Върховният касационен съд (ВКС) поиска Конституционният съд (КС) да обяви за противоконституционна разпоредбата от Закона за съдебната власт, с която се регламентира временното отстраняване на магистрати от длъжност при повдигане на обвинения. Докладчик по делото е Георги Ангелов.

Според ВКС целият чл. 230 от ЗСВ не съответства на принципа на правовата държава (чл. 4, ал.1 от Конституцията) и за равенството пред закона (чл. 6, ал. 2), на забраната за допускане на ограничения на правата на обвиняемия, които надхвърлят необходимото за осъществяване на правосъдието (чл. 31, ал.4), на правото на труд и свободен избор на професия и място на работа (чл. 48, ал.1 и ал. 3 вр. с чл. 16) и на правото на защита (чл. 56).

Искането на ВКС до КС

Върховните съдии изброяват осем проблема, които възникват от сегашния регламент на временното отстраняване от длъжност на магистрати:

  • несъразмерно накърнява трудовите права на временно отстранения от длъжност съдия, прокурор или следовател;
  • не гарантира разумен баланс между защитата на обществения интерес и правата на засегнатото лице;
  • не допуска самостоятелна преценка на основателността на искането за отстраняване от страна на съответната колегия на ВСС и на съда при обжалване на решението за отстраняване с оглед на доказателствената обезпеченост на обвинението срещу привлечения като обвиняем съдия, прокурор или следовател;
  • не предвижда диференциран подход, който да отчита вида, спецификата, степента на обществена опасност на инкриминираното престъпление, конкретната длъжност на обвиняемия в органите на съдебната власт и всички други обстоятелства, обуславящи действителната необходимост от прилагането на принудителната административна мярка;
  • не обезпечава правото на защита на засегнатото лице в процедурата по отстраняване;
  • лишава съдията, прокурора или следователя от правото на труд без ясни времеви параметри, като поставя продължителността на ограниченията в зависимост от продължителността на наказателното преследване, включително и на съдебните процедури за установяване на виновността, респективно невиновността му;
  • не осигурява процесуален механизъм за ефективен периодичен съдебен контрол върху принудителната административна мярка отстраняване от длъжност по чл. 230 от ЗСВ;
  • неоправдано поставя съдиите, прокурорите или следователите в значително по-неблагоприятно положение от всички останали обвиняеми лица, по отношение на които се прилага мярката за процесуална принуда отстраняване от длъжност по чл. 69 от Наказателно-процесуалния кодекс.
  • Не за първи път Конституционният съд е сезиран с искане за обявяване на този текст от ЗСВ за противоречащ на основния закон.

Преди две години също имаше искане за отмяна на разпоредбите в ЗСВ, свързани с временното отстраняване от длъжност на магистратите, но чл. 230 беше променен и Конституционният съд прекрати делото.

През 2016 г. текстът бе изменен така, че отстраняването от длъжност да е само след обвинение за извършено престъпление във връзка с работата. През лятото на 2017 г. обаче Народното събрание отново редактира разпоредбата като въведе задължително отстраняване от длъжност и при обвинения за престъпления от общ характер, които нямат общо със службата. Проблемът бе, че се предвиждаше отстраняване от длъжност без възможност съответната колегия да прецени дали това е необходимо. Има ли внесено предложение от главния прокурор, кадровият орган действаше при обвързана компетентност.

Редица съсловни и неправителствени организации тогава излязоха с възражения по въпроса, но едва след като през октомври Венецианската комисия излезе със становище, в което разкритикува сериозно промяната в ЗСВ, правосъдният министър Цецка Цачева сигнализира Народното събрание. ЗСВ отново бе променен,  като бе дадена възможност на съответните колегии да преценят дали ще отстраняват магистрати при повдигане на обвинения за престъпления извън службата.

Според ВКС обаче има проблем не само с това условие, а с целия текст.

Последните изменения на разпоредбата (ДВ, бр. 90 от 2017 г.) красноречиво илюстрират ретроградния и несъответен на европейските стандарти законодателен подход към уреждането на института на отстраняването от длъжност на съдиите, прокурорите и следователите.

