗД). Искът за унищожаване на завещанието е уважен от две съдебни инстанции, като въззивният съд изглежда не се е произнесъл изрично по искането на наследника по завещание за отвод на член от съдебния състав. Препраща се към предходна съдебна практика, която според решаващия съдебен състав е противоречива по поставените два въпроса.

По първия въпрос – за наличието на основание за отвод при произнасяне по същите доказателства, се цитират три решения на ВКС, които отразяват две основни становища:

Според първото становище, отразено в Решение № 103/16.01.2019 г. по гр. дело № 2875/2017 г., Ι ГО на ВКС произнасянето на един съдия втори път по едни и същи доказателства или за съществуването на едни и същи факти, относими към различни отношения между същите страни, няма как да съставлява само по себе си основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Това било така, тъй като подобно произнасяне не изключва възможността за нова преценка на съдията относно фактите, включително и в контекста на други, неизвестни по първото дело, доказателства, които могат да доведат до различни фактически изводи.

Второто становище, отразено в две решения на ВКС – Решение № 50/29.04.2022 г. по гр. дело № 3559/2021 г., Ι ГО, и Решение № 73/11.07.2019 г. по гр. дело № 2069/2018 г., IV ГО, поддържа, че е възможно да възникне основание за отвод, когато един и същи съдия за втори път се произнася по определени доказателства или за съществуването на определени факти. Преценката зависи от обективното изискване за безпристрастност – т.е. незаинтересовано от изхода на процеса трето лице да може при наблюдение на поведението на съдията да направи извод, че същият е безпристрастен и не е формирал предварително убеждение относно изхода на спора. Изглежда, че според цитираните последни две решения на ВКС изискването е абсолютно и винаги в подобни случаи съдията следва да се отведе.

По втория въпрос – за порока на решението, постановено от съдия, за когото е налице основание за отвод, също е констатирана противоречива съдебна практика на Върховния касационен съд:

Според едното виждане на състави на ВКС, застъпено в Решение № 120/13.04.2011 г. по гр. дело № 1333/2010 г., ІІІ ГО, и Решение № 505/16.11.2011 г. по гр. дело № 1590/2010 г., ІV ГО, липсата на произнасяне по искане за отвод, както и неоснователното оставяне на подобно искане без уважение, не са основание за отмяна на съдебното решение, постановено от съдебен състав, в който участва съдия, за когото е налице такова основание. Дали решението подлежи на отмяна се преценява с оглед правилността на изводите на съда според събраните доказателства.  Изключение може да се допусне само в случаите, когато съдът очевидно тенденциозно се е отнасял към една от страните по спора в нейна полза или вреда.

Според другото виждане, застъпено от ВКС в Решение № 98/30.11.2017 г. по гр. дело № 3899/2016 г., II ГО, липсата на произнасяне по искане за отвод на съдия или неоснователният отказ за такъв отвод сами по себе си не представляват основание за отмяна на решението. Когато обаче съществено са нарушени правила, които съществено влияят на правилността на акта, той може да бъде отменен.

С други думи първото становище приема, че отказът за отвод ще бъде основание за неправилност само при очевидно субективно пристрастно отношение на съдията, ако изводите на последния изглеждат правилни, а според второто становище липсата на такъв отказ, комбинирана с нарушение на друго правило на закона, е основание за неправилност.

Забележително е, че по посочените въпроси, с изключение на определението на ВКС, което ги поставя, и то в контекста на изрично искане на страната, въобще не е обсъдена съдебна практика на Европейския съд за правата на човека, която обвързва и българските съдилища, и е дала в голяма степен отговор на поставените въпроси. Така изглежда, че за пореден път в България ще трябва по въпроси, които отдавна са занимавали по-голямата част от цивилизования свят, отново да се правят очевидни открития. Затова е разумно да се припомнят стандартите в областта на основанията за отвод, като се започне от тяхното основание – смисълът, който е довел до приемането им.

3. Гаранциите за безпристрастността като средство за защита на вътрешното убеждение

Както българската Конституция, така и чл. 6, § 1 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи (Европейската конвенция, ЕКПЧ) изискват всички граждански спорове да се разглеждат от „безпристрастен“ съд. Безпристрастността следва да се изразява както в липса на някакво особено отношение към страните в процеса от страна на съдиите – независимо дали става въпрос за роднински връзки или просто за неуважителен подход, така и в това съдията, въпреки напълно неутралното си отношение към страните, да е формирал вече становище по съществото на дело, което да не може да се измени в хода на процеса.

Именно към последното изискване се отнася и въпросът за това може ли един съдия в пореден съдебен процес пред него да се произнася по същите доказателства или да дава оценка за същите факти. Този въпрос има отношение към понятието за вътрешно убеждение на съда, което в България често се разбира или твърде стриктно, или твърде свободно. Макар и да липсва изрична конституционна уредба, обхватът на свободно вътрешно убеждение на съдията следва да се извлече от систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 5, ал. 1 ГПК и чл. 12 ГПК.

Съгласно последната разпоредба вътрешното убеждение на съдията има значение за преценката на доказателствата по делото, както и за „доводите на страните“. За разлика от първото понятие – доказателства по делото, което има ясен законов обхват и изискванията към преценката са отдавна изяснени в процесуалната теория (както в областта на гражданския, така и на наказателния процес), преценката на доводите на страните не е дейност, чийто обект може ясно да бъде изведен само от разпоредбата на чл. 12 ГПК. Това е така, доколкото при наличието на правилата на чл. 129, ал. 2 ГПК и чл. 145, ал. 1 ГПК, които задължават съда да изиска от страните ясно обяснение на точния смисъл на волята им, не би могло да се приеме, че съдът ще преценява по своето вътрешно убеждение съдържанието на волята на страните, т.е. съдът не би следвало да прилага някакви правила за тълкуване на доводите на страните.

При това положение предмет на преценка по вътрешно убеждение следва да бъдат правните последици на изложените от страните доводи, и особено съответствието им с правилата на формалната и правната логика, приложени съобразно доказателствата по делото. Доколко и кога съдът може по вътрешно убеждение да преценява правните последици, следва от изискванията на принципа на законност, уреден в чл. 5 ГПК – съдът не може да се отклонява от „точния смисъл“ на законите, когато той е ясен. Едва когато са възможни няколко тълкувания на закона, съдът ще трябва да използва вътрешното си убеждение и преценявайки доводите на страните да избере онова тълкуване, което отговаря на „общия… разум“ на закона, както изисква чл. 5. Разбира се, и в това отношение съдията е ограничен в преценката си до известна степен – на първо място от изискванията за систематично тълкуване на правните разпоредби с оглед на йерархията им според техния източник (вкл. международноправен), а освен това – и съобразно задължителните указания, дадени на съдилищата с тълкувателни актове на ВКС или ВАС съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ.

