В европейското правно пространство широко се споделя разбирането за правовата държава. Изключение не прави и българската Конституция. В чл. 4, ал.1, поместен в Глава първа – „Основни начала“, Конституцията на Република България (КРБ) предвижда: „Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната“.

Въпреки че това понятие безусловно е признато за принцип на съвременната демократична държава, за него липсва дефиниция както в националната правна доктрина, така и в световната. В практиката си Конституционният съд (КС) на Република България счита, че не е необходимо да бъдат изброени всички елементи и проявни форми на правовата държава, защото тя е динамично понятие, което обяснява защо в съвременните конституции няма позитивноправна дефиниция. Исторически съдържанието на понятието се е формирало от идеи и цивилизационни стандарти за изграждането на общество, чиято основна грижа е човекът. В различните исторически времена съдържанието е доминирано от различни компоненти. Резултатът е, че принципът за правовата държава, като водещо начало в съвременната конституционна държава, има исторически оформило се съдържание и динамичен, стойностно обвързан и многоаспектен характер.

В националния и европейски правопорядък широко се споделя разбирането за правовата държава като многопластово понятие, което включва както принципа за правната сигурност (формалния елемент), така и принципа за материалната справедливост (материалния елемент). Тези основни характеристики на правовата държава се проявяват като водещи максими в различните клонове на действащото право. В Решение № 1 от 27.01.2005 г. на КС по дело № 8/2004 г. българският Конституционен съд приема, че „правова държава“ означава „…упражняване на държавна власт на основата на конституция, в рамките на закони, които материално и формално съответстват на конституцията и които са създадени за запазване на човешкото достойнство, за постигане на свобода, справедливост и правна сигурност. Конституцията в различни свои разпоредби съдържа както формалните, така и материалните компоненти на правовата държава. Те образуват една смислена съвкупност, в която си взаимодействат.“

Разнообразните динамични проявления на принципа на „правовата държава“ могат да бъдат проследени в практиката на КС от нейното начало. Независимо дали КС упражнява правомощието си по чл. 149, ал.1 т.1 КРБ (да дава задължително тълкуване на разпоредби на Конституцията), или това по чл. 149, ал. 1, т. 2 (да се произнасяне по искане за произнасяне за противоконституционност на законите и на другите актове на Народното събрание, както и на актовете на президента), неговата практика почти винаги реферира с чл. 4 от Конституцията.

Конституционният съд, както всеки съд, не може да се самосезира – не може сам по собствена инициатива да констатира нито необходимост от тълкуване на Конституцията, нито да обяви противоконституционност на закон. Следователно, противоконституционният закон ще следва да се прилага, докато (и ако) бъде поискано обявяването му за противоконституционен от субект по чл. 150 КРБ.

Възможно ли е обаче българският съд да преодолее действието на такъв закон, за да осигури ефективна защита на правата на гражданите?

Считам, че той има тази възможност, прилагайки правото на Европейския съюз (ПЕС) и на Съвета на Европа (в частност на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС).

Съгласно принципите на правовата държава всички публични органи на власт винаги действат в рамките на ограниченията, определени със закон, в съответствие с ценностите на демокрацията и основните права и под контрола на независими и безпристрастни съдилища. Принципите на правовата държава включват, наред с другото, принципи като законността, която предполага прозрачен, отчетен, демократичен и плуралистичен законодателен процес, правната сигурност, забраната на произвола при упражняването на изпълнителната власт, ефективната съдебна защита от независими и безпристрастни съдилища, ефективния съдебен контрол, при който се зачитат основните права, разделението на властите и равенството пред закона. Тези принципи са признати от Съда на Европейския съюз (СЕС) и от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ).