Временното отстраняване от длъжност по ал. 1 е автоматично следствие от привличането на съдия, прокурор или следовател като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер при осъществяване на съдебната власт. В тези случаи съответните колегии на ВСС действат в условията на обвързана компетентност, без да са овластени със законова компетентност да формират собствена суверенна преценка относно необходимостта и съразмерността на налаганото ограничение. Административният орган, както и съдът при обжалването на решението на административния орган, нямат дискреция по въпроса за реалната необходимост от отстраняване на магистрата от длъжност с оглед вида и характера на конкретното престъпление, за което е привлечен като обвиняем, обема и тежестта на събраните в подкрепа на обвинението доказателства и процесуалното поведение на обвиняемия“, изтъкват от ВКС.

И добавят, че разпоредбата на чл. 230 от ЗСВ предпоставя изключителна и неограничена възможност на разследващите органи да предизвикат отстраняване от длъжност на всеки магистрат чрез привличането му като обвиняемо лице за умишлено престъпление от общ характер при осъществяване на съдебната власт, включително нетежко. „Отстраняването от длъжност може да се инициира безконтролно без оглед действителната доказателствена обезпеченост на обвинението. Това е така, защото самото привличане в качеството на обвиняем не подлежи на съдебен контрол. При налагането на принудителната мярка временно отстраняване обаче по силата на чл. 230, ал. 1 от ЗСВ решаващият административен орган, а впоследствие при обжалването и съдебните органи, са задължени във всички случаи безкритично да се осланят на преценката на разследващия орган за наличието на „достатъчно доказателства за виновността на определено лице” в извършването на умишлено престъпление от общ характер (чл. 219, ал. 1 от НПК)“, се казва в искането на ВКС.

Върхиовните съдии поясняват, че решаващото основание за временното отстраняване от длъжност на магистрат, т.е. привличането му като обвиняем в случаите по чл. 132 от Конституцията, е включено в сферата на дейност на органите на досъдебното производство. Техните функции по образуване на наказателното производство и привличане на обвиняемите, включително съдии, прокурори и следователи, предопределят крайния резултат от процедурата по отстраняване на магистратите в случаите на чл. 230, ал. 1 от ЗСВ, сочат от ВКС и твърдят:

Това положение генерира заплаха от произвол и застрашава независимостта на съдебната власт. Отстраняването от длъжност на съответния съдия, прокурор или следовател, и то за продължителен период от време, е неизбежен резултат от привличането му като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер при осъществяване на съдебната власт, независимо от доказателствената обоснованост на този акт“.

Самостоятелната преценка на ВСС за това дали са налични предпоставките за отстраняване от длъжност, в това число и във връзка с обосноваността на обвинението, механично се замества с акта за привличане на лицето като обвиняем, пише още в искането. „Този процесуален документ по естеството си не е нито доказателство, нито доказателствено средство. Той определя „най-общия, първоначален, „работен” предмет на доказване по делото” . Затова е недопустимо постановлението за привличане да подменя суверенната оценка на компетентните по отстраняването държавни органи за наличието на основания за отстраняване във всеки отделен случай, в това число и относно наличието на доказателства по делото, обосноваващи обвинението срещу засегнатото лице“, казват върховните съдии.

Според тях установената в закона обвързана компетентност на ВСС при отстраняването на магистрати обезсмисля правото им на защита. И обясняват, че това е така, защото в чл. 230, ал. 1 от ЗСВ няма гаранции за справедливост на процедурата, например възможност за участие и лично изслушване на засегнатия магистрат, ефикасност на защитата му, периодичен съдебен контрол, спазване на презумпцията за невиновност, условия за състезателност и пр.

В искането се сочи още, че за да е същински, съдебният контрол върху отстраняването от длъжност трябва да обхваща възможността на съда да осъществява „индивидуална и диференцирана преценка” на всеки отделен случай – да се простира и по отношение на обосноваността на повдигнатото обвинение и нуждата от временно отстраняване. „Императивната формулировка на разпоредбата на чл. 230, ал. 1 от ЗСВ изключва възможността за проверка дали налагането на мярката е обективно обусловено от естеството на инкриминираното престъпление, наличието на обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъпление, личността и служебното му положение, неговото конкретно поведение, реалната възможност да създаде пречки за разкриването на обективната истина“, твърдят върховните съдии.

Според тях е

пресилен изводът, че магистратите разполагат с право на защита въобще, защото са лишени не само от „равни”, но и от каквито и да е възможности да защитят своите права и законни интереси

– производството по отстраняване протича без тяхно участие, няма регламентиран ред, по който да изразяват становище по предложението на наблюдаващия прокурор и искането на главния прокурор за отстраняване, нито могат да правят искания и възражения, не им е предоставено дори правото да бъдат изслушани преди вземането на решение и др.

