,,Наказателните закони постоянно ни доближават до свят,

в който писаното право прави всекиго престъпник.”

D.K.Brown, САЩ

,,Време е, все пак, да се научим да мерим добре думите си, за да

разсъждаваме правилно за света, вместо да издигаме

 дреболиите в ранг на безчестия.”                         

P. Bruckner, Франция

Безизходицата

Сред големите слабости на съвременните демокрации, основани на убеждението за върховенство на закона, са трудностите, които среща всеки опит за последователна наказателна политика. Формално солидарна с вдъхновената реторика на хуманизма и свободата в смисъла им на разумно управление чрез отговорност на социалнозначимото човешко поведение, тази политика всъщност не практикува техните ценности. Нейните цели и принципи твърде натрапчиво се чуват, но все по-рядко се виждат.

Принципно правно-политическо положение в демократичната правова държава е, че наказателната репресия е последно средство за въздействие върху отрицателни обществени явления, което се прилага в минимално необходимата мяра само към най-опасните от тях и е предназначено да защитава само най-значимите обществени ценности, засягането на които е оправдано да се посреща с най-слаба обществена търпимост. Репресията e озаптена от общата правозащитна насоченост на правната система, налагаща съобразяване с права, т.е. с територии, забранени за репресивно навлизане. Репресията следователно е в някаква степен изключително и рядко средство – каквото е тежкият антибиотик в хуманната медицина или ядреното оръжие във военното дело – а не обичаен или предимствен отговор на всякакви неприятности. Тя е последно средство, тъй като с нея не може да се постигне много, а страничните ѝ ефекти са сериозни, трайни и дори неочаквани. Сама по себе си тя не (ре)социализира и не (ре)интегрира, тъй като не създава, а руши връзките между осъдените и обществото. Тя е част от имунната държавна реакция към вече възникнали явления и рискове – превантивният ѝ потенциал е слаб, неустойчив, зависим от ефективността на други политики и насочен основно към рецидива[1]. Репресия не се приема за профилактика срещу невъзникнали заболявания на правния ред. Тя е лош регулатор и лош възпитател, тъй като си служи само със забрани. Целите ѝ, следователно, са ограничени и такива трябва да бъдат и очакванията към нея. За да има някаква полезност, тя трябва да бъде умерена, пропорционална и отстъпчива пред други средства за въздействие върху факторите на престъпността.

Това пише в инструкциите за употреба на наказателната отговорност в правовата държава, т.е. Общата част на НК и относимите правозащитни конституционни и наднационални стандарти в наказателната материя. Наказателната отговорност обаче не се употребява според тях.

Изхождайки от мита, че обществата искат все повече репресия, днешните наказателни политики следват еднопосочен път на засилване на държавното насилие, докато настойчиво призовават за неговото обуздаване. Безкритичното вярване на законодателите в кръвожадността на обществените очаквания към наказателните закони кара последните да се разширяват, без да водят рационален диалог с никого. Това постоянно увеличава вероятността обикновеният човек да понесе зрелищно наказание за всякаква безсмислица и разширява обвинителната власт на държавата, но не подобрява защитата срещу престъпността. Процесът политически се оправдава като безалтернативен, но той води към болестни състояния на диктатура, които едва ли са неизбежна последица от призива на демокрациите за уважение към права в условия на върховенство на закона.

Наказателният закон като свръхценност

Всъщност, какво е наказателният закон? От функционална гледна точка социалните норми могат да бъдат разглеждани като обобщени очаквания на обществото към членовете му. Наказателните закони систематизират отрицателни очаквания. Назовавайки онова, което обществото отхвърля, те очертават извън него територията на консенсусни положителни ценности. На последните се гради обществената идентичност. Разширяването на наказателните закони означава опростяване и свиване на идентичността, върху която се крепи обществената солидарност. В общество, в което какво ли не се преследва, престъплението дефинира биография и самоличност, а хората живеят във взаимно подозрение с очакването злината да осмисли отношенията им. Тогава неспазването на наказателните закони започва да се натоварва и със смисъл на свръхзаплаха за колективната идентичност.

 Да защитим всекиго от всичко!