Изискванията за безпристрастност и независимост на съдията са именно предпоставка за правилно приложение на принципа за решаване на делата по вътрешно убеждение, тъй като, за да се изпълнят повелите на чл. 12 ГПК и чл. 5 ГПК, това убеждение е необходимо да е свободно – т.е. съдията да не е обременен от чужда воля, когато формира убеждението си. Ако други лица могат да повлияят пряко на преценката на съдията или да я заменят със собствената си такава, то убеждението няма да е вътрешно, а „външно“. Разбира се, дори при спазване на посочените две изисквания спрямо вътрешното убеждение на съдията, то отново може да е погрешно.

Това е така, тъй като безпристрастността и независимостта са само част от предпоставките за формиране на вътрешно убеждение. Друга предпоставка е това убеждение да е логически аргументирано, и това да може да се проследи. Именно с тази цел е въведено конституционното задължение на съдилищата да мотивират актовете си (чл. 121, ал. 4 от Конституцията), както и възможността за инстанционен контрол. Така когато вътрешното убеждение на съдията е формирано въз основа на правилно приложение на логическите правила, без съществени грешки при формулиране на изводите от правния силогизъм, който се проявява при правоприлагане, този логически процес ще бъде отразен в мотивите на съдебното решение и други, по-опитни съдии, ще могат да преценят правилността на изводите. Оттук се гарантира и обективност на правосъдието (повече очи могат да проверят ясно изложената логическа верига за грешки), както и възниква обществено доверие в съда – когато логически мислещият, разумен гражданин безпристрастно прочете мотивите на съда и открие в тях цялостна и правилна логическа верига, той може да си обясни взетото по конкретния казус решение и да го подкрепи. Дори и това да не е така, той има основания да критикува съда и да посочи къде са грешките и как могат да бъдат поправени.

Разбира се, този идеалистичен вариант не е възможен за всички обекти на вътрешното убеждение, тъй като би наложил повторен преглед и проверка на всички факти по делото, т.е. повтаряне на съдебния процес от всеки гражданин, който иска да провери правилността на крайния му резултат. Тъй като това е невъзможно, а и фактите, които пораждат или отричат правото на страните са част от една материална, емпирично възприемана действителност, четящият съдебното решение следва да се довери на правилната преценка на фактите, направена от съдебния състав именно по вътрешното му убеждение.

Именно в това отношение законовата гаранция, която дават формулираните основания за отвод, представлява съществено изискване за справедливост на процеса. Тъй като няма как всеки от нас, четейки едно съдебно решение, да провери дали всичко се е случило по начина, описан от съдията в текста му, ние сме принудени да се доверим до известна степен на вътрешното убеждение на съдията и да го приемем за вярно. Оттук и когато е налице някое изрично предвидено основание за отвод на съдията, презумпцията за достоверност на вътрешната преценка на фактите, направена от съдебния състав, бива оборена. Винаги, когато е налице основание за отвод, предвидено в закона (и особено някое от абсолютните такива, предвидени в чл. 22, ал. 1, т. 1 – 5 ГПК), преценката на съдията за фактите е подложена на съмнение, тъй като той е бил вероятно пристрастен. Именно въз основа на този принцип за оборено доверие следва да се решат и поставените от ВКС въпроси, като същите ще бъдат разгледани последователно по-долу.

4. Произнасяне по същите факти или доказателства като основание за отвод

Извън посочените възможности за външно влияние върху свободното вътрешно убеждение на съдията, същото може да бъде засегнато и от собствената му упоритост да отстоява една предварително заета теза, независимо от наличните доказателства. В този случай вътрешното убеждение няма да е обосновано, тъй като не се базира на преценка на доказателства по делото, както чл. 12 ГПК изисква, а на предварително формирани разбирания на съдията.

В това отношение е важно да се отбележи, че изказването на предпочитание към една или друга правна теза или разбиране за важността на определен принцип или ценност, невинаги може да доведе до извод за формирано вътрешно убеждение и отказ за преосмисляне на преценката на доказателствата. Именно поради това въпросът за това доколко изказването на една теза от даден юрист може да се смята за индикация за предубеденост е бил разглеждан в множество стандарти за поведение в различни правни системи и институции на правораздаване – така излагането на мнение по правен въпрос е коментирано като основание за отвод в Насоките относно конфликта на интереси в международния арбитраж на Международната адвокатска асоциация[1], т. 3 (A) (4) и (6) от Кодекса за поведение на съдиите на САЩ[2].

Освен теоретичните дискусии обаче правила относно допустимостта на предварително изнасяне на становище по делото е обсъждана и в съдебната практика на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ). Подобно произнасяне може при определени условия да засегне изискването за безпристрастност на съда. Това особено често е въпрос в случаи, когато в рамките на едно производство се вземат няколко решения по подобни въпроси в различни етапи на процеса. Най-често това се случва по наказателни дела, когато в хода на процеса съдът се е произнесъл по въпрос за мярка за неотклонение. Съгласно чл. 5, § 1, б. „c“ ЕКПЧ в тези случаи се изисква решаващият въпроса за мярката съд да вземе становище дали обвиняемият вероятно е извършил престъпление. Наличието на такова обосновано подозрение до известна степен се припокрива с крайната преценка на съда по въпроса за вината на обвиняемия. Поради това е налице възможност да се направи извод за предубеждение на съдията по последния въпрос, изразено преди събирането на всички доказателства по делото. В тези случаи ЕСПЧ е установил в решението си по делото Hauschildt с/у Дания, 24 май 1989, § 50 – 52, Series A no. 154, че когато съдията следва да се произнесе въз основа на различни по степен на убедителност изводи за факти на основание на едни и същи доказателства, не е налице нарушение на стандартите за независимост. Когато обаче процесуалните изисквания за продължаване на определен тип задържане изискват преценка на факти, много близка до извода, който следва да се направи в крайния акт на делото, то е налице основание за отвод.

Посоченото решение има значение и за гражданския процес, доколкото в същия, подобно на мерките за неотклонение в наказателния процес, съдът може да взема решения за обезпечителни или други подобни мерки, които се основават не на убеждение, че искът е основателен, а на вероятната основателност на претенцията. В тези случаи следва да се спазват посочените по-горе стандарти – съдът може да продължи да разглежда иска по същество, макар и да се ползва при преценката за това на доказателствата, представени от ищеца за обезпечаването му, ако в своя акт не се позовава изрично на извод, че искът е почти със сигурност основателен, или пък ако използваните изразни средства не оставят никакво съмнение, че искът няма да бъде отхвърлен, независимо от представените в последствие доказателства (т.е. стандартът за преценка на доказателства при вземане на предварително и окончателно решение е почти еднакъв). Поради това не е налице основание за отвод на съдия, който въз основа на налични по делото доказателства е обсъдил възможността за евентуална основателност на иска, стига да не е употребил изразни средства, които оставят съмнение за предубеденост. В този смисъл би следвало да се тълкуват и вътрешните процесуални правила, доколкото съгласно чл. 389, ал. 1 ГПК исканията за обезпечение на иска се разглеждат от съда, пред който делото е висящо. Същите правила би следвало да се прилагат и в случаите, когато съдия от ВКС е взел становище по допустимостта на касационното обжалване, а след това е участвал във вземането на решение по образуваното касационно дело (в този смисъл има и изрично решение на ЕСПЧ – Warsicka с/у Полша, no. 2065/03, § 37 – 48, 16 януари 2007 г.).

