Темата за опазването и защитата на адвокатската тайна не може да бъде разгледана и обсъдена в рамките на едно кратко изложение. Тази тема е вечна и винаги актуална. За съжаление в наше време тя става и проблемна.

Темата за професионалната тайна ни тласка към размисъл за самото същество на адвокатската професия. Задължението за опазване на адвокатската тайна в голяма степен предопределя и начина на живот на адвоката, защото обгражда с невидими бариери свободата на неговото общуване с хората. Запретът да споделя дори с най-близките си хора тайните на своите доверители и подзащитни обрича адвоката на самотни размисли, дори когато тези тайни поставят пред него нравствени дилеми. Адвокатската тайна очертава „забранена зона“ в социалните контакти, като формира у адвоката специфична дисциплинираност и рефлекс за самоконтрол, достойни за оказаното му доверие. Върху адвокатската тайна в най-голяма степен се гради убеждението на адвоката, че е длъжен да защитава клиента си така, както той самият би се защитавал, ако притежаваше неговите професионални познания и опит.

Иска ми се да си позволя едно малко отклонение.

Тази година се навършват 100 години от смъртта на професор Леонид Евстафиевич Владимиров – адвокат по наказателни дела и един от най-изтъкнатите руски процесуалисти. През 1922 г. председателят на Окръжния съд в София В. Н. Митаков и членът на окръжния съд А. Папанчев превеждат, а Кооперативна печатница „Гутенберг“ издава на български език неговото фундаментално съчинение „Advocatus miles (Защитата в углавния процес). Тази книга става настолна за българските адвокати, защото извежда нравствените и юридическите основания на адвокатската професия и съдържа ценни етични и правни указания за защитата в наказателното производство.

Книгата започва със следните думи:

„Advocatus miles“, казваха средновековните юристи. Адвоката е борец за правото. Той е страж на частните интереси. Има живот държавен, обществен и личен – тоя на отделния човек. Прието е, ако не да се мисли, то да се говори, че последния по своето значение е, като че ли, едно второстепенно явление. Но този разпространен възглед е не само неправилен, но и лицемерен. Личния живот на хората е един атом от държавния и от обществения живот. Само неговото пълно гарантиране от физически злини и от човешкия произвол в всичките му прояви може да даде на обществото една здрава основа. Некогашната традиция на нашата интелигенция предписваше да се гнусим винаги от административния произвол. Но на света има и друг произвол – съдебния, който е толкова по-страшен, че е винаги запазен от критика посредством една непроницаема обвивка – формалната законност. Но законността, която отива против справедливостта и при това в безупречна от гледна точка на буквата на форма, съставлява един още по-тежък гнет, отколкото открития произвол на администрацията. Разясняването на закона често не е нищо друго, освен едно умишлено извратяване на неговия ясен смисъл. Да брани интересите на личността  пред всяка власт, пред следствието и пред съда – тази е мисията на защитника, мисия толкова възвишена, колкото и трудна. По силата на своята разгромяваща мощ държавата няма по-могъща власт от съдебната. Съдията, който осъществява тая власт даже в безупречна законна форма, се явява почти неограничен властелин над личността. Ето защо и живота поставя пред него адвоката – деятеля, който защищава оня, който подпада под меча на правосъдието. Този деятел е постоянно обсипван в държавата, в обществото и в самия съд с нравствени укори даже хулен само за това, че всекъде и винаги се бори против предвзетостта, рутината, едностранчивостта и произвола. Но хулите са лошо доказателство и великия съдия на човешките дела – Историята, която не познава егоистичната тактика на благоденствующите класи, е спирала винаги погледа си с любов върху този воин на правото, борящ се непрестанно в защита на оня, който вече лежи повален на земята и очаква удара на правосъдието, което наказва щедро, но ласките на което са редки и скъпи.“

В Положение 10 авторът разисква адвокатската тайна:

„Процесуалните съвети, които защитника дава на подзащитния за запазване на неговите лични интереси по углавното дело, съставляват ненарушима професионална тайна, която не подлежи нито на репресия от страна на законодателната власт, нито на въздействие от страна на дисциплинарната власт на адвокатското съсловие, нито на разгласяване или обсъждане на ежедневната преса.