Вече почти 13 години България се намира в нова правна реалност – тя е пълноправен член на ЕС. Като държава членка тя е подчинена и на друг правопорядък – този на ПЕС. Реалността е съвсем различна: националните конституции и правният ред на ЕС се допълват един друг и затова те са способни на съвместно съществуване и хармонично развитие. Съгласно член 2 от Договора за Европейския съюз (ДЕС) Съюзът се основава на ценностите на зачитане на човешкото достойнство, на свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и на зачитането на правата на човека…“. И това, което е най-важно – тези ценности са „общи за държавите-членки“.  Европейският съюз се основава на правопорядък, който се позовава на конституционните традиции на държавите членки. По този начин, макар конституциите на държавите членки да се различават в много отношения, всички те споделят общи ценности, които правят правната интеграция на европейския континент възможна. От член 2 от ДЕС става ясно, че Европейският съюз е здраво вкоренен в онези конституционни традиции, които са общи за неговите държави членки. Конституцията на Република България с втората си поправка (ДВ, бр. 18 от 25 февруари 2005 г.) в чл. 4, ал.3 въвежда като елемент на правовата държава и следния принцип: „Република България участва в изграждането и развитието на Европейския съюз“. По силата на тази разпоредба Република България участва във функционирането на Европейския съюз, включително и чрез създаването и прилагането на неговите актове именно поради това, че е правова държава, което повелява законодателят да извършва необходимото, за да осигури хармонията между националното право и правото на ЕС, както и приматът на последното в случай на противоречие.

Съдът на ЕС (СЕС) нееднократно е приемал в своята практика, отнасяща се до предимството и възможния директен ефект на правото на Съюза, че самото то отнема от държавите членки свободата да определят действието му по отношение на националните правни системи. Затова и държавите членки на ЕС са задължени,  съгласно чл. 19, §1, ал.2 ДЕС „да установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза“. Безспорно е, че пръв адресат на тази разпоредба е всеки национален законодател. За него съществува негативното задължение да не приема норми, които противоречат на правото на Съюза, както и да отмени съществуващите вече такива в националния правопорядък. Това, което е по-важното, е позитивното задължение за предприемане на законодателни мерки за осигуряване на изпълнението на задълженията, произтичащи от правото на ЕС. В случаите на действие или бездействие на законодателя в противоречие с изискванията на ПЕС, националният съд е този субект, който трябва да бъде гарант за осигуряване на ефективната закрила на правата на гражданите, защитени от националния и наднационален правопорядък.

Сходството между конституционната защита на основните права в държавите членки и тази в ЕС неизбежно води до ситуации, в които конституционните или върховните съдилища се нуждаят от насоки от Съда на Европейския съюз (СЕС) относно съответствието на актовете на ЕС с тези права в контекста на спорове относно конституционността на националните мерки за прилагане на тези актове. Самият СЕС възприема, че той самият и националните юрисдикции се нуждаят от създаване на „мост“, съчетаващ автономията на националния конституционен ред с прехвърлянето на компетенции на Европейския съюз. Преюдициалното заключение, което националните юрисдикции могат да поискат от СЕС, с което той да тълкува първичното право на ЕС или да тълкува и да се произнесе по валидността на вторичното право на ЕС, е именно такъв инструмент и изключително силен способ в правомощията на националния съд за преодоляване на противоконституционността на закон.

Практиката на СЕС по предоставяне на преюдициални заключения (чл. 267 ДФЕС) по повод запитване на национални юрисдикции потвърждава съществената роля, която националните и особено конституционните съдилища играят в поддържането на върховенството на закона в Европейския съюз, като започнат конструктивен диалог със Съда на Европейския съюз, когато възникнат съмнения относно това дали национална норма съответства на основните ценности, на които е основан ЕС.

Съдът на ЕС приема, че задължението на националните съдилища, като органи на държавите членки и на съдиите в тях като съдии на ЕС, да осигурят пълно и ефективно действие на разпоредбите на правото на ЕС, изисква от тях да оставят неприложени, ако е необходимо, разпоредби на националното законодателство, противоречащи на ПЕС, без да се налага да искат, а още по-малко и да чакат, предварително отменяне на тези разпоредби „по законодателен или конституционен ред“.

