Със Закон за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ГПК) (обн. ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.) беше изменен чл. 280 ГПК относно основанията за допускане до касационно обжалване. Наред с останалите промени, след влизането в сила на изменението на ГПК на касационно обжалване подлежат въззивните решения, в които въззивният съд се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз (ЕС).

В настоящата статия ще бъде направен опит да се изясни съдържанието на това основание за допускане до касационно обжалване и да се даде отговор на някои въпроси, които биха могли да възникнат при неговото прилагане. Досега все още няма постановени определения на Върховния касационен съд (ВКС), които ясно да определят приложното поле на новото селекционно основание и с които да се допуска касационно обжалване на това основание. При оценката му не може да се използва и сравнителноправният опит, тъй като основните европейските правни системи, които предвиждат селекция до касация, не предвиждат основание за допускане, сходно с това по чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК.

След общата оценка на новото основание за допускане до касационно обжалване с оглед на принципа на равностойност, установен в практиката на Съда на ЕС (I), ще бъде очертан обхватът на актовете на Съда на ЕС, по отношение на които следва да се преценява конкретното противоречие на въззивното решение (II) и ще бъдат разгледани възможните хипотези на противоречие в производствата, предоставени в компетентността на Съда на ЕС (III-IV).

I. Новото основание за допускане до касация в светлината на принципа на равностойност

Разпределението на регулаторната функция между ЕС и държавите членки се осъществява въз основа на принципа на предоставената компетентност, който определя границите на компетентност на Съюза (чл. 5, пар. 1 ДЕС). Всички области на компетентност, които не са предоставени с Договорите (ДЕС и ДФЕС) на Съюза, принадлежат на държавите членки (чл. 4, пар. 1 ДЕС).

В светлината на общата идея, въплътена в принципа на предоставената компетентност, правото на ЕС съдържа някои гаранции за осигуряване на ефективна правна защита на правата, които физическите и юридическите лица черпят от правото на Съюза.

На първо място, следва да се има предвид установеното в рамките на принципа за лоялно сътрудничество задължение (чл. 4, пар. 3, втора алинея ДЕС), съгласно което държавите членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза.

На следващо място, чл. 19, пар. 1, втора алинея ДЕС задължава държавите членки да установят правните средства, необходими за установяването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза. Понятието „области, обхванати от правото на Съюза“ не е обвързано от конкретно прилагане на правото на ЕС от страна на държавата членка по смисъла на чл. 51, пар. 1 от Хартата на основните права на ЕС (Хартата[1]. Изискването за осигуряване на ефективна правна защита предполага възможност за осъществяване на ефективен съдебен контрол от страна на националните юрисдикции за спазването на правния ред на Съюза[2].

Накрая, чл. 47, пар. 1 от Хартата предвижда за всяко лице, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, право на ефективни правни средства за защита пред съд. По силата на разпоредбата на чл. 51, пар. 1 от Хартата това право обвързва държавите членки единствено когато те прилагат правото на ЕС.

Нито една от тези разпоредби не създава задължения за държавите членки във връзка с инстанционността на исковия процес. Поради това държавите членки запазват пълната си компетентност да уредят по своя преценка броя на съдебните инстанции, в рамките на които се осигурява защита на материални субективни права, включително и евентуалната възможност за касационно обжалване на въззивни решения на граждански съдилища, както и модела на касационно обжалване.

Правото на ЕС не предвижда и процесуалните разпоредби, чрез които да се осигури защита на нарушени субективни права, които произтичат от правото на ЕС. По силата на принципа на процесуалната автономия във вътрешния правен ред на всяка държава членка следва да се посочат компетентните юрисдикции и да се определят процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, като все пак държавите членки носят отговорността за осигуряването на ефективна защита на тези права във всеки отделен случай[3].

Процесуалната автономия на държавите членки не е абсолютна. По силата на принципа за лоялно сътрудничество процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, не трябва да бъдат по-неблагоприятни от тези, които уреждат аналогични вътрешноправни производства (принцип на равностойност) и не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност). Изискванията, произтичащи от принципите на равностойност и ефективност, се отнасят както до определянето на юрисдикциите, компетентни да се произнасят по основани на правото на Съюза искове и жалби, така и при определянето на процесуалните правила за производствата по такива искове и жалби[4].

Що се отнася до принципа на равностойност, в установената практиката на Съда се приема, че спазването му предполага разглежданата национална норма да се прилага еднакво за исковете и жалбите, основани на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, и за исковете и жалбите със сходен предмет и сходно основание, с които правните субекти се бранят при нарушение на вътрешното право. Националният съд, който познава пряко приложимите процесуални правила, е компетентен да прецени сходството между съответните искове или жалби от гледна точка на предмета, основанието и главните им характеристики[5].

В светлината на тази съдебна практика въвеждането на основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК следва да бъде оценено положително. Всъщност първоначалната редакция на чл. 280, ал. 1 ГПК (обн., ДВ, бр. 59 от 20 юли 2007 г.) не поставя каквито и да било проблеми във връзка със спазването на принципа на равностойността. Проблем можеше да възникне, ако при изменението през 2017 г. (обн., ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.) изменената разпоредба на чл. 280, ал. 1, т. 2 предвиждаше възможност за допускане до касационно обжалване единствено при противоречие с актове на Конституционния съд, а не и с актове на Съда на Европейския съюз. Тогава щеше да се постави въпросът дали подобно законодателно решение не засяга принципа на равностойност.

В тази връзка по аналогия следва да се има предвид аргументацията на генералния адвокат Jääskinen по делото Târșia относно спазването на принципа на равностойност в румънското законодателство, което предвижда възможност за отмяна на влязло в сила решение на граждански съд въз основа на последващо решение на Конституционния съд, но не предвижда такава възможност при противоречие на окончателния съдебен акт с последващо решение на Съда на ЕС. Според генералния адвокат в подобен случай „правата, основани на националната конституция, биха се ползвали от по-голяма закрила, отколкото правата съгласно правото на ЕС, и по този начин последните не биха получили закрила, равностойна на получаваната от тази категория права,  основани на националното право“7[6]. По отношение на основанията за допускане до касационно обжалване българският законодател е избегнал евентуален проблем, като в новата т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК е предвидил симетрична възможност за допускане до касация както при противоречие с акт на Конституционния съд, така и при противоречие с актовете на Съда на ЕС.

II. Актове на Съда на ЕС, които попадат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК

За да бъде допуснато касационно обжалване, чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК изисква въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е решен в противоречие с актове на Съда на ЕС. В доктрината се поддържа, че в случая се има предвид компетентността на Съда на ЕС да се произнася по преюдициални запитвания по силата на чл. 267 ДФЕС относно тълкуването на правото на ЕС8[7]. Ако подобно съображение се приеме, това би означавало, че ГПК визира единствено актовете на Съда (решения или мотивирани определения по чл. 99 от Процедурния правилник на Съда), с които той се произнася по същество по отправени тълкувателни преюдициални запитвания.

Смятам, че подобно ограничително тълкуване не може да бъде споделено. От буквалния прочит на разпоредбата следва, че законодателят е имал предвид всички актове на Съда на ЕС, независимо от производството (производството за преюдициални заключения по чл. 267 ДФЕС и преките производства, предвидени в чл. 251-281 ДФЕС), в което те са постановени. При това законодателят не ограничава приложното поле на това селективно основание само до актовете на Съда. Съгласно чл. 19, пар. 1 първа алинея ДЕС институцията „Съд на Европейския съюз“ се състои от Съд, Общ съд и специализирани съдилища. След реформата в структурата на юрисдикциите на Съюза, извършена с Регламент (ЕС, Евратом) 2016/1192 за прехвърляне на Общия съд на компетентността да разглежда като първа инстанция спорове между Европейския съюз и неговите служители[8], считано от 1 септември 2016 г. в рамките на институцията не функционират специализирани съдилища. Съгласно чл. 256 ДФЕС правораздавателните и тълкувателните функции в институцията са разпределени между Съда и Общия съд. Следователно няма основание актовете на Общия съд да бъдат изключени a priori от приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК.

