Съгласно чл. 5, ал. 2 КРБ разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие. Макар непосредственото действие да е било предмет на самостоятелно разглеждане в Решение на Конституционния съд (РКС) № 10/1994 г.[1], все още изглежда, че не може да се даде категоричен отговор как то следва да се тълкува, което поставя сериозни въпроси не само от конституционна гледна точка, но и с оглед на правомощията на съдилищата при прилагане на закон, за чиято противоконституционност съществуват съмнения.

Ако се обърне внимание на мотивите на РКС № 10/1994 г., в тях е посочено, че „непосредственото действие означава, че не е необходимо да има опосредстващ елемент или звено от правно-техническа гледна точка, за да се прояви то“, заради което то прави от Конституцията „живо, приложимо право“. Непосредствеността от тази гледна точка се заключава в „неопосредствеността“ на правното действие на конституционните норми. Между КРБ и нейните адресати не бива да попадат опосредстващи норми, освен ако такива не са предвидени в самата КРБ (например разпоредбата за Сметна палата – чл. 91 КРБ)[2]. От това следва, че КРБ е приравнена на всеки един друг нормативен акт по начина на прилагането си, а следователно позоваването на Конституцията в един спор в областта на гражданското, наказателното, административното или някакъв друг клон на правото не изисква специален процесуален ред за разрешаването му. В резултат от горното в конституционното решение се приема, че защитата на правото, при което ще се приложи непосредственото действие на съответните конституционни норми, ще се осъществи по реда на съответния процесуален закон – ГПК, НПК, ЗАП (отм.), т.е. ще се реализира по действащия процесуален ред[3].

В същото време не следва да се подценява контекстът, при който тези мотиви на съда са изложени. РКС № 10/1994 г. е образувано по искане за тълкуване на конкретен текст от Преходните и заключителни разпоредби на Конституцията, а именно – § 3, ал. 1 ПЗР КРБ, като предмет на производството пред Конституционния съд (КС) е въпросът кой орган е компетентен да приложи или прогласи непосредствено действаща конституционна разпоредба именно в тази хипотеза. Става дума за разпоредбите на заварените закони, които според този параграф се прилагат, ако не противоречат на Конституцията, тоест предметният обхват на разпоредбата и на производството пред КС касае вече съществуващи към момента на влизане в сила на новата Конституция норми, а не и такива, които тепърва ще бъдат приемани от законодателя.

Показателно е, че в становището си по делото съдия проф. Пенчо Пенев, който е и докладчик по делото, изрично подчертава, че КС се е ограничил тясно в рамките на въпроса за тълкуването на § 3, ал. 1 ПЗР КРБ, като изразява съжаление, че КС е можел да разшири тълкувателната си задача, но не го е направил. Той също така посочва, че самата Конституция в § 3, ал. 2 ПЗР КРБ дава да се разбере, че съществуват случаи, в които непосредственото действие не се прилага, като поради това образуваното пред КС дело е можело да доведе до отговор на въпроса за пределите на непосредственото действие въобще, както и за правомощията на правоприлагащите органи в общата хипотеза на чл. 5, ал. 2 КРБ. Доколкото проф. Пенев е не само присъствал на обсъждането на делото, но е и негов докладчик, становището му дава достатъчно ясно сведение, че волята на Конституционния съд е била да не се излиза от обхвата на § 3, ал. 1 ПЗР КРБ и да не се взима отношение по други принципни въпроси, включително за генералното тълкуване на чл. 5, ал. 2 КРБ и неговото приложение. Това е обяснимо и с оглед на факта, че към момента на постановяване на решението вече е било ясно, че множество заварени закони противоречат на новата Конституция от 1991 г. и  това е обяснявало актуалния проблем за механизма на тяхното неприлагане, докато от 1991 г. до момента на постановяване на решението на КС все още не е била натрупана достатъчно практика по контрол за противоконституционност на новоприети закони.

