Кредиторът може да предяви Павлов иск и срещу поръчителя, а не само срещу главния длъжник. Това приеха Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд в ново тълкувателно решение (пълния му текст виж тук).

Досега в практиката имаше три становища. Според първото кредиторът няма как да предяви Павлов иск срещу поръчител, поради акцесорния характер и обезпечителната функция на поръчителството. Привържениците на това виждане изтъкваха, че под длъжник чл. 135 ЗЗД разбира само титуляра на главното задължение. Второто становище, което възприе днес мнозинството във ВКС, е, че по отношение на поръчителя са допустими всички процесуални способи, които гарантират точно изпълнение на поетото задължение, в това число и Павлов иск. Имаше и съдии, които казваха, че за да може срещу поръчителя да се проведе иск по чл. 135 ЗЗД, той трябва да е придобил качество на длъжник – с издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу него.

В тълкувателното си решение от днес Гражданската и Търговската колегии анализират същността и характеристиките на иска по чл.135 ЗЗД и на поръчителството.

Те припомнят, че Павловият иск е средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си или затруднява удовлетворението от него – т.е. накърнява „общото обезпечение на кредитора”. „Целта на иска е да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора действията на длъжника, с които той го уврежда. Последиците от уважаването му се изразяват в това, че атакуваното действие – увреждащата сделка – остава действителна за страните по нея (прехвърлител и приобретател), но се счита за недействителна (т.е. за нестанала) по отношение на кредитора ищец – и той може да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, макар че то е преминало в патримониума на приобретателя“, излагат основните характеристики на иска върховните съдии.

Като обясняват, че чрез предявяването на Павловия иск кредиторът упражнява потестативното си право да се удовлетвори от сумата, получена при принудително изпълнение върху вещта, обект на договора между длъжника и неговия съконтрахент. И припомнят, че последният търпи изпълнение срещу нея за чужд дълг, ако е бил недобросъвестен при възмездното ѝ придобиване – действал е със знанието, че сделката е увреждаща, или ако е придобил вещта безвъзмездно. А ако иска да се освободи от изпълнението, може да плати на кредитора, погасявайки задължението на длъжника, като след това търси възмездяване от него.

Така върховните съдии стигат до извода, че Павловият иск е част от общото обезпечение на кредиторите.

След това ВКС се спира на поръчителството. „Касае се за лично обезпечение, чрез което се гарантира изпълнението на чужд дълг – този на главния длъжник. Поръчителят обещава същия резултат, който главният длъжник трябва да осъществи – и дължи това, което последният дължи – освен ако не е уговорено друго или друго следва от естеството на дължимата престация“, пишат върховните съдии. Като посочват, че отговорността на поръчителя е акцесорна, т.е. в зависимост от главния дълг, но и относително самостоятелна, тъй като поръчителството може да бъде дадено и при по-леки условия.

Длъжникът и поръчителят обаче са солидарни длъжници и кредиторът може да търси самостоятелно изпълнение спрямо всеки от тях и не е субсидиарна. „Тези характеристики на отговорността на поръчителя – самостоятелност на договорното отношение, солидарност и липса на субсидиарност – обуславят извода, че със сключването на договора за поръчителство поръчителят става допълнителен длъжник на кредитора“, заявява ВКС. И подчертава, че за вземането на кредитора отговарят две имущества – това на длъжника и на поръчителя, и той има на разположение два „общи залога” по смисъла на чл.133 ЗЗД.

„След като кредиторът има двама съдлъжници, той следва да разполага с една и съща възможност за защита спрямо тях – т.е. по отношение на поръчителя следва да бъдат допустими всички процесуални способи, които гарантират точно изпълнение на поетото задължение, вкл. и иск по чл.135 ЗЗД. Противното би означавало, че кредиторът няма възможността да предпазва обема на допълнителното имущество от увреждащи го действия и да противодейства на недобросъвестни действия и разпореждания от страна на поръчителя, респективно че не притежава общо обезпечение върху имуществото на поръчителя – т.е. би обезсмислило поръчителството“, заключават върховните съдии.