На следващо място се поставя въпросът дали разглежданата разпоредба на ГПК има предвид само актовете на Съда и на Общия съд, с които те се произнасят по същество (решения и мотивирани определения по чл. 99 от Процедурния правилник на Съда[9]) или понятието „акт на Съда на Европейския съюз“, използвано в нея, обхваща и останалите определяния на двете юрисдикции.

Що се отнася до производството за преюдициални заключения, следва да се има предвид, че Съдът се произнася с решение не само когато дава отговор на поставените от националната юрисдикция въпроси относно тълкуването или валидността на разпоредбите на правото на ЕС. В някои случаи той се произнася с решение и когато приема, че не е компетентен да отговори на поставените от националната юрисдикция въпроси[10]. Малко вероятно е обаче в съдебен акт, независимо дали той е решение или определение, с който преюдициалното запитване се отхвърля като явно недопустимо или с който Съдът се обявява за некомпетентен да се произнесе, да се съдържа тълкуване на материалното право на ЕС, с което въззивният съд не се е съобразил и това да даде основание за касационно обжалване с основание за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК.

Две други категории определения на Съда и на Общия съд обаче заслужават интерес в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК.

Първата от тях обхваща определянията за спиране на изпълнението на обжалвани актове на институциите, органите, службите и агенциите на ЕС. Съгласно чл. 278 ДФЕС подадената срещу акта жалба няма суспензивно действие, но ако обстоятелствата налагат това, юрисдикцията на Съюза може да постанови спиране на изпълнението на обжалвания акт. Ако въззивният съд не се съобрази с определение за спиране на изпълнението по чл. 278 ДФЕС и приложи в решението си обжалвана разпоредба от правото на ЕС, чието изпълнение е спряно, това може да даде основание за допускане на касационното обжалване поради противоречие с определението на юрисдикцията на Съюза. Тъй като действието на мярката е временно (най-късно до окончателното произнасяне на Съда или на Общия съд по жалбата за отмяна[11]), тази хипотеза е мислима, ако към момента на подаването на касационната жалба срещу въззивното решение Съдът или Общият съд все още не са се произнесли с решение по същество относно валидността на приложената разпоредба. Ако към този момент те са се произнесли и са я отменили, отмяната по силата на чл. 264 ДФЕС има обратно действие и в този случай касационната жалба би следвало да бъде допусната на основание на чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Втората категория определения е свързана с възможността за налагане на временни мерки от Съда на ЕС по чл. 279 ДФЕС. За настоящата статия е от значение хипотезата, при която в рамките на производство за установяване на нарушение на държава членка по чл. 258 ДФЕС ищецът (най-често Европейската комисия) е поискал от Съда налагане на временни мерки, които се изразяват в спиране на прилагане на националните разпоредби, за които Комисията твърди, че противоречат на правото на ЕС, до постановяването на окончателното решение на Съда по същество. Така в рамките на производство по делото Factortame I Комисията иска, а председателят на Съда налага временна мярка, изразяваща се в спиране на прилагане на изискването за националност, въведено с разпоредби на Merchant Shipping Act 1988, по отношение на гражданите на другите държави членки и за риболовните кораби, които до 31 март 1989 г. са извършвали риболовна дейност под британско знаме и с британско разрешително за риболов13[12]. Подобно определение за налагане на временна мярка е обвързващо за държавата ответник, включително и за нейните съдебни органи, които са длъжни да не прилагат националните норми, чието прилагане е спряно, за периода, указан в определението за налагане на временните мерки. Поради това противоречието с него би могло да обоснове допускане на касационното обжалване на основание на чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК.

Когато се преценява противоречието на въззивното решение с акт на Съда на ЕС трябва да се отчита общоприетото разбиране, че всичко, което е включено в съдебния акт, изразява волята на Съда на ЕС. В този смисъл няма значение дали постановеното въззивно решение противоречи на диспозитива или на мотивите на акта на Съда на ЕС.

Заключенията на генералните адвокати не попадат сред актовете на Съда на ЕС, противоречието с които може да обоснове допускане до касационно обжалване. Независимо че по разбирането на самия Съд заключението представлява индивидуално становище, мотивирано и изразено публично от член на самата институция и че чрез него генералният адвокат участва лично и публично в процеса на изготвянето на решението на Съда и поради това – в осъществяването на съдебната функция, поверена на Съда[13], то не е обвързващо нито за Съда, нито за въззивния съд, който прилага правото на ЕС. Друг е въпросът, че в случаите, когато Съдът изрично се позовава в решението си на мотивите на заключението на генералния адвокат, тези мотиви следва да се разглеждат като неразделна част на съдебното решение[14].

Не на последно място, следва да се има предвид, че при преценката на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК Върховният касационен съд не е компетентен да тълкува акта на Съда на ЕС, чието противоречие се твърди. Единствено компетентни за това са съдилищата на Съюза, които са приели съответния акт. По отношение на актовете, постановени в преките производства, чл. 43 от Статута на Съда на ЕС дава възможност страна в производството или заинтересувана институция на ЕС да поиска от съдилищата на Съюза тълкуване, ако съществува съмнение в смисъла и обхвата на съдебно решение и определение[15]. Нито въззивният съд, нито ВКС разполагат с възможност да поискат такова тълкуване. За актовете, постановени в производството за преюдициални заключения, възможността за тълкуване по реда на чл. 43 от Статута е изрично изключена в чл. 104 от Процедурния правилник на Съда. По отношение на тях единственото, което би могло да бъде сторено в случай на неяснота, е отправянето на ново преюдициално запитване. В този смисъл при преценката на евентуално противоречие с акт на Съда на ЕС, независимо в какво производство е постановен той, ако ВКС смята, че актът на Съда на ЕС е неясен, единственото, което може да направи, е да отправи преюдициално запитване за неговото тълкуване от Съда[16].

III. Противоречие на въззивното решение с акт на Съда, постановен във връзка с отправено тълкувателно преюдициално запитване по чл. 267 ДФЕС

Преди да се изследват хипотезите, при които въззивният съд решава материалноправен или процесуалноправен въпрос в противоречие с акт на Съда на ЕС, следва да се направят някои уточнения.

На първо място, тълкуването на правото на ЕС, извършено от Съда на ЕС, има задължителна сила за юрисдикциите на държавите членки. Това е валидно както за тълкуването в производството по чл. 267 ДФЕС, така и за тълкуването на правото на ЕС, което Съдът е дал в мотивите на актовете, постановени в другите производства, които са му възложени от Договорите. В този смисъл посоченото по-долу по отношение на особеностите на тълкуването на Съда в производството за преюдициални заключения е изцяло валидно и по отношение на тълкуването, постановено в другите съдебни производства.

На второ място, трябва да се отчита обстоятелството, че Съдът рядко се отклонява от предходно свое тълкуване, но когато прецени да се отклони, го прави по-скоро мълчаливо, отколкото изрично[17]. Поради това и касаторът, и касационната инстанция следва да бъдат изключително внимателни при преценката дали действително е налице противоречие с актуалното тълкуване на правото на ЕС, установено в съдебната практика.

Три са основните хипотези, при които следва да се преценява евентуално противоречие на акта на въззивния съд с преюдициално тълкувателно заключение.

1.  Противоречие на въззивното решение с постановено преюдициално заключение по конкретното дело

Първата хипотеза обхваща случаите, при които въззивният съд не се е съобразил с тълкуване, установено в акт на Съда, постановен след отправяне на преюдициално запитване от самия въззивен съд по същото дело или от първоинстанционния съд, чието решение е предмет на съдебния контрол от въззивния съд. Съгласно  установената практика на Съда преюдициалното решение има за предмет разрешаването на правен въпрос и обвързва националния съд, който е отправил запитването, по отношение на тълкуването на съответните разпоредби и актове на Съюза[18]. Поради това първоинстанционният и въззивният съд не могат да се отклонят от тълкуването на Съда при прилагането на съответната разпоредба на Съюза при решаването на правния спор. Въззивният съд би могъл да отправи повторно преюдициално запитване, но само ако се сблъска с трудности при разбирането или при прилагането на постановеното от Съда решение, когато поставя пред Съда нов правен въпрос или когато представя нови елементи за преценка, които са от естество да накарат Съда да отговори по друг начин на вече поставения въпрос[19]. В противен случай второто преюдициално запитване ще бъде недопустимо[20].