Този извод се потвърждава и от по-общи обстоятелства. Позоваването на конституционни норми без междинно звено по начина, очертан в РКС № 10/1994 г., поставя под въпрос установения в България концентриран контрол за противоконституционност на законите. Вярно е, че в решението си КС разграничава този механизъм на действие на конституционните норми от контрола, който съдът извършва по общозадължителен за всички адресати начин, но от гледна точка на съдилищата като правоприлагащи институции те биха могли да се озоват в неясно положение, ако винаги прилагат непосредствено Конституцията. От една страна, съгласно чл. 5, ал. 2 КРБ, излиза, че те са длъжни, при констатация за противоконституционност, да приложат директно разпоредбите на Конституцията, без това да се отрази на развиващото се пред тях дело, но заедно с това те са обвързани от съществуващия контрол за противоконституционност, включително и от ролята си на сезиращ орган (в случая на ВКС и ВАС), който може да се допита до КС и последният да разреши спора относно противоконституционността на дадена разпоредба.

В крайна сметка, ако непосредственото действие дава възможност на всеки съдия да прилага непосредствено конституционните норми, то това би обезсмислило не само правомощието на ВКС и ВАС да сезират Конституционния съд, но и изобщо съществуването на един централизиран орган за контрол за конституционност на законите, който е призван да осъществява не само общ, но и обвързващ и задължителен контрол за конституционност. Доколкото противоконституционността възниква от момента на нейното обявяване поради характера на решенията на КС (чл. 14, ал. 3 ЗКС), апелът за директно прилагане на чл. 5, ал. 2 КРБ в едно съдебно производство е всъщност апел за неприлагане на все още действащия закон. Така се поставя и въпросът за нарушаването на разделението на властите, доколкото контролните правомощия на Конституционния съд се основават на равноотдалечената му позиция спрямо трите власти[4], докато неприлагането на норма на законодателната власт от орган на съдебната представлява вмешателство в ясно разграничените компетентности на двете власти[5].

Своеобразният децентрализиран контрол за противоконституционност също така би довел до противоречиви решения на различните съдилища, тъй като преценката за противоконституционност на един от тях не обвързва останалите. Но тази идея е опасна и по още една причина. Ако един състав реши да не приложи противоконституционната според него норма, а следващ състав реши да спре делото и да изчака КС да постанови решение, с което да обяви за противоконституционна нормата, ще липсва процесуален ред, по който да може да се отмени решението, основаващо се на противоконституционна норма. Чл. 303 ГПК не допуска подобно основание за отмяна, нито пък е възможно неговото извеждане от чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК поради липсата на идентитет между двете решения. Нещо повече – поради действието занапред на решенията на КС едно решение, основано на противоконституционна норма, ще се окаже напълно правомерно към момента на постановяването си и така два сходни казуса ще се окажат решени по различен начин само поради дискрецията на двата съдебни състава.

Същевременно чл. 150, ал. 2 КРБ, който урежда възможността Върховния касационен съд и Върховния административен съд (ВКС и ВАС) да спрат производството, развиващо се пред тях, и да внесат спорния по делото въпрос в КС е типична разпоредба за концентрирания контрол за противоконституционност. В светлината на чл. 5, ал. 2 КРБ обаче тя поставя два проблема – първо, дали изрично предоставената възможност задължава ВКС и ВАС да сезират КС и какви ще са последиците, ако не го направят, както и какво е съотношението между разпоредбата на чл. 150, ал. 2 КРБ и предвиденото в процесуалния закон основание за спиране на гражданско дело в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК, приложимо и за административните дела по силата на чл. 144 АПК.