Подозрителният човек изисква да бъде предохранително опазен от злото, което непременно ще го сполети. Само че не става въпрос за защита, а за сигурност. Наказателният закон може да защити, но не може да даде сигурност. Защитата мобилизира колективните ресурси в отстояване на осъзнати и конкретни ценности срещу пряка конкретна угроза, докато несигурността активира страхови инстинкти срещу смътни евентуалности и разлага порива за развитие и социалния кураж в безпътието на нерешителност и неудовлетвореност.

Тази многозначителна подмяна може да се проследи:

1) в световната тенденция на умножаване на т.н. ,,престъпления без пострадал”, често формулирани и като престъпления без резултат, както и на много леко наказуеми състави, с които държавата се брани срещу някакви заплахи, без да е ясно точно какво защитава; и

2) в нарастващата публичност на разследването и преувеличаване на обществено-политическата роля на държавното обвинение. Концентрацията на обществен интерес, оценка и претенции към разследването и обвинението по същество създава политическо очакване за незабавно, бързо, мащабно и успешно наказателно преследване при тенденция по-неутрални, умерени и безпристрастни подходи да не бъдат възприемани като задължение или достойнство на прокурорската институция[2].  Подценявана особеност на обвинителната власт е, че тя трудно спира, след като веднъж се е задвижила, но ангажирането ѝ за справяне с всичко допринася за общественото усещане за несигурност. Колкото е по-активна, толкова е по-слабо доверието в нея и толкова по-настойчиво и негодуващо обществото – по правило слабо информирано и подвластно на внушения – се намесва в нейните професионални решения със самочувствието да може да решава по-добре. Така възникват нарушения на равновесието на властите и разтоварване на политическите власти от отговорности по отношение контрола над престъпността[3].

 Императива на виктимизацията: човекът е крехък, следователно е жертва

Разширяването на обвинителната власт не съдейства за по-всеобхватна или по-ефективна защита на права, а има за последица повишаване на колективното преживяване за застрашеност, водещо до застой в засегнатите сектори.

Образът на постисканото, застрашеното, онеправданото и крайно недоволното физическо лице е централен в съвременните демокрации. Освобождаването на мисълта и словото насърчават и самоцелните брътвежи на окаяността, самосъжалението и свръхсубективните интерпретации на действителността. Зад тях не стои свобода, а малодушно подчинение пред някакво непосилно статукво. Това засилва впечатлението за незрялост на съвременния човек, когото свободата изтощава и депресира, комуто правата все не достигат и който все повече се преживява като юридически безпомощен във вселена на изобилно правозащитно законодателство.

Глобализацията, в която отделният човек става невидим, и дигитализацията, в която той може да имитира самоличност и подменя истината, създават условия за надпревара в индивидуалната значимост. Вниманието изглежда зависи от кресливостта на жертвените вопли. Съвременните демокрации, мъчително фиксирани върху страданието, го оставят да дефинира идентичността им, докато упорстват да го изличат без остатък.

Наистина ли в ерата на правата на човека гражданинът е толкова крехък?

Виктимизацията избуява от ръста на репресията, оправдаван с крайните преувеличения в политическото говорене за повсеместна и растяща престъпност. Такава престъпност няма[4]. Изобилието от екстремни фрази, предсказващи като неизбежни всякакви зловещи катастрофи, прикрива неспособността на правителствата да водят разбираема наказателна политика, но и внася усещане за заплаха и недоверие към защитната функция на държавата. Обществата развиват възбудимост към шока от все по-драматично опасното отклонение и вяло неудовлетворение от здравата, но скучна нормалност на ефективната демократична държава и нейните превантивни политики.

Избледняването на границата между голямо бедствие, безобиден частен конфликт и малко безпокойство изравнява всички интереси в обществото и ги превръща във висши публични интереси, които именно държавата, а не частният субект, има грижата да отстоява. Всички са еднакво основателна причина за решителна намеса в наказателния кодекс. Призивът за държавна защита чрез репресия, произтичащ от убеждение за общественозначима индивидуална безпомощност, придава измамна легитимност на социално интегрираното вярване, че на всяко обществено събитие може оправдано да се гледа като на престъпление, ако се намери кой достатъчно гръмогласно да негодува от него. Този призив разпилява наказателната принуда сред баналните сюжети на всекидневието, в които герои са обикновените хора с техните обикновени грешки и разкаяния, оставяйки тежката модерна престъпност – включително корупция, тероризъм, организирана престъпност, сложни стопански и финансови престъпления, престъпления против равенството и др. – диспропорционално слабо засегната поради недостиг на ресурс. Тази интересна последица обаче вреди действително, а не въображаемо и поражда дефицит на справедливост[5].