Ако въззивният съд постанови своя акт, като не приложи обвързващото за него тълкуване на правото на ЕС, предоставено от Съда с решение или с мотивирано определение по чл. 99 от Процедурния правилник, касационното обжалване на въззивния акт следва да бъде допуснато на основание на чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК. В този случай постановеният от Съда акт се намира в кориците на делото и за касационната инстанция не би следвало да има особени трудности да прецени твърдяното противоречие.

Това обаче се отнася само до „чистата“ ситуация, при която Съдът на ЕС е отговорил точно на поставения въпрос. Дори и в тази ситуация обаче съдилищата могат да се сблъскат с трудности при разбирането на действителния смисъл на приложимите разпоредби от правото на ЕС. Ноторен пример в тази връзка са националните съдебни актове, постановени след отправеното от Софийски градски съд (СГС) преюдициално запитване по делото Канон, на което Съдът отговаря с мотивирано определение точно на поставения от СГС въпрос[21]. Независимо от предложеното от Съда тълкуване на чл. 5 от Директива 89/104[22], което следва установената съдебна практика, решаващите състави на СГС, Апелативен съд – София и ВКС са затруднени при правилното прилагане на тълкуваната разпоредба[23]. Освен това решението на Апелативен съд – София е пример и за неразбиране на общообвързващото действие на практиката на Съда, тъй като в него се поддържа, че тълкуването на понятието „внос“, което Съдът е дал в мотивите на определението, не е било предмет на преюдициалното запитване, поради което изложените от Съда мотиви по този въпрос не са обвързващи за нито за СГС, нито за въззивния съд. Както беше посочено, мотивите и диспозитивът на акта на Съда са обвързващи в цялост, а и националната юрисдикция е длъжна служебно да познава и да прилага правото на ЕС в неговата цялост, независимо дали е отправено преюдициално запитване относно тълкуването на конкретна разпоредба. На още по- голямо основание това е валидно за случаите, когато смисълът на дадено понятие е установен в константната практика на Съда с абстрактно общо тълкуване.

При преценката за противоречие с акта на Съда на ЕС в стадия по допускане на касационното обжалване задачата на ВКС би могла да се усложни в честите случаи, когато Съдът решава да преформулира поставения въпрос или да обедини няколко поставени въпроса и да им даде общ отговор. В такава ситуация ВКС е длъжен да направи анализ на конкретното дело в светлината на преюдициалното решение, за да установи дали въззивният съд е приложил правилно тълкуваната разпоредба от правото на Съюза.

Не на последно място, следва да се отчита и хипотезата, при която Съдът дава принципен отговор на поставения въпрос по тълкуване на правото на ЕС, но оставя на запитващата юрисдикция да направи преценка с оглед на конкретната фактическа и правна ситуация. Много често такива са случаите, при които Съдът чрез тълкувателно преюдициално решение на практика се произнася относно съвместимостта на национална правна норма с правото на ЕС. Подходящ пример в това отношение ни дава решението на Съда по съединени дела ЧЕЗ Електро България и Фронтекс Интернешънъл, в което той приема следното:

  1. […] член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането ѝ такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели[24].

Смятам, че в тази хипотеза новото основание за допускане до касационно обжалване ще има сравнително ограничено приложение. Въвеждането му обаче е оправдано, доколкото подчертава, макар и косвено, обвързващото значение на предоставеното тълкуване по конкретното дело.

2. Противоречие на въззивното решение с принципи на правото на ЕС, установени в решение по тълкувателно преюдициално запитване на Съда на ЕС

При тази хипотеза въззивното решение е постановено в противоречие с принципите, установени от Съда на ЕС, най-често чрез решения по преюдициални тълкувателни запитвания. Това са или общите принципи на правото на ЕС (например принципите на правната сигурност и защита на оправданите правни очаквания), или принципите, които уреждат взаимодействието между правната система на Съюза и националните правни системи (директен ефект или предимство), или принципите, които Съдът въвежда, за да осигури ефективността на правото на ЕС на територията на държавите членки (извъндоговорната отговорност на държавата, принципите на ефективност и равностойност като ограничение на националната процесуална автономия). Независимо как ще класифицираме тези принципи, всички те биха могли да бъдат подведени под общото разбиране на Съда, според което на езика на Договорите терминът „принцип“ се използва, за да укаже основополагащия характер на определени разпоредби и омаловажаването на това понятие до равнището на неясно указание косвено би засегнало самите основи на Съюза[25].

Очевидно е, че евентуалното противоречие на въззивния акт с тези принципи представлява не противоречие с тълкуване на Съда, а с обвързващи правила за поведение от правото на Съюза, изведени в акт на Съда. С други думи – противоречие с императивни правни норми. В доктрината след приемането на ЗИДГПК (2017 г.) се обосновава разбирането, че противоречието на въззивното решение с императивна правна норма е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност[26]. Смятам обаче, че поради спецификата на формулиране на някои от принципи на правото на ЕС именно в решения на Съда, алтернативно в този случай може да се обоснове и приложимост на специалното основание за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение ГПК. Касаторът е този, който следва да прецени дали да се позове на чл. 280, ал. 2 или на чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК, като при установяване на противоречие с принцип от правото на ЕС крайният резултат следва да е един и същ – касационната инстанция е длъжна да допусне касационната жалба до разглеждане по същество.

Два примера могат да илюстрират приложимостта на чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК в този случай.

На първо място, известно е, че някои съдебни състави изпитват колебания при прилагането на института на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС. Нито законодателят, нито върховните съдилища предприеха в разумен срок необходимото, за да улеснят работата на по- ниските съдебни инстанции. Така с определение от 18.05.2018 г. по гр. д. № 4467/2018, СГС, I-23 състав, докл. Б. Желязкова се прекратява като процесуално недопустимо производството по иск за обезщетяване на вреди, причинени от Върховния административен съд (ВАС). Основният аргумент на съдебния състав е свързан с това, че „евентуалното уважаване на предявения иск е несъвместимо със зачитането на стабилитета на решението на ВАС, доколкото с него би се постигнал обратния на постановения с него резултат“. Ако хипотетично приемем, че това определение би било потвърдено от въззивния съд, ще бъдем изправени пред явно противоречие с акт на Съда, което би обосновало допускане на касационното обжалване. Колебанията, които изпитва първоинстанционният съд, са разрешени по категоричен и обвързващ за националните юрисдикции начин в решението по делото Köbler. В неговите мотиви Съдът, за да обоснове приложимостта на извъндоговорната отговорност на държавата и в  случаите,  когато  вредата  е  причинена  от  национален  съд,  изрично  приема,  че „признаването на принципа за отговорността на държавата за решение на съда, който се произнася като последна инстанция, няма за последица да постави под въпрос силата  на  пресъдено  нещо  на  това  решение.  Производства, насочени към ангажиране на отговорността на държавата нямат същата цел и не е задължително да включват същите страни както в производството, приключило с решение, което е придобило сила на пресъдено нещо“, поради което „принципът на силата на пресъдено нещо не изключва признаване принципа за отговорността на държавата за решението на съда, действащ като последна инстанция“[27].