При положение че от гледна точка на конституционната си уредба ВКС и ВАС не са натоварени с нарочни правомощия да решават кой закон е противоконституционен, а разполагат единствено с правомощието да правоприлагат, както и със специалните правомощия по чл. 124 и чл. 125 КРБ, изглежда, че няма правило, което да ги задължава да адресират въпроса за противоконституционността на закон до КС, освен ако същото не може да се основе на разпоредбите на чл. 4, ал. 1 и чл. 5, ал. 1 КРБ. Не са налице по-особени предпоставки за установяване на противоконституционността, различни от предпоставките, за които самият КС следи в производството, образувано след сезирането му по реда на чл. 150 КРБ. Не са предвидени и санкции при бездействие на ВКС и ВАС да отнесат за разрешаване проблема до КС, нито пък някакви други специфични последици за правоприлагането, които могат да дисциплинират съда.

Следва да се има предвид, че въпреки напътствията на КС, отправени в РКС №

10/1994 г. за „живото приложение“ на конституционните норми, то в практиката на ВКС липсват решения в тази насока. Така например с Определение № 276 от 09.06.2006 г. на ВКС по ч.гр.д. № 255/2006 г. решаващият състав е обсъдил постъпила жалба за отмяна на § 6, ал. 1 и ал. 3 КСО, който според касатора противоречи на чл. 6, ал. 2 КРБ. В мотивите на определението е записано, че „частният касатор в настоящото производство не попада в този кръг [на лица, оправомощени да сезират по чл. 150, ал. 1 КРБ], поради което настоящата съдебна инстанция намира, че не следва да изпрати служебно искането му на Конституционния съд“. В случая ВКС не е изявил собствена воля за сезиране на КС, макар касаторът изрично да е въвел аргументи в тази насока, като вместо това е приел, че той се опитва да упражнява правомощия по сезиране, с каквито очевидно не разполага.

Задачата на съда в един такъв случай обаче е дори без страните да се позовават на разбираното в този смисъл непосредствено действие, да упражни правомощието си по чл. 150, ал. 2 КРБ и да постави въпроса пред Конституционния съд. Цитираната разпоредба би загубила смисъл като отделно правомощие на ВКС и ВАС, формулирано в нарочен текст на Конституцията, ако съдът притежава избор и може да решава да прилага директно разпоредбите на Конституцията, без да се налага да спира производството. Това е така, тъй като за да приложи по-високата като степен норма, на него му е достатъчно да ползва за опора чл. 15, ал. 1 ЗНА, а правомощието по правораздаване е предмет не на чл. 124 и чл. 125 КРБ, а на разпоредбата на чл. 119 КРБ.

След като индивидуалната жалба не съществува като вариант пред отделния гражданин, то непосредственото действие би се обезсмислило, ако в случай на поставяне на въпроса за конституционносъобразността на приложимия закон съдът бездейства, макар чл. 150, ал. 2 КРБ изрично говори за „спиране на производството“, тоест действията на ВКС и ВАС са неразривно свързани със сезирането им с правен спор, предмет на съдебно производство, а не с тяхна абстрактна дейност извън правоприложната им дейност в рамките на съдебната власт[6].

Като извод от горното обаче трябва да се вземе предвид необходимостта от санкциониране на съда, бездействал при необходимост от сезиране на Конституционния съд, като възможност за това би било предвиждането на ново основание за отмяна на влезли в сила съдебни решения. Доколкото се касае за действия на ВКС и ВАС, техните актове не подлежат на инстанционен контрол. Приложението на чл. 303 ГПК от своя страна може да се постави под съмнение, ако вземем предвид вече посоченото обстоятелство, че решенията на КС имат действие занапред и по тази причина актът на ВКС или ВАС не би бил порочен към момент, предхождащ обявяването на противоконституционността. В случая обаче не се касае за свободна преценка, каквато би съществувала в полза на съдилищата, ако просто съществува противоконституционна норма, за чието посочване и отмяна законодателят не е предвидил срокове. Напротив – ВКС и ВАС са задължени да действат веднага щом въпросът бъде поставен пред тях като предмет на образувано дело и по тази причина висящата противоконституционност до момента на нейното обявяване е в пряка връзка с бездействието на субект, който не просто има „инициатива“ по смисъла на чл. 150, ал. 1 КРБ, нито пък „може да сезира“ КС по смисъла на чл. 150, ал. 3 и ал. 4 КРБ, а е длъжен да действа при констатация за противоконституционност.

