Отбелязването на такава впечатляваща годишнина на една национална конституция предполага да се говори за националния конституционализъм. А той е огледало на съдбата на Отечеството.

Защото конституции имат държавите. Държави имат нациите. А нации са народите с Отечества. Народите, които имат памет, имат корен и образ. Държавата и конституцията нямат смисъл без национален дух. И само чрез него се вписват в световния – или „глобалния”… – конституционализъм.

Преди век Андрей Ляпчев ни завеща: Пазете Търновската конституция! Пазете нашия основен строй, пазете основите на държавата, в която живеем!”

Защото Конституцията е еманация на националната ценностна система. И националната съдба. И националния характер. И по-общо – на националната конституционна идентичност…

Конституцията не може да бъде нито безродна, нито бездушна. Тя има душевност – душевността на народа си.

А душевността на българския народ е душевност на оцеляването и свободата!

Българският конституционализъм е отражение на българската съдба и българския характер. И той не е 140-годишен, а многовековен! Това е поема за свободата и държавността. Нашият народ е от най-първите, изградили собствена държавност – по-дълголетни в Европа са само три просъществували до днес държави (Гърция, Италия и Франция).

Това е народ, в чиято национална ДНК централен елемент е генът на свободата. В Търновската конституция не просто е записано, че всякой роб свободен става. Самата тя е доказателство, че довчерашний роб свободен е станал!

„Най-добрият лек за повечето, ако не за всички злини, е свободата!“, категоричен е Петко Каравелов. А Ботев осмисля саможертвата си с думите: „Само онзи, който е свободен, може да се нарече човек в пълния смисъл на думата“…

Свободата е пътеводната ценност на цялата българска история! Кой друг народ има Апостол на свободата? И колко други народи имат подобен абсурден, но величав идеал: „Свобода или смърт”? Повечето изобщо не са се изправяли пред такава дилема…

Навярно няма и народ с по-тежка историческа съдба от нашия: 7 от последните 10 века – под чужда власт! Но винаги постигал свободата – и именно като възстановена държавност. И след 1989 г. година българинът пръв от всички посткомунистически държави прие нова конституция – не друго, а държавостроителен акт! За да изгражда отново държава – от основите, от основния закон.

Българският порив към свобода е порив за своето – и никога порив към господство над другиго. Дори в годините на най-голямата си мощ българският народ е постигал военни победи с огромни хоризонти, но не се е държал завоевателски и не е ламтял за чужди земи и чужди богатства. Българската мощ не е била алчна: тя е утвърждаване на своето, на онова, което пазим от миналото: езика, традициите, държавността… Тях именно осветява кандилото на Паисий!

„Ние искаме да вървим по правия път и да търсим своята лична и народна свобода, без да вредим на съседите си” пише Левски във в. „Свобода”. И залага в Програмата на БРЦК: „Ние не желаем да владеем над другиго, затова и не дозволяваме да ни владеят и другите”!

Затова прочитът на свободата в българската конституция не може да не бъде различен от този в много други демократични конституции! Както прочитът на човешкото достойнство в Германския основен закон е различен, собствен, германски. Потвърди го изрично и категорично неотдавна и Съдът на Европейския съюз (по делото Gauweiler). А преди него – ясно и убедително – Германският конституционен съд.

И глобалистката модерност не ги осъди… Напротив, мъдрата политическа мисъл ги последва. Последваха ги и испанската, френската и други конституционни юрисдикции.

Историята на българския конституционализъм е огледало на българската душевност. В която най-високо светят висшите български ценности на Свободата, Равенството, Труда, Знанието, Семейството и оцеляването, Толерантността!

За свободолюбието говорих – и ще се върна.

Чувството на българина за равенство е болно, наранено чувство. Обикновеният човек по българските земи никога не се е чувствал равен с „онези горе”, той носи трайно усещане за „втора ръка”, от него все е имало някой „по-равен” – и все без да го превъзхожда. Това усещане за несправедливо неравенство трябва да се отчита, то е рана в душата и вечно „едно на ум” в светоусещането на българина. Поради което и по-силна от много други народи е жаждата на българина закон с равна мяра отмерващ да види. Това не е жажда за имàне – а жажда за „човешки правдини”. И е наша дълбока конституционна ценност.

Силно и трайно е демократичното чувство на българина. „В нашата България всичките щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът; и за турчина, и за евреина, каквито са, за всички еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българина”, пише Апостолът. За да обобщи в Наредата на работниците за освобождението на българския народ висшата държавническа повеля: „…да се подигне храм на истинната и правата свобода и …да се даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности”!