Вторият пример, отново в областта на извъндоговорната отговорност на държавата, засяга приложението на принципа на равностойност при преценката на реда, по който трябва да се разгледа предявения иск. В мотивите на Определение № 2228/11.05.2015 г. по ч. гр. д. № 1913/2015, САС, докл. Л. Цолова се поддържа, че „при противоречие с принципи на правото на ЕС, изведени в отделни съдебни решения на ЕС, законодателят не е предвидил предимство на същите спрямо националното законодателство. Според чл. 15, ал. 2 от ЗНА такова е признато само на регламентите на Европейския съюз, респ. на директивите, които не са били транспонирани в определения срок“. С оглед на изложеното по-горе разбиране за същността на принципите, установени в актовете на Съда, отново сме изправени пред очевидна неправилност на въззивния акт поради противоречие с принцип на правото на ЕС, установен в практиката на Съда, която на основание на чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ във връзка с чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК може да обоснове допускането до касационно обжалване.

При позоваването на противоречие с принципи на правото на ЕС, изведени в практиката на Съда, възниква и друг, по-скоро технически въпрос, който би могъл да има голямо практическо значение. Следва ли касаторът в изложението за допускане на касационното обжалване да посочи конкретния акт на Съда, в който е изведен или потвърден съответния принцип, или е достатъчно да посочи принципа, неговото съдържание и уточнението, че този принцип е установен в практиката на Съда? При обосноваването на очевидна неправилност поради несъобразяване с императивна правна норма от националното право или от позитивното право на ЕС посочването на тази норма в изложението за допускане до касационно обжалване е неизбежно. Смятам обаче, че що се отнася до противоречието с принцип от правото на ЕС, посочването на конкретното решение, в което е установен или потвърден този принцип не е необходимо при обосноваването на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК. На първо място, това са принципи от правото на ЕС, чието съществуване и съдържание следва да бъде служебно известно на ВКС. На следващо място, посочването на конкретно решение на Съда на ЕС не добавя никаква стойност при аргументирането на съответното противоречие с принцип. Не на последно място, от съществено значение е обосноваването на съдържанието и обхвата на самия принцип, което по необходимост следва да бъде направено в изложението за допускане и то е от значение за констатирането на евентуалното противоречие. За разлика от случаите на противоречие с тълкуването на правото на ЕС, предоставено от Съда на ЕС, при които касаторът трябва да се позове на конкретното решение, за да аргументира противоречието, при позоваването на противоречието с принцип следва да е достатъчно посочването на принципа и аргументирането на противоречието с него.

Тази аргументация не е приложима при позоваването на специалното основание за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК. Законът изрично изисква да се обоснове противоречие с актове на Съда на ЕС, поради което тези актове трябва да бъдат посочени. Това допълнително неудобство за касатора ще стесни допълнително приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за сметка на това по чл. 280, ал. 2 ГПК.

От изложеното следва, че основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК би могло да се използва при противоречието на въззивния акт с принцип, установен в акт на Съда на ЕС. Въпреки това за касатора би било по-удобно да се позовава на общото основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, свързано с очевидната неправилност на въззивния акт. Поради това едва ли ще бъдат чести случаите, при които ще се прибягва до специалното основание по ал. 1.

3. Противоречие на въззивното решение с тълкуване на правото на ЕС, установено от Съда по преюдициално запитване, отправено извън конкретния спор

Ако законодателят е изхождал от разбирането, че правото на ЕС следва да се прилага еднакво във всички държави членки и че Съдът на ЕС е този, който предоставя задължително тълкуване на правото на Съюза за всички национални юрисдикции, бихме могли да предположим, че с въвеждането на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК той е имал намерението то да се прилага именно при тази хипотеза – когато въззивното решение противоречи на акт на Съда, с който се дава задължително тълкуване на правото на ЕС.

Независимо от добрите намерения, прилагането на основанието за допускане в тази хипотеза ще изправи ВКС пред значителни трудности. Тези трудности са породени, от една страна, от разбирането на Съда за полезното действие (effet utile) на тълкуването в преюдициалното производство, а от друга страна – от липсата на компетентност на националните юрисдикции да тълкуват решенията на Съда.

Както беше вече посочено, националните съдилища нямат право да тълкуват актовете на Съда на ЕС. Поради това твърдяното противоречие между разрешения от въззивния съд материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, трябва да следва по несъмнен[28] начин от посочения от касатора акт на Съда на ЕС. Ако това не е така, невъзможността на ВКС да тълкува акта на Съда на ЕС автоматично би следвало да доведе до недопустимост на касационната жалба.

Що се отнася до полезното действие на тълкуването в производството за преюдициални заключения, достатъчно е да се припомни, че от началото на деветдесетте години на миналия век Съдът последователно поддържа разбирането, че преюдициални въпроси с хипотетичен характер или запивания, в които не е изложена релевантната фактическа обстановка по главния спор, са недопустими. Според Съда необходимостта да се достигне до тълкуване на правото на Съюза, което да бъде полезно на националния съд, изисква да бъде установена правната рамка, в която се поставя исканото тълкуване. Поради това към момента на отправянето на запитването би било добре фактите по делото да са установени, а проблемите от чисто вътрешноправен характер да бъдат решени, за да може Съдът да разполага с всички правни и фактически елементи, които може да са от значение за тълкуването на правото на ЕС, което той предоставя[29]. С оглед на това, Съдът би прекрачил пределите на своята функция, ако реши да се произнесе по проблем, който е с хипотетичен характер, и без да разполага с фактическите или правни елементи, необходими за полезния отговор на поставените пред него преюдициални въпроси[30]. По тези причини ще бъде недопустимо преюдициално запитване, ако запитващата юрисдикция е предоставила само фрагментарна информация, която не позволява на Съда, при недостатъчно познаване на фактите по главния спор, да тълкува нормите на правото на ЕС в светлината на конкретната ситуация[31].

С оглед на концепцията за полезното действие на тълкуването читателят може да остане с погрешното впечатление, че тълкуването на правото на Съюза, което предоставя Съдът, никога няма общ характер. Всъщност това не е така.

В първите години от своята дейност Съдът тълкува правото на Съюза абстрактно, като оставя прилагането на тълкуваната разпоредба в правомощията на запитващата юрисдикция. Абстрактният отговор обаче би могъл да доведе до различно прилагане на правото на ЕС от националните юрисдикции. За да ограничи този риск, през години все по-често Съдът отчита конкретните фактически и правни обстоятелства по главния спор, като предоставя тълкуване с оглед на тези обстоятелства. Всъщност тълкуването на нормите на Съюза отново е абстрактно, но наред с него Съдът дава конкретни указания по прилагането на нормата по главния спор, като така размива границата между прилагане и тълкуване[32]. С други думи, Съдът избира съдържанието пред формата[33].

Дори и в по-ново време обаче има случаи, при които с оглед на поставените преюдициални въпроси предоставянето на общо и абстрактно тълкуване е достатъчно и не е необходимо да се предоставят указания на националната юрисдикция. Това е така, например, когато Съдът се произнася относно директния ефект на разпоредби от правото на Съюза. Това тълкуване е задължително за всички, включително и за националните съдилища, и те са длъжни да присъждат правата, които частноправни субекти черпят от такива разпоредби. Така при извеждането на директния ефект на принципа на равно заплащане на мъжете и жените за равен труд, установен сега в чл. 157, пар. 1 ДФЕС, Съдът подчертава, че посочването на „държавите членки” в тази разпоредба не може да се тълкува като изключващо участието на съдебната власт при непосредственото прилагане на Договора[34].

По същия начин, в решението си по делото Орфей България Съдът посочва, че чл. 65 от Директива 2006/112[35] определя по ясен и безусловен начин обстоятелствата, при които данъкът върху добавената стойност става изискуем, преди да се осъществи доставката на стоките или услугите, и размера на сумата, и размера на сумата, върху която данъкът става изискуем, поради което разпоредбата има директен ефект[36].

С общо абстрактно тълкуване Съдът се произнася и относно съответствието на национални норми с правото на Съюза. Тъй като подобна преценка излиза извън пределите на производството за преюдициални заключения, той преформулира въпросите за съвместимостта на националната уредба в тълкувателни въпроси, като дава отговор дали правото на Съюза допуска/не допуска съответната национална правна уредба. В този случай също не е необходимо да се предоставят конкретни указания по прилагането на съответното тълкуване, като Съдът, ако не разполага с достатъчно данни, указва на националната юрисдикция единствено да провери дали конкретния случай попада в хипотезата на установената несъвместимост[37].