Като аргумент за горното може да се посочи и особеността на спирането на производство като процесуален институт, използван еднозначно като термин при сравнение между разпоредбите на чл. 150, ал. 2 КРБ и чл. 229, ал. 1 ГПК. Бездействието на съда в случаите, когато предпоставките за спиране са налице и от съда се изисква да го постанови, представлява процесуално нарушение, което би могло да доведе до отмяна на акта[7]. Затова няма причина да се смята, че когато в специалната хипотеза на чл. 150, ал. 2 КРБ същото задължение е отправено към ВКС и ВАС, тяхното бездействие следва да бъде третирано по различен начин от бездействието при някоя от другите хипотези на спиране на делото. Предвиждането на основание за отмяна, визиращо случаите на прилагане на закон, отменен впоследствие от КС, би имало дисциплиниращ ефект, така че щом казусите стигнат до ВКС и ВАС, техните състави да имат интерес да търсят евентуална противоконституционност още към момента на разглеждане на спора – в противен случай бездействието им не би било скрепено с никаква санкция.

Друг спорен въпрос от гледна точка на актуалната нормативна уредба е този за съотношението между ВКС и ВАС като органи, посочени в чл. 150, ал. 2 КРБ, и всички останали съдилища в страната. Струва си да се отбележи, че съществува особена динамика, граничеща с противоречие, между трайната практика на КС по тълкуване на чл. 150, ал. 2 КРБ и от друга страна, функцията на ВКС и ВАС, заложена в тази разпоредба. В своите решения (например РКС № 3/2005 г.8) КС приема, че инцидентна компетентност по сезиране на КС нямат единните органи на ВКС и ВАС в пленарен състав, а единствено техните отделни състави. Този извод е логично следствие от разбирането за сезирането на КС като дейност по спиране на производство на конкретно дело, предмет на съдебен спор, т.е. в тази хипотеза компетентността на ВКС и ВАС се разглежда през призмата не на тяхното върховенство по отношение на съдебния надзор (по смисъла на чл. 124 и чл. 125 КРБ), а на правораздавателната им функция, която не се осъществява пленарно от Общото събрание на колегиите им, а само от конкретните състави на тези съдилища по конкретни казуси.

Оттук следва въпросът щом ВКС и ВАС имат право да сезират КС по „оперативни“ (правораздавателни), а не по „надзорни“ причини, то как да си обясним, че такова право нямат първоинстанционните и въззивните съдилища? Нормата на чл. 150, ал. 2 КРБ, така както е била предмет на тълкуване от КС, визира органите по правораздаването, но ограничава тези органи до ВКС и ВАС, макар едно деление на правораздавателните органи по върховенство да е изкуствено в светлината на търсения ефективен контрол за конституционносъобразност.

В същото време чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК формулира, че „съдът спира производството, когато Конституционният съд е допуснал разглеждането по същество на искане, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим по делото закон$, т.е. в една различна хипотеза на развитие на производството пред КС законодателят вече е предвидил равенство между правораздавателните органи независимо от тяхната йерархия. Щом законодателят е признал пасивното правомощие на долустоящите съдилища да не прилагат оспорена норма, то логично звучи да се признае и едно активно правомощие по самостоятелно оспорване.

Първоинстанционните и въззивните съдилища са поставени в несправедлива неравнопоставеност спрямо ВКС и ВАС, които не представляват „по-

правораздавателни“ органи от тях, така че само те да бъдат привилегировани със правомощието по сезиране на КС, което е спомагателно на правораздаването. Дори напротив – ВКС и ВАС в действителност имат по-ограничени правомощия при разглеждането на дела, отколкото долустоящите съдилища, които разглеждат не само приложението на закона, но и спора от фактическа страна. Нещо повече – това правомощие се явява преюдициален въпрос по решението на едно дело и тази преюдициалност не се ползва с различни степени според инстанционността на съда, така че по-правилна би била идеята всеки съд да може да спре висящо дело заради атакувана противоконституционна разпоредба до произнасянето на КС. В противен случай един съдия извън върховните инстанции би останал с вързани ръце и би му се наложило да приложи противоконституционна разпоредба само заради йерархическото си място, макар да е убеден в нейната неприложимост.