Ако съвещанията между защитника и подзащитния не биха представлявали тайна, ненарушима от която и да било страна, правото на защита не би могло да съществува и би се превърнало в жалка карикатура. Ако съвещанията на защитника с подзащитния могат да станат от една страна предмет на преследване от прокурора, а от друга – източник на шантажи, не само за трети лица, но и за самите подзащитни, то дейността на защитника ще стане тъй опасна, че едва ли некой ще се занимава с нея. Тя ще се превърне в примка, всека дума на защитника ще бъде повод за преследване и ще се превръща в престъпление. Както защитника не може да бъде свидетел за направените от подзащитния признания, тъй също и последния не може да бъде свидетел за дадените му от защитника съвети. Едва ли е нужно да се простираме върху това, че необходимата тайна е защитена от закона в много области на живота. Без това запазване на тайната много институти съвсем не биха могли да съществуват, много вярвания в живота биха били даже разрушени. Унищожете тайната на изповедта, защитена от закона, превърнете духовника в доносчик, който е длъжен да съобщава на властта направеното му при изповедта признание и вие ще премахнете самата изповед. Всичко онова, което е казано между защитника и подзащитния през време траянето на углавния процес… не трябва никога да бъде предмет нито на углавно, нито на дисциплинарно преследване, макар да са били открити и писмени доказателства за това, което защитника е съветвал подзащитния си. Неговата кореспонденция с подзащитния представлява професионална тайна.“

Позволих си този по-дълъг цитат, защото той извънредно ярко очертава основанията за съществуването на адвокатската тайна. Без адвокатура няма правосъдие, а адвокатурата е немислима без адвокатската тайна. Лоялността към клиента е първото качество на адвоката. В основата на отношението адвокат-клиент лежи доверието. Абсолютният характер на адвокатската тайна гарантира абсолютното доверие. Няма доверие без сигурност в адвокатската тайна. Клиентът трябва да вярва безусловно, че адвокатът е негов покровител, че всичко, споделено с него, завинаги ще остане тайна – дори след неговата смърт. Затова конфиденциалността не е ограничена във времето. Адвокатът е длъжен да пази адвокатската тайна дори когато престане да бъде адвокат. Адвокатската професия е професия на дискретността.

Някои автори се опитват да направят списък на фактите, които адвокатската тайна обхваща. Смятам това за безпредметно и неправилно. По мое разбиране адвокатската тайна обхваща всичко, което адвокатът е научил за своя клиент от самия него, от други лица или от делото – всички факти за клиента, за други лица, за делото и т.н. Адвокатска тайна е и фактът, че дадено лице се е обърнало към адвоката за помощ, докато не стане публично известно, че адвокатът защитава този клиент. Накратко – задължението за опазване на адвокатската тайна означава забрана на разгласяването на факти, които са станали известни на адвоката в това му качество независимо от времето и начина на узнаването на тези факти. Тези факти могат да бъдат разгласени от адвоката със съгласието на неговия клиент, но дори и това съгласие не е достатъчно, ако адвокатът счита, че фактите увреждат клиента. Дори разкриването на тайната от клиента не освобождава адвоката от нравственото задължение да не потвърждава и да не обсъжда тази информация.

Според европейската традиция адвокатската тайна може да бъде разгласена единствено в дисциплинарно или друго производство срещу самия адвокат, но само дотолкова, доколкото това е необходимо за защитата на самия адвокат, и то при закрити врата. Това изключение е предвидено, доколкото правото на защита на адвоката е също гарантирано. Това обаче е въпрос на тежък морален избор – адвокатът трябва да прецени значимостта на интереса. Защото предателството на интересите на клиента е най-тежкото провинение срещу професията и обществото както по силата на адвокатската етика, така и по силата на културната традиция.

Институтът на адвокатската тайна възниква в древния Рим, когато представителството и правозастъпничеството се превръщат в своеобразна професионална дейност. Адвокатите имат забрана да свидетелстват.

През 18 в. изтъкнатият френски адвокат Ели де Бомон Жан-Батист-Жак отбелязва, че нарушаването на адвокатската тайна „оскърбява не само лицето, което е доверило тайната, но и цялото общество, тъй като лишава от доверие професията, която служи за опора на обществото“.