И работлив е българинът – колко народи имат поговорка „Залудо работи – залудо не стой!”? И е работил залудо, и днешните най-често мизерни заплати го превръщат в работник залудо – но той продължава да почита труда. Не като средство за добър живот – той знае, че „от работа се огърбатя, не се забогатя”. А като изконна ценност: защото той може много да работи и малко да получава, но вярва, че „който не работи – не трябва да яде”. Затова и трудът е особена национална ценност в конституцията му.

Пак заради синдрома на оцеляването е толкова силна и връзката на българина със земята. И в конституцията му земята има особена защита – очевидно различна от други европейски конституции. Не просто собствеността – земята и хлябът!

И пак заради вековната битка за оцеляване със специална конституционна святост звънти българският език! Неслучайно няма друг народ с официален празник на буквите, езика, словото и духовността!

Колко други държави имат две столици – политическа и духовна? Велико Търново е историческа и книжовна столица на българската държавност – съхранена именно така в националната памет и до днес!

Не може да има съмнение: поривът към образование и духовност е чутовно силен императив в нашата душевност. Затова образованието и учителят имат в българската конституционна ценностна система особено място. Макар и неизречено в конституционната словесност, образованието трябва да се чете като стратегически национален приоритет.

Защото „…народът трябва да се просвещава; един непросветен народ е враг на себе си: непросветеният народ, колкото и каквито права да има, се самолишава от тях!”, мъдро провидя Тодор Влайков.

Императивът на оцеляването е белязал и особеното българско чувство към семейството. За българина семейството не е просто домашно огнище – то е кръвоносната система на оцеляването! Челядта на българина е стълба към бъдещето. Поколението си българинът брани с цената на всичко: като Балканджи Йово и ръце си, и очи си, и глава си дава – чедото да спаси, родът да оцелее… Затова семейството е особена българска конституционна ценност! На нея българинът не дава да се посяга – Ботев пише, че „наистина не веднъж народът е явявал твърдата воля на характера си с въстания – но само тогава, кога насилието е допирало до къщата му, до семейството му, до понятията му за честта – с една дума до неговия дълбок социален живот, с който се отличават общо славянските народи и частно нашият народ”!

Линията на оцеляването е основна линия в българската народопсихология. И поговорката за преклонената главица, и индивидуализмът на българина това отразяват. Преклонената главица не е робски синдром – тя е технология на оцеляването! Но душата ни неизменно носи и героизма. И дойде ли моментът за надигане, същата тази преклонена глава е готова да се отдели от раменете си – в невиждани примери на героизъм и саможертва. Кое е вярното: пет века „робско търпение” – или над 100 бунта и въстания? Със стотици изключителни образи, много от тях – без подобие в никой друг народ: Баба Тонка, Даскал Дабев, Кочо, Левски и Ботев – и колко още!

С изключителни исторически измерения е и толерантността на българина – доказана, проверена. В България не само „всякой роб свободен става”, а „съседът повече от брат е”, Великден и Байрам съвместно се празнуват (нека подчертая – и до днес!). Любен Каравелов пише: „За да бъдат свободни един човек и един народ, те трябва да уважават свободата и на другите народи; за да бъде човекът човек, трябва да уважава и правото на другия човек.“

Нашата толерантност не е просто търпимост. Тя е човеколюбие! Световно признато доказателство е спасяването на българските евреи. Тя е неизменно състояние на добросъседство, дори на братство с другия. И състояние на неотмъстителност – макар със запазена памет за „синилата от бича и следите от теглото”

Цялата демократска философия на Апостола именно това изразява: Ако някой очерни народната ни работа с нарушаванието на правото на други народности, такъв ще се счита за неприятел на Отечеството ни и ще се наказва със смърт”!

Затова смятам за несъмнено, че в салона на българския конституционализъм духът на толерантността – във всичките ѝ форми – има запазено място на първия ред!

До нея можем да търсим и впечатляващото българско гостоприемство. Заедно с изключителното ни любопитство към света и хъс за сравняване с другите, „да бъдем равни с другите европейски народи”… Отношението на българина към другите е отношение на силно любопитство и непрекъснато сравнение.

То обаче обяснява и недоволството ни. В душата на българина покълва едно ново нетърпение. Вече можем неограничено да сравняваме и осъзнаваме, че няма външни причини да не живеем добре като народи, които нямат нито нашите качества, нито нашите географски и други предимства.

