Предмет на следващото изложение са противоречиво разрешаваните в практиката въпроси относно постановяването на отделен диспозитив и пораждането на сила на пресъдено нещо по въведените в делбеното производство преюдициални правни спорове. Разисквани са процесуални аспекти на проблематиката, когато преюдициалните спорове са въведени в делото не с иск, с възражение. Особено внимание е обърнато на различните становища по спорни въпроси в съдебната практика както на ВКС, така и на съдилищата от по-долустоящите инстанции.

1. В производството по допускане на съдебна делба се поставят за разглеждане и разрешаване редица преюдициални въпроси, посочени неизчерпателно в чл. 343 ГПК. В чл. 341 и сл. ГПК не е предвидено специално правило, указващо какво съдържа диспозитивът на съдебното решение в производството по допускане на съдебната делба по отношение на преюдициалните спорове.[1] Не е налице специално правило и по отношение на обективните предели на силата на пресъдено нещо (СПН). Следователно приложими са общите правила, регламентирани в чл. 236, ал. 2 ГПК – че по възраженията съдът се произнася в мотивите към съдебното решение, и в чл. 298, ал. 1 и ал. 4 ГПК – че решението влиза в сила само по отношение на възраженията по искания за задържане и прихващане.[2]

Анализът на уредбата сочи, че е без значение дали съдът отхвърля иска за делба, или допуска делбата, тъй като преди това е необходимо да има разрешение на преюдициалните спорове, поставени за разглеждане от съделителите.

1.1. Обуславящите имуществената общност спорни правоотношения могат да бъдат въведени в делбата с иск (насрещен или инцидентен установителен) или с възражение. Единственото изискване е, когато даден преюдициален спор е въведен с иск, да бъдат спазени правилата за родовата подсъдност. При възраженията подобно изискване няма. Поради това има спорове, които могат да бъдат въведени в делбата единствено чрез възражение, тъй като не биха били родово подсъдни на делбения съд, ако биха били предявени с иск – например споровете за произход. Те не биха били обхванати от действието на СПН на решението по допускане на делбата. Това е така, защото делбеният съд, който не притежава родова компетентност, не може да се произнесе по тези въпроси, когато са предявени с иск, следователно – не може да ги разреши със СПН, а може да ги разгледа само, когато са предявени с възражение, по което не се формира СПН (вж. чл. 298, ал. 1 и ал. 4 ГПК).

1.2. Анализът на посочените по-горе разпоредби води до извода, че за да намери отражение в диспозитива на съдебното решение, съответното материално право следва да бъде предявено с иск. По произнасянето в диспозитива на съдебното решение (чл. 236, ал. 1 ГПК) се формира СПН – чл. 298, ал. 1 ГПК. По мотивите, където съдът се произнася по възраженията (чл. 236, ал. 2 ГПК), в общия случай не се формира СПН, освен по възраженията по чл. 298, ал. 4 ГПК, което е изрично въведено от закона изключение. Поради това се налага изводът, че съответният преюдициален правен спор в производството по допускане на съдебната делба ще намери отражение в диспозитива на съдебното решение единствено в случаите, когато е бил предявен с инцидентен установителен иск или с насрещен иск, но не и с възражение. Следователно дали в диспозитива на съдебното решение по допускането на делбата ще намери отражение разрешението на даден преюдициален спор, ще следва от начина на въвеждането на този правен спор в производството по допускане на съдебната делба, като ще са приложими общите правила на чл. 236, ал. 1 и ал. 2 ГПК.[3] С оглед на това, когато ответниците по иска за делба поддържат, например, че определен договор е нищожен, но не е предявен инцидентен установителен иск в преклузивните срокове (вж. чл. 343 ГПК, във вр. с чл. 212 ГПК) за прогласяване с решение, ползващо се със СПН, на нищожността на тази сделка, то съдът следва да се произнесе по това правоизключващо възражение само в мотивите на съдебното решение (инцидентно, ad hoc), а не в неговия диспозитив, който формира СПН.