Нарушаването на границите между престъпните състави, при което те се поглъщат, дублират или колизират, умножаването на състави с много близки признаци, които в действителността трудно се разграничават, и хаосът в систематиката на наказателните закони ясно показват неспособността на законодателя да идентифицира обекта на закрила.

 Научната диагноза: инфлация на наказателния закон

Науката има свойството да внася надежда, когато обясни нещо. Знанието дава някаква успокоеност, дори пред безнадеждните сценарии за бъдещето. Описаните тук наблюдения науката обобщава в понятието инфлация на наказателния закон[6]. През последния век това вероятно е най-драматичното явление в наказателната сфера и то се изразява в:

1) свръхкриминализация, водеща до прогресивно увеличаване на основанията за наказателна отговорност – постоянно въвеждане на нови видове престъпления, които стават все по-леки, след като всичко наистина сериозно отдавна се наказва[7], вкл. увеличаване на броя на формалните престъпления, разширяване на обхвата на действащи престъпни състави, ограничаване на институти за освобождаване от отговорност[8]. Стихва санитарната декриминализация, а основната тежест на наказателната отговорност се изнася небалансирано към квалифицирани състави, вместо към основните[9];

2) свръхпенализация, изразена в прогресивно увеличаване на броя и тежестта на наказанията, особено по отношение на леката престъпност, разширяване на приложението на лишаването от свобода[10] и на институти за утежняване на отговорността (напр. на опасния рецидив), удължаване на давностни и реабилитационни срокове и ограничаване на привилегировани режими на наказване.

Инфлацията е характерна с висока законотворческа динамика, несистемност и прогресивно влошаване на качеството на нормотворчеството, изразено в нормативно излишество, празноти, колизии, неяснота, жаргонизация и непрецизност на нормативния език, висока казуистичност, груби грешки в конструкцията на престъпния състав и в систематичното му място (т.е. грешка какви ценности се защитават с него), нарушени връзки с ненаказателни закони, нелогична относителна тежест на наказанията независимо от относителната опасност на престъпленията. Така се разстройва законоустановеността на престъплението, наказателната политика загубва ясна и трайна приоритизация срещу определени видове престъпност, а връзката с реалностите на престъпността се ирационализира[11].

Поради трайното навлизане на голям брой леки деяния, за които по-подходящи са санкционни или превантивни режими в ненаказателни правни отрасли, възниква конкуренция между наказателни и превантивно-регулативни политики, свързана с репресивно нахлуване в последните[12]. За разлика от наказателната, административната принуда не само забранява вредни прояви, но и заповядва желано поведение и така управлява обществените нагласи по начин, който осигурява ползи. Наказателната репресия не е просто по-тежък вариант на наказване на невпечатлен от административното наказание нарушител, а друг тип основан на принуда поведенчески инструмент[13].

Наказателноправният отговор обаче по правило е с предимство поради предположението, че ненаказателните решения са били неуспешни и заплахата вече надхвърля капацитета им. Когато предимството на наказателния закон е автоматично и изначално, той изземва власт да регулира и престава само да защитава. Наказателното нормотворчество се доближава по подход, мотиви, нормативна техника и честота до характерните за административно нормотворчество – зачестяващи кратковременни и разнопосочни намеси в едни и същи режими, завишаване на казуистиката, ненужно навлизане в НК на понятия от специалните режими, дублиране на административни нарушения. Така в редица материизащитата на културното наследство, околната среда, народното здраве, режима на оръжията, съобщенията, престъпления против реда на управлението, длъжностни престъпления, защитата на информацията, престъпления против данъчната и осигурителната система, както и отнемането в полза на държавата по НК, ЗПКОНПИ и чл. 83а от ЗАНН[14]обект на защита не са права, а административни режими. Тази техника е допустима само когато административното указание предотвратява прякото възникване на сериозно увреждане и поради това неспазването му обичайно или винаги е опасно. След 2007 г. обаче наказателната репресия у нас се използва и когато очакваната вреда не е сериозна, не възниква винаги от неизпълнение на административното предписание или последното е насочено към обезпечаване на положителен резултат, а не към предотвратяване на вреда.