Въпросът за произнасяне по същите доводи на същата страна, или въз основа на същите доказателства от един и същи съдия обаче е възниквал и по граждански дела. Произнасянията са в различен контекст, като стандартите са относително гъвкави и следва да се отнасят най-вече до това дали преценката на дадени доказателства в предходен процес е в състояние да повлияе изхода на последващ процес, в който същите доказателства следва да станат основание за едно или друго решение. Този принцип следва от факта, че гаранциите за справедливост на съдебния процес по чл. 6, § 1 ЕКПЧ не са абсолютни и дори да бъдат нарушени, това няма да доведе до нарушение на Конвенцията, ако крайният резултат от производството не е опорочен (така напр. Regner с/у Чешката република [ГК], жалба № 35289/11, § 151, 161, 19 септември 2017).

На първо място, ЕСПЧ е посочил, че е възможно произнасяне от съдия в рамките на един и същ процес (на различни съдебни инстанции) по едни и същи доказателства, стига гласът на този съдия да няма решаващо значение за гласовете на целия съдебен състав – така по делото Fazlı Aslaner с/у Турция, жалба № 36073/04, § 38, 4 март 2014 г. и цитираната практика. Въпреки това по същото дело, което има за предмет решение на общото събрание на административен съд в Турция с 31 съдии, в което са участвали трима от съдиите, разгледали и решили преди това същото дело, е прието за несъответно на принципа за безпристрастен съд, тъй като един от съдиите е бил докладчик по делото. С оглед на броя на съдиите, които вземат решения по същество на граждански дела и техните функции, наличието само на един евентуално пристрастен съдия би довело до нарушение на принципите на справедливия процес в контекста на българския ГПК.

Освен това, когато един и същи съдия е разглеждал едни и същи доказателства по подобни въпроси между същите страни, съдебната практика е извела общ критерий за това кога няма да е налице проблем от гледна точка на независимостта в решението по делото Morel с/у Франция, жалба № 34130/96, § 45, ECHR 2000‑VI – независимостта не е накърнена, ако при първоначалния преглед на доказателствата съдията е следвало да изследва други, различни въпроси, спрямо тези по съществото на делото, за които преценката му е формирана след събиране на всички доказателства и след изслушване на становищата на страните по същество. В посочения случай делото е за несъстоятелност, като е установено, че въпреки че съдията по несъстоятелността взема десетки решения свързани с имуществото на длъжника, това не е пречка той да се произнесе и относно обявяването му в несъстоятелност, като простият факт, че съдията вече се е запознавал с доказателствата и ги е ползвал, няма да се отрази на безпристрастността му, ако не е взел категорично предварително становище.

Тук следва да се има предвид и още една линия в съдебната практика – възможността при посочените по-горе условия (да може да се вземат предвид нови факти и доказателства при последното разглеждане на делото по същество) да се приеме, че няма проблем с независимостта на съдия, който дори е подпомагал преди години страна по делото – така в решението Puolitaival и Pirttiaho с/у Финландия, no. 54857/00, § 46 – 54, 23 ноември 2004 г., се посочва, че възможността съдия по делото да се е запознавал с доказателства по това дело преди да стане съдия, не би следвало да се отрази на безпристрастността му в последното качество, ако е изминал достатъчен период от време и в процеса са били събрани други доказателства. Не е изключено и произнасяне по същите доказателства два пъти от един и същи съдия, стига да е изминало достатъчно време – виж съдебната практика, цитирана в решението по дело Peruš с/у Словения, no. 35016/05, § 38 – 39, 27 септември 2012 г., но не и когато съдията е бил докладчик и е заел категорична позиция по фактите.

С оглед на тези принципи следва да се посочи, че първият въпрос, който съставът на ВКС повдига във връзка с основанията за отвод, не може да намери единен отговор, а следва да се разглежда в няколко аспекта с оглед на необходимостта съдът да даде определена интерпретация на доказателствата в различните етапи на производството. Следва да се отчетат следните основни ситуации:

  • Когато съдия се произнася по доказателства, представени в един вече приключил пред него съдебен процес, по който има влязло в сила решение, ако тези доказателства са относими към някои от фактите, които съставляват основанието на последващ иск, то няма основание за отвод само поради това, че съдия вече се е произнесъл по тези доказателства. Такъв би бил например случаят, в който съдия е присъдил обезщетение за вреди от непозволено увреждане, и след влизане в сила на решението за това е подаден иск за последващи вреди от същото увреждане (ексцес), който се основава на фактите, установени с първото решение, но и на други, допълнителни такива.
  • Когато съдия се произнася по доказателства, които е ползвал, за да формира становище по предварителен за делото въпрос – обезпечение на иска, привременни мерки, обезпечение на доказателства, недопускане на доказателства, допускане на касационно обжалване, предварителни решения в производството по несъстоятелност – няма основание за отвод поради предубеждение, ако съдията не е заел категорична позиция по отношение на някое доказателство или относно изхода на процеса в текста на акта си. Тук съдилищата трябва да обръщат особено внимание на използваните изразни средства и възможното тълкуване на мотивите им.
  • Когато съдия е взел становище по част от представените по делото доказателства, но са налице и други такива, които следва да се преценят, за да се вземе крайно решение по съществото на спора, основание за отвод ще има само ако преценката на някое от вече обсъдените доказателства напълно изключва възможността искът да бъде уважен или отхвърлен. В останалите случаи няма пречка да има произнасяне без засягане на независимостта.
  • Когато съдия е участвал вече в разглеждане на същото дело на друга инстанция или след възобновяване на делото, което налага произнасяне по доказателствата, е налице абсолютно основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК.

Разбира се, не е изключено възприемане и на по-строги стандарти на вътрешното право, но нужда от подобно разрешение няма, тъй като се ограничават възможностите съдии, за които според международните стандарти няма основание за отвод, да участват в разглеждане на делата. Това би довело до неоптимално използване на човешките ресурси и евентуална загуба на време, което в някои случаи може да наруши изискването за разумна продължителност на делата (чл. 13 ГПК). Освен това в някои по-малки съдилища при множество свързани дела е възможен отвод на всички съдии, което би довело до преразпределение на делото по реда на чл. 123 ГПК в друг съдебен район, а това от своя страна е основание за допълнително забавяне на процеса и разноски на страните за пътуване. Поради това липсват аргументи за приемане на по-строги вътрешноправни стандарти за безпристрастност на съдиите във връзка с произнасяне по доказателствата от международните такива, а са налице достатъчно аргументи против въвеждане на подобни изисквания, което означава, че подобен подход не би бил аргументиран.