Тези основни положения могат да бъдат илюстрирани със следните примери от практиката на СЕС, постановени по повод преюдициални запитвания, отправени от български съдилища:

Решение от 5 октомври 2010 година по дело C‑173/09, Елчинов, EU:C:2010:581

27. … национална правна норма, съобразно която юрисдикциите, които не се произнасят като последна инстанция, са обвързани от изводите на горната юрисдикция, не може да лиши тези юрисдикции от правото да сезират Съда с въпроси за тълкуването на правото на Съюза, до което се отнасят съответните правни изводи. Всъщност Съдът приема, че юрисдикцията, която не се произнася като последна инстанция, трябва да бъде свободна да отправи до Съда въпросите, които смята за неизяснени, ако счита, че правните изводи на горната инстанция биха могли да доведат до постановяване на решение, което противоречи на правото на Съюза (вж. в този смисъл Решение по дело Rheinmühlen-Düsseldorf, посочено по-горе, точки 4 и 5, Решение по дело Cartesio, посочено по-горе, точка 94, Решение от 9 март 2010 г. по дело ERG и др., C‑378/08, все още непубликувано в Сборника, точка 32, както и Решение по дело Melki и Abdeli, посочено по-горе, точка 42).
32. …правото на Съюза не допуска националният съд, който следва да се произнесе по дело, върнато от висшестоящ съд след касация, да бъде обвързан съгласно националното процесуално право от направените от висшестоящия съд правни изводи, когато въз основа на тълкуването, което е поискал от Съда, намира, че тези изводи не са в съответствие с правото на Съюза.

Решение от 5 юли 2016 година по дело C‑614/14, Огнянов, EU:C:2016:514

23. … обстоятелството, че запитваща юрисдикция като тази по главното производство представя в акта си за преюдициално запитване релевантната в главното производство фактическа и правна обстановка, отговаря на изискването за сътрудничество, присъщо на механизма на преюдициалното запитване, и само по себе си не може да наруши нито правото делото да бъде гледано от безпристрастен съд по член 47, втора алинея от Хартата, нито правото на всеки да се ползва от презумпцията за невиновност, гарантирано с член 48, параграф 1 от Хартата.
24. В настоящия случай от прилагането на член 29 от НПК, както е тълкуван от Върховния касационен съд, и на точки 2.3, 7.3 и 7.4 от Кодекса за етично поведение, е видно, че представянето от български съдия на фактическата и правна обстановка по главното производство в акта за преюдициално запитване се приема като изразяване на предварително становище от този съдия, което води не само до неговия отвод и отмяна на крайния му акт, но и до образуване на дисциплинарно производство срещу него.
25.  …национално правило като разглежданото в главното производство може да доведе по-конкретно до това националният съдия да предпочете да не поставя на Съда преюдициални въпроси, за да избегне отвод, налагане на дисциплинарни наказания или отправяне на недопустим акт на преюдициално запитване. Следователно подобно правило засяга правомощията, признати на националните юрисдикции с член 267 ДФЕС, а с това и ефективността на сътрудничеството между Съда и националните юрисдикции, въведено с механизма на преюдициалното запитване.
26.  … член 267 ДФЕС и член 94 от Процедурния правилник във връзка с член 47, втора алинея и член 48, параграф 1 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално правило, което се тълкува така, че задължава запитващата юрисдикция да си направи отвод по висящото дело, поради това че в преюдициалното си запитване е изложила фактическата и правна обстановка по това дело.