Именно тази разлика в двата режима – на чл. 150, ал. 2 КРБ и чл. 229, ал. 1, т. 6

ГПК, е довела и до погрешни решения на съда. Така в Определение № 329 от

19.06.2009 г. по т.д. № 312/2009 г. на ВКС, II т.о., се стига до крайния извод, че спиране по чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК е възможно единствено когато състав на ВКС е сезирал КС с искане за обявяване на противоконституционност на разпоредба на приложим по делото закон[8]. В мотивите на този акт може да се открие аргумент, че разпоредбите на чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК и на чл. 150, ал. 2 КРБ следва да се тълкуват съчетано. Подобно „съчетано“ тълкуване обаче не следва от текста на нито една от двете – касае се за различни хипотези, при които различен кръг от субекти е натоварен с определени правомощия. Текстът на чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК е абсолютно безразличен към това кой и на какво основание е сезирал Конституционния съд, противно на застъпеното в Определение № 329 от 19.06.2009 г. по т.д. № 312/2009 г. на Върховен касационен съд. Още повече, че както съдът в посоченото определение правилно посочва, контролът по чл. 150, ал. 2 КРБ има за последица действие на тълкуването на КС „erga omnes“, докато подобен ефект изобщо не се обсъжда в случая по чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК, заради което е неправилен изводът, че двете разпоредби се намират в някакво систематично единство.

В мотивите си съдът също така се позовава на Определение № 1 от 1.07.1997 г. по к.д. № 5 от 1997 г.[9], но посоченото определение разисква напълно различни въпроси – дали ВКС и ВАС могат да сезират Конституционния съд и на други основания извън предвидената хипотеза в ал. 2 на чл. 150 КРБ, както и дали под ВКС и ВАС, визирани в чл. 150, ал. 2 КРБ се има предвид техните общи събрания като колективен орган на съдилищата, включително орган, на когото са възложени функциите по чл. 124 и чл. 125 КРБ, или конкретните съдебни състави, разглеждащи дела, по които трябва да се вземе предвид противоконституционността на приложим закон. В цитираното определение на КС дори не е спомената разпоредбата на чл. 182 ГПК (отм.), аналогична на сега действащия чл. 229 ГПК, отнасящ се за спирането на гражданско дело и обсъждан от съда в цитирания случай.

Всичко гореизложено води до извод, че трябва да се разшири възможността за сезиране на КС по чл. 150, ал. 2 КРБ, за да бъдат обхванати и всички останали съдилища в системата. Независимо дали трябва да бъде предвидено пряко сезиране на КС или непряко – чрез сезиране на ВКС или ВАС, което обвързва последните да се произнесат, то долустоящите правораздавателни органи имат не по-малко право да изискват произнасяне erga omnes, което да решава съмненията им по приложението на конституционните норми. Нещо повече – след като по силата на чл. 280, ал. 2 ГПК все повече спорове не достигат поради волята на законодателя до касационно обжалване, възможността някои закони да не могат да бъдат проверявани за конституционносъобразност по изцяло процедурни, а не по същностни причини е напълно реална. Ако ограниченията на чл. 280, ал. 2 ГПК имат опора в характеристиката на ВКС като съд, упражняващ надзор за законност, то този аргумент не може да важи и за случаите на разрешаване на правни спорове въз основа на спорни откъм конституционносъобразност норми. Следва да се добави и че съществува друго явно противоречие от концептуален характер – всеки съд може да сезира Съда на Европейския съюз в производството по преюдициално запитване (чл. 628 и сл. ГПК), но въпреки това не може да сезира националния си Конституционен съд със сходно питане за тълкуването и валидността на приложим от него закон.