Остава и вторият въпрос – какви са последиците от липса на произнасяне по искане за отвод, или наличие на основание за такова, за действителността на съдебното решение.

5. Непроизнасяне по искане за отвод, необоснован отказ за отвод и техните последици 

5.1. Международни стандарти 

ЕСПЧ тълкува изискването за произнасяне на съдилищата по отправени до тях искания, както и за посочване на мотиви на съдебните актове, като част от изискването за справедливост на съдебния процес съгласно чл. 6, § 1 ЕКПЧ. Текстът на последната не поставя, ако се чете буквално, подобни изисквания към съдилищата. Те обаче са въведени чрез практиката на ЕСПЧ като минимален стандарт, към който вътрешното право на прилагащите Конвенцията държави следва да се придържа.

Поначало трайна е практиката, че съдилищата следва да отговарят на всички основни аргументи на страните по делото, представени пред тях, макар и накратко – така напр. решението по дело García Ruiz с/у Испания [ГК], жалба № 30544/96, § 26, ECHR 1999‑I, и цитираната там съдебна практика. ЕСПЧ приема, че всички аргументи, които по същество повдигат въпрос за приложението на принципите на ЕКПЧ са основни и се нуждаят от, макар и кратък, но надлежно обоснован, отговор в мотивите на съда – така в решението по дело Fabris с/у Франция [ГК], жалба № 16574/08, § 72, CEDH 2013. Доколкото въпросите за независимостта на съда са основен въпрос в практиката на ЕСПЧ (вж. по-горе), искането за отвод следва винаги да намери мотивиран отговор от съда, като в противен случай последният може да стане основание за ангажиране на международна отговорност на държавата поради неизпълнение на ЕКПЧ.

От друга страна, за да е налице нарушение на Конвенцията от страна на държавата, тази констатация следва да важи за цялото развитие на съдебния процес пред държавните съдилища – от първа до касационна инстанция, тъй като ЕКПЧ се прилага основно от държавите, и техните институции могат сами да отстранят всяко нарушение, без да се стига до осъждане от Съда в Страсбург – вж. Gherghina и други с/у Румъния, жалби №№ 21227/03 и 2 други, § 84 – 85, 8 декември 2009 г., и цитираната там съдебна практика. В тези случаи, ако съдебна инстанция в рамките на вътрешноправния (граждански) съдебен процес е поправила грешката и се е произнесла по искането за отвод вместо съда, който е следвало да го направи, нарушение на Конвенцията няма да има – вж. Denisov с/у Украйна [ГК], жалба № 76639/11, § 65, 25 септември 2018 г.. Това е така, тъй като справедливостта на процеса се оценява с оглед неговото цялостно протичане и краен изход – вж. Regner с/у Чешката република [ГК], цитирано по-горе, § 151, 161.

Следователно няма как националните съдилища да не отдадат значение на липсата на произнасяне по искане за отвод. От друга страна обаче доколко подобно непроизнасяне, или пък отказ от отвод на съдия, за който е налице основание за това, биха опорочили съдебния процес зависи и от поведението на страната. Процесуалните аспекти на правото на справедлив съдебен процес не са неотменими права и, особено в гражданския процес, в който страните имат свобода на преценка доколко и как да защитават правата си, могат да бъдат обект на отказ по смисъла на Конвенцията – Dilipak и Karakaya с/у Турция, жалби №№ 7942/05 и 24838/05, § 79, 4 март 2014 г., и цитираната там съдебна практика. Следователно страна може сама да заяви, че не иска отвод на съдия, който може да е предубеден спрямо нея, и в този случай процесът може да не е опорочен. Същите последици може да има и неизпълнението на още едно изискване на ЕКПЧ в рамките на националния съдебен процес – изчерпването на вътрешните средства за защита, направено по начина и със средствата, които националният процесуален закон предвижда (вж. Дичев с/у България, no. 1355/04, § 33, 27 януари 2011, и цитираната там съдебна практика). Поради това, ако искането за отвод не е поддържано в съответствие с изискванията на националния процесуален закон, то няма да бъде разгледано при евентуално оплакване до ЕСПЧ – вж. Gherghina и други с/у Румъния, цитирано по-горе, § 85 и 87.

5.2. Приложение към българския процесуален закон 

За да се приложат изложените по-горе стандарти към правилата на българския процесуален закон по граждански дела, следва да се вземат предвид и още два принципа на гражданския процес.

На първо място, макар и с по-ограничено значение в случая, доколкото става въпрос за правила за запазване на публичния интерес от нормално функциониране на правосъдието, е диспозитивното начало, според което страните сами определят в какъв обем ще искат защита на своите права от съда съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК. По отношение на процесуалните права това изискване може да бъде извлечено и от правилата за ограничение на инстанционния контрол – чл. 269 ГПК и чл. 290, ал. 2 ГПК, както се тълкуват в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на ВКС. Съгласно даденото тълкуване съдилищата не следят при инстанционен контрол за спазване на процесуални правила, които не се отразяват на валидността (в смисъл на понятие, обратно на нищожност) и допустимостта на съдебното решение. Доколкото в съдебната практика, а и в правната доктрина има консенсус, че наличие на основание за отвод, което не е изрично предвидено в ГПК (чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК), не е причина за прогласяване на нищожност на съдебно решение, то и тези основания за отвод следва да се изтъкнат от страните при обжалване, за да бъдат взети предвид от съответните контролни инстанции.

Втори значим принцип за преценка на последиците от неоснователния отказ за отвод е този на непосредствеността – чл. 11 ГПК, който намира основно приложение при събиране на доказателства по граждански дела от първата, а по изключение и от въззивната съдебна инстанция. Този принцип е основна предпоставка за осъществяване в пълнота на изискванията на принципа за преценка на фактите по свободно вътрешно убеждение, тъй като формирането на такова убеждение става най-лесно при лично, непосредствено възприемане на доказателствата по делото от съдията. Както обаче е очевидно от изброяването на инстанциите, за които принципът на непосредственост се прилага в пълнота, този принцип търпи известни ограничения, и то най-вече там, където вътрешното убеждение на съдебния състав може да се формира и на базата на възпроизведени фактологични изводи – напр. когато става въпрос за прилагане на правна логика или пък за преценка на доказателства, които имат силно формално значение за процеса (писмени документи и записани признания на страните).