Абстрактният характер на предоставеното от Съда тълкуване в случаите на преценка на съвместимост на националното право с правото на Съюза намира потвърждение и в заключенията на генералните адвокати. Показателен пример в това отношение е скорошното заключение на генералния адвокат по делото Società Immobiliare Al Bosco, в което той приема, че „анализът на отправения до Съда преюдициален въпрос не би следвало да се ограничава до контекста на настоящото дело“[38].

Подходът на Съда, който съчетава установяване на абстрактно задължително тълкуване на нормите от правото на Съюза и конкретни указания по прилагането на тези норми може да бъде илюстриран със следните примери.

В определението по второто преюдициално запитване по делото Канон Съдът тълкува понятието „внос” по смисъла на отменената вече Директива 89/104[39] и възможността за изчерпването на правата върху марка.

По отношение на понятието „внос” Съдът приема следното:

  1. Относно понятието „внос“ по смисъла на член 5, параграф 3, буква в) от Директива 89/104 следва да се напомни, че в Решение от 18 октомври 2005 г. по дело Class International (C-405/03, Recueil, стр. I-8735, точки 42-44) Съдът е постановил, че в хипотезата, в която оригинални стоки, изпратени към държава членка от трета държава, все още не са пуснати в свободно обращение, но са поставени под митнически режим на складиране, не е налице „внос“ по смисъла на посочената разпоредба.
  2. При все това по отношение на тези стоки, които са въведени физически в ЕИП, но все още не се пуснати в свободно обращение, притежателят на марката може надлежно да се позове на нарушение на неговите изключителни права съгласно член 5, параграф 1 и параграф 3, буква б) от Директива 89/104, когато е установено, че посочените стоки са предмет на продажба или на предложение за продажба, което предполага по необходимост пускането им на пазара в ЕИП (Решение по  дело  Class  International,  посочено  по-горе, точка 58).
  3. Съгласно тези принципи запитващата юрисдикция следва да провери дали Ай Пи Ен България се готви да пусне на пазара в ЕИП разглежданите в главното производство стоки, или предлага, или продава тези стоки на друг икономически субект, който по необходимост ще ги пусне на пазара в ЕИП (вж. по аналогия Решение по дело Class International, посочено по-горе, точка 60)[40].

В този случай обхватът на понятието „внос” не зависи от фактите в конкретния случай. Съдържанието на това понятие е ясно установено от Съда посредством общото тълкуване на разпоредбата, като за националният съд остава единствено да подведе конкретните факти под тълкуваната от Съда правна норма.

Подобен общ характер има и изискването за изчерпването на права върху марката, формулирано в същото определение. Съдът приема, че „когато стоки, носещи дадена марка, не са пуснати предварително на пазара в ЕИП от притежателя на тази марка или с негово съгласие, член 5 от Директива 89/104 предоставя на посочения притежател на марката изключително право, което му позволява да забрани на всяко трето лице по- конкретно да внася посочените стоки, да ги предлага, да ги пуска на пазара или да ги складира за тези цели”[41]. След извеждането на това общо тълкуване на нормата Съдът преценява за подходящо да предостави на националната юрисдикция конкретно указание по прилагането на нормата, като постановява следното:

  1. От всички тези решения от съдебната практика следва, че в хипотезата, в която след извършване на посочената в точка 20 от настоящото определение фактическа проверка запитващата юрисдикция стигне до извода, че Ай Пи Ен България се готви да пусне на пазара в ЕИП разглежданите в главното производство стоки, или предлага, или продава тези стоки на друг икономически субект, който по необходимост ще ги пусне на пазара в ЕИП, извод, от който би следвало, предвид неоспорените фактически обстоятелства по делото в главното производство, че става въпрос за първо пускане на пазара в ЕИП на оригинални стоки без съгласието на притежателя на марката, би трябвало да се приложи посочената съдебна практика, съгласно която притежателят на марката може да се противопостави на това пускане на пазара.

По делото Ferreira da Silva e Brito, за да отговори на поставения въпрос относно съдържанието на понятието „прехвърляне на стопанска дейност” по смисъла на Директива 2001/23[42], Съдът първо обобщава установената съдебна практика:

  1. За да се отговори на този въпрос, следва да се припомни, че Съдът е постановил, че Директива 77/187, кодифицирана с Директива 2001/23, е приложима във всички случаи на промяна в рамките на договорни отношения на физическото или юридическото лице, отговорно за управлението на предприятието, което поема задълженията на работодател спрямо заетите в предприятието лица […].
  2. Според постоянната съдебна практика целта на Директива 2001/23 е да гарантира приемственост в съществуващите трудови правоотношения в рамките на даден стопански субект, независимо от промяната на собствеността. За да се определи дали е налице „прехвърляне“ на предприятието по смисъла на посочената директива, определящ критерий е дали въпросният субект запазва своята идентичност, като това е видно по-специално от действителното продължаване на дейността или от поемането му […].
  1. За да се прецени дали това условие е изпълнено, следва да се вземе предвид съвкупността от фактически обстоятелства, характеризиращи съответната сделка, сред които фигурират по- специално видът на съответното предприятие или стопанска дейност, наличието на прехвърляне на материални активи като сгради и движимо имущество, стойността на нематериалните активи към момента на прехвърлянето, поемането на съществена част от заетите лица от новия работодател, наличието на прехвърляне на клиенти, както и степента на сходство между дейностите, упражнявани преди и след прехвърлянето, и продължителността на евентуалното преустановяване на тези дейности. Тези елементи обаче са само отделни аспекти от задължителната цялостна оценка и поради това не могат да се преценяват поотделно […].
  2. По-специално Съдът подчертава, че съответното значение, което следва да се отдаде на различните критерии, по необходимост ще варира в зависимост от осъществяваната дейност, използваните методи на работа или управление в предприятието или съответната част от стопанската дейност […][43].След като припомня установената практика по този общ и абстрактен начин, Съдът приема, че „[и]менно в светлината на тези разяснения от съдебната практика е необходимо да се изследва първият въпрос, като се отчитат основните фактически обстоятелства, посочени от националната юрисдикция в преюдициалното запитване, и по-специално във формулировката на този първи въпрос.”[44] Следващият анализ на Съда с оглед на конкретната фактическа обстановка може да се квалифицира като указание по прилагането на разпоредбите от правото на Съюза, тълкувани по общ и абстрактен начин в обобщената по-горе съдебна практика. Конкретният отговор, независимо че отчита спецификите на главния спор, отново е формулиран достатъчно общо и абстрактно, за да може да послужи за позоваване и в следващи сходни случаи.С оглед на гореизложените съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 1, параграф 1 от Директива 2001/23 трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „прехвърляне на стопанска дейност“ обхваща положение, при което предприятие, осъществяващо дейност на пазара на чартърните полети, се прекратява с решение на мажоритарен акционер, който на свой ред е предприятие, осъществяващо дейност в сектора на въздухоплаването, и при което впоследствие последното предприятие встъпва в положението на прекратеното дружество в договори за лизинг на самолети и в подлежащи на изпълнение договори за чартърни полети, развива изпълняваната преди това дейност от прекратеното дружество, възстановява на работа някои от служителите, които дотогава са работили за посоченото дружество, и им възлага идентични функции на изпълняваните преди това и получава дребно оборудване от същото дружество.