Решение от 17 януари 2019 година по дело C‑310/16, Дзивев и др., EU:C:2019:30

33. Задължението да се гарантира ефективното събиране на ресурсите на Съюза, обаче не освобождава националните съдилища от задължението да спазват основните права, гарантирани от Хартата, и общите принципи на правото на Съюза, тъй като наказателните производства, образувани за престъпления в областта на ДДС, представляват прилагане на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата. В областта на наказателното право тези права и общи принципи трябва да се спазват не само в наказателните производства, но и във фазата на предварителното разследване, от момента, в който е обвинено съответното лице (вж. в този смисъл решения от 5 декември 2017 г., M.A.S. и M.B., C‑42/17, EU:C:2017:936, т. 52, от 5 юни 2018 г., Колев и др., C‑612/15, EU:C:2018:392, т. 68 и 71 и от 20 март 2018 г., Di Puma и Zecca, C‑596/16 и C‑597/16, EU:C:2018:192, т. 31 и цитираната съдебна практика).
34. Следователно задължението да се осигури ефективното събиране на ресурсите на Съюза, не освобождава националните съдилища от задължението да спазват принципа на законност и на правовата държава, който е една от фундаменталните ценности, на които се основава Съюзът, за което свидетелства член 2 ДЕС.
35. В това отношение по-специално от изискванията на принципа на законност и на правовата държава следва, че санкционните правомощия не могат по принцип да се упражняват извън законовите рамки, в които даден орган има право да действа съгласно правото на съответната държава членка (вж. по аналогия решение от 1 октомври 2015 г., Weltimmo, C‑230/14, EU:C:2015:639, т. 56).
36 . Освен това телефонните подслушвания са намеса в правото на личен живот, залегнало в член 7 от Хартата. Съгласно член 52, параграф 1 от Хартата подобна намеса може да бъде допусната само ако е предвидена в закон и ако при зачитане на основното съдържание на това право и на принципа на пропорционалност е необходима и действително отговаря на признати от Съюза цели от общ интерес (вж. в този смисъл решение от 17 декември 2015 г., WebMindLicenses, C‑419/14, EU:C:2015:832, т. 71 и 73).
37. …разглежданите в главното производство телефонни подслушвания са били разрешени от съдебен орган, който не е имал необходимата за това компетентност. Поради това следва да се счита, че тези телефонни подслушвания не са предвидени в закон по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата.
38. Ето защо следва да се отбележи, че разглежданата в главното производство норма [е съответна на правото на ЕС]…, доколкото задължава националния съд да изключи от доказателствения материал по наказателното дело доказателства като телефонните подслушвания, за които се изисква предварително съдебно разрешение, когато това разрешение е издадено от некомпетентен съдебен орган.
39.  …правото на Съюза не задължава националния съд да не приложи такава процесуална норма дори когато използването на незаконно събраните доказателства би могло да увеличи ефективността на наказателното преследване, позволявайки на националните органи да санкционират в определени случаи нарушението на правото на Съюза (вж. по аналогия във връзка с вътрешноправните процесуални норми, съгласно които даден съдебен акт се ползва със сила на пресъдено нещо, решение от 24 октомври 2018 г., XC и др., C‑234/17, EU:C:2018:853, т. 53 и цитираната съдебна практика).

Определение  от 12 февруари 2019 година по дело C‑8/19 PPU, RH, EU:C:2019:110

30. С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 267 ДФЕС и член 47, втора алинея от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат тълкувана в съдебната практика национална правна уредба, последицата от която е, че националната юрисдикция е длъжна да се произнесе по законността на решение за задържане под стража, без да има възможност да отправи преюдициално запитване до Съда или да изчака неговия отговор.
40.  …Съдът вече се е произнесъл, че компетентността, която член 267 ДФЕС предоставя на всяка национална юрисдикция да отправи преюдициално запитване пред Съда, не може да се постави под съмнение от прилагането на норми на националното право, които позволяват сезирана с въззивна жалба юрисдикция да измени акта, с който се отправя преюдициално запитване до Съда, да отклони това запитване и да разпореди на постановилата посочения акт юрисдикция да възобнови спряното производство по вътрешното право (вж. в този смисъл решение от 16 декември 2008 г., Cartesio, C‑210/06, EU:C:2008:723, т. 95 и 98).0
46.  …относно изтъкнатата от запитващата юрисдикция опасност от дисциплинарни наказания в случай на неподчинение на задължителните указания на по-горната инстанция и относно независимостта на посочената юрисдикция Съдът вече е приел, че тази независимост е от основно значение за правилното функциониране на системата за съдебно сътрудничество, въплътена в предвидения в член 267 ДФЕС механизъм на преюдициалното запитване, доколкото този механизъм може да бъде задействан само от орган, на който е възложено да прилага правото на Съюза и който изпълнява по-конкретно този критерий за независимост (решение от 25 юли 2018 г., Minister for Justice and Equality (Недостатъци на съдебната система), известно като „LM“, C‑216/18 PPU, EU:C:2018:586, т. 54 и цитираната съдебна практика).
47. …Присъща гаранция за независимостта на съдиите е да не бъдат изложени на дисциплинарни наказания за упражняването на право като това да отправят преюдициално запитване до Съда или да решат да изчакат отговора на такова запитване, преди да се произнесат по съществото на спора, с който са сезирани, което право е от тяхната изключителна компетентност (вж. в този смисъл решение от 5 юли 2016 г., Огнянов, C‑614/14, EU:C:2016:514, т. 17 и 25 и цитираната съдебна практика).
48.  …член 267 ДФЕС и член 47, втора алинея от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба от чието тълкуване в съдебната практика следва, че националната юрисдикция е длъжна да се произнесе по законността на решение за задържане под стража, без да има възможност да отправи преюдициално запитване до Съда или да изчака неговия отговор.