От тези абстрактни процесуални изисквания може да се направят два извода за пороците на съдебното решение, постановено от съдия, който е имал основание да се отведе при разглеждане на делото. На първо място, такова решение страда само от процесуален порок, т.е. то е постановено при евентуално нарушение на процесуалните правила, за което по принцип не се следи служебно. На второ място, порокът може да се отрази евентуално само там, където съдията прави преценка по вътрешно убеждение (тъй като принципът за независимост на съда гарантира свободата на вътрешното убеждение) – т.е. само при установяването на факти и при тълкуването на закона, когато е възможен повече от един начин за прилагането му. При това тежестта на порока би била различна в зависимост от това дали съдът е извършил процесуални действия, при които има засилено изискване за непосредствено събиране на доказателства, или такива не се налагат.

Последният извод следва от обхвата и целите на задължението за мотивиране на съдебните актове, както и от приложението на принципа за свободно вътрешно убеждение в рамките на инстанционния контрол. На първо място, всяка инстанция има право на свое вътрешно убеждение в рамките на законовите ѝ правомощия за контрол. Това означава, че съдебният състав може да направи повторна преценка, при това изначално и напълно, на всички аргументи, които са повдигнати от страните в съответната жалба или отговор, и да промени логическите изводи на предходната инстанция по всеки от тях. Следователно дори и проследимата от мотивите на акта на контролираната инстанция логическа верига да е напълно порочна, последващата инстанционна проверка може да „изправи“ всички логически грешки, които ще бъдат видими. В тези случаи наличието на основание за отвод и евентуалната предубеденост на съдебния състав действително, както е посочено и в практиката на ВКС, не водят до съществено нарушение на каквито и да е било правила, стига от мотивите на първоинстанционния съд да не личат никакви логически грешки, допуснати поради предубеждение. В случаите на логически грешки, които винаги ще бъдат изводими от мотивите, дори и написалият ги съдебен състав да е изцяло предубеден, решението ще бъде отменено като необосновано или постановено при неправилно приложение на материалното, с което порокът на липсващия отвод ще бъде поправен, тъй като крайният съдебен акт би бил правилен.

Но пороците на съдебното решение може да възникнат не само поради логически грешки. Правилността на решението по направено искане на страна изисква по принцип три основни дейности: вярно установяване на фактите, идентифициране на приложимите правни норми и прилагане по логически път на правните норми към установените факти. Вторият и третият елемент са установими от мотивите на съдебното решение, но проблеми ще възникнат тогава, когато това евентуално предубеждение на съдията е попречило за правилно установяване на фактите. Поради това наличието на съмнения за предубеждение, когато то е могло да доведе до опорочаване на процеса на събиране на доказателства, може според обстоятелствата – и противно на изводите на съставите на ВКС, изложени в началото на статията – да представлява и съществено процесуално нарушение.

Това няма да е така във всички случаи, тъй като определени доказателства законът свързва с формална, обвързваща съда сила, и те няма как да бъдат преиначени по волята на който и да е съдебен състав. Такива са най-вече документите, които остават по делото и могат да бъдат преценени от всяка инстанция, тъй като се възприемат от всеки съдия с достъп до делото или непосредствено, или от неоспорен от страните по делото препис, който се смята за съответен на оригинала съгласно чл. 183 ГПК. Така ако всички доказателства по делото са изцяло писмени, наличието за основание за отвод на съдебния състав само по себе си никога няма да доведе до порок на решението – последващата съдебна инстанция ще направи (според оплакванията на страните) пълен нов анализ на наличните, събрани доказателства, и ще преценява крайния извод на контролирания съд съобразно наличните данни, като или ще потвърди неговото решение (но вече в безпристрастен състав), или ще го отмени, с което би санирала всички пороци на евентуална безпристрастност.

Не така стои обаче въпросът, когато изходът на делото се основава на доказателства, които следва да се възприемат непосредствено от съдията – свидетелски показания, заключения на вещи лица и резултати от оглед на веществени доказателства или освидетелстване на лица. При тези доказателства е важно да се направи точен запис на случващото се в съдебната зала, за да могат вярно да се установят фактите по делото. Отговорността за изготвяне на такъв запис тежи именно върху съдебния състав или неговия председател, който води протоколите от заседанията (чл. 150, ал. 2 ГПК). Поради това, когато страна по делото твърди предубеденост на съдия, която е довела до нарушения при отразяване на изявленията на свидетели или вещи лица, или неправилно отразяване на възприети при оглед факти, наличието на основание за отвод ще представлява процесуално нарушение във връзка със събирането на тези доказателства. Последиците от това нарушение за процеса са, на първо място, че (ако основанието за отвод се отнася до първата съдебна инстанция) въззивният съд ще е длъжен да събере повторно доказателства, за които е поискано – чл. 266, ал. 3 ГПК, включително и да прецени дали се налага извършване на тройна или повторна експертиза, или повтаряне на оглед, както и следва внимателно да подходи към преценката си по чл. 267, ал. 2 ГПК и да прецени дали да не преразпита свидетели и вещи лица. В зависимост от новосъбраните доказателства следва и да се прецени правилността на постановеното от съдия, за който има основание за отвод, решение едва след повторно събиране на доказателствата. Когато порокът е засегнал съдия от въззивния съд, това може да е основание за повторение на онези действия по събиране на доказателства, които ВКС не може да събере, от въззивния съд, на който делото следва да се върне за повторно разглеждане – чл. 293, ал. 3 ГПК.

В заключение, по въпроса на ВКС относно процесуалното значение на отказа за отвод отново следва да се отговори чрез формулиране на няколко хипотези:

  • Непроизнасянето по искане на страна за отвод на съдия е винаги порок на процеса, който следва да бъде отстранен от последващата съдебна инстанция чрез излагане на мотиви. С формулирането на такива, ако не е налице основание за отвод, всички евентуални пороци на процеса се санират и делото продължава обичайния си ход.
  • Когато е било налице основание за отвод на съдия от предходна съдебна инстанция, но по делото като доказателства са представени само документи, или страна не се оплаква от начина на събиране на доказателства с участието на посочения съдия, постановеният от предходния съдебен акт не страда на това основание от пороци, като последващата съдебна инстанция е длъжна да формира свои мотиви по изхода на спора, като направи преценка на всички евентуални логически грешки в мотивите на засегнатото решение. Според изхода от тази проверка решението или се потвърждава, или се отменя.
  • Когато делото е било решено при събиране на доказателства, за които се изисква непосредствено възприемане от съдия; налице е основание за отвод на съдия, участвал при събирането им, и страна е направила оплакване относно тези доказателства (без значение дали се позовава само на основанието за отвод, или и на други обстоятелства), контролната инстанция следва отново да събере тези доказателства или да допусне събирането им съобразно процесуалните правила, който уреждат правомощията на съответната инстанция. След изясняване на фактите от съдебен състав, за който няма съмнение за пристрастност, се пристъпва към преценка по същество, както в предходния случай.

Намирам, че посочените варианти осигуряват максимална процесуална икономия с оглед принципите на процеса по действащия ГПК, като гарантират произнасянето на независим и безпристрастен според международните стандарти съд. Смятам също така, че приложението на принципа за непосредственост и неговото значение при основанията за отвод не е намерило пълно отражение в досегашната практика на ВКС, и поради това, ако се образува тълкувателно дело, би следвало и тези въпроси да бъдат предмет на разглеждане при разискванията.