2. Съдебната практика константно приема наличието на отклонение от така изведените положения по отношение на два преюдициални спора, въведени с възражение в производството по допускане на съдебна делба – този по чл. 30, ал. 1 ЗН и този по чл. 76, ал. 1 ЗН,[4] поради което същите следва да бъдат изследвани по-детайлно.

2.1. С оглед същността на правото на възстановяване на запазена част като потестативно имуществено право, което се упражнява чрез предявяване на конститутивен иск или възражение по чл. 30 ЗН, се приема константно, че волята на съда безвъзмездното разпореждане на наследодателя с негово имущество да бъде намалено като накърняващо запазената част на наследник, следва да бъде изрично обективирана в диспозитива на съдебното решение. Основното съображение е, че правната промяна – отпадане правата на облагодетелствания от разпореждането и съответно придобиване на вещни права от безвъзмездно разпореденото имущество от наследника със запазена част в случаите, когато не намира приложение някоя от хипотезите на чл. 36 ЗН, настъпват за в бъдеще и то с влизане в сила на решението. С оглед на това се извежда, че ако съдът не е отразил волята си за намаляване на дарственото разпореждане и възстановяване на запазената част в диспозитива на решението, не настъпва конститутивният ефект на решението, съответно между облагодетелствания от дарственото разпореждане и наследника, поискал възстановяване на запазената си част, не възниква съсобственост, която да бъде прекратена чрез съдебната делба.[5] Изложеното води до извода, че съдебната практика разширява предмета на посочените разпоредби на процесуалния закон – тази на чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК[6] и тази на чл. 298, ал. 4 ГПК. По този начин относно посочените материалноправни възражения на ответника се въвежда специално изискване да е налице произнасяне в диспозитива на съдебното решение и оттук се стига до разбирането, че по тях се формира СПН. Следва да се обърне внимание, че в чл. 298, ал. 4 ГПК са включени единствено възражението за задържане и компенсаторното възражение по чл. 103 ЗЗД, хипотеза непосочена в ГПК.

Приетото от ВКС е най-малкото спорно. Изтъкнатите в негова подкрепа съображения биха означавали, или че всички възражения, които имат за предмет потестативни права, следва да намират отражение в диспозитива на съдебното решение, което не се поддържа, или че относно възражението по чл. 30, ал. 1 ЗН е налице изключение (с оглед на това, че уважаването му води до промяна в размера на квотите на съделителите).

Както беше посочено, изрично въведено отклонение в закона липсва. Следва да се подчертае, че в това отношение се наблюдава непоследователност и в съдебната практика. Така например в решение № 17/29.01.2020 г. на ВКС по гр.д. № 1748/2019 г., I г.о. е направено разграничение с оглед на това дали възражението е уважено, или е отхвърлено. Прието е, че съдът по принцип следва да постанови изричен диспозитив по направено по реда на чл. 30 ЗН възражение, но липсата на такъв при наличието на мотиви за неоснователност на възражението, не прави решението недопустимо, доколкото произнасяне по въпроса за притежаваните от съделителите права в съсобствеността се съдържа и в диспозитива на решението по допускане на делбата в частта му, с която са определени делбените им права. Прието е, обаче, че ако въззивният съд приеме искането по чл. 30 ЗН за основателно, ще следва да отмени първоинстанционното решение и да постанови диспозитив, с който да възстанови запазената част от наследството, както и диспозитив по допускането на делбата. Посоченото разграничение още веднъж потвърждава неубедителността на поддържаната теза, защото тя поставя изискването за постановяване на изричен диспозитив по възражението в зависимост от това дали възражението се уважава, или отхвърля – критерий, който няма опора в закона. Съществено е, обаче, да се посочи, че в това решение сам ВКС подчертава, че произнасянето по правата на съделителите винаги ще се съдържа в диспозитива на съдебното решение по чл. 344, ал. 1 ГПК, който несъмнено поражда СПН.