Българският народ отново е изправен пред гилотината на оцеляването. Демографската катастрофа не е просто черна статистика – тя изисква отговорно обяснение. Част от него е разочарованието: за немалко българи отново „от никъде взорът надежда не види”.

Ако не осъзнаем какви огромни заплахи за конституционализма и за демокрацията носи това разочарование, съвсем ще изпуснем влака на историята…

Изконният български порив към свободата трябва да се разпознава и в свободата на духа. Затова и религията ни е изключително свободна – ние не обичаме догмите, правилата, оковите.

И като свобода на мисълта и фантазията – ние сме народ с изключителни таланти, безкрайно надарен народ. С изумителни фолклор, занаяти, наука и изкуства!

Но народ с изключително силна фантазия не е лесен за управляване… Народ с толкова либерална религиозност не става за смирено подреждане. Народ, който в новата си история само няколко десетилетия реално не е командван от чужда власт, няма как да е научен да се самоуправлява.

Затова кратките относително демократични времена показват незнание какво да я правим свободата си. У нас тя лесно се изражда в слободия и произвол. Димитър Подвързачов ще отсече: „Дай на българина власт и той започва да се разпорежда като в неприятелска държава”!

Дали е невярно, че у нас властта е повече средство за личен успех, а не инструмент за постигане на колективно благо? Че българинът се стреми към властта повече за да оправи своя живот, а не живота на общността? Че страда от корупцията само ако не участва в нея?

Нейните корени са именно в липсата на страх от Бога и закона и в инстинкта за спасяване поединично. „Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта”, пише Иван Хаджийски. За да обобщи безмилостно: Какво би станало, ако днес се приеме закон, който отново наказва кражбата с рязане на ръце? Та с дигане на крака ли ще бъдат гласувани следващите закони?“

Разминаването между властта и народа е опасно. То отчуждава, деетатизира нацията. А деетатизираната нация е кораб без платна…

Както вярно е и че денационализирането на държавата също е опасен процес. Държава без нация е дърво без корен!

„Ние желаем, щото тая земя, която е населена с българи, да се управлява български…”, пише в Програмата на БРЦК.

Затова е важно да се разбира – и българският конституционализъм е трайно вкоренен в това разбиране: модерният хуманизъм и демокрацията не се карат с традициите и идентичността! Да си европеец и гражданин на света не е забрана да носиш националната си одежда и да пазиш историческата си памет и съвест.

„Можем да сме пълноценни и достойни европейци само ако сме достойни и горди българи”, пишеше Марко Семов. Сиреч само ако пазим и предаваме напред възвишените исконни национални ценности, повечето впрочем напълно европейски! Глобализираният човек не е безцветен безродник – а отворена към света душа, в която запазено място и за различното има, редом до идентичното.

Може ли някой в Европа да отрече националната идентичност като отживелица? Иска ли някой да отхвърли впечатляващата практика на Съда на ЕС по зачитане на конституционната идентичност на държавите-членки? Изрично закрепено от самите тях в най-първите разпоредби на Договора за ЕС!

Защото Обединена Европа не само бе създадена – тя има смисъл като Европа на Отечествата! Все още никой не е отменил това…

„Най-голямата добродетел в света е любовта към Отечеството”, категоричен е Христо Ботев. А Захари Стоянов красиво завещава: „Нашата свобода има безброй мъченици – герои, наши братя… Тия презряха всичко свое частно и умиха лицето на България… И не че бяха ходили в Париж да си изострят ума, но че бяха честни и обичаха горещо своето Отечество – свята длъжност за всеки едного! Нека тия наши народни светила ни служат за пример!”

Българинът е демократ, това е сигурно – не са му присъщи познатите на други народи трайни авторитарни нагласи. Той не обича господарите, пълновластните – най-малко. Ярко демократични са и разпоредбите на Търновската конституция, и начинът на приемането ѝ, както точно отбеляза Председателят на Венецианската комисия.

Има в историята ни и кървави разправи, отсечените ръце на Стамболов са зловещ символ. Но с по-широката четка на времето ако рисуваме – не са толкова много тези периоди, не сме от народите, които лесно вадят нощем „дългите ножове”. И бастунът, който Стамболийски нарича „конституция”, е по-скоро самотен образ…

Защото ние доказано сме умерен народ.

Демокрацията е несъмнена ценност. Но няма абстрактна демокрация – всяка демокрация има национален живот: тя е власт на националния демос, с неговия характер. Има френска демокрация – силно национална! – но е видимо различна от германската, иначе съседна. Нима еднакви са шведската и гръцката демокрация, хем последната е най-старата, модел сякаш? Нима американската е съвсем сестра на европейската?