Много често при предоставянето на указанията по прилагането на правото на Съюза Съдът изрично посочва, че съответната норма следва да се прилага в определен смисъл „в случай като този в главното производство“. Така, например, в мотивите на решението по делото ТЕЦ Хасково той приема следното:

  1. При тези условия се поставя въпросът дали при случай като този в главното производство — при който разрушаването на недвижимите имоти е осъществено в рамките на модернизирането на термична централа с оглед на продължаване на икономически дейности, които имат за предмет производството на енергия — следва да се установи съществуването на подобни промени по смисъла на член 185, параграф 1 от Директивата, и ако се установи — дали поради това е приложим самият принцип на механизма за корекции.
  1. В това отношение в случай като този в главното производство заместването на остарели конструкции с по-модерни сгради със същата функция, и следователно използването на последните за облагаеми впоследствие доставки, не прекъсва изобщо пряката връзка, която съществува между първоначалното придобиване на съответните сгради, от една страна, и от друга страна, икономическите дейности, осъществени впоследствие от данъчнозадълженото лице. По този начин придобиването на разглежданите имоти, а след това и разрушаването им с оглед на тяхното модернизиране, могат да се разглеждат като последователност от свързани помежду си доставки, имащи за предмет осъществяването на облагаеми доставки на същото основание, каквото е покупката на нови недвижими имоти и тяхното пряко използване.
  2. Това тълкуване е валидно на още по-голямо основание при обстоятелства, при които придобитите сгради са били разрушени само частично, нови сгради са били изградени на същите, преди това придобити площи и някои отпадъци от разрушаването на старите сгради са били препродадени, като тези продажби са довели до облагаеми впоследствие доставки.
  3. При тези условия на втория въпрос следва да се отговори, че член 185, параграф 1 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че разрушаване, като разглежданото в главното производство, на множество сгради за производство на енергия и тяхното заместване с по- модерни сгради със същото предназначение не представляват промяна на факторите, които се вземат предвид при определянето на подлежащия на приспадане размер на ДДС във връзка с платения вече данък, която е настъпила след изготвяне на справка-декларацията по ДДС и която поради това не създава задължение за извършване на корекция на това приспадане[45] На следващо място, следва да се има предвид и обстоятелството, че нюансираното тълкуване на правото на Съюза с оглед на конкретните поставени въпроси изисква ВКС да бъде особено внимателен относно точния смисъл на тълкуването, предоставено от Съда. Посоченото от касатора в изложението за допускане не винаги е достатъчно, за  да се направи подобна преценка. ВКС трябва да съпостави фактите на отнесения до него спор с фактите по главния спор, в рамките на които се е произнесъл Съдът, за да прецени приложимостта на даденото от Съда тълкуване при преценката на твърдяното противоречие на въззивното решение с този акт. В тази връзка заслужава внимание развитието на практиката относно задължението на националните съдилища служебно да разгледат неравноправна клауза в потребителски договор, обобщено в решението по делото Tomášová:
  1. В това отношение следва да се отбележи, че съгласно практиката на Съда въведената с Директива 93/13 система за защита на потребителите включва признаването на правомощието на националния съд да разглежда служебно неравноправния характер на клауза (вж. в този смисъл решения от 27 юни 2000 г., Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, C‑240/98—C‑244/98, EU:C:2000:346, т. 26, 28 и 29, от 21 ноември 2002 г., Cofidis, C‑473/00, EU:C:2002:705, т. 32 и 33 и от 26 октомври 2006 г., Mostaza Claro, C‑168/05, EU:C:2006:675, т. 27 и 28).
  2. Наистина, в точка 38 от своето решение от 26 октомври 2006 г., Mostaza Claro (C‑168/05, EU:C:2006:675), Съдът е признал, че по принцип характерът и значимостта на обществения интерес, на който се основава защитата, гарантирана от Директива 93/13 на потребителите, биха могли дори да обосновават задължение на националния съд да преценява служебно неравноправния характер на договорна клауза и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. При все това в посоченото решение Съдът не е извел никаква последица от това съображение, тъй като е бил сезиран с въпроса дали потребител може да се позове на недействителността на арбитражно споразумение за първи път пред националната юрисдикция, сезирана с жалба за отмяна на арбитражно решение.
  3. Едва в своето решение от 4 юни 2009 г., Pannon GSM (C‑243/08, EU:C:2009:350, т. 32), Съдът ясно е посочил, че възложената от правото на Съюза на националния съд роля не се ограничава само до правото да се произнесе относно евентуално неравноправния характер на договорна клауза, попадаща в приложното поле на посочената директива, а също включва задължението служебно да разгледа този въпрос, когато разполага с необходимите за това правни и фактически обстоятелства.
  4. Така след това решение Съдът многократно е напомнял въпросното задължение на националния съд (вж. по-конкретно решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 42 и 43, от 21 февруари 2013 г., Banif Plus Bank, C‑472/11, EU:C:2013:88, т. 22 и от 1 октомври 2015 г., ERSTE Bank Hungary, C‑32/14, EU:C:2015:637, т. 41)[46].

С оглед на изложеното ми се струва, че иначе добрите намерения на законодателя са изправили ВКС пред много трудно решима задача, поне що се отнася до установяването на противоречие с тълкувателните актове на Съда, постановени по друго дело. Установяването на противоречие на акта на въззивния съд с такъв акт на Съда само по себе си предполага тълкуване на двата акта. След като, както беше посочено по-горе, ВКС не може да тълкува акта на Съда, той няма как да установи противоречието на въззивния акт с него. Дори въпреки това и в интерес на доброто правосъдие ВКС да се наеме да тълкува акта на Съда, той трябва да съобрази всички особености при произнасянето на Съда с тълкувателно преюдициално заключение, да отграничи абстрактното тълкуване от конкретните указания, да сравни фактите по спора, който решава, с фактите, в рамките на които се е произнесъл Съдът и да съобрази евентуалните нюанси в тълкуването на Съда. Едва след този анализ, когато се убеди без всякакво съмнение в твърдяното противоречие, той би следвало да допусне касационната жалба до разглеждане по същество. Тези случаи едва ли ще са много, което поставя под съмнение постигането на целта, която промяната в ГПК преследва, а именно разширяването на достъпа до касационно обжалване.

IV. Противоречие на въззивното решение с акт на Съда, постановен в преките производства

Въззивното решение може да бъде постановено в противоречие и с акт на Съда на ЕС, постановен в някое от преките производства от неговата компетентност.

Първата вероятна хипотеза засяга противоречието с решение на Съда, с което се установява нарушение на правото на ЕС от страна на държава членка по чл. 258 ДФЕС. Ако Съдът е установил нарушение, изразяващо се в поддържането в сила на национална разпоредба, която не е съвместима с правото на ЕС и след постановяването на решението на Съда въззивният съд е приложил тази разпоредба по разглеждания от него спор, касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание на чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК. Частен случай на тази хипотеза би било прилагането на национална правна норма в спора пред въззивния съд, която противоречи на разпоредба на директива и Съдът е установил неправилното транспониране със свое решение.

Националните съдилища са обвързани от установеното от Съда нарушение на правото на Съюза от държава членка. Когато въззивният съд разглежда правилността на първоинстанционно решение във връзка с ангажирането на извъндоговорната отговорност на държавата, при преценката на правонарушението той не може да се отклони от констатацията на Съда за извършено нарушение. В неговите правомощия обаче е преценката дали са налице квалифициращите белези на нарушението, тоест дали то е достатъчно съществено, като елемент от извъндоговорната отговорност на държавата.

Понякога националните законодателства предвиждат сходна по съдържанието си правна уредба, несъвместима с правото на ЕС. Ако Съдът с решение по чл. 258 ДФЕС е установил нарушение на друга държава членка във връзка с тази уредба, обвързан ли е въззивният съд с това произнасяне, ако спрямо България такова установително решение не е постановено? Действието inter partes на решението по чл. 258 ДФЕС изключва подобен обвързващ характер. Нито за въззивния съд, нито за ВКС възниква задължение да приложат по аналогия решението по чл. 258 ДФЕС по отношение на спора, който разглеждат, респективно касаторът не би могъл да обосновава противоречие на въззивното решение с такова решение на Съда[47].