Тук е мястото да се отбележи и една друга разпоредба – чл. 15 ЗСВ, която гласи, че когато прецени, че закон противоречи на Конституцията на Република България, съдът уведомява Върховния касационен съд или Върховния административен съд.

Историческият анализ на системата от изброени разпоредби ще покаже следното. Съгласно чл. 182, ал. 1, б. „ж“ ГПК (отм.) съдът спира делото при хипотезите на чл. 13 ЗСВ (отм.). След изменението на ЗИД ГПК с ДВ, бр. 105/2002 г. разпоредбата придобива редакцията, която се запазва и в аналогичния чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК, докато чл. 13 ЗСВ (отм.) механично е пренесена и в новия чл. 15 ЗСВ[10]. Така съдилищата извън ВКС и ВАС едновременно: 1) не разполагат с правото да сезират Конституционния съд; 2) длъжни са, без да имат дискреция, да спрат делото, ако приложим пред тях закон бъде допуснат до разглеждане по същество за противоконституционност; 3) разполагат с едно бегло маркирано и недефинирано право да „уведомяват“ ВКС и ВАС за противоконституционност съобразно чл. 15 ЗСВ[11].

В опит на решение на проблема като част от законопроекта за изменение и допълнение на ЗСВ от 26.05.2015 г. бе предвидена нова редакция на чл. 15 ЗСВ, според която когато установи несъответствие на приложимия закон с Конституцията, съдът спира производството по делото и внася въпроса в Конституционния съд. Тази редакция на чл. 15 ЗСВ следваше да послужи като основание за спиране на делото, макар и не по т. 6, а по т. 7 на чл. 229, ал. 1 ГПК. Забележително е, че в обобщението на постъпилите по законопроекта становища[12] е записано, че „изменението се подкрепя от всички съдии, с изключение на върховните съдии от ВКС и ВАС“ и в крайна сметка изменението на чл. 15 ЗСВ е отпаднало от дневния ред на промените в съдоустройствения закон. Това е донякъде разбираемо, защото разширяването на кръга от субекти, оправомощени да сезират КС, не би могло да се реализира от обикновен законодател, без съответната редакция на Конституцията, която детайлно урежда въпроса в чл. 150, ал. 2 КРБ.

При настоящото състояние на уредбата обаче съдилищата извън ВКС и ВАС остават с едно неизяснено правомощие да „уведомяват“, което не е скрепено нито с възможност да спрат производството по делото само въз основа на уведомяването, нито с яснота относно производството по „уведомяване“ – произнася ли се ВКС, респективно ВАС с някакъв акт, подлежи ли той на контрол и т.н. Диспропорцията е очевидна – ако за върховните инстанции няма съмнение, че имат не само право, но и задължение да сезират КС при установяване на противоконституционност, то съдилищата по-надолу от тях, макар и да не се различават по обхвата на възложената им преценка за противоконституционност на приложимите пред тях закони, не могат самостоятелно да преценяват, нито пък имат възможност да повлияят на становището на ВКС и ВАС, което в този случай се явява напълно дискреционно. Липсва какъвто и да е контрол, който да предотврати включително немотивиран отказ от упражняване на правомощието по чл. 150, ал. 2 КРБ от страна на върховните инстанции.

Пътищата оттук нататък могат да са два – или да се инициира изменение на чл. 150, ал. 2 КРБ, което да предвиди, че всеки съд може да изисква от КС да се произнесе по конституционността на приложим закон, или да се уреди по-детайлно в какво се състои уведомяването по смисъла на чл. 15 ЗСВ – както по отношение на това дали долустоящите съдилища са задължени да уведомят ВКС и ВАС по начин, идентичен на сезирането на КС от страна на последните по реда на чл. 150, ал. 2 КРБ, така и по отношение на действията на ВКС и ВАС след извършеното уведомяване – включително възможността за предвиждане на изричен мотивиран акт, който да бъде постановен от тях.