Традициите на института на адвокатската тайна в Русия се формират под влиянието на френската система. В Русия адвокатската тайна е нормативно закрепена през 1864 г. в Съдебните устави. Съгласно чл. 403 адвокатът „няма право да разгласява тайните на своя доверител не само по време на производството по неговото дело, но и ако бъде отстранен от делото и дори след приключването му“.

През 1833 г. лорд Броухем в известното дело „Гриноу срещу Гаскел“ казва за адвокатската тайна: „Не е трудно да се намери основанието за възникването на това правило. То не се състои (както понякога заявяват) в някаква особена важност, която законът бил придавал на дейността на професионалните юристи, или в гарантиране на тяхната защита… Напротив, то произтича от уважението към интересите на правосъдието, които не могат да се гарантират, към правораздаването, което не може да се осъществи без помощта на хора, обучени в юриспруденцията, а също и към практиката на съдилищата и към тези дела, в които те засягат права и задължения… Ако тази привилегия не съществува, всеки би разчитал само на собствените си правни представи при липса на професионална юридическа помощ, защото човек не би се решил да се консултира с професионалист, или би се решил да разкаже на своя съветник само част от делото“. Все пак обаче в англосаксонското право разбирането за адвокатска тайна е по-ограничено (тайна на съвета, тайна на съдебното дирене – когато съществува процес или реална възможност за процес). Това е дълга тема, но съществено за нас е континенталното разбиране на този дълговечен институт.

Континенталното разбиране на адвокатската тайна е, че тя има абсолютен и безсрочен характер и осигурява доверителността на отношенията между адвоката и неговият клиент.

Необходимостта от защита на адвокатската тайна е препотвърдена в Основните принципи за ролята на юристите, приети от VІІІ конгрес на ООН за превенция на престъпността и отношението към правонарушителите (Хавана, Куба, 27 август – 7 септември 1990 г.) Те предвиждат, че правителствата признават и осигуряват конфиденциалния характер на всички отношения и консултации между юристите и техните клиенти в рамките на техните професионални отношения (т. 22). Основните положения за ролята на адвокатите, приети на VІІІ конгрес на ООН за превенция на престъпността (Ню Йорк, 7 август 1990 г.) в т. 16 предвиждат:

„Правителствата са длъжни да осигурят на адвокатите:

а) възможност да осъществяват професионалните си задължения без заплахи, препятствия… и неуместно вмешателство;

б) възможност за свободно придвижване и консултиране на клиента в своята държава и зад граница;

в) невъзможност да бъдат подложени на наказание или заплаха с обвинение, административни, икономически и др. санкции за действия, осъществявани в съответствие с признатите им професионални задължения, стандарти и етични норми.“

В своята практика Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) застъпва виждането, че защитата на адвокатската тайна е неизбежна последица от правото на клиента на адвоката да не се самоуличава, поради което властите следва да се обосновават, без да прибягват до получаване на доказателства против волята на обвиняемия или изкривявайки неговата реална воля чрез натиск върху него. ЕСПЧ приема, че трябва да бъдат взети всички мерки за запазване на конфиденциалността във взаимоотношенията на адвоката и неговия клиент. Изключения от този принцип се допускат само ако са предвидени от закона.

Защитата на адвокатската тайна е публичноправен принцип. Публичноправният характер на този принцип гарантира не само правото на защита на гражданина, но го предпазва и от незаконна намеса в личния му живот. Опазването на адвокатската тайна е нравствен и юридически дълг на адвоката. В повечето държави изпълнението на този дълг е обвързано с клетва. А защитата на адвокатската тайна е задължение на държавата. Това не е имунитет на адвоката, а имунитет на клиента срещу незаконно разпространяване и незаконно придобиване на сведенията, които той е доверил на своя адвокат. Защитена е всяка комуникация – устна, писмена и телекомуникационна.

Всяка държава е задължена да осигури законови гаранции за защита на адвокатската тайна. В различните държави защитата на адвокатската тайна има различен режим. В континенталната система е недопустимо адвокатът да бъде разпитван за обстоятелствата, които са му станали известни в професионално качество.

Предели на адвокатската тайна не бива да има. Във Франция, Швеция, Литва и др. държави на защита подлежи всяка информация, получена от адвоката при упражняване на професията му. Във Франция (чл. 226-13 от НК), в Литва (чл. 168 от НК) и в Холандия (чл. 272 от НК) разкриването на конфиденциална информация от адвоката се наказва като престъпление. В повечето държави издаването на адвокатска тайна води до лишаване от право да се упражнява професията. Онзи, който е издал тайната на своя клиент, няма нито морално, нито юридическо основание да продължи да бъде адвокат.

Някои държави изрично забраняват негласното сътрудничество на адвоката с органите, които осъществяват оперативно-разследващи функции (например чл. 6 от Закона за адвокатската дейност и адвокатурата на Руската федерация). Тази разпоредба явно произтича от изискването за независимост на адвоката и задължението му за опазване на адвокатската тайна. В този смисъл съдържанието на тази забрана се самоподразбира, но в някои държави очевидно има превантивен смисъл – да ограничи домогванията на властта до адвокатската тайна и евентуалното изнудване на адвоката с властови средства.

За съжаление тероризмът и трансграничната престъпност започват да водят до идеи за компромис с адвокатската тайна. И не само с адвокатската. В правната литература вече могат да се намерят и новаторски съчинения на тема „Абсолютна ли е тайната на изповедта?“ Човек се пита има ли вече нещо свято на този свят. Убедена съм, че нищо не може да оправдае носителите на идеята за „изключения от принципа на адвокатската тайна“. Държавите са длъжни да противодействат на престъпността при зачитане на правото на защита и без да погазват основни юридически, етични и цивилизационни принципи. Противоправното противодействие на престъпността превръща държавата в престъпник. А безнравствеността на закона развращава и властта, и гражданите.

Многобройните дела, по които се е произнасял Съдът по правата на човека в Страсбург, за допускани от държавите посегателства върху конфиденциалността на отношенията между клиент и адвокат са лош сигнал. Доверието на адвокатите в държавата в голяма степен е подкопано. Ние вече предупреждаваме клиентите си, че телефонният разговор може да се подслушва, че в кабинета на следователя или в помещението за адвокатско свиждане със задържания може да са монтирани устройства. Не казваме по телефона и не изпращаме по имейл сведения, които съдържат адвокатска тайна. Не вписваме такива сведения в досиетата си, по някои дела избягваме да водим записки, не отбелязваме нищо конфиденциално в бележниците си. Така не само опазването, но и защитата на адвокатската тайна остава дело на адвоката. Презумпцията за добросъвестност на държавата се разклати. В България вече има случай на подслушване на съдийски кабинет, в който различни съдебни състави провеждат тайни съвещания за постановяване на съдебни актове. Защо тогава да не се подслушват и адвокатски кантори?

Практиката на Съда в Страсбург изобилства с дела, по които адвокати са сезирали Съда за нарушения срещу конфиденциалността. Мога да цитирам малка част от тях: Бонзи срещу Швейцария, 1977; Артико срещу Италия, 1980; Кемпъбл срещу Обединеното кралство, 1982; ЯКоп срещу Швейцария, 1998 – защита на телефонните разговори; Нимитц срещу Германия (решение от 16.12.1992 г., № 13710/88); Тамосиус срещу Обединеното кралство, 2002 – защита на конфиденциални документи при претърсване; Бренан срещу Обединеното кралство, 2002; Ланц срещу Австрия, 2002; Андре и др. срещу Франция (решение от 24.07.2008 г., № 18603/03);; Ремен и Шмит срещу Люксембург (решение от 25.02.2003 г., № 51 772/99); Петри Салинен и др. срещу Финландия (решение от 27.09.2005 г., № 50882/99); Кастравет срещу Молдова (решение от 13.03.2007 г., № 23393/05) – стъклена преграда при адвокатски свиждания; Истратии и др. срещу Молдова, 2007; Наускас срещу Литва, 2005 – конфиденциалност на кореспонденцията; Смирнов срещу Руската федерация (решение от 7.06.2007 г., № 71362/01); Визер и дружество „Бикос Бетайлигунг ГмбХ против Австрия (решение от 16.10.2007 г., № 74336/01) – изземване на електронни данни; Моисеев срещу Руската федерация (решение от 9.10.2008 г., № 62963/00) – жалбоподателят не получава обвинителния акт, който се пази в специален сейф, където се пазят и всички бележки, направени съвместно от адвоката и подсъдимия; Смирнов против Руската Федерация (решение от 7.06.2007 г., № 71362/01) – претърсване на жилище на адвокат; Алексанян срещу Руската федерация (решение от 22.12.2008 г. № 46468/06) – претърсване на жилище на адвокат; Колесниченко срещу Руската федерация (решение от 9.04.2009) – претърсване на жилище на адвокат.

През 2015 г. Центърът за обучение на адвокати „Кръстю Цончев“ издаде книгата „Правата и задълженията на адвоката в практиката на ЕСПЧ“, в която публикува осъдителното решение по делото Илия Стефанов срещу България, посветено на претърсването на адвокатска кантора. Считам, че ще бъде извънредно полезно, ако Центърът за обучение на адвокати „Кръстю Цончев“ продължи да публикува практика на ЕСПЧ, свързана с опазването и защитата на адвокатската тайна.

Иска ми се да вярвам, че адвокатската общност в световен мащаб никога няма да се подаде на натиск от страна на държавни и наднационални органи за ограничаване на адвокатската тайна под претекст за защита на по-значими интереси. Защото това означава да се отнеме сърцевината на адвокатската професия и да се обезсмисли адвокатската деятелност, а върховенството на правото да се превърне в илюзия.

Изкушена съм да завърша с един вдъхновяващ цитат от предговора към книгата „Аdvocatus miles“, с която започнах това изложение: „Там, гдето адвокатурата е преследвана и ограничавана, там не може да има едно истинско и независимо правосъдие. Премахнете адвокатурата и вие ще угасите светилника, който осветлява съдебната зала и съдийската съвест. И на местото на правосъдието ще се възцарят неправдите, произвола, корупцията и злоупотребленията, които отравят атмосферата и разклащат издъно обществените устои. Всяко посегателство върху адвокатурата е един атентат срещу правосъдието, атентат, срещу който възстават правовото чувство, човешката съвест и неуспокоените още в недрата на тъмните средни векове сенки на милиони невинни човешки същества – жертва на инквизиционното правосъдие. Адвокатурата е страж на частните и публичните права и интереси в тяхната законна борба против попълзновенията и насилието на всеки узурпатор, колкото и високо да стои той, каквато и да е неговата власт. В същото време тя е един постоянен и мощен фактор в стремлението на обществото към повече свобода, права, справедливост и човещина.“

*Статията е изказване адвокат Даниела Доковска на Конференция в чест на 25-годишнината от ратифицирането на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи „Адвокатурата и правата на човека“, проведена в Пловдив през октомври 2017 г., препечатваме я от sadebnopravo.bg

5
Коментирайте

avatar
Картинки
 
 
 
Аудио и видео
 
 
 
Документи и архиви
 
 
 
нови хронологично най-добре оценени
колега
колега
28 февруари 2019 10:36
Гост

Хареса ми написаното! Даниела Доковска си е класа и ще остане класа.
Каквото и да изливат малките човечета. Но пък като има малки, се виждат големите….

Анонимен
Анонимен
22 февруари 2019 12:23
Гост

Аз не виждам какъв е проблемът, че адвокатът не може да споделя подробности от работата си в къщи например. Така е и в много други професии.

Анонимен
Анонимен
22 февруари 2019 12:21
Гост

Адвокатът е длъжен да брани по принцип интересите на личността, а не само на клиента си. Какво се случва, ако клиентът е убиец и застрашава живота на невинен човек?

Анонимен
Анонимен
22 февруари 2019 11:28
Гост

Добре е, че се върнахме мислено в Средновековието, за да си припомним мисията на адвокатската професия.

Мишев
Мишев
22 февруари 2019 11:30
Гост

Да, защото в днешно време, заради някои колеги професията ни се опорочи.