Така монологът на обвинението извежда държавата от позицията на регулатор, разумно отзивчив към обществените потребности от позитивна нормативна намеса, който гъвкаво и просветено управлява общественото развитие при минимална намеса в свободната инициатива.

Разширеният наказателен закон не институционализира система от съзнателно споделени ценности, призвана чрез разбираемо структурирани императиви да свързва отделните хора в поведението им и в оценката за постъпките им. Оставайки реален в репресията, той става непроницаем по съдържание и имагинерен в целта, а политиката, на която е подчинен – импресионистична и блуждаеща. Той обективира преминаването от система на отговорност, зачитаща хуманизма, към система на наказване, поощряваща насилие.

Юридическият взрив в наказателното правосъдие, извеждането на репресията като приоритетен регулатор, втренчването с нарастваща неудовлетвореност в наказателната статистика като показател за обществен напредък, яростното терзание от недостига на осъдени са нормативен и политически израз на властващите демонологии, израстващи от провала на просветената държавност.

Експанзията на кодексите бележи упадъка на демократичната клауза в обществения договор. Където идентичността се дефинира чрез съдимост, държавата се управлява от агресивно безделничещи правителства и вилнее лунатичната заблуда, че либералната демокрация търпи и дори предполага постоянно съдене на физически и длъжностни лица в името и от позицията на някаква оскърбена праведност. Системи, основани на такъв наказателен упрек, са алтернативи на демокрацията, а пътят към тях води към залеза на автентичното законотворчество.

[1] Поради това съвременната наука свързва наказателните политики с понятията за контрол, а не за предотвратяване на престъпност и те се възприемат като реактивни, а не превантивни. Напр. Podgor, E. ‘Introduction: Overcriminalization: New Approaches To a Growing Problem.’ In: The Journal of Criminal Law and Criminology (1973-), vol. 102, no. 3, 2012, pp. 529–536. Криминалната превенция често се бърка с възпитателния ефект на наказателния закон, съдебната практика и практиките по изпълнение на наказанията, както и с превантивните цели на наказанието по чл. 36 от НК. Елементи от наказателната политика могат да имат и превантивни ефекти, ако водят до намаляване на престъпността, но типичните превантивни политики не са наказателни. Повече в Илкова, Р., И. Ранчев Криминология. Обща част. Учебно помагало. С., Сиела, 2020.
[2] Пушкарова, И. Корупцията по високите етажи на властта: Анализ на наказателни производств апо дела с висок обществен интерес, 2016-2018 г. – В: Антикорупционни институции: тенденции и практики, С., АКФ, 2019, с. 18.
[3] Велчев, Б., Проблеми на наказателната политика в България, С., Сиела, 2012, с. 59: ,,Няма никакво съмнение, че основната отговорност и за декларирането, и за провеждането на наказателната политика носят законодателната и изпълнителната власт“.
[4] През последните 30 години у нас обективно общата престъпност плавно спада при ръст на разкриваемостта след края на 90-те г-ни на ХХ век и въпреки разширяването на НК. Анализ на събраните чрез ЕИСПП данни, идентифициране на ключови криминогенни фактори и тенденции и дефиниране на актуалната картина на криминологичната среда, ДЗЗД „Глобал Иконометрика“, С., 2018 г.
[5] Подобно наблюдение у Велчев, Б., Проблеми на наказателната политика. Цит. съч., 159 и сл.
[6] Понятието е въведено и развито в Пушкарова, И. Наказателният кодекс между 1968 г. и 2018 г.: между законодателя и обществената действителност. // сп. Общество и право, 2019, № 3 и 4.
[7] Делът на нетежката престъпност по НК, определен по относителния брой санкции, съдържащи лишаване от свобода в размер до 5 години (870, 76% от всички санкции) или по-леко по вид наказание (137), съставлява 88% от криминализираните деяния.
[8] Свръхкриминализацията е разпозната в световен план още през 60-те години на ХХ век и оттогава е считана за най-належащия и трайно задълбочаващ се проблем, влошаващ ефективността на наказателните политики. Husak, D., ‘Overcriminalisation: The Limits of the Criminal Law’ 3 (2007), цит. по Smith, St. ‘Overcoming Overcriminalization.’ In: The Journal of Criminal Law and Criminology (1973), vol. 102, no. 3, 2012, pp. 537–591.
[9] Примери за това са чл. 142, чл. 149, чл. 152, чл. 159а, чл. 195 от НК. Това означава, че статистически и криминологично по-често се извършват деяния, предвидени в по-тежко наказуеми разпоредби, а не в основните състави, които следва да отразяват същинския ,,базисен“ модел на съответния вид престъпление. Това обикновено говори за изнасяне на базисния модел към квалифициран състав, като основният замества привилегирован или описва твърде малозначително явление, което изобщо не подлежи на криминализация.
[10] В действащия НК е налице изключителната доминация на лишаването от свобода, което се ползва в близо 90% от санкциите на Особената част, при едва 11% дял на наказанието, което е негова основна алтернативна със съпоставима обща репресивност, но без изолация от обществото – пробацията.
[11] Определени видове престъпност, сред които преобладава обичайната нетежка, са подложени на несъразмерно и необосновано по-репресивно третиране от други видове, които разкриват по-голяма тежест или атакуват уязвими обществени групи, но са по-леко наказвани или криминализацията не ги обхваща изцяло. Такава например е диспропорционалността в отговора срещу битовата престъпност, вкл. кражби и битови убийства, и срещу дискриминационни и корупционни престъпления. Други примери вж. във Велчев, Б., цит съч. с. 159 и сл.
[12] Това положение се критикува и в световната литература. Ashworth, A., L. Zedner, Just Prevention: Preventive Rationales and the Limits of the Criminal Law. // In: Philosophical Foundations of Criminal Law, 279/2011; Ashworth, A., L. Zedner, Prevention and Criminalization: Justifications and Limits.// In: New Criminal Law Review: An International and Interdisciplinary Journal, vol. 15, no. 4, 2012, pp. 542–571.
[13] Пушкарова, И. Използване на наказателна репресия за превантивни и регулативни цели: проблеми при наказателноправната защита на административни режими и дублиране на състави на административни нарушения и престъпления. // Сборник ,,50 години Закон за административните нарушения и наказания – история, традиции, бъдеще“, УИ ,,Св. Климент Охридски“, 2020
[14] Илкова, Р., Тянкова, П. Новите положения в административното наказване (Коментар на измененията и допълненията в ЗАНН от 2020 г.). С., Сиела, 2021.