Вторият случай засяга противоречие с решение на Съда или на Общия съд, с което се установява невалидност на акт или разпоредба на производното право на Съюза. Отмяната от Съда на ЕС на невалидната разпоредба не води до автоматичното загубване на действието на националните правни норми, приети по прилагането на прогласената за невалидна разпоредба. По принцип съгласно чл. 288 ДФЕС директивите изискват приемането на национални мерки за тяхното изпълнение, но не може изцяло да се изключи възможността регламент да бъде изпълняван на национално ниво чрез приемане на съответно законови или подзаконови актове. От момента на влизането в сила на решението на Съда или на Общия съд за отмяната на разпоредбата на производното право, за държавите членки възниква задължение по силата на принципа на лоялното сътрудничество, установен в чл. 4, пар. 3 ДЕС, да предприемат необходимите мерки по отмяната на приетите въз основа на невалидната разпоредба или акт.

Ако въззивният съд постанови решение, в което приложи национална законова или подзаконова норма, приета в изпълнението на невалидна разпоредба от производното право на Съюза, с оглед на принципа за правната сигурност смятам, че ще е налице противоречие на въззивното решение с акта на Съда на ЕС, с който е отменена невалидната разпоредба. В този случай касаторът би могъл да се позове на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ВКС. Същото се отнася и когато невалидността на акта на производното право е установена от Съда с решение по преюдициално запитване за валидност по чл. 267 ДФЕС.

V. Заключение

Изложението по-горе ясно показва, че новото основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК ще има много ограничено приложно поле. Практиката ще покаже, но би могло да се предположи, че няма да бъдат много допуснатите до разглеждане по същество касационни жалби на това основание. На практика то е приложимо основно, когато въззивният съд се е произнесъл в противоречие с акт на Съда, постановен по преюдициално запитване на самия въззивен съд или на първоинстанционния съд по същия спор (което е много малко вероятно), или в редките хипотези на противоречие с акт на Съда постановен в преките производства или по преюдициално запитване за валидност. При противоречието на въззивното решение с принцип на правото на ЕС, установен в акт на Съда, практиката би следвало да наложи позоваване на общото основание за допускане по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Най-често на новото основание за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ ГПК ще се позовават касатори, които считат, че въззивният акт противоречи на тълкувателно преюдициално заключение, постановено по друго дело. В този случай обаче при формулирането на основанието за допускане законодателят е създал значителни трудности пред страните и пред ВКС. Ако ВКС възприеме консервативната (иначе правилна) позиция, че с оглед на разпределението на правомощията между него и Съда той не може да тълкува актовете на Съда, допуснатите на това основание касационни жалби ще бъдат изключително малко. Затова и смятам, че новото основание за допускане само привидно засилва възможностите за осигуряване на ефективното прилагане на правото на Съюза. В тази връзка изглежда, че не случайно подобно основание липсва в правните системи на останалите държави членки.

По-подходящо би било основанието за допускане до касационно обжалване да бъде формулирано не като „противоречие с актове на Съда на Европейския съюз“, а като „противоречие с правото на Съюза“. Все пак в преюдициалното производство Съдът тълкува правни норми, а тълкуването е неразделна част от тълкуваната норма. Така биха се избегнали повечето проблеми, които бяха посочени в тази статия. Вярно е, че предлаганата формулировка на практика дублира касационното основание по чл. 281, т. 3   ГПК   (нарушение   на   материалния   закон,   в   по-ограничената   хипотеза,   когато нарушението засяга само норми от правото на ЕС). Има обаче „политически“ смисъл в такова дублиране, защото винаги ще бъде допустимо обжалването на въззивното решение, когато противоречи на правото на ЕС. По този начин ще се осигури предимството на правото на Съюза и ефективното му прилагане в България.