6. Заключение 

Поставените на вниманието на тълкувателните органи на ВКС въпроси, свързани с основанията за отвод на съдии, са намерили отражение в съдебната практика, но смятам, че то продължава да е непълно, ако не се вземат предвид цитираните в статията стандарти. Намирам и че посочените в цитираните от ВКС отговори на тези въпроси не дават задоволителен отговор на всички налични хипотези, при които могат да възникнат проблеми при преценката на основанието за отвод и неговите последици.

Поради това смятам, че дадените по-горе възможни отговори по-пълно покриват изискванията за справедливост на процеса при произнасяне на един съдия в различни негови етапи, както и относно процесуалните последици на основанието за отвод при различен обем на доказателствата по делото. Макар и отговорите да могат да бъдат разширени, се надявам, че те поставят основните спорни моменти в дискусията достатъчно ясно, за да може да се даде пълен и полезен отговор на въпроса, съответен с международните задължения на България, и без необходимост от по-нататъшни колебания.

*Отразените в статията становища са лично мнение и не обвързват никоя от институциите, в които авторът работи, или организациите, в които членува.

[1] International Bar Association. IBA Guidelines on Conflicts of Interest in International Arbitration. London, 2014, p. 25. https://www.ibanet.org/MediaHandler?id=e2fe5e72-eb14-4bba-b10d-d33dafee8918 , достъпено на 03.01.2023 г.
[2] US Federal Courts. Code of Conduct of United States Judges, 2019. https://www.uscourts.gov/judges-judgeships/code-conduct-united-states-judges , достъпено на 03.01.2023 г.

49
Коментирайте

avatar
Картинки
 
 
 
Аудио и видео
 
 
 
Документи и архиви
 
 
 
нови хронологично най-добре оценени
Незнайко
Незнайко
24 януари 2023 13:58
Гост

А какво ще каже написалия статията по принципният въпрос: Може ли едни същи докзателства да се ползват от едно и също заинтересовано лице неклокократно,след като същите са оборени или опровергани, за да постигне желаният от него резултат? Иначе казано къде отива сълита на пресъдено нещо. А иначе съдът винаги е виновен…. за едната страна.

Анонимен
Анонимен
23 януари 2023 21:53
Гост

Ех НИП, ех НИП само въздухари, връзкари!!!

Анонимен
Анонимен
23 януари 2023 22:55
Гост

Пореден инфантилен коментар – защо са „въздухари“, а пък и „връзкари“, не се изяснява! А нещо по темата?!

Кольо
Кольо
23 януари 2023 21:25
Гост
Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше обидни или нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица
Анонимен
Анонимен
24 януари 2023 11:57
Гост

Лекс, защо изтрихте коментара, че Андрей Георгиев бил слаб съдия и се държал неуважително в зала? Дори той ще ви каже, че това са оценъчни съждения, а не обиди. Тука само „да живей!“ ли може са се вика?

Проскубания бухал
Проскубания бухал
24 януари 2023 13:05
Гост

Сигурно е подал жалба и понеже е нещо повече от юридическия плебс, са я уважили.

Проскубания бухал
Проскубания бухал
24 януари 2023 13:10
Гост

Не само оценъчни съждения, ами и коментарът касаеше личните качества в пряка връзка с изпълнението на публичната длъжност, която заема. Това означава, че прагът на толерантност следва да е по-висок, т.е да търпи повече критика от обичайното. Отделно от това, е напълно възможно да има нареждане „свише“ от една организация, но нали, спекулациите са всякакви, но либералната солидарност остава.

Анонимен
Анонимен
23 януари 2023 18:27
Гост

Колко стаж като съдия има Андрей Георгиев от СРС, написал статията!?

Проскубания бухал
Проскубания бухал
23 януари 2023 20:14
Гост

Не е важно, по-съществено е, че като студент демонстрираше изключително познаване на BGB и други немски актове основополагащи за континенталната правна система. Сега се вижда, че се обогатява с Етипния кодекс на магистратите в САЩ. Браво на този роден, неподкупен млад мъж, който милее за създаването на уникално родно право, а не следва сляпо чужди постановки.

ала бала
ала бала
23 януари 2023 14:46
Гост

Тези от СРС страдат от логорея – много писал,и какво точно – преразказ на няколко решение от наръчника на ЕСПЧ по отделни решения, и почти никаква конкретика на казуси -познанства на съдия с адвокат, или конфликт, и т.н. Белазелков директно се хвалеше че докато бил в СРС, си пиел кафето с адвокати, ама те не му искали отводи…Еми няма да му искат,мнго ясно, въпросът е защо сам не се е отвел.

Лазар
Лазар
23 януари 2023 12:36
Гост

Интересно ми е как ще се произнесат ВКС.

Симо
Симо
23 януари 2023 12:33
Гост

Харесва ми, че е разгледана част от съдебната практика на Европейския съд за правата на човека.

Лозан
Лозан
23 януари 2023 12:34
Гост

Да, за кой ли път се допитваме до нея.

Кирил
Кирил
23 януари 2023 12:29
Гост

Не съм съгласен, че статията не може да претендира за изчерпателност.

“Ние сме съдебната власт, Лозане!”
“Ние сме съдебната власт, Лозане!”
23 януари 2023 11:35
Гост

Къде ни отнася тази статия? В девета глуха?

Има прецедент – Йонко Грозев, БХК и ЕСПЧ.
Йонко Грозев „Многократно е печелил дела пред Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ)“ /по Свободна Европа/, а след това „правораздава“ там по искове на БХК…

При това „горна инстанция“ на ЕСПЧ май няма.

Ехо
Ехо
23 януари 2023 12:20
Гост

Сбъркали сте сайта. Явно не е по възможностите Ви да разберете публикацията (съмнявам се и да е прочетена). Пускайте си тези коментари в БЛИК, ПИЦ, Труп и подобните им.