44
Коментирайте

avatar
Картинки
 
 
 
Аудио и видео
 
 
 
Документи и архиви
 
 
 
нови хронологично най-добре оценени
Voltures
Voltures
05 юли 2022 18:52
Гост

Хубава професорска фамилия има автора ,но наказателната политика и законотворчеството в такива цивилизационно западнали безобществени дупки като България и предвид това ,че в мнозинството си всички сте абсолютни унугундури тук правото би следвало и трябва да лежи единствено ву Шериатското право и законите на Хамураби! Апропо.Тогава държавата ще е в подем ,когато такива като Пушкарова с хубавият Арийски ген от 14г до 26г. започнат да плющят деца на конвейр и до отмаляване с мъжете си, вместо да си губят времето и ….алелите да се занимават с несвойствени глупости. Една държава в която кифлета разнасящи кисело мляко и кошници с ябълки… Покажи целия коментар »

Адвокат със сак
Адвокат със сак
05 юли 2022 5:46
Гост

Да, обаче, докато вденат от Парламента, а те са постоянно в някакви ненужни скандали, то ще мине живота.

Ще погубят съдбите на много хора, наистина е станал прекалено необятен каталога на престъпленията, основните – убийство и кражба не се превантират, обаче има всякакви други разследвания.

Общо взето на полицейските органи им се иска да имат постоянно работа, за разлика от тенденциите в други държави – да намалят престъпността.

Непрестанно се добавят нови абзаци към НК, докато не се раздуе като балон.

Това се води европейска държава.

Voltures
Voltures
05 юли 2022 19:00
Гост

Да припомня на всички ляво либерални кухи лейки без 1 спечелено дело Убийство и кражба се превантират .Нарича се увеличаване стандарта на живот социална политика , грижа за социумът ,ДОБРО ПРАВОРАЗДАВАНЕ И ПРАВООХРАНЕНИЕ и го има ей таме ….на няма и 100км от БГ в ГРЪЦКО.

Анонимен
Анонимен
04 юли 2022 21:30
Гост

И аз да дам плюсче за статията.
Искрено се надявам сред коментиращите личността на автора, вместо съдържанието, колегите да са малцинство.