Един от най-качествените ни – и просветени! – министър-председатели Константин Стоилов пише: „Щом има българска държава, тя трябва да действа там, където интересите на народа ѝ налагат.“

Петко Каравелов, един от вдъхновените творци на Търновската конституция, е категоричен: „Аз едно знам, едно признавам и изповядвам, че всичко, което се прави за народа без народа, не е праведно, не е законно.“

Затова демокрацията трябва да се разбира не само като власт на демоса, а преди всичко като власт ЗА демоса! С неговите тревоги и потребности.

Не можем да реем поглед в небето синьо: нашата днешна доста безродна, доста чужда от народа демокрация, е рехава и немощна.

И ме е страх да си помисля дали не е прав Стамболов, като изрича безмилостно: „Не трябва да се освобождава никой народ; народите трябва да се освободят сами или да загинат.”…

Повечето ни институции са с изтънял авторитет. „Не е достатъчно да се пишат права в една конституция – там са принципи; важното е да се гарантират, като се поставят институти, които да наказват нарушенията на властта спрямо гражданите. Такова нещо ние досега нямаме. У нас един орган на властта е почти неуязвим, почти недосегаем.“ Казал го е Буров, преди близо век…

А наскоро Стефан Цанев констатира: „След промените се стигна до корумпираност и до цинично отношение към самата идея за демокрация.”

Радостта от демокрацията израсна до …разочарование. Мнозина са склонни да продадат гласа си, защото не виждат за какво друго им служи… Вече приехме за нормално и много от преброените гласове изобщо да не са подадени… Приехме изборната манипулация за естествена слабост на демокрацията – а не като нейно най-страшно отрицание! И това не е ново: „Аз зная, че откакто съществува България, с изборите е злоупотребявано…”, обобщава още Петко Каравелов. А пак Буров констатира: „Естественото чувство на българския избирател, е чувството на неговото безсилие“.

Може би трябва да се запитаме: дали и днес не прозира склонност към изоставянето на демокрацията?

Разбирането на проблемите на „прехода” – приключил или не – и по-общо разбирането на българската конституция непременно изисква добро разбиране именно на националния характер. С всичките му кривици, както и Апостолът настояваше. За да ги изправяме и „вървим напред”.

И през тяхното огледало трябва да четем законите и конституцията си. За да разбираме защо все още смятаме за успех да ги заобиколим като „врата в полето” или да ги зарежем в блатото с отмъстителната радост на Андрешко.

Душата на българина е като душата на Раковски (по стиха на Вазов): „пълна и с буря, и с блясък, и с нощ”.

Бих добавил: и с мощ! Огромна интелектуална и нравствена мощ!

И аз убедено вярвам, че щом толкова пъти – в по-страшни дни, с по-изпити сили и по-безпътна перспектива – сме успявали да оцелеем, да се освободим, да се въздигнем и пренесем огънчето за децата и внуците си – пак можем!

Стига само да опазим в сърцата си това кръстовно триединство: народ-конституция-държава!

5
Коментирайте

avatar
Картинки
 
 
 
Аудио и видео
 
 
 
Документи и архиви
 
 
 
нови хронологично най-добре оценени
Хубаво есе
Хубаво есе
17 април 2019 10:45
Гост

Вероятно е по-добре да се концентрираме не толкова върху Конституцията от 1879-1947, а върху това какво пише и какви са идеалите на създателите на Конституцията, която е в сила от 1991 г. Не чух никой да казва как вярва и цени съвременното българско нормотворчество. Браво на Строителите, обаче сега няма кой да ги замени.

16-ти април
16-ти април
16 април 2019 9:49
Гост

Признавам, хвана ме за гърлото на някои места – добро изложение. Честит празник, колеги! Нека обичта Ви към правото никога да не се заменя от абстиненция, да имат много дръзновение и сили да продължавате да ограмотявате нашите съграждани и да ги учите на гражданственост! ние сме стожерите, ние сме паметта, ние сме семето, което ще покълне и от което ще има нови и нови семена….

Реалист
Реалист
16 април 2019 9:00
Гост

За съжаление през последните години от висшите български ценности на българите им остана само инстинктът за оцеляване.

Анонимен
Анонимен
16 април 2019 8:57
Гост

Хубаво е да си спомняме за завета на Андрей Ляпчев не само по празници.

йордан
йордан
16 април 2019 7:19
Гост

Свободата – този светъл идеал, който днес предадохме… Честит празник, колеги! Нека да сме по-свободни!