Друга хипотеза, при която практиката приема, че не се дължи диспозитив по разглежданото възражение, е тази, при която искът за делба е отхвърлен.[7]

Изводът е, че действително уважаването на възражението се отразява пряко на квотите на съделителите, които са реквизит на диспозитива на решението по допускане на делбата. Дори и без изрично отразяване в диспозитива на съдебното решение, обаче, правната промяна на съсобствеността между страните като последица от уваженото възражение, ще настъпи. Произнасянето на съда по размера на квотите на съсобствениците винаги е обусловено от предхождащото разрешение на преюдициалния правен спор по чл. 30, ал. 1 ЗН. Съдът не може да определи правилно квотите на съсобствениците без да вземе отношение в мотивите на съдебното решение по основателността на възражението по чл. 30, ал. 1 ЗН. С други думи отразяването на размера на квотите на съсобствениците в диспозитива на съдебното решение е пряко следствие от решаването на въпроса за основателността на възражението по чл. 30, ал. 1 ЗН. В тази връзка не бива да се забравя, че в своята първа фаза делбеният иск представлява иск за защита на правото на собственост и нейното установяване, вкл. отразяването на размера на участието на съделителите в съсобствеността е достатъчно, за да се приеме, че е настъпил потестативния ефект на възражението по чл. 30, ал. 1 ЗН. Крайният правен извод на съда относно размера на квотите на съделителите ще бъде отразен в съдебното решение и ще породи СПН, като за този ефект не е необходимо произнасяне с изричен диспозитив и по възражението за възстановяване на запазената част, тъй като правната промяна от уваженото възражение ясно личи от размера на приетите от съда квоти в съсобствеността.

2.2. По въпроса следва ли разрешението на спора по чл. 76 ЗН да бъде отразено в диспозитива на съдебното решение, когато е заявено с възражение е налице противоречива практика на ВКС. Така например в решение № 21/15.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 741/2012 г., II г.о., становището е против отразяване в диспозитива. В  решение № 35/24.02.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5675/2014 г., I г.о., решение № 160/30.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 333/2010 г., I г.о., определение № 10/10.01.2019 г. на ВКС по ч.гр.д. № 4548/2018 г., I г.о., решение № 334/16.12.2016 г. на Добрички окръжен съд по в.гр.д. № 447/2016 г. (недопуснато до касационно обжалване с определение № 434/30.10.2017 г. на ВКС по гр.д. № 1299/2017 г., II г.о) – за отразяване в диспозитива/.[8]

Споделям първото посочено решение на ВКС за непосочване изрично в диспозитива на съдебното решение на приетото от съда по възражението по чл. 76 ЗН, независимо дали е основателно, или не, по сходни на изложените съображения в предходния абзац. В тази връзка следва да се посочи и определение № 234/18.05.2020 г. на ВКС по гр.д. № 4190/2019 г., II г.о., в което освен позоваване на решение № 21/15.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 741/2012 г., II г.о., отново е изяснено, че в диспозитива на съдебното решение съдът се произнася само по насрещни права на ответника предявени с възражение, когато се отнасят за искания и възражения за право на задържане (чл. 72, ал. 3 ЗС и чл. 91 ЗЗД) и за вземане, по отношение на което е въведено възражение за прихващане. Освен за посочените насрещни права, за други права предявени чрез възражение, съдът не се произнася с отделен диспозитив.

3. Тезата, че по горните възражения съдът следва да се произнесе с отделен диспозитив в решението по допускане на делбата, не е единствената опора на поддържаното в практиката разбиране относно формирането на СПН по тях.