Схоластик
Схоластик
04 юли 2022 15:23
Гост

Упрекнали веднъж Достоевски, че романите му са прекалено романистични. Та и тук така. Един блестящ пример за правно-философска есеистика, който по жанра си трябва да е абстрактен, бива упрекван в теоретичност. Свещената простота на форумеца

Емил
Емил
04 юли 2022 14:47
Гост

Ето това е истината!

Анонимен
Анонимен
04 юли 2022 14:40
Гост

Прави са повечето, които упрекват в прекалена теоритизация темата. Всъщност преди време Филчев написа едпа книга за наказателното законотворчество-труд, който съвместява и практика по писане на нак.закони и сериозни теоритични постановки. Знам, че някои го имат за „откачалка“, но и сега решенията му като съдия от ВС са изключително актуални . Сбити, ясни, конкретни и прецизни!

Law
Law
04 юли 2022 13:09
Гост

Чудя се – защо ние българите винаги гледаме първо да оплюем, да подиграем, да изкараме наяве всички недостатъци на даден човек, когато се е изявил с нещо, в случая с една много сполучлива статия за наказателната политика и нейните особености. Винаги съм се чудил на тази наша черта, явно е някаква вродена, по природа, и аз вече не знам! Видно беше и при конкурсите за младши магистрати и при колегите, които печелят състезания, все първото нещо, първите коментари или последващите такива, са от типа на – той е еди какъв си (в лошия смисъл на думата), нецензурни думи, злоба, завист….просто… Покажи целия коментар »

Мики
Мики
04 юли 2022 12:50
Гост

Абсолютно права е, че Наказателният закон може да защити, но не може да даде сигурност.

Гугуланов
Гугуланов
04 юли 2022 12:35
Гост
Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше обидни или нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица
Лозан
Лозан
04 юли 2022 12:50
Гост

Е, времето е безпощадно. Предполагам, че Вие не правите изключение.

ПИШМАНИН
ПИШМАНИН
04 юли 2022 13:26
Гост

То и на мен много хора са ми противни, ама не го ръся навсякъде и си трайкам, налЕ?!

Комплексар-познавач
Комплексар-познавач
04 юли 2022 14:41
Гост

Още от студентските години нямате вкус.

Гиги
Гиги
04 юли 2022 12:35
Гост

Трябва повече хора да гледат на наказателният закон като свръхценност.

Рецензент
Рецензент
04 юли 2022 11:41
Гост

Браво! Професор Георги Бойчев би бил горд от този памфлет!

Кадмин Кадминов
Кадмин Кадминов
04 юли 2022 11:58
Гост

Оле, оле, Георги Бойчев, с неговите марксистки ориентирани пътища на размишление в правото. Ярък привърженик на марксистката теория на правото. Да не говорим, че винаги го освиркваха студентите в ЮЗУ

Георги Георгиев
Георги Георгиев
04 юли 2022 10:29
Гост

Много добре написано, подбрана терминология. Обаче доц. Ива Пушкарова е един научен кадър, НЯМА нито един ден като практик, който да има допир с наказателната политика и закон. Това е все едно един професор по кардиология да описва работата на сърцето, да предлага методи за лечение на заболяванията на сърцето, без да е преглеждал сърдечноболни пациенти, без да е извършвал интервенции, операции и т. н. Затова в медицината има задължително изискване – за да се развиваш академично, да преподаваш на студенти, то задължително трябва да си правоспособен и практикуващ лекар.

Явор
Явор
04 юли 2022 12:41
Гост

Недай си Боже да попаднеш на преподавател-теоретик по медицина, ама то няма и да попаднеш де, защото всеки преподавател в Медицината, е и практикуващ лекар…само в Правото я има тази небивалица, а най-ми беше смешно, когато асистентката ми по криминалистика ми говореше за особеностите на огледа на труп, па никога не е правила такъв оглед. Смях в залата!

Практик
Практик
04 юли 2022 14:25
Гост

Пушкарова има повече практически опит от мнозина „от практиката“. Явно не я познавате, но държите да плюете, като типичен български субект

СъдЯ
СъдЯ
04 юли 2022 14:32
Гост

Направо да закриваме науката и да оставим да се изказват само практиците. То защото практиката е пълна с едни такива корифеи на правото, като им четеш актовете все едно не са ходили на училище.