Ф..
Ф..
23 януари 2023 10:12
Гост

Според статията липсата на отвод се поправя от горната инстанция.
Дали обаче реализирането на правото на иск пред ненадлежен съд (отводим, незаконно назначен), съответно лишаването на страната от една инстанция, не трябва да води до обезсилване на решението по гражданско дело, вкл. за симетрия с отмяната по НПК?
А и колко ще е убедителен за страните и обществото въззивът, който сам замазва грешките, пардон – събира доказателствата на долния съд, без да има кой да провери него…

Анонимен
Анонимен
23 януари 2023 11:13
Гост

А дали съдията, за когото е налице основание за отвод, представлява ненадлежен съд? Ако допуснем, че съдията е пристрастен, т.е. води едностранчив процес, резултатите от това се отразяват в решението – не е допуснал доказателства на насрещната страна, които са щели да доведат до различен резултат, уважил е неоснователен иск /респ. отхвърлил е основателен/ и пр. Всички тези пороци са отстраними от горестоящата инстанция и е без значение /от гледна точка на производството по делото/ дали са допуснати поради грешка на съдията или поради предубеденост. Напомням, че тук говорим за последици по отношение на делото, а не по отношение личността… Покажи целия коментар »

Ф..
Ф..
23 януари 2023 11:30
Гост

Не е невъзможно да се поддържа, че нарушаването на изискванията за конституиране на съда (включително за безпристрастен състав), го правят ненадлежен. Идеята обаче не е толкова да се приравни на недопустимост, за да се аргументира оттам последицата, а по-скоро да се види какви последици самият порок небезпристрастност налага. Няма спор, че може да повлияе на решението, съответно на изхода от спора, което в част от случаите налага отмяна. Но то може да повлияе и на правото на съд и на усещането за справедливост като конституционни ценности. Тъй като не се касае за неволна грешка на съда, ревизията не е достатъчна.… Покажи целия коментар »

Проскубания бухал
Проскубания бухал
23 януари 2023 11:56
Гост

Само да добавя, че релевантно на обсъжданата тема е Тълкувателно постановление №1 от 2016г.на голямото събрание на ВКС и ВАС обсъжда близък проблем за последиците от съдебно решение, постановено в противоречие с правилата на посъдността, с което приемат, че въпреки очеизвадната некомпетентност актът е недопустим, а не нищожен. Казвам го, защото каквито и очаквания да има за стриктно прилагане на закона, в крайна сметка всичко е свежда до опазване на авторитета и легитимността на съдебната власт и процесуалната икономия, или напрост език без юридически ефемизми- гарван, гарвану око не вади. Не може да се очаква съдът да допусне практика, която… Покажи целия коментар »

Проскубания бухал
Проскубания бухал
23 януари 2023 12:01
Гост

Така, отчитайки горното постановление, per argumentum a fortiori, шансът да не дадат приоритет на неправилност, заради грешка в мотивите и така да замажат положението е много, много голяма, даже е почти сигурно. Нали трябва да покрият некадърността на свръхамбициозни новоизлюпени съдии, алчни за пари, които имат и редица странични дейности, независимо от сериозната натовареност особено в СРС, създаващо предпоставки за некачествени актове.

Анонимен
Анонимен
23 януари 2023 12:31
Гост

Хайде да говорим за право, а не за личности. Постановлението на ВКС и ВАС разграничава недопустимостта от нищожността като приема, че след като е сезиран съд – правораздавателен орган – то той е надлежен орган да разреши правен спор, независимо от разделението на съдилищата по материя. Затова се приема, че решението, постановено извън материалната компетентност на съда, е подобно на решението, постановено извън неговата родова компетентност – валидно, но процесуално недопустимо. От този извод не могат да се черпят аргументи за настоящия случай, тъй като не засяга въпроса за разграничението между недопустимост и неправилност. Последният може да бъде разрешен като… Покажи целия коментар »

Проскубания бухал
Проскубания бухал
23 януари 2023 12:48
Гост

И все пак си мисля, че ако решението е постановено от административен съд вместо от граждански, порокът на акта в много по-тежък и би трябвало да се приравни на незаконен състав, отколкото хипотеза, при която се открие недостатък в логическите разсъждения на магистрат. Опитвам се да предложа възможен изход от ситуацията, позовайвайки се на практика, с която щат, не щат в името на правния стабилитет и уеднаквяване на работата на съдилищата. Както казах, по аргумент от по-силното основание, не очаквам революции в посока нещо различно от неправилност, поради грешка в мотивите. П.С. Къде пък видяхте конкретни личности, нз, но както… Покажи целия коментар »

Анонимен
Анонимен
23 януари 2023 12:55
Гост

Никъде не съм видял конкретни личности. Казах да не говорим за „личности“ в смисъл – за личността на дадения съдия по делото, който може да бъде или не некадърен, свръхамбициозен и пр., защото спорът е правен.

Проскубания бухал
Проскубания бухал
23 януари 2023 14:29
Гост

Добре, разбрах. Ето един интересен въпрос, ако грешка в подсъдността в нейното гражданско и административно изражение води до недопустимост, какъв е актът, издаден от наказателен състав, решил по случайност търговско дело? Знам, че това звучи абсурдно и е много малко вероятно, но от логиката на постановлението (в приемането на което не е участвала наказателна колегия) излиза, че подобна хипотеза също ще бъде квалифицирана под термина „подсъдност“ – частен случай на подведомствеността на съдилищата ( включваща граждански, наказателни и административни дела). Може ли да се гарантира, че компетентността на един административен съдия като начин на мислене, интерпретиране и прилагане на закона… Покажи целия коментар »

Проскубания бухал
Проскубания бухал
25 януари 2023 1:16
Гост

„шансът да не дадат“ да се чете „шансът да дадат“

Проскубания бухал
Проскубания бухал
23 януари 2023 15:09
Гост

Извадка от Тълкувателно постановление №1 от 2016г: „Подведомствените на съдилищата граждански и административни спорове се разглеждат по различен съдопроизводствен ред, предвиден в съответния приложим процесуален закон. Но страните не са лишени изобщо от съдебна защита и целене на постигания правен резултат като защита санкция, предвид общата правораздавателна власт на съдилищата.“ С две думи, щом е влязло в съда, значи се презюмира, че справедливост има, щото магистратите знаят и могат всичко, пък и нали е минало там някаква си процедура, дали е 2 или 3 инстанции, подробности някакви мижави. На това му се вика логика и разширително тълкуване, когато ни изнася.… Покажи целия коментар »

Анонимен
Анонимен
23 януари 2023 16:11
Гост

Много встрани от темата, затова ще отговоря кратко – в Конституцията и ЗСВ не съществува разграничение на наказателни и граждански съдилища, каквото съществува между граждански и административни. Изключение са вече несъществуващите СНС и АСНС. Затова ако съдия от съд, в който има разделение по материи и отделения (както в София), реши дело извън материята на отделението си, актът е валиден и допустим.