По отношение на чл. 15 ЗСВ е предлагано и допълнително разбиране, според което тези сигнални правомощия могат да бъдат извършвани не само от състава, който разглежда конкретно дело, но и от общите събрания на съдилищата извън ВКС и ВАС, като в този случай би се избегнало предварително евентуалното бъдещо противоречие в дейността на конкретния съдебен състав, който трябва да преценява конституционносъобразността на приложимия закон14. Тези сигнални правомощия не нарушават правомощията на общите събрания съгласно ЗСВ. Може да се предвиди най-малкото инструктивен срок за произнасяне по сигнала, както и задължение за мотивиране. В същото време ако самият ВКС или ВАС не е убеден в противоконституционността на процесния закон, то не бива да сезира КС, независимо от мотивите на сигнала, защото в случай на сезиране ВКС и ВАС следва да упражнят своята собствена воля, а не да послужат като посредник на долустоящите съдилища.

De lege lata първоинстанционните и въззивните съдилища биха могли да тръгнат по два пътя в зависимост от етапа, на който е стигнало евентуално производство пред КС. Ако Конституционният съд е сезиран, но не е допуснал до същество искането за обявяване на противоконституционност, съдилищата би следвало да приложат по аналогия чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и да спрат делото до евентуално допускане на искането до разглеждане от КС, в който случай ще е налице и основанието по чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК. Действително под „дело“ по смисъла на т. 4 следва да се разбира конкретен правен спор, а в случая с КС става дума за абстрактен контрол за противоконституционност, но такъв формален аргумент следва да отстъпи пред факта, че в противен случай обикновеният съд и Конституционният съд биха влезли в една надпревара кой би разрешил първи делото, а като резултат от нея е възможно съдът да е приложил разпоредба, която на следващия ден да бъде обявена за противоконституционна.

Разбира се, подобен резултат е възможен практически и без да се постановява спиране, но тогава, ако делото е обявено за решаване, съдът би бил принуден да не спази инструктивния едномесечен срок за постановяване на решение, което също не е желателна последица. Ако обаче липсва дело пред КС, съдът е длъжен да приложи разпоредбата, независимо от съмненията си в нейната противоконституционност.

Освен това чл. 303 ГПК трябва да бъде изменен съответно, като се предвиди самостоятелна възможност за отмяна на влязло в сила съдебно решение, по което съдът е приложил противоконституционен закон. Причините за липсата на обратно действие на решенията на Конституционния съд могат да бъдат открити в необходимостта от правна сигурност. Един закон, който е прилаган многократно, може да бъде отменен безсрочно във всеки един момент в бъдещето и тогава обратната сила би довела до преуреждане на многобройни обществени отношения, включително засягане на придобити права на трети лица. Това обаче не значи, че съдебни решения, по които съдът изрично е постановил решения въз основа на противоконституционен закон, следва да бъдат оставени без последица. В никакъв случай съществуващите основания за отмяна по чл. 303 ГПК не визират по-тежки пороци от този страната да бъде жертва на прилагането на противоконституционен закон.

Разбира се, за целта следва приложението на противоконституционния закон да е в причинно-следствена връзка с изхода на делото. Заради това ако изходът не би бил различен при прилагане на закона по конституционносъобразен начин, отмяна не бива да се допуска. Възможно е също в чл. 307 ГПК така да се предвиди и пределен срок, след който отмяна не се допуска – например шест месеца от влизането в сила на решението на Конституционния съд. Така ще се постигне баланс между правната сигурност и стабилитета на съдебните решения, от една страна, и законността като принцип на гражданския процес – от друга.

*Атанас Пунев е адвокат от САК, докторант по граждански процес в Юридическия факултет на СУ „Св. Кл. Охридски“. Препечатваме статията му от sadebnopravo.bg.