Geleto
Geleto
04 юли 2022 15:05
Гост

Не познавам г-жа Пушкарова и няма да се изказвам за нея по никакъв начин. Що се отнася до въпроса за теорията и практиката, обаче, наистина е абсурдно научните кадри да са просто и само теоретици. Не става въпрос да се закрива теорията и да има само практика.

Иван Паскалев
Иван Паскалев
04 юли 2022 10:13
Гост

Пак дрънканиците на Пушкарова. Събрала оттук оттам две -три изречения и съставила теоретичен текст на тема: “Теория на наказателната политика”. Съжалявам, но това, което е написала, отразява просто един повърхностен буламач, който има за цел да даде не практико-приложен ориентиран модел на наказателната политика и нейното правнорелевантно приложение, а целта тук е -Описване на теоретичните постановки на наказателната политика посредством вътрешни аргументи, които не намират никакво приложение и не представляват абсолютно никакъв съдебен извор, който да предостави ясно и нагледно както съдебната наказателна практика и еволюцията й, така и наказателната политика, представена от законодателя и изпълнителната власт.

Камък
Камък
04 юли 2022 14:35
Гост

Статията е за нормотворчество, какви съдебни извори Ви терзаят. Прочетете преди да хейтите.

Пешо
Пешо
04 юли 2022 10:03
Гост

Супер, само не разбирам защо приемаме порочни практики като съвсем нормално случващи се процеси в обществото

Гръмотевица
Гръмотевица
04 юли 2022 10:00
Гост

„Изхождайки от мита, че обществата искат все повече репресия, днешните наказателни политики следват еднопосочен път на засилване на държавното насилие, докато настойчиво призовават за неговото обуздаване“.
Отдавна не бях чел нещо толкова смислено! И го казвам без ирония!

Адвокат със сак
Адвокат със сак
04 юли 2022 9:48
Гост

Доживях.

Иван Ненов и неговият административен колега, Иван Дерменджиев, не са писали напразно – ето семената, посети от тях.

Браво.

Същото важи и за Гражданското право – от Правилник за управление и реда (ПУРНЕС), прераства в ЗУЕС. Неправилно. Въвежда се законов ранг на подзаконови правила. Тоест – по закон си юс фруенди, юс абутенди, обаче Правилникът е станал закон и – за да си влезеш в кооперацията, трябва да ходиш заднишком, да изпълняваш въведени от другиго ритуали, да плащаш такси, всичко това – връз свещеното ти право на собственост.

ЗУТ е също прекалителен падеж. Правото се микронизира, ако има такава дума.

Проскубания бухал
Проскубания бухал
04 юли 2022 9:27
Гост

„Сама по себе си тя не (ре)социализира и не (ре)интегрира, тъй като не създава, а руши връзките между осъдените и обществото.“ По време на упражнения говореше точно обратното, ама айде. Като го чета това, имам усещането, че авторът изпитва донякъде топли чувства към една част от престъпния контингент. Вярно е, че агресията и бунтарството характерни за голяма част от мъжете са първопричина за престъпността, но защо сякаш Пушкарова показва известна привързаност към тази част от обществото? Не трябва да се забравя че от гледна точка на психологията и т.нар. тъмна триада – нарцисизъм, макиевиализъм и социопатия са качества, които са… Покажи целия коментар »

Адвокат със сак
Адвокат със сак
04 юли 2022 9:56
Гост

Просто се придържа към науката. Обществото е кръволок – това е животно, което иска постоянно кръв – освен олио.

Свръх-желание за наказания, половината политици са все за затвор. Съседа е за разстрел. Днес ми продадоха развалени домати – разстрел.

Това – в очите на някой ограничен.

Проскубания бухал
Проскубания бухал
04 юли 2022 10:54
Гост

Това е ясно, но наказателната политика въобще не трябва да се съобразява с общественото мнение.