И още: „Даже бегло сравнение с уредбата на чл. 69, ал. 1 – ал. 6 от НПК, регламентираща мярката за процесуална принуда отстраняване на обвиняемия от длъжност в наказателния процес, недвусмислено илюстрира извода, че временното отстраняване от длъжност на установените като обвиняеми магистрати по чл. 230, ал. 1 от ЗСВ съществено се отклонява от минималните стандарти, приложими за всеки друг обвиняем. Това води до неравно третиране на лицата, които са съдии, прокурори или следователи, в сравнение с тези, които не са назначени за такива. За отстраняването от длъжност на първата категория обвиняеми лица е достатъчен единствено формалният акт по привличането им в такова процесуално качество, без да се изследват каквито и да е други фактически обстоятелства. При отстраняването от длъжност на останалите обвиняеми, както при налагането на всяка мярка за процесуална принуда, се преценяват конкретни факти, свързани с поведението на привлечените към наказателна отговорност, естеството на повдигнатото обвинение и др., включително относно наличието на опасност служебното положение на лицето да създаде пречки за обективното, всестранно и пълно изясняване на фактическата обстановка по делото“.

Що се отнася до чл. 230, ал. 2 от ЗСВ, върховните съдии са на мнение, че предоставената на колегиите на ВСС оперативна самостоятелност е частична. И това е така, според ВКС, защото макар да разполагат с правомощия да преценяват целесъобразността от налагане на принудителна мярка с оглед нуждите на наказателното производство, административният орган и съдът при обжалването нямат компетентност да се произнасят по доказателствената обезпеченост на обвинението. „Възможността за преценка доколко обвинението е подкрепено с доказателства е един от основните обективни критерии, които бе следвало да се преценяват в процедурата по временно отстраняване на съдия, прокурор или следовател. Както и в хипотезата на чл. 230, ал. 1, регламентът по ал. 2 също изключва възможността на компетентните по отстраняването органи да формират собствено убеждение относно обема на доказателствата срещу обвиняемия“, изтъкват от ВКС. Според тях е неприемливо широк обхватът на престъпните деяния, за които може да се приложи принудителната административна мярка по чл. 230, ал. 2 от ЗСВ. Единственото изискване, което законът поставя, е престъплението, за което съдията, прокурорът или следователят е привлечен като обвиняем, да е от общ характер.

В този обсег се включват освен умишлените престъпления, така и непредпазливите, тежките престъпления и нетежките такива по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, престъпленията, наказуеми с по-леки наказания от лишаване от свобода, дори и тези, за които може да се приложи чл. 78а от НК. Съгласно чл. 129, ал. 3, т. 3 от Конституцията само наложено с влязла в сила присъда наказание лишаване от свобода за умишлено престъпление обуславя освобождаване от длъжност. Следователно ЗСВ допуска в неразумно обширен кръг от случаи да се прибегне към временно отстраняване от длъжност за деяния, санкционирането на които изначално не предполага освобождаване от длъжност. Този законодателен подход дава основание да се счита, че в противоречие с чл. 31, ал. 4 от Конституцията разпоредбата на чл. 230, ал. 2 от ЗСВ редуцира правата на обвиняемите съдии, прокурори или следователи в по-голяма степен, отколкото е необходимо за осъществяване на правосъдието. Нарушена е и забраната за неравноправно третиране на гражданите пред закона, прогласена от чл. 6, ал. 2 от Конституцията, тъй като установените от закона несъразмерни ограничения по отношения на обвиняемите съдии, прокурори или следователи не корелират с режима, приложим към останалите обвиняеми лица по НПК“, сочат от ВКС.

Що се отнася до срока за отстраняване в чл. 230, ал. 3 от ЗСВ, то от ВКС изтъкват, че такъв има само за досъдебната фаза на производството, но не и за съдебната, която може да продължи неопределено време, дори до изтичане на абсолютната давност, без да са установени основания и ред за периодичен контрол на временното отстраняване на магистрата.

Освен това не са предвидени законови основания временно отстраненият съдия, прокурор или следовател по всяко време да сезира административния орган за възстановяване на заеманата длъжност при отпадане на нуждата от постановената мярка, както и при всякаква друга промяна на обстоятелствата, свързана със законността на отстраняването, включително при изтичане на разумния срок за прилагането му, каквато възможност е гарантирана по отношение на останалите обвиняеми.

Коментирайте

avatar
Картинки
 
 
 
Аудио и видео
 
 
 
Документи и архиви