Независимо от правната сила на инструментариума на ПЕС и в частност на преюдициалното запитване за осигуряване на гражданите на ефективно право на защита, извън рамките на ЕС Съветът на Европа играе решаваща роля в изготвянето на стандарти от значение за върховенството на закона. Върховенството на закона се посочва като елемент на общото наследство в преамбюла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). През 2016 г. Европейската комисия за демокрация чрез право (Венецианската комисия) на Съвета на Европа публикува „Списък на критериите за правова държава“. Тази комисия приема, че по своята същност „правовата държава“ осигурява зачитане на принципа за законност, принципа на правната сигурност, забраната за произвол, осигуряване на достъп до правосъдие, зачитане на човешките права, избягване на дискриминацията и насърчаване на равенството пред закона.“

Като държава член на Съвета на Европа, България е поела ангажимента, залегнал в чл. 1 КЗЧПОС, да осигурява на всяко лице установените в нея права и свободи. Предвид признатото от Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ), че Конвенцията е жив и развиващ се организъм, то анализът на нейните норми сам по себе си не би бил достатъчен, без да се разкрие техния дух и ефективност. Неведнъж ЕСПЧ е заявявал, че решенията му служат не само за разрешаване на конкретни правни казуси, но като цяло са насочени да интерпретират и развият правата, защитени от КЗПЧОС, като по този начин съдействат на държавите да изпълнят ангажиментите си по нея. В правната теория е прието, че практиката на международните юрисдикции относно приложението на международните договори, които са станали част от националния правопорядък, е субсидиарен източник на правото. Техните съдебни актове въздействат върху националните правоохранителни и правораздвателни органи, както и могат да бъдат източник на аргументи за развитие на националното нормотворчество.  Безспорен е и установеният в трайната практика на ЕСПЧ т.нар. „субсидиарен механизъм“ на защита на човешките права – тези права трябва да бъдат защитени на първо място от органите на държавите страни по Конвенцията. Едва когато тази защита се окаже недостъпна или недостатъчна, тогава следва да се потърси защитата на „страсбургския механизъм“.

Въпреки че както Конвенцията, така и правният ред на ЕС са ангажирани в защитата на основните права, съответните им системи за защита не оперират по абсолютно еднакъв начин. Докато Конвенцията
действа като външна проверка на задълженията, произтичащи за договарящите страни от нейния чл. 1, системата на ЕС на защитата на основните права е вътрешен компонент на правовата държава в рамките на ЕС.

Независимо от това, Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) насърчава диалога в областта на основните права с правопорядъка както на Съвета на Европа чрез закрепените в КЗПЧОС механизми за защита, така и на правния ред на държавите членки на ЕС. Хартата съдържа две разпоредби, гарантиращи сходството в тълкуването на обхвата на основните права – първата на чл. 52, пар.3, съгласно който Доколкото настоящата Харта съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в посочената Конвенция. Тази разпоредба не пречи правото на Съюза да предоставя по-широка защита“; и втората – на §4: „Доколкото настоящата Харта признава основни права, които произтичат от общите за държавите-членки конституционните традиции, тези права трябва да бъдат тълкувани в хармония с тези традиции“.