Анонимен
Анонимен
23 януари 2023 16:24
Гост

То и сега въззивният съд “замазва грешките” на първата инстанция. Дали има кой да го провери е проблем на касационното ни обжалване. Толкова често се случва да се отменя решение по главен иск и въззив да разглежда евентуалния, после да се оказва, че не се допуска решението до ВКС и така решението влиза в сила единствено след контрол от една инстанция. По-важно е да има бързина в процеса, това не се разбира от много съдии, особено в СРС, които рушат доверието на гражданите в системата. Ще обезсили въззивът, после ще върне, ще попадне на някой от “бързите съдии” и ще… Покажи целия коментар »

Проскубания бухал
Проскубания бухал
23 януари 2023 9:55
Гост

Статията става и е крайно време да се даде по-обширно тълкуване на понятията „вътрешно убеждение“ и „безпристрастност“, с оглед тяхното прилагане съобразено правото на ЕС и това на Съвета на Европа. Можеше да обърне повече внимание на правната логика и нейната йерархия, въпреки, че обективно погледнато това не е конкретната тема, защото в написаното проличава една дупка: „Доколко и кога съдът може по вътрешно убеждение да преценява правните последици, следва от изискванията на принципа на законност, уреден в чл. 5 ГПК – съдът не може да се отклонява от „точния смисъл“ на законите, когато той е ясен. Едва когато са… Покажи целия коментар »

Проскубания бухал
Проскубания бухал
23 януари 2023 10:25
Гост

Цитирана е дори „т. 3 (A) (4) и (6) от Кодекса за поведение на съдиите на САЩ[2].“

Мисля, че става ясно кой е моралният коректив на автора, що не се позова на някой немски етичен кодекс поне, знаем, че разбира от немсия граждански кодекс, но сега се стеснява или пък хипотетичната и недоказана възможност за поръчана статия, не му позволява да се отклони от стандартите на САЩ, чиято система е коренно различна от контитенталната.

Авторът
Авторът
23 януари 2023 15:40
Гост

Уважаема госпожо/Уважаеми господине, Може ли ако формулирате някакви обвинения, да не хвърляте само кьорфишеци и неясни твърдения, а да се обосновавате принципно. Че авторът е член на ССБ е публично известно и лесно проверимо. Зад Вашата анонимност не е много лесно да се провери на какво сте член и защо. Това обаче няма никакво значение, доколкото статията изрично отбелязва чия позиция отразява тя. Що се отнася до делението на света на такъв и онакъв – ако може да ми дадете китайски или индийски стандарти по въпроса, бих ги ползвал. За момента има долу-горе три места, откъдето такива стандарти да се… Покажи целия коментар »

Проскубания бухал
Проскубания бухал
23 януари 2023 21:03
Гост

Така сега, чувствам се донакъде поласкан от това, че сте си направили труда да прегледате секцията с коментарите и дори изразявате мнение по повод написано от мене такова . Бих искал уточним някои неща, свързани с моите виждания касателно статията, която смятам, че е като цяло е добра, особено в сравнение с някои други, публикации в този сайт. Обръщам внимание на следното, за да не останете с погрешни впечатления, че не знам какво говоря или къде се намирам: 1. Вие сте написали полезено научно четиво, което убеден съм Ви е отнело немалко време и усилия и това е факт; авторът… Покажи целия коментар »

брех
брех
23 януари 2023 9:16
Гост
Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше обидни или нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица
Анонимен
Анонимен
23 януари 2023 9:11
Гост

Въпросите, предмет на това тълкувателно дело, не създават някакви съществени проблеми в практиката. Но немотивираните и необосновани отводи (например, с доводи: „Аз не съм пристрастен, ще го реша съобразно доказателствата и закона, но за да не създам убеждение у страната за нещо друго, се отвегдам) са големия проблем – те водят не само до бавно правосъдие и осъждане на държавата за това, но и до натоварване на останалите съдии за сметка на „отвелите се“ (това поведение може да се квалифицира и като неетично). Ето на този въпрос трябва ВКС да отговори, ако трябва и с тълкувателно решение – за да… Покажи целия коментар »

Анонимен
Анонимен
23 януари 2023 8:44
Гост

НИП и кариерното израстване на новоизлюпени, без старшинство и опит доведе до такива недомислици. Не ги ли е срам от ВКС, а ние чакаме от най-високо ниво разрешение на проблеми! Те питат въпрос, отговорът, на който всеки районен съдия знае. Добре не зададоха преюдициално запитване, че тогава да се видим в чудо от европейската бюрокрация!

Анонимен
Анонимен
23 януари 2023 8:34
Гост

Добра разработка, но във ВКС са толкова високомерни, че се съмнявам да я приемат сериозно

Анонимен
Анонимен
23 януари 2023 12:31
Гост

така е за съжаление. Е, нали са върховни! 🙂

Анонимен
Анонимен
23 януари 2023 8:30
Гост

Безумно е да се дават насоки/критерии за отводите. Това тълкувателно е излишно

тъй, тъй
тъй, тъй
23 януари 2023 8:29
Гост

Аз пък да призова за оценка от психолог за влизане в съдебната система и за забрана да се съдийства от студентската скамейка. Като в Америка – първо адвокатин, после – кадия, че да натрупаш малко опит и да не се учиш на гърба на населението. Колегите ще ме разберат

123
123
23 януари 2023 8:35
Гост

Е, айде, ама не го решаваме ние.

Проскубания бухал
Проскубания бухал
23 януари 2023 10:12
Гост

Подкрепям напълно, за да бъдеш добър съдия се искат не само правни знания, но и житейски опит и дори мърдрост.

селски адвокат
селски адвокат
23 януари 2023 8:25
Гост

Международни стандарти – хахаха, елате при нас на село, да ви даде съдът международен стандарт. Отвод през крив макарон, ако не искаш да си загубиш всички дела занапред

Анонимен
Анонимен
23 януари 2023 8:37
Гост

Освен ако съдията не поиска да се отърве от делото, а такива случаи има напоследък доста, и не само на село

Анонимен
Анонимен
23 януари 2023 8:23
Гост

Толкова години всички знаят какви са последиците – демек едно няма нищо, освен ако не докажеш неправилност на друго основание, демек – липсата на отвод е едно няма нищо, сега ВКС ще ми се пеняви, само за да хвърли смут в системата. На пръв прочит обобщението в статията ми се струва разумно и най-вече стъпва на правната логика, та, добре е постъпил колегата, че е обобщил, току виж някой горе прочел

dixit
dixit
23 януари 2023 8:17
Гост

С тези тълкувателни в стил „прави едно, прави две“ като за малоумни, народът се отучи да мисли. Всички изложени от съдията съждения, би следвало да си ги проведе всеки съдия по конкретното дело, без да има нужда да му ги указва върховната инстанция.

OMG
OMG
23 януари 2023 8:35
Гост

Айде като мислещ се замисли защо се е стигнало до нуждата от „прави едно, прави две“. Като не става инак, това е начинът.

Анонимен
Анонимен
23 януари 2023 8:13
Гост

Още когато беше оповестено определението на състава се зачудих откъде са го извадили този „проблем“. Не може да бъде изведено общо правило и колегата добре отразил нюансите и спецификите, които накратко означават, че всеки случай е сам за себе си и неслучайно влиза в точка други в ГПК

аха
аха
23 януари 2023 9:23
Гост

Изобщо не влиза в тази точка и това го знае всеки съдия, освен онези, които се чудят как да разкарат някое дело. Всъщност и те го знаят, но се правят на бити мечки и се позовават на измислените международни стандарти, за да оправдаят собствения си мързел.