3.1. В определение № 565/12.12.2019 г. на ВКС по гр.д. № 2447/2019 г., I г.о. и цитираната в него съдебна практика е заета категорична позиция, че съдът дължи произнасяне по възражението по чл. 30, ал. 1 ЗН с диспозитива на съдебното решение, но дори и в случаите на непроизнасяне с диспозитив се приема, че по това възражение се формира СПН. Изтъкнатата причина е, че то има пряко отношение към размера на дяловете в съсобствеността, а това е един от трите въпроса на решението по чл. 344, ал. 1 ГПК.[9] В решение № 76/08.06.2015 г. на ВКС по гр.д. № 6647/2014 г., II г.о. също се сочи, че влязлото в сила решение, с което е уважена претенция за възстановяване на запазена част от наследство, макар и предявена чрез възражение, е задължително за страните по делото и извършеното намаляване на универсално завещание следва да бъде взето предвид при последваща делба на други имущества на наследодателя, т.е. влязлото в сила решение по предходната делба следва да бъде зачетено и по отношение на постановеното възстановяване на запазена част. Правото да се иска възстановяване на запазена част може да бъде упражнено в делбеното производство и с възражение и съдът е длъжен да се произнесе по него с решението по съществото на спора, с което ще се формира СПН по тази претенция.[10]

Цитираните съдебни актове на ВКС ясно показват, че съдебната практика разширява предметните предели на СПН по отношение на възражението по чл. 30, ал. 1 ЗН, приемайки, че разрешението на този спор, без значение дали е предявен с иск, или с възражение, следва да намери отражение в диспозитива на съдебното решение, а дори и да не е намерило – по него се формира СПН. Тези аргументи се приемат за важими и за възражението по чл. 76, ал. 1 ЗН.

3.2. На така приетото от ВКС за формиране на СПН по претенция по чл. 30, ал. 1 ЗН, предявена с възражение, могат да се отправят редица критични съображения.

Първо, разпоредбата на чл. 298, ал. 4 ГПК не предвижда наличие на СПН по това възражение, което означава дописване на закона.

Второ, заличава се разликата между процесуалното средство за защита на заявено право по чл. 30, ал. 1 ЗН с иск или с възражение.

Трето, наличието на изискване за постановяване на диспозитив по това възражение (с цел да бъде източник на СПН) противоречи на общото положение, че произнасянето на съда по въведени от страните възражения следва да намери отражение единствено в мотивите на съдебното решение – чл.236, ал. 2 ГПК, както беше посочено по-горе.

Четвърто, неправилен е аргументът, черпен от ВКС, за СПН по възражението по чл. 30, ал. 1 ЗН, основан на това, че разрешението по него има пряко отношение към размера на дяловете, който е един от трите въпроса, влизащи в предмета на решението по чл. 344, ал. 1 ГПК. Други права, заявени с възражение, също имат пряко отношение към размера на квотите на страните в делбата, но ВКС не допуска постановяването на изричен диспозитив по тях и оттам – произнасянето не формира СПН по тези възражения. Това означава, че самата позиция на ВКС е противоречива по различните възражения. Като пример може да се посочи решение № 4/13.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1885/2019 г., II г.о. за недопустимост на постановяване на отделен диспозитив относно възражението по чл. 21, ал. 2 СК (отм.), което също има пряко отношение към квотите на страните. Отделно от това може да се добави, че уважено възражение за нищожност на завещание също би могло да се отрази на размера на квотите на страните, но не се сочи необходимост от постановяване на диспозитив спрямо него и източник на СПН.

Пето, позицията на ВКС е и вътрешно противоречива, тъй като се приема, че дори да не е налице произнасяне с диспозитив по възражението по чл. 30, ал. 1 ЗН, по него се формира СПН. Всъщност СПН се формира не по възражението, а по размера на квотите на страните и нищо не налага да се постановява отделен диспозитив по възражението по чл. 30, ал. 1 ЗН, който да се счита източник на СПН. Идеята, вложена в този аргумент – произнасянето по възражението да се зачете в друг процес по вещен иск или делба на имущество на същия наследодател, не намира опора в чл. 298 ГПК.

Шесто, не може да бъде аргумент за произнасяне на диспозитив и формиране на СПН по възражението по чл. 30, ал. 1 ЗН и обстоятелството, че с него се упражнява преобразуващо (потестативно) право и без отразяване в диспозитива на съдебното решение не настъпва конститутивният ефект на решението,[11]тъй като е възможно редица други права (унищожаемост например) също да бъдат упражнени с възражение, но нито ГПК, нито практиката на ВКС допускат произнасянето по тези права да намери отражение в диспозитива на съдебното решение като предпоставка за настъпването на конститутивния ефект на съдебното решение.

3.3. С оглед на горното, общото правило, което следва да се изведе, е, че по предявените преюдициални спорове в делбеното производство с възражения не следва да се постановява изричен диспозитив и не се формира СПН. Произнасянето следва да бъде единствено в мотивите на съдебния акт и то има значение само инцидентно – по висящия процес и постановеното по него решение за допускане на делбата. Не е налице извънпроцесуален ефект – няма СПН, която да се взима предвид по други дела между страните.

4. От изложеното може да се направи извод, че разрешаването на процесуалните проблеми, които поставя оформянето на диспозитива на съдебното решение по допускане на делбата и пораждането на силата на пресъдено нещо по преюдициалните правоотношения всякога имат значение за съсобствениците. Като обуславящи допускането на съдебната делба въпроси разрешаването на преюдициалните правоотношения е възможно да има и извънпроцесуално значение. Това е така, защото чл. 34, ал. 1 ЗС не задължава съсобствениците да поделят цялото съсобствено имущество в едно производство, макар това да е желаната хипотеза. Това съвсем логично поставя въпроса за значението на силата на пресъдено нещо на преюдициалните правни спорове относно второто по ред образувано делбено производство и значението на тяхното отразяване в диспозитива на съдебното решение по допускане на делбата. И в двата случая на предявяване на преюдициалния правен спор – с иск или с възражение, отговорът следва да бъде даден на основата на правилата на общия исков процес, доколкото липсва специална уредба в материята на особеното исково производство по съдебна делба.

[1] Това затруднение е отбелязано в правната теория – вж. Цончев, Кр. ,“Съдебна делба“, Второ издание, София: Наука и изкуство, 1981 г., стр. 142. Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, „Българско гражданско процесуално право“, Десето преработено и допълнено издание, София: Сиела, 2020, стр. 798 сочи, че в решението делбеният съд следва да се произнесе по всички обуславящи съдебната делба въпроси, които са предявени с иск, което е безспорно. Затрудненията се появяват когато са налице възражения по въпросите по чл. 343 ГПК.
[2] В тази връзка може да се посочи и определение № 817/11.12.2013 г. на ВКС по ч.гр.д. № 5316/2013 г., IV г.о., в което правилно е прието, че интерес за оспорване на правната сделка или друго придобивно основание на друг съсобственик е налице само в случай на необходимост делбата да бъде валидна, а когато вече е постановено влязло в сила съдебно решение по допускане на делбата подобно оспорване е недопустимо, тъй като е преклудирано. Единствената хипотеза при която може да бъде релевирано е когато неучаствалият съсобственик желае нова делба позовавайки се на нищожността на предишната делба.
[3] Това положение именно е утвърдено в решение № 4/13.04.2020 г. на ВКС по гр.д. № 1885/2019 г., II г. о., постановено в производство по допускане на делба, е застъпена тезата, че със СПН се ползва само „решението“, а изложеното в мотивите – само досежно възраженията за право на задържане и прихващане /чл. 298, ал. 4 ГПК/, което води до различен извод от цитираната по-горе практика на ВКС.
[4] Цончев, Кр., „Съдебна делба“, Второ издание, София: Наука и изкуство, 1981 г., стр. 143, също сочи, че е възможно постановяването на диспозитив по тези възражения, макар по-скоро да заема обратното становище.
[5] Така решение № 34/26.02.2015 г. на ВКС по гр.д. № 6256/2014 г., II г. о., решение № 36/01.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 125/2010 г., I г.о., решение № 3/20.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1911/2009 г., I г.о., също и по-старата съдебна практика – решение № 736/05.10.1994 г. на ВС по гр.д. № 593/1994 г., I г.о., в което се сочи, че при упражняване правото на възстановяване на запазената част, съдът се произнася с отделен диспозитив, въз основа на който се определят и частите на съделителите. Така и правната теория – Тасев, С. „Делба на съсобственост“, Второ издание, София: Сиела 2009 г., стр. 86. По-скоро обратното становище заема Цончев, Кр., „Съдебна делба“, Второ издание, София: Наука и изкуство, 1981 г., стр. 143.
[6] Така определение № 565/12.12.2019 г. на ВКС по гр.д. № 2447/2019 г., I г.о.
[7] Така определение № 576/19.12.2018 г. на ВКС по гр.д. № 1069/2018 г., I г.о., в което е посочено, че основанията за отхвърляне на иска за делба може да бъдат различни – несъществуване на вещта, липса на съсобственост, недопустимост на делбата с оглед естеството или предназначението на вещта. Допускането на съдебна делба във всички случаи предполага да бъде установено съществуването на вещта, чиято делба се иска. Несъществуващи вещи не могат да бъдат предмет на делба, затова когато съдът приеме, че е поискана делба на такава вещ, той отхвърля иска. В тази хипотеза делбеният съд не дължи произнасяне по преюдициалния спор по чл. 30, ал.1 ЗН.
[8] В решение № 35/24.02.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5675/2014 г., I г.о. се сочи, че когато възражението по чл. 76, ал. 1 ЗН е основателно искът за делба спрямо приобретателя следва да се отхвърли с диспозитива на съдебното решение, за да се формира СПН по отношение на приобретателя и нов иск за делба предявен от него би бил недопустим.
[9] На обратното становище (което споделям) е Цончев, Кр. ,“Съдебна делба“, Второ издание, София: Наука и изкуство, 1981 г., стр. 143.
[10] СПН ще има по следните въпроси – размер на наследствената маса, респективно запазената част от нея и сумата необходима за допълването ѝ – така решение № 209/29.04.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1048/2009 г., II г.о.
[11] Както се сочи в решение № 34/26.02.2015 г. на ВКС по гр.д. № 6256/2014 г.,  II  г.о.

18
Коментирайте

avatar
Картинки
 
 
 
Аудио и видео
 
 
 
Документи и архиви
 
 
 
нови хронологично най-добре оценени
Унуфрий
Унуфрий
03 август 2020 11:26
Гост

Браво на автора, макар че си слага главата на дръвника. Бабите във ВКС много мразят някой да им противоречи на решенията и са злопаметни. Болшинството върховни съдии не са мислещи, а преписващи – най-обичат да препратят към изкована от някой друг практика, която дори сами и contra legem приемаха за уж задължителна, та се наложи законодателя да им разясни някои неща, приемайки новата ал. 3 на чл. 290 ГПК. Да не говорим, че самият факт, че са натворили безумно количество ТР е пряко доказателства, че част от практиката им и досега е била неправилна, което после сами признават с приетото… Покажи целия коментар »

123
123
03 август 2020 14:30
Гост

Г-н Уфрий, бъдете по-смирен, и Вие някога ще станете „баба“. Със сигурност няма да Ви е приятно да Ви назовават по този начин, когато някой няма да е съгласен с Вашето мнение, ако вече сте върховен съдия. Лесно е да си районен съдия и без да сте работили усилено като въззив или касация да давате „ценни“ мнения, повечето пъти чути или преразказани от другиго. Не разбрахме какво е становището за статията, освен че авторът си си слагал някъде главата, макар и това да е „браво“.

Анонимен
Анонимен
03 август 2020 9:18
Гост

Изключително задълбочен и подробен анализ. Поздравления.

Лазар
Лазар
03 август 2020 9:05
Гост

За мен това, че не е предвидено специално правило, указващо какво съдържа диспозитивът на съдебното решение е много голям пропуск. Явно ще трябва да се правят нормативни изменения.

оставка
оставка
03 август 2020 8:47
Гост

Чета и си мисля, нашего брата юриста или е безкраен циник, или безконечен идеалист. Ама явно на това сме обречени. Как я мислите вие тази работа да узреят ония ми ти празни глави в парламента за подобно изменение. Те си ваканцуват, а делба с усложенения не са помирисвали в живота си. Оставка! Оставка!

Анонимен
Анонимен
03 август 2020 8:35
Гост

Адмирации за колегата. Млад съдия, но вече е забелязал проблем и иска да обърне внимание. Това заслужава уважение

12345
12345
03 август 2020 8:40
Гост

Да не презюмираме младостта заради инстанцията, много колеги остават до последно в РС и могат да помиришат ОС заради орязването на щата, което се провежда целенасочено от този ВСС. До тук по кариерните въпроси. Извън тях – задълбочено, обосновано и с разбиране в дълбочина на материята с провокация към ВКС, такива съдии ни трябват. Изкефих се

Анонимен
Анонимен
03 август 2020 8:47
Гост

Нещо криво си разбрал. Нито съм казал нещо за и станцията, нито за кариерно израстване. Напротив радвам се, че младите хора са активни и поставят публично въпросите, които ги вълнуват. А за кариерната дейност на ВСС може много и дълго да говорим.

dixit
dixit
03 август 2020 8:29
Гост

Разширяване на изключенията в чл. 298, ал. 4 ГПК. Това е решението, за да е мирна главата и на теоретиците, чиито възражения 😉 са правно обосновани и съдържателни и на практиците, възприели логичен, но леко волунтаристичен подход. Казах!

Анонимен
Анонимен
03 август 2020 8:23
Гост

Колегата поставя на разглеждане въпроси, които отдавна плачат за тълкувателно решение. И силно се надявам тази статия да светне като червена лампа на ГК на ВКС. Поздравления!

тъй, тъй, ама не тъй
тъй, тъй, ама не тъй
03 август 2020 8:26
Гост

Съгласен, но несъгласен с лека ръка да се отхвърля правото на съда при делбата да се произнесе със СПН при възражение по чл. 30 ЗН. Разширяване ли е това на правомощията на съда – да, необходимо ли е, за да има смисъл от делбата – да. Разбирам напълно аргументите в статията, но животът изисква подходът възприет в немалка част от съдебната практика. Той не е случаен

Анонимен
Анонимен
03 август 2020 8:29
Гост

Само ще допълня, че понякога високомерието във ВКС пречи на работата. Дано да прочетат статията и да се замислят

ханку брат
ханку брат
03 август 2020 8:35
Гост

Не става въпрос за високомерие, а за толериране на практика, която противоречи на ГПК, както е обяснено в статията. Какво може да направи върховният съд – официално да допише закона с ТР? Не мисля. Подкрепям мнението за изменение в 298!

Анонимен
Анонимен
03 август 2020 8:40
Гост

Могат да реагират, разбира се. Участват в какви ли не работни групи и могат да обърнат внимание на текстовете, които да се прецизират. А за високомерието им по принцип няма какво да спорим

кака сийка
кака сийка
03 август 2020 8:44
Гост

Не знам за вас, но аз не съм стъпвал на „работна група“ хич не знам някой бръсне ли ги за сливи там съдиите, а като гледам – май по-скоро не. Иначе се съгласявам с вас

Зара
Зара
03 август 2020 9:30
Гост

Това е начинът, за да се оправят нещата.

Лили
Лили
03 август 2020 9:19
Гост

Не може да поставяте всички под един знаменател.

Георги
Георги
03 август 2020 8:59
Гост

Да. Безспорно има изключително разнородна практика, която трябва да се уеднакви.