По този начин ПЕС насърчава конструктивнния диалог с националните съдилища – националните конституционни и върховни съдилища,  и ЕСПЧ. От своя страна член 53 ХОПЕС се стреми да координира трите различни стандарта за защита, които съществуват в държавите членки на ЕС, а именно тези, предоставени от националните конституции, тези, предоставени от ПЕС, тези, предвидени от международното право, по-специално от КЗПЧОС: Никоя разпоредба на настоящата Харта не трябва да се тълкува като ограничаващ или накърняваща права на човека и основни свободи, които в съответните им приложни полета са признати от правото на Съюза, от международното право и от международните конвенции, по които Съюзът или всички държави членки са страни и по-специално Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, както и от конституциите на държавите-членки“. Тази разпоредба на Хартата се възприема като въвеждаща ред в плурализма чрез създаване на баланс между европейското единство и националното многообразие.

Спазването на принципа на „правовата държава“, закрепен чл. 4, ал.1 от КРБ и задължението по ал.3 като елемент на правовата държава, каквато България е провъзгласила, че е в Основния си закон, изискват когато държавата в лицето на националните съдилища прилага ПЕС, прилагането на националните стандарти на защитата на основните права не трябва да компрометира нито нивото на защитата, предвидена в Хартата, нито върховенството, единството и ефективността на ПЕС.

Съгласно утвърдената съдебна практика по силата на принципа на предимство на правото на Съюза, който е основна характеристика на правния ред на Съюза, позоваването от държава членка на норми на националното право, макар и да са конституционни, не би могло да накърни действието на правото на Съюза на територията на тази държава. В емблематичното решение по делото  Melloni (решение от 26 февруари 2013 г., С – 399/11, EU:C:2013:107) СЕС е приел, че по отношение на правата, признати в Хартата, които съответстват на тези, гарантирани от Конвенцията, държава членка на ЕС може да прилага своите собствени стандарти за защита, при условие, че са изпълнени три условия.  Първо, тези стандарти трябва да отговарят на нивото на защита, гарантирано от Хартата, което от своя страна, осигурява най-ниското ниво на защита, еквивалентно на това на Конвенцията. Второ, могат да се прилагат различни национални стандарти, само когато Европейският съюз не е приел действия по унифицирано ниво на защита на тези права, приложимо за всички държави членки. Последно, но не най-малкото по важност, това по-високо ниво на защита не трябва да застрашава целите, преследвани от правото на ЕС.

Осигуряването на върховенството на правото в националния и международен правопорядък е нелека задача, която изисква балансиране на интереси – на индивида и на правото като цяло. То не може да бъде отговорност нито само на национален съд, нито на наднационални юрисдикции.  Използването на механизмите, предвидени в националното право и в правото на ЕС, както и познаването на стандартите за ефективна правна защита на КЗПЧОС, са мощно средство за всеки национален съдия за осигуряване на гражданите на адекватен стандарт на защита на техните права.

22
Коментирайте

avatar
Картинки
 
 
 
Аудио и видео
 
 
 
Документи и архиви
 
 
 
нови хронологично най-добре оценени
ИСТИНАТА
ИСТИНАТА
10 декември 2019 15:21
Гост
аланкоолу
аланкоолу
25 ноември 2019 15:37
Гост

Подобни писания може да са принципно смислени, но си остават наливане от пусто в празно. Каква правова държава, каква защита на права, какви 5 лева в държава от третия свят по ВСИЧКИ ВЪЗМОЖНИ ПОКАЗАТЕЛИ ?! Парадоксът на 21 век е България в ЕС ! Някои съдилища работят по-зле и от миналия век, а електронното правосъдие е утопия.

Фен
Фен
25 ноември 2019 13:48
Гост

Блестяща както винаги. Поздравления, съдия Панова!

Анонимен
Анонимен
25 ноември 2019 12:44
Гост

Осигуряването на баланс на интересите между тези на субекта и на правото като цяло е от съществено значение за правовата държава. Уви, при нас този баланс куца.

Анонимен
Анонимен
25 ноември 2019 12:37
Гост

Ефективната защита на основните ни права би трябвало да се гарантира от самата Конституция. Но това може да се случи единствено, ако държавата е правова.