[1] Обн. ДВ, бр. 87/25.10.1994 г.
[2] В този смисъл и Сталев, Ж. Проблеми на Конституцията и на конституционното правосъдие. С., Ciela, 2002.
[3] Критика на част от изводите на КС във връзка с посоченото решение може да се намери при Ташев, Р.  Относно принципа за непосредствено действие на разпоредбите на българската конституция от 1991 г., достъпна на http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2015/10/16/1991
[4] Вж. мотивите по РКС № 18 от 16 декември 1993 г. по к.д. № 19/1993 г.
[5] В цитираната по-горе статия на проф. Ташев се споменават и други съображения срещу възможността за непосредствено действие на конституционните норми при правоприлагането от страна на съдията – например, че често се касае за принципи, а те действат по различен начин от нормите; че някои от разпоредбите на КРБ са „програмни цели“ (например чл. 20) и т.н.
[6] За чл. 150, ал. 2 КРБ като „палиатив“ на индивидуалната жалба – вж. Неновски, Н. Въпроси на съдебната система в юриспруденцията на Конституционния съд, сп. „Юридически свят“, 2002, № 1, достъпна и на
https://static1.squarespace.com/static/5502d30ee4b0f063546540ec/t/5b33525e575d1f26aa1bdcd9/15300900799 90/Nenovski_Neno.pdf, с. 11.
[7] Така и Мингова, А. – Във: Българско гражданско процесуално право. С., Ciela, 2012, с. 479, според която „при наличността на предвидените от закона факти съдът е длъжен да спре делото“. Това, че наличието на преюдициален спор по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, се отразява на допустимостта на обусловеното производство, а не на правилността му, изглеждаше напълно безспорно в теорията и практиката – особено след приемането на т. 8 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. ОСГК.  В крайна сметка след образуването на ТР № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС въпросът също ще е предмет на тълкувателно решение поради противоречива практика по въпроса. Изглежда, че по аналогия тази противоречива практика се пренася и върху въпроса за чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК. 8 Обн., ДВ, бр. 33/15.04.2005 г.
[8] Критика на това становище се намира и при Пунев, Бл. – Във: Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар, С., Труд и право, 2012, 423-424.
[9] Обн., ДВ, бр. 54/08.07.1997 г.
[10] По този въпрос вж. Мингова, А. – Във: Българско гражданско процесуално право. С. Ciela, 2012, с. 482.
[11] Именно заради липсата на последици от уведомлението проф. Сталев приема, че текстът на чл. 182, ал. 1, б. „ж“ ГПК (отм.) е правно нецелесъобразен – вж. Неновски, Н. Цит. съч., с. 13.
[12] Публикувано на http://www.vss.justice.bg/root/f/upload/8/obobshteniestanovishtasadilishta.doc  14 Вж. Неновски, Н. Цит. съч., с. 13.

5
Коментирайте

avatar
Картинки
 
 
 
Аудио и видео
 
 
 
Документи и архиви
 
 
 
нови хронологично най-добре оценени
Анонимен
Анонимен
01 ноември 2018 10:39
Гост

КС по принцип може да разширява тълкувателните си задачи, но не го прави много често, а би било полезно за нормотворчеството.

Анонимен
Анонимен
01 ноември 2018 10:46
Гост

Много задълбочен анализ на Атанас Пунев.

Вяра
Вяра
01 ноември 2018 10:48
Гост

Правомощията на съдилищата при контрола за противоконституционност на приложим по делото закон трябва да бъдат много добре изяснени и регулирани, с цел по-бързото и качествено правораздаване.

ха ха
ха ха
01 ноември 2018 11:57
Гост

Това на Благовест Пунев чедото ли е?

aaabbb
aaabbb
08 ноември 2018 16:32
Гост

Това са несериозни аргументи – излиза,че чл.5,ал.2 КРБ има действия само „старото“ законодателство,а не и за това от „новия период“ – що за ограничително тълкуване? Що се отнася за твърдяното заобикаляне на правомощята на върховните съдилища да се сезират КС – ами да го сезират,а не да чакат да се трупа противоречива практика….Абе адвокатин съм,ама не чак толкоз..