Жокера
Жокера
04 юли 2022 13:09
Гост

То не трябва да се съобразява, но българската действителност е, че се съобразява. Обществото иска кръв, винаги е искало. Статистически престъпността намалява, но криминализираните престъпления се увеличават – убийство на гръбначно животно, не че имам нещо против животните, ама то ресурс за хората няма, пък камо ли за тях, управление на нерегистрирано МПС (има състав на административно нарушение по ЗДвП), нарушение на карантина, което се наказва освен с лишаване от свобода, но и с глоба от 10 000 до 50 000 лв. (повече отколкото за подкуп), управление на МПС със СУМПС, отнето по административен ред (обичайно в производство, в което… Покажи целия коментар »

Студент
Студент
04 юли 2022 14:18
Гост

Толкова си разбрал и от упражненията, и от статията

Проскубания бухал
Проскубания бухал
04 юли 2022 14:37
Гост

Брей, личи си, че сте студент, щом така лековато нападате личността на ответната страна. Статията е доста далеч от науката и още повече и практиката, а представлява просто едно виждане с лирически характер.

Анонимен
Анонимен
04 юли 2022 8:38
Гост

Защо не се коментират изказванията на Гешев, които са също много опасни. Помните ли за военното положение. Или пък сега за спецпрокуратурата какви ги говори. Този политик-главен прокурор трябва да си ходи

???????
???????
04 юли 2022 8:50
Гост

Като гледам статията е научна, макар и по есеистична, а не публицистична. В нея не е коментирано нито едно лице, няма основание да бъде коментирано и това.
Изложеното засяга въпроси, които обсъждат пеналистите, както и философите на правото, в цяла Европа. В десетката на тенденциите. Някой са се поддали на свръхкриминализация, други обсъждат как да удържат исканията за такава.

Анонимен
Анонимен
04 юли 2022 8:36
Гост

Кога ще имаме нов НК? В него има редица текстове, които да отпаднат, а други може да се преместят в АНК, за какъвто се говори от дълги години

Hari
Hari
04 юли 2022 12:36
Гост

Ние правителство нямаме като хората. А и нормотворците на ГЕРБ не бяха от най-читавите.

Анонимен
Анонимен
04 юли 2022 8:34
Гост

Преди около 2 години уважаван професор надпис концепция за наказателна политика, която беше много добра и засягаше въпросите, поставени в материала. Но както често се случва, тя остана в нечие чекмедже

Анонимен
Анонимен
04 юли 2022 8:28
Гост

„Изобилието от екстремни фрази, предсказващи като неизбежни всякакви зловещи катастрофи, прикрива неспособността на правителствата да водят разбираема наказателна политика, но и внася усещане за заплаха и недоверие към защитната функция на държавата.“
А когато такова говорене идва от главния прокурор, какво да кажем. Откак е встъпил, не спира да предрича апокалипсис, не такава е неговата роля, мисля

Анонимен
Анонимен
04 юли 2022 8:37
Гост

Кадрите решават всичко, нали така го беше казал мустакатият злодей. Каквито са политиците, такива са и хората по върховете по съдебната власт. Самовъзпроизвеждат се. Само погледни и изборите за ВСС и избора на съдиите. Ще видим и избора на прокурорите, който според мен няма да се отличава.

123
123
04 юли 2022 8:25
Гост

А не е ли парадоксално, че воплите и от съдебната власт са за постоянно дописване на НК.

да влезе убитият
да влезе убитият
04 юли 2022 8:30
Гост

Не си прав. Съдебната власт иска прекрояване на НПК. А за НК е точно обратното – трябва да се премахнат състави или да се редактират, като се оправи санкционната част. Ето тук преди дни излезе статия за лихварството. Ако тази разпоредба беше написана както трябва, тъй че да личи волята на законодателя, щяха ли две години по нея да се карат върховни съдии и да не могат да излязат с ТР? Та сега и едните да вадят от 10 кладенеца вода, за да питат СЕС. Та, работата е ясна, да влезе убитият

Вуйчо Ваньо
Вуйчо Ваньо
04 юли 2022 8:24
Гост

И оттук можем да изведем, че една неработеща прокуратура се явява ключов инструмент за връщане към хуманното в наказателната политика на държавата.

аматьори, сър
аматьори, сър
04 юли 2022 8:27
Гост

При положение, че от сутрин до вечер слушаме колко много власт има прокуратурата, никой не се сеща първо да й вземе несвойствните правомощия, а напротив – всяко министерство и агенцийка се надпреварват колко повече папки да изпратят точно на тази прокуратура. Шизофренията е пълна. А аматьорщината е пълна.

поздравления
поздравления
04 юли 2022 8:23
Гост

Много точна диагноза. Инфлацията е повсеместна, а тази на наказателния закон е от повече от 20 години. Няма стройна система от норми, има абсурди и противоречия.