* Авторът е преподавател по право на Европейския съюз в СУ „Св. Климент Охридски“ и във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, адвокат в Софийска адвокатска колегия. Статията е публикувана в сп. Европейски правен преглед, т. XXI, с. 23-47 и препечатана в сайта „Съдебно право“, с чието разрешение я препечатваме. Заглавието е на Lex.bg.
[1] Решение от 27 февруари 2018 г., Associação Sindical dos Juízes Portugueses, C-64/16, EU:C:2018:117, т. 29.
[2] Associação Sindical dos Juízes Portugueses, C-64/16, EU:C:2018:117, т. 32.
[3] Решение от 27 юни 2013 г., Агроконсултинг-04, C-93/12, EU:C:2013:432, т. 35.
[4] Агроконсултинг-04, C-93/12, EU:C:2013:432, т. 36 и 37.
[5] Агроконсултинг-04, C-93/12, EU:C:2013:432, т. 39.
[6] Заключение на генералния адвокат Jääskinen по дело Târșia, C-69/14, представено на 23 април 2015 г., EU:C:2015:269, т. 53.
[7] Вж. Пунев, Б. Промените в касационното обжалване със Закона за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.), Дайджест „Собственост и право“, 2017, кн. 11, с. 5, достъпна на http://www.trudipravo.bg/mesechni-spisania/mesechno-spisanie-sobstvenost-i- pravo/menucontsp1/3039-promenite-v-kasatzionnoto-obzhalvane-sas-zakona-za-izmenenie-i-dopalnenie-na- grazhdanskiya-protzesualen-kodeks-dv-br-86-ot-27-10-2017-g.
[8] OB L 200, 26.07.2016 г., с. 137
[9] При упражняване на компетентността си по чл. 218, пар. 11 ДФЕС за преценка на съвместимостта на проекти на международни споразумения, сключвани от ЕС, с Договорите, Съдът се произнася с акт, който се нарича „становище“. Трудно е да си представим хипотеза, при която въззивно решение на граждански съд може да противоречи с такъв акт. Ако становището на Съда е отрицателно, съответното международно споразумение не може да бъде сключено. Ако становището на Съда е положително, се пристъпва към сключването на споразумението от Съвета. По силата на чл. 216, пар. 2 ДФЕС влязлото вила споразумение е обвързващо за държавите членки, включително и за техните съдилища.
[10] Вж. например решение от 31 януари 2013 г., Белов, C-394/11, EU:C:2013:48.
[11] Вж. чл. 162, пар. 3 и 4 от Процедурния правилник на Съда и чл. 158, пар. 3 от Процедурния правилник на Общия съд.
[12] Определение от 10 октомври 1989 г., Комисия/Обединено кралство, C-246/89 R, EU:C:1989:368.
[13] Определение от 4 февруари 2000 г., Emesa Sugar, C-17/98, EU:C:2000:69, т. 14 и 15.
[14] Вж. повече по този въпрос в предходна моя работа, Костов, С. Актовете на Съда на Европейския съюз. Правни последици. С: Сиби, 2011, 162-165.
[15] Вж. и чл. 158 от Процедурния правилник на Съда и чл. 168 от Процедурния правилник на Общия съд.
[16] Възможността за отправяне на преюдициално запитване за тълкуване на актовете на Съда на ЕС, независимо от производството, в което са постановени, се приема в доктрината, вж. Lenaerts, K., I.  Maselis, K. Gutman. EU Procedural Law. Oxford: Oxford University Press, 2014, 223-224.
[17] Вж. например решение от 17 октомври 1990 г., CNL-SUCAL/HAG, C-10/89, EU:C:1990:359, решение от 24 ноември 1993 г., Keck и Mithouard, C-267/91 и C-268/91, EU:C:1993:905, решение от 25 юли 2008 г., Metock и др., C-127/08, EU:C:2008:449, в които Съдът използва изразите „Съдът счита за необходимо да преразгледа тълкуването…“ (CNL-SUCAL/HAG, т. 10), „за разлика от това следва да се приеме, че обратно на постановеното досега“, (Keck и Mithouard, т. 16) и „този извод трябва обаче да се преосмисли“ (Metock и др., т. 58).
[18] Решение от 3 февруари 1977 г., Benedetti, 52/76, EU:C:1977:16, т. 26. В този смисъл е и определение от 5 март 1986 г., Wünsche, 69/85, EU:C:1986:104, т. 13, решение от 14 декември 2000 г., Fazenda Pública, С- 446/98, EU:C:2000:691, т. 49, решение от 5 октомври 2010 г., Елчинов, C-173/09, EU:C:2010:581, т. 29 и решение от 16 юни 2015 г., Gauweiler и др., C-62/14, EU:C:2015:400, т. 16.
[19] Wünsche, 69/85, EU:C:1986:104, т. 15.
[20] Решение от 16 декември 1981 г., Foglia, 244/80, EU:C:1981:302, т. 32-34.
[21] Определение от 28 октомври 2010 г., Канон, C-449/09, EU:C:2010:651.
[22] Първа Директива на Съвета от 21 декември 1988 година за сближаване на законодателствата на държавите-членки относно марките, OB L 40, 11.2.1989 г., стр. 1-7, специално българско издание: глава 17 том 001 стр. 92 – 98.
[23] Вж. решение от 3.02.2011 г. по т. д. № 1492/08, СГС, ТО, VI-3 състав, докл. Л. Илиева, отменено с Решение № 1436/03.08.2011 г. по т. д. № 1178/2011, САС, ТО, 5 с-в, докл. Л. Ц., отменено с Решение № 72/25.06.2013 г. по т.д. № 1197/2011 г., ВКС, ТК, I, докл. Е. Чаначева.
[24] Решение от 23 ноември 2017 г., ЧЕЗ Електро България, C-427/16 и C-428/16, EU:C:2017:890.
[25] Решение от 8 април 1976 г., Defrenne, 43/75, EU:C:1976:56, т. 28 и 29.
[26] Вж. Мингова, А. Новите основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, сп. Норма, бр. 1/2018, Пунев, Б. Противоконституционна ли е разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК в частта й, която предвижда допускане на касационно обжалване при очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, публикувана в gramada.org на 20.06.2018 г.
[27] Решение от 30 септември 2003 г., Köbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т. 39 и 40.
[28] Използвам „несъмнен”, за да не влизам в дебата за съдържанието на прилагателното „очевидна” съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК. „Явно” е, че и в двата случая смисълът е един и същ – отвъд всякакво разумно съмнение.
[29] Решение от 16 юли 1992 г., Meilicke, C-83/91, EU:C:1992:332, т. 26.
[30] Meilicke, C-83/91, EU:C:1992:332, т. 33, определение от 22 юни 2017 г., Fondul Proprietatea, C-556/15 и
C-22/16, EU:C:2017:494, т. 12.
[31] Решение от 26 януари 1993 г., Telemarsicabruzzo и др., C-320/90, C-321/90 и C-322/90, EU:C:1993:26, т. 9, определение от 17 септември 2009 г., Канон, C-181/09, EU:C:2009:565, т. 8.
[32] Вж. по-подробно Lenaerts, K. Form and substance of the Preliminary Rulings Procedure. In: Curtin. D., T.
Heukels. Institutional Dynamics of European Integration. Essays in Honour of Henry G. Schermers. Vol. II. Dordrecht/Boston/London: Martinus Nijhoff Publishers, 1994, 359-364, Broberg, M., N. Fenger, Preliminary References to the European Court of Justice. Oxford University Press, 2010, p. 356, 419-421.
[33] Вж. Lenaerts, K. Op. cit., p. 364
[34] Defrenne, 43/75, EU:C:1976:56, т. 37.
[35] Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност, OB L 347, 11.12.2006 г., стр. 1-118, специално българско издание: глава 9, том 3,
стр. 7 – 125
[36] Решение от 19 декември 2012 г., Орфей България, C-549/11, EU:C:2012:832, т. 53 и 54.
[37] Вж. решение от 17 ноември 2011 г., Аладжов, C-434/10, т. 49. В решение от 4 октомври 2012 г., Бянков, C-249/11, EU:C:2012:608 няма подобни указания, като от представената от запитващата юрисдикция фактическа и правна обстановка директно следва несъвместимостта на чл. 99 АПК с правото на Съюза в конкретната хипотеза.
[38] Заключение на генералния адвокат Szpunar по дело С-379/17, Società Immobiliare Al Bosco, представено
на 20 юни 2018 г., EU:C:2018:472, т. 69.
[39] Първа Директива на Съвета от 21 декември 1988 година за сближаване на законодателствата на държавите-членки относно марките, OB L 40, 11.2.1989 г., стр. 1-7, специално българско издание: глава 17, том 1, стр. 92 – 98.
[40] Канон, C-449/09, EU:C:2010:651.
[41] Канон, C-449/09, EU:C:2010:651, т. 24.
[42] Директива 2001/23/ЕО на Съвета от 12 март 2001 година относно сближаването на законодателствата на държавите-членки във връзка с гарантирането на правата на работниците и служителите при прехвърляне на предприятия, стопански дейности или части от предприятия или стопански дейности
OB L 82, 22.3.2001 г., стр. 16-20, специално българско издание: глава 5, том 6, стр. 20 – 25.
[43] Решение от 9 септември 2015 г., Ferreira da Silva e Brito и др., C-160/14, EU:C:2015:565.
[44] Ferreira da Silva e Brito и др., C-160/14, EU:C:2015:565, т. 28.
[45] Решение от 18 октомври 2012 г., ТЕЦ Хасково, С-234/11, EU:C:2012:644.
[46] Решение от 28 юли 2016 г., Tomášová, C-168/15, EU:C:2016:602.
[47] Като имаме предвид, че до края на 2017 г. срещу България са образувани единадесет съдебни производства на основание на чл. 258-260 ДФЕС и много малка част от съдебните решения, с които се установява нарушение, имат за предмет несъвместимо национално законодателство с правото на ЕС, едва ли можем да очакваме масово прибягване до новото основание за допускане до касация в тази хипотеза.

6
Коментирайте

avatar
Картинки
 
 
 
Аудио и видео
 
 
 
Документи и архиви
 
 
 
нови хронологично най-добре оценени
Aviv Bes
Aviv Bes
08 януари 2019 17:10
Гост

Greate News..luminati is the biggest proxy community on the planet that is present proxy service,shared proxy,residential proxy extra then 223
Сountries,26,846 Cities.One easy interface to entry Luminati’s Residential IP community, Datacenter Shared Proxies, Non-public Proxies, and Cell proxy community.Retailers worth their merchandise algorithmically relative to competitor’s pricing.
They use the Luminati proxy to scrape this information with out being blocked or deceived.

Виолетка Стоянова
Виолетка Стоянова
27 декември 2018 22:32
Регистриран

Да се тълкува ограничително едно ново основание за касация,което има за цел да ограничи множеството откази на ВКС да допуска неправилни решения до третата инстанция,без да се има пред вид какви са общите ценности на правото на ЕС, си е почти словоблудство, но все тая.Авторът е блестящ познавач на актовете и практиката на СЕС,затова му прощавам.Но негативизмът му е следствие от поражения пред националните съдилища,които отказват да пеилагат правото на ЕС, и всъщност бламират членството на РБ в ЕС.Това,обаче,ще се промени скоро.Защото ЕК ще налага все повече глоби на РБ. Мислете му когато съдии ще започнат да отговарят по регресни… Покажи целия коментар »

Едикойси Анонимен
Едикойси Анонимен
27 декември 2018 16:36
Гост

Създадената порочна съдебна практика по отношение на касационното производство никога няма да бъде преодоляна. Доказателство в това отношение е и горната статия. И тя страда от същия порок – неправилно тълкуване смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тази разпоредба не се отнася за случаите за „допускане“ на касационно обжалване, а за случаите в които неправилните решения се касират. Основанията за касационно обжалване са посочени в чл. 281 ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване са са посочени в чл. 280, ал. 2 ГПК ! Предмет на Селективното производство по чл. 288 ГПК могат да бъдат само въпросите дали Касационната… Покажи целия коментар »

Анонимем
Анонимем
27 декември 2018 13:34
Гост

С тези изменения ГПК стана кръпка до кръпка и никакъв ефект от тях.

Анонимен
Анонимен
27 декември 2018 12:33
Гост

Не бива да има национални разпоредби, които противоречат на правото на ЕС.

Анонимен
Анонимен
27 декември 2018 12:09
Гост

Всъщност изменението на чл. 280 ГПК относно основанията за допускане до касационно обжалване нарушава и принципа за лоялно сътрудничество.