С тълкувателното си решение ВКС се произнесе и по друг спорен в практиката въпрос – трябва ли да се спира делото по Павловия иск (на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК), за да изчака влизането в сила на решение по иск на кредитора за вземането му. И прие: „Налице е връзка на преюдициалност по смисъла на чл.229 ал.1 т.4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен иск по чл.135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора.

„Основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който производството се спира. Преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство“, припомня ВКС.

И обяснява, че по принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл.135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. „Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение“, подчертава ВКС. Като разяснява, че съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти. Предмет на делото по чл.135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а правото му да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда. Правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с такъв за вземането.

„При това положение наличието на паралелен процес, който има за предмет признаване или отричане на вземането на кредитора – т.е. установяване наличието на действително вземане – е от значение за правилното решаване на спора по отменителния иск по чл.135 ЗЗД (обстоятелството, че успешното провеждане на иска за вземането не е процесуална предпоставка за предявяването на Павловия иск, само по себе си не означава, че между двете производства не е налице връзка на обусловеност). Признаването или отричането на вземането ще рефлектира върху преценката дали ищецът действително има качество на кредитор с права по чл.135 ЗЗД, респективно върху основателността на предявения иск. Между двете производства е налице връзка на преюдициалност, която попада в приложното поле на чл.229 ал.1 т.4 ГПК и е основание за спиране на производството по Павловия иск“, заключава ВКС.

С днешното си решение Гражданската и Търговската колегии отговориха и на въпроса какъв е редът за защита на кредитора при последваща разпоредителна сделка, извършена от третото лице, в чиято полза длъжникът му се е разпоредил с имуществото си.

Като постановиха: „Защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД при последваща разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза длъжникът се е разпоредил с имуществото си, е чрез предявяване на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД за недействителност по отношение на него не само на първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и на последващите сделки, които го увреждат. Исковете могат да бъдат предявени и самостоятелно, но при наличие на предпоставките на чл.213 ГПК следва да бъдат разгледани в едно производство“.

ВКС приема, че при поредица от сделки, които увреждат кредитора, чл.135 ал.1 изр.3 ЗЗД му дава защита и спрямо последващите приобретатели, придобили права върху имуществото от лицето, с което длъжникът е договарял, ако са недобросъвестни или са се облагодетелствали безвъзмездно от праводател, по отношение на когото искът може да бъде уважен. „Ако прехвърлянето на правата е извършено след вписване на исковата молба по чл.135 ЗЗД, съгласно чл.226 ал.3 ГПК обявената недействителност на сключената от длъжника сделка може да бъде противопоставена на последващите приобретатели, които са длъжни да търпят принудително изпълнение върху придобитите от тях права. Това правило се отнася и до прехвърлянето на други видове имущество след завеждане на делото, когато исковата молба не подлежи на вписване“, обясняват върховните съдии.

Ако приобретателят, с когото длъжникът е договарял, се е разпоредил с имота преди вписването на исковата молба по Павловия иск, постановеното по него решение ще бъде непротивопоставимо на последващия приобретател, чийто акт е вписан преди вписване на исковата молба. „И в този случай обаче по аргумент за противното от чл.135 ал.1 изр.3 ЗЗД извършеното прехвърляне ще бъде непротивопоставимо (относително недействително) спрямо кредитора, ако приобретателят е недобросъвестен или е придобил безвъзмездно от праводател, по отношение на когото искът може да бъде уважен“, пише в решението.

В него ВКС заявява, че чл.135 ал.1 изр.3 ЗЗД урежда конкуренцията между интереса на кредитора, който е увреден от извършените сделки, и сигурността на гражданския оборот, като изхожда от два критерия – възмездността или безвъзмездността на разпореждането в полза на третото лице и добросъвестността му. „Интересите на кредитора, увреден от извършените прехвърляния, следва да бъдат предпочетени пред интереса на приобретателя, който е знаел за увреждането на кредитора, и пред интереса на приобретателя, който се е облагодетелствал безвъзмездно и е придобил от праводател, по отношение на когото искът може да бъде уважен. Тези трети лица следва да търпят принудително изпълнение върху придобитото от тях имущество поради участието им в увреждането на кредитора, знаейки за това увреждане или поради безвъзмездното им облагодетелстване в резултат на увреждащото действие на длъжника“, посочват върховните съдии.