Анонимен
Анонимен
25 ноември 2019 12:39
Гост

Тоест, нашата е такава само на думи. Какви права имаме ние и шансове да се възползваме от тях? При тази мафия! Единственото ни неопровержимо право е да мълчим.

Анонимен
Анонимен
25 ноември 2019 9:55
Гост

Човекът- основна грижа на обществото. Така е, но това на практика не касае всички хора.

Реалист
Реалист
25 ноември 2019 9:30
Гост

За съжаление, съдилищата не правоприлагат въз основа на принципи, а въз основа на буквата на закона, която често е абсурдна. А я ходете в НС да направите една анкета сред богоизбраниците с два въпроса – 1. Колко конституционни принципа може да изброите? и 2. Можете ли да дадете дефиниция на следните три принципа:…?

Анонимен
Анонимен
25 ноември 2019 11:18
Гост

Именно за това трябва да се правят промени в нормативната ни уредба. А за капацитета на депутатите ни….нямам думи.

Добре
Добре
25 ноември 2019 9:27
Гост

Добре, че има к. съдии като г-жа Панова, защото много ми бяга напоследък доверието в КС. Странни назначения имаше там и съм, меко казано, изпитващ съмнения спрямо пригодността (лична и професионална) на част от съдиите.

Анализатор
Анализатор
25 ноември 2019 18:32
Гост

Ти май си самата г-жа Панова, понеже ако си ходил на дела при нея, щеше да знаеш че това което пише е, за да се саморекламира в медиите и няма нищо общо със собствената й практика

Гражданин
Гражданин
25 ноември 2019 9:22
Гост

Крайно време е да се въведе частна конституционна жалба! В този си вид процедурата е неефективна и зависи от политическата воля на разни олигархични партии!

Логика
Логика
25 ноември 2019 9:24
Гост

А Вие искате да зависи от волята на всеки накриво събудил се пенсионер със свободно време? Знаете ли какви искове се гледат в съдилищата? Безумни, неадекватни… Не можем да обърнем КС на квартална кръчма!

Компромис?
Компромис?
25 ноември 2019 9:25
Гост

Уви, съгласен съм частично и с двете позиции – необходимо е да се разшири кръгът на активно легитимираните жалбодатели, но не и безкрайно. Все пак трябва да има някакво професионално сито. Но омбудсманът, Висшият адвокатски съвет… те биха могли да бъдат това сито и съответно да се подават жалбите от тяхно име.

наблюдател
наблюдател
25 ноември 2019 8:18
Гост

Много добре, но България не е правова държава, а такава управлявана от олигархичен елит, макар формално от неговите лакеи-политиците. България не е демократична държава, защото властта не принадлежи на народа (демос и кратос), а на споменатите, които манипулирайки изборите, се гаврят с избирателите. Ако властта принадлежеше на народа, той не би позволил геноцида срещу неговите майки и бащи, които явно са излишно бреме за олигархия и политици. Дори в Македония и Сърбия минималната пенсия е около 400лв.

Мартинов
Мартинов
25 ноември 2019 8:17
Гост

Благодаря за статията!

утопия извън темата
утопия извън темата
25 ноември 2019 8:13
Гост

Извън темата – но помните ли, че първо Панова, а не Панов беше кандидат за председател на ВКС? Колко по-друго можеше да бъде само… почти утопично

Анонимен
Анонимен
25 ноември 2019 9:57
Гост

Колко по- хубаво би било. Тя беше за малко и и.ф. председател на ВКС. Невероятен ръководител и колега.

Анонимен
Анонимен
25 ноември 2019 8:10
Гост

от написаното става ясно, че пак европата ни крепи и правовата държава. интересен и верен поглед

изключението Панова
изключението Панова
25 ноември 2019 8:08
Гост

България на теория е правова държава. На практика – мутри шестват в трите власти, а светли умове като Павлина Панова са изключение

обективен
обективен
25 ноември 2019 9:07
Гост

Така е, но с 10% изключения и 90% държавата не може да се извади от патримониума на мутрата и неговото ОПГ.

обективен
обективен
25 ноември 2019 9:08
Гост

Така е, но с 10% изключения и 90% пасивни държавата не може да се извади от патримониума на мутрата и неговото ОПГ.