И обясняват, че за уважаването на иска против последния приобретател на възмездно основание е без значение добросъвестността на неговия праводател или на останалите лица, придобили имота след прехвърлянето му от длъжника.

В решението се дават разяснения за няколко различни хипотези. „Дори някой от междинните приобретатели на имуществото, които впоследствие са го прехвърлили, да не е знаел за увреждането на кредитора, при недобросъвестност на последния приобретател искът следва да бъде уважен, тъй като тези предходни сделки са били само средство за постигане на увреждането“, пише ВКС.

И продължава: Когато последният приобретател е придобил имуществото безвъзмездно, дори и да е бил добросъвестен, правното му положение е идентично с това на неговия праводател, т.е. искът може да бъде уважен, ако спрямо праводателя са налице предпоставките за уважаване на иска. Поради това, когато последният приобретател е придобил безвъзмездно имуществото от праводатели, които също са го придобили безвъзмездно, искът по чл.135 ЗЗД следва да бъде уважен“.

При няколко последователни прехвърляния, част от които безвъзмездни, а други – възмездни, уважаването на иска по отношение на последния приобретател на безвъзмездно основание се обуславя от добросъвестността на този праводател, който последен е придобил имота възмездно от своя съконтрахент, независимо от добросъвестността на останалите междинни приобретатели.

В различните негови части решението е подписано с особено мнение от съдиите Камелия Ефремова, Бонка Йонкова, Ваня Алексиева, Веска Райчева, Борислав Белазелков, Светла Цачева и Здравка Първанова.

7
Коментирайте

avatar
Картинки
 
 
 
Аудио и видео
 
 
 
Документи и архиви
 
 
 
нови хронологично най-добре оценени
Брей
Брей
15 юли 2019 16:27
Гост

„След като кредиторът има двама съдлъжници, той следва да разполага с една и съща възможност за защита спрямо тях – т.е. по отношение на поръчителя следва да бъдат допустими всички процесуални способи, които гарантират точно изпълнение на поетото задължение, вкл. и иск по чл.135 ЗЗД. Противното би означавало, че кредиторът няма възможността да предпазва обема на допълнителното имущество от увреждащи го действия и да противодейства на недобросъвестни действия и разпореждания от страна на поръчителя, респективно че не притежава общо обезпечение върху имуществото на поръчителя – т.е. би обезсмислило поръчителството“ Защо беше нужно да се стига до тълкуване? Толкова ли беше… Покажи целия коментар »

ззд
ззд
10 юли 2019 15:43
Гост

Поръчителят е солидарен длъжник и няма логика да му се даде възможност чрез увреждащи кредитора действия и сделки да попречи или да препятства възможността му да си събере вземането. Това е единственото логично разрешение. Не е необходим ИЛ, за да придобиел той качеството на длъжник – той е съдлъжник от момента, в който стане поръчител

Анонимен
Анонимен
11 юли 2019 10:12
Гост

Нещо явно не ти е ясна разликата между съдлъжник (солидарен длъжник) и поръчител! А такава има, ама трябва да се чете…

Анонимен
Анонимен
10 юли 2019 15:33
Гост

В крайна сметка го отнася последния приобретател. Поздравления за особените мнения на върховните съдии.

Анонимен
Анонимен
10 юли 2019 15:31
Гост

Това означава, че ако длъжникът ми е дарил свой недвижим имот единствено с цел да не мога по-късно да си събера парите чрез неговата принудителна продажба, аз мога да предявя иск във връзка с дарението.

Анонимен
Анонимен
10 юли 2019 15:31
Гост

Да, но все пак увреждащото действие трябва да е извършено след момента на възникване на вземането.

рачо ковача
рачо ковача
10 юли 2019 15:32
Гост

за тебе все едно не е имало сделка, ама новото е ако те е прецакал поръчителят, т.е. и той си е дарил или продал имота, само за да